Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Лежа на плажа в Ипанема и мисля какво да напиша за Гранта България. Ипанема е по-малката, но по-богата сестра на Копакабана, име синоним на латиноамериканската екзотика и южното слънце. Копакабана е самба и Нова година на плажа, Ипанема е босанова и цяла година изискани ресторанти.

Изведнаж се удрям по главата. Днес е осми март. Не, не така. Днес е Осми март! Една главна буква, а каква разлика само. Обикновената дата осми март става празник, събитие, тържество на женския пол. Но след минута увяхвам като препикано мушкато: Осми март всъщност е само спомен. Спомен на един мъж, който беше отрасъл в закутийчената си родина с няколко празника в годината, определени от Майката Партия и провеждани по нейн сценарий.

Трябва въображение, истинско соц-откърмено въображение, за да си представите какво означава за един български мъж да лежи на плажа в Ипанема на Осми март. Сякаш си поръчал любимото си китайско пиле стърфрай, но не в Америка, а в Пекин, и още от първата лигава хапка едва не повръщаш. Не, няма да ви отегчавам с подробности от моето минало. Ще отбележа само жалкия сексизъм на празнуването, сексизъм, който се влачи като неизлечимо хронично заболяване и до днес.

Плажът в Ипанема не познава Осми март. Не познава и мен. Но ме е приласкал с белия си хрупкав пясък, бялото слънце, и Двамата братя, които бдят над неговия чар на осми март. Плажът в Ипанема е за всички, мисля си аз сгрят от нестихващото слънце, отпивам кокосово мляко със сламка от току-що отворения с три удара на малко мачете леден кокосов орех и ...

И! Там е работата, че това И ме свърши, мозъкът ми избухна и се почувствх в окото на урагана, в центъра на непредвидимото. И ... Към мен вървеше тя, звездата от „Седем часа разлика“, красивата, невероятната, несънуваната Ваня Цветкова. Освен черно, бикинито й не можеше да бъде никакъв друг цвят. Освен черни очила, на носа й не можеше да има никакви други украшения. Освен на български, тя не можеше да ме заговори на никакъв друг език. И освен с някакъв мухльо до себе си, Ваня в никакъв случай нямаше да се доближи до мен сама.

А мечтаех! Мечтаех да бъда Иван Иванов в онова легло, където тя изостави не само Милото, но и цялата си мафиотска мъжественост.

Но ето че мечтите са на път да се сбъднат, само да мога да разкарам този мухлив, мургав, с тесни раменца изрод до нея. Който на всичко отгоре й носи чантата. (Дали има пистолет в нея?) Не, не е Гончев, макар отдалеч да изглежда твърде раболепен. Това е някакъв тип, който сякаш говори на чужд език, подозирам по особения му телесен език, който с нищо не ми напомня родното „чуй ме, бе!“ ръкомахане.

Ваня полюшва бедра, устремена е към мен, ама право към мен, тя сваля черните очила и в зелените й очи се появяват искри – на гняв, подчинение или предвкусие на успех още ми е невъзможно да определя – усещам ги от разстояние. Мъжът до нея е полуобърнат към лявото й рамо и, сякаш без да ме забелязва, продължава своя монолог. Но не е плешив, значи не е Милото. Като че ли дочувам испански думи. Мощна вълна се удря в брега, водата достига почти до кърпата, на която съм легнал, скачам да се отдръпна, гласът на мъжа се губи във вечната музика на вълните.

Оставам прав и се усмихвам глупаво, както би се усмихнал всеки изпаднал в моето неловко положение, сякаш не вярвам на това, което става. Не е по сценарий. Всъщност за вярване ли е? Но Ваня и онзи нещастник са вече пред мен, тя се усмихва, сякаш ме познава, потвърждение, че са ме търсили мен, на плажа в Ипанема, във великото, слънчевото, невероятно лятното Рио де Жанейро.

Тя пуска към мен зеления си поглед, по-зелен от зеленото море, и казва:

– Иване!

– Ваня?

– Искам да те запозная с господина. Това е Роберто Боланьо. Роберто, Иван Пеев.

Подавам ръка на смуглия къдрокос мухльо и се усмихвам глуповато, но все пак любезно. Името ми звучи познато, но в момента се напрягам да чуя на какъв език ще ме заговори.

– Est-ce que vous parlez français?  –  удивлява ме този Роберто с чудесното си френско произношение.

– Сomment avez-vous deviner, cher monsieur?  –  отговарям най-любезно, демек, как е отгатнал, че говоря френски. И веднага вдигам въпросителен поглед към достолепната Ваня.

Тя е непроницаема, загледала се е към вълните и очите й зеленеят още повече. Сякаш си е свършила работата и сега й остава само да краси нашето запознанство.

Повиквам момчето от бараката да донесе два стола и три кокосови ореха, ледени, и се заглеждам в мъжа до мен, който всъщност ме гледа много дружелюбно и с интерес.

– Какво ви носи насам? – питам някак безадресно на френски език, без да съм сигурен, че Ваня ме разбира.

– Ами виж, Иване – отговаря ми тя на чист български  –  това е човекът, който е написал романа 2666, известен чилийски писател, и той искаше да се запознае с български писател. Познава Юлия Кръстева и се интересува от България.

Ето значи от къде ми било познато името Роберто Боланьо. Реалният Боланьо се усмихва меко, почти енигматично, личи, че се наслаждава на звучната българска реч, която се лее от устата на Ваня така както слънчевата светлина се излива върху короните на огромните фикуси по крайбрежния булевард.

Черното момче донася сгъваемите пластмасови столове, тримата се разполагаме с гърди към слънцето и засмукваме през сламките от кокото.

– Ти си мислиш, че ако мен ме няма, ще можеш да спиш с тази жена – казва Боланьо на испански. Не съм изненадан, че минава направо на ти, внезапно го чувствам близък с тази брутална проникновеност. – Аз вече съм спал с нея. Тя е много по-добра актриса, отколкото любовница. Ако знаеше английски и беше попаднала в Холивуд, щеше да изяде хляба на много от звездите там. Но аз всъщност не знам какво значи една жена да е добра в леглото. А и отдавна секса не се прави само на легло. Но изразът си е останал. Ти знаеш ли какво значи един мъж да е добър в леглото? Значи просто да се е случил там, когато на жената й се е чукало и тя го е пожелала, защото й е бил под ръка. Така стана и с мен. След дълги години мечтаене, тази прелестна звезда на българското кино се озовава в Ню Йорк да снима български сериал. Отсяда в хотела, където съм отседнал и аз, на път за Европа. Късно следобед е, Манхатън е напоен от дъжд, г-жа Цветкова се отпуска на креслото в лобито на хотела, от което се вижда трийсет и пета улица. Аз пия кафе на отсрещното кресло. Гледам я похотливо, такъв съм от край време. Видя ли жена дори на снимка, си мисля как се чука. Не непременно с мен, но какво пък, дори с мен да е, в това няма нищо лошо. От това винаги става добра литература, виж само моите романи – никой не ме пита дали моите описания са истински или са се случили в главата ми, но всички ги четат похотливо, те гледат книгите ми така както аз гледам жените, с очакване, че нещо ще стане. Но в хотела, в момента, в който Габo в Богота пише края на своята велика биография, Юлия Кръстева в Париж деконструира своята старост в литературно послание, Хулио Кортасар възбужда младите момичета с революционния секс на своите дълги разкази – нищо, че отдавна е умрял – и много други писатели изживяват живота на екраните на своите компютри, Ваня Цветкова отвръща на погледа ми и личи как изгаря за секс. Дали в това твърдение има някаква истина, няма никакво значение, аз мисля, че всяка красива жена винаги изгаря за секс. Кимвам й с глава в посока на асансьора, тя се колебае само няколко секунди и става, поглежда ме още по-страстно и тръгва към асансьора, аз тръгвам след нея, вратата на асансьора се затваря, аз стоя зад нея и слагам ръка на задника й, копчето с номер 17 е светнато, дупето й е меко, асансьорът спира плавно, отправяме се по коридора към стаята в дъното, приличаме на двойка, която се прибира от разходка, влизаме вътре, вратата хлопва, Ваня се обръща и неочаквано ми зашива един шамар, после още един с другата ръка, не помня дали първо беше с лявата, и, точно като във филм отива до прозореца и гледа навън, с гръб към мен, аха, мисля си, тук се заформя някакво садо-мазо, приближавам я отзад и я хващам за задника с ярост, тя обръща лице към мен и… Има ли значение по-нататък? Екранът става тъмен. Изходът става ясен ето сега. Ти се питаш какво правим в Рио и отговорът е, че по едно време в ресторанта същата вечер Ваня казва, че отдавна мечтае да отиде в Рио де Жанейро, дали не съм склонен да я придружа. Оказах се повече от склонен, смених си европейския билет с билет за Рио през Маями, по-точно купих два билета за Рио бизнес класа. И животът ми зави на юг. Или към Източна Европа, как мислиш?

Роберто млъква за да отсмучи от сока в зеления елипсовиден орех. Изпитвам ревност. Пак – както във всички филми, както в бестселърите – известният мъж е хванал гаджето. А за мен  –  литературата! Ваня си е сложила черните очила и е потънала в своята енигматичност. Тя живее, ние с Роберто изживяваме. После се изпразваме на компютъра.

– Гледай сега този плаж, един от най-посещаваните в света, един от най-демократичните. Дупе до дупе седят нещастници от фавелите и супербогаташи от Ню Йорк. Но няма нито едно име, което да заслужава моето внимание. Ти чете ли разказа ми „Лабиринт“ в Нюйоркър? – и без да чака отговора ми, както си му е типично, Боланьо се впуска в поредния си монолог:  –  Виж само каква литература може да стане от внимателното взиране в една стара фотография. Аз бях хвърлил око на Юлия Кръстева като млада. Тя не е красива, но ако говориш с нея, усещаш течението на либидото й като черна река, която тя е скрила, сякаш завинаги. Твърде много потиснат нагон има у нея и тя го е превърнала в абстрактно тълкуване на текстове, защото е отгледана в българската срамежливост към сексуалното. У българите секса е нещо, което се прави на тъмно, на скрито, защото не е прилично. Прилично, такава дума няма в испанския и френския – има варианти, но по значение те не са синомими на това, което българите наричат Приличие, поведение за пред хора. Ти също сега ме слушаш от приличие, но ме чакаш да спра, дори да се скатая някъде, за да можеш да натиснеш Ваня на тъмно. Не ми възразявай! Нека да свърша. Онези интелектуалци от кръга Tel Quel са позирали също в прилични пози. Но моето разсъбличане, Кръстева би го нарекла деконструиране, показва какво всеки от тях таи за после. Снобизмът кара всички тези слуги на духовното и интелектуалното да го слагат отпред, като своя фасада, сега се казва имидж, но тайно всеки си мисли с кого да се изчука, когато другите не го гледат. Всички за пред хората са обзети от физиката на тъгата, от меланхолията по непостижимото. Но какво е непостижимото? То лежи винаги на една ръка разстояние. Ето, ти, Иван Пеев, непознатият все още на света писател, протягаш ръка и пипаш Ваня по дясната цица. Нежно, може би страстно, и от това пипане от нейното зърно в нея се стича болка, но тя я идентифицира като възбуда, твоето тяло също е регистрирало импулси, течащи от ръката ти надолу към онова парче месо, което започва да се втвърдява, макар това още да не личи през банските ти. На двамата ви става по-горещо, отколкото на всички нас на същия този плаж, и ако бяхте млади и девствени, щяхте да се целувате на пясъка, сплели тела, и това щеше да ви е достатъчно, защото още не познавате края, ужасния край, след който ви се иска нов връх, но по-хубав, по-спазматичен, готови сте да го усилите до пръсване с кокаин или мет, да го повтаряте до умопомрачение, после да се измиете и да отидете на научна конференция на тема „Сексуалността на жените в Третия Райх, унаследена във фетишите на търговската верига Беате Узе“. Аз ви гледам и у мен се надига завист, защото сега ти си под ръка, ти си интересния нов мъж. Аз съм познат, употребен, изхабен, нищо, че съм написал книги, които някои смятат за велики, почти равни на тези на Габо и Хорхе и Хулио. Там, на снимката в парижкото кафене е историята на едно интелектуално движение, около което писателите и техните сподвижнички са дефинирали смисъла на живота си, мечтите си и сексуалните си въжделения. От тях е останало само интелектуалното и аз, с моето чудовищно въображение, се опитах да възстановя пълнокръвието на техния живот. Може би ти прави впечатление, че говоря малко по-цветисто, по-тълкувателно и по-обстоятелствено, отколкото в разказа „Лабиринт“, но то е, защото ме слушаш ти, българинът, който не е научен да описва фактите студено и без свой коментар, а така често ги превръща от коментар в изразяване на неотстъпчиво мнение. Аз нямам мнение за Филип Солерс, но мога да опиша безпогрешно кой е и какво прави, само като го наблюдавам на тази застинала черно-бяла фотография и като знам, че е съпруг на Юлия Кръстева. Естествено онзи въображаем средноамериканец можеше и да съм аз, макар че съм от самия юг на този горещ континент. Но това не е толкова важно, колкото че Карла Невада е изневерявала на мъжа си, писателя Марк Невада, защото само като го видиш на тази снимка, ти става ясно, че той не може да бъде добър любовник на една красива жена, дори и ако тя му е съпруга, дори и да се напъва пряко тялото си. Не знам защо, но твоето присъствие, Иване, ме разсейва от наблюдението на плажа и почти лабораторното усърдие, с което проследявам твоя флирт с Ваня Цветкова. Ти сигурно си харесал много онзи разказ, който не е нищо повече от описание на една снимка, и аз ставам суетен като знам, че пред мен седи мой почитател. Но ето, извръщам се отново към Ипанема и виждам песъчинки по ръката, която гали гърдата на актрисата през сутиена на нейния бански костюм, вие се премествате под близкия чадър и ме оставяте на слънце. На мен ми е приятно на слънцето, аз съм уморен от секса и като действие, и като стимулатор на въображението ми, понякога мастурбирам, за да не забравя съвсем за какво ставаше дума и ето, сега ви оставям да тръгнете към хотела, където стаята е запазена на мое име, но за Ваня това обстоятелство е без значение, ако изобщо се сеща за него, а ти, ти си като едно кученце, което подтичва край нея и препикава от време на време територията си. След около час се връщате освежени от взетия душ, от изпитото кафе и изядените за следобедна закуска две кесадийас. Както казвате в България – ни лук яли, ни лук мирисали ... Ти си замести лук с друга трибуквена дума и разбираш за какво говоря.

Роберто спря, тъкмо когато се почудих в себе си откъде знае, че на български този инструмент се назовава с трибуквена дума, и то не само една. Но той се оказа пророк. Всичко се случи така, както го описа. С една, може би незначителна от негова гледна точка, разлика. Аз се влюбих във Ваня. Влюбих се на осми март. И това може би беше най-красивия подарък, който можех да предложа на актрисата Ваня Цветкова за Осми март.

Когато се върнахме на плажа, слънцето клонеше на запад и беше засребрено от праха и водните капчици увиснали над дългия плаж. Роберто Боланьо не се виждаше никъде. Започнах да се съмнявам, че изобщо е разговарял с мен. След случилото се в хотела, не се стеснявах да галя Ваня по бедрото, да я целувам зад ушите и ... Да се надявам. На какво? На този въпрос няма отговор.

И си мисля: ето ме тук, на плажа в Ипанема, напълно здрав, нямам рак, женен съм щастливо, не се заглеждам в млади мацки, не ходя по курви, изобщо около мен никакъв повод за трагедия. Но ми е тъжно… Защо й трябваше на Ваня да идва в Рио? От къде беше научила, че съм тук? Как беше открила адреса ми? Как знаеше, че ще бъда на плажа в този осмомартенски следобед?

Тази история няма никакъв смисъл. Като че ли. Да, но аз съм длъжен да й намеря смисъл, да я извадя от баналността и да я предложа на читателите си, които трябва да разпознаят смисъла.

Смисълът, според мен, е следният. Аз бях сам на Осми март. А това е ден, на който по някакъв шаблон, създаден у мен в миналото ми, трябва да подаря нещо на жените, които обичам или харесвам или просто познавам. В същото време се бях толкова отдалечил от Осми март, че самото празнуване на жената като нещо особено, празнуване от мъжете, намирах за анахронизъм. За балканска изостаналост.

И така, аз трябваше да се избавя от две неща: от самотата си и от балканската си изостаналост. Компромисът беше да извикам на помощ някакъв литературен символ, който да ми помогне хем да осъществя своя подарък, хем да не отпразнувам осми март. Какъв по-мощен символ от Роберто Боланьо? Милият Роберто ми се притече на помощ със своето магическо въображение, което е в състояние да направи литература от всичко. В края на следобеда беше време той да изчезне от сцената.

На плажа останахме аз със своите спомени и Ваня със своята зряла хубост. Дали наистина Ваня беше дошла на този плаж, оставям на вашето въображение. Аз ви признавам, че съм влюбен в нея. Влюбен съм в очите й, в гласа й, в себеутвърждаващата я женска мекота, която не я напуска дори в най-зловещите моменти от нейния живот. А всяка любов от разстояние навява тъга. Във всяка несподелена любов има меланхолия.

Защото аз лежа на плажа в Ипанема и не съм усетил как слънцето е залязло, от океана е повял хлад, повечето чадъри са свити и столовете са прибрани, вечерният трактор бръмчи някъде отдалеч, потеглил да очисти пясъка от човешкия боклук. Лампите по булеварда са запалени, тротоарът гъмжи от хора по шорти, полуголи дори във вечерния здрач, киосковете за коко са пълни, аз изпитвам внезапен глад.

Типичното състояние на влюбения младеж.

Отдавна не съм младеж, но състоянието е ярко в паметта ми. И сега, когато си спомням как Ваня лежеше до мен на плажа, усещам ерекцията си в панталона и тя не ме учудва. Когато паметта е ярка, тялото не остарява. И аз знам, че този свят има смисъл и всичко в него е предопределено по закони, които всеки от нас се бори да преодолее, за да изпита щастие. Но по-често от всичко ние преживяваме човешката невъзможност да се подчиним на предопределеността.

Затова си измисляме истории и, както казва моя приятел Джонатан Франзен, се натоварваме с отговорността да намерим техния смисъл. Докато има смисъл. Докато имаме бъдеще.