От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

За тези, които не са били родени или са били невръстни тогава -  поздравът на  един ветеран, преживял няколко земетресения и всичко свързано с тях!

 

1.

Семейният живот не се оказа толкова страшен колкото ми се стори в началото. Имаше си и своите предимства; изправителният дом беше винаги чист и добре поддържан, режимът – отворен и с право на приятелски посещения. Бе  наситен с емоции: след седмица първоначална помощ и инструкции за пелените, млякото, преварената вода и малко елементарна народна медицина решихме да продължим сами. Беше лесно: за колики – анасон или копър, против разстройство – нишесте, а в случай на запек  – „индрише“; вид гераниум с тънки космати стебълца, които имаха невероятен ефект поднесени в задния сектор на бебето. Веднъж, помня, в момент на експлозия, стръкчето достигна тавана и когато се върнах от института, всички – майка ми, тъща ми, Естефания, стените наоколо, – приличаха на току-що излезли от вица за ресторанта на луничавите. Какво се е случило, защо всички са с лунички, пита един посетите. Съжалявам, мой човек, ама един пиян току-що се изходи на вентилатора, обяснява келнерът.

Да се смееш ли да плачеш ли. Mежду другото, винаги ми се е струвало технически невъзможно. Невъзможно ли? Трябваше да видиш щастливите им лица, бенки навсякъде и индришето на абажура. „Гу-гу-гу-гу-гу?“

Един месец по-късно, на връх 3 март 1977-а година, денят на освобождението на България от турско робство, без никаква връзка с тая паметна дата, мен и още седем запасни офицери, все строителни инженери, ни свикаха на сбор. Някои – очите ми не го вярваха – с бради! Ако не бяха строени пред мен – двама дебеланковци в униформа на лейтенанти от запаса с малки яйцеобразни брадички, („тип БНА“, хилеха се те) – щях да помисля, че пак халюцинирам. И това в страната, в която само преди година за повече от три косъма по лицето те тикаха в кауша! Не, определено нещо ставаше, чак съжалих, че съм се обръснал само преди седмица и горе долу около дванадесет вече бяхме напуснали поделението, седяхме си удобно в отсрещната бирария, разказвайки си спомени. Дори не си бяхме направили труда да се преоблечем, само си бях събул неудобните бойни обуща. Окачил ги бях на облегалката на стола, спомням си това добре, и се наслаждавах на лекотата и белотата на новите ми китайски кецове. Разговорът беше толкова приятен, че от дума на дума решихме да сменим мястото с по-изискано, така че последното, което помня е, че седим петима на терасата в стария Берлин, зад опашката на Коня, паметника на Алехандро II пред парламента. „Съединението прави силата“ можеше да се прочете дори от там, а  когато позвъних на вратата у дома, вече ми нямаше нито „кубинките“, така наричаха високите бойни обуща, нито кепето, нито цивилното облекло и с него – ключа. Иначе не бих звънял, естествено...

„Пак си пил – пресрещна ме Сандра в коридора. – Не искам сина ти да те вижда в такова състояние!“


Small Ad GF 1

„Че той още не вижда, плюс това спи...“

„Къде беше цял ден!“

„В окопите“ – опитах се да я прегърна.

„Не ме докосвай!“

„Стига де!“ – подбутнах я нежно към спалнята.

„Ако не се махнеш, ще се махна аз! – изкрещя тя и се хвърли към вратата. – Пусни ме да изляза!“

Това ли беше момичето за което се ожених? Девойката, с която се спущахме по реката, кръстосвахме морето и корабокруширахме край Галата? Нaправо не можех да я позная. Сборичкахме се. Не исках да й причиня болка, само да затворя вратата и да не й позволя да излезе, но крилото я пресрещна по средата на пътя – ни вътре, ни вън – и я халоса в слепоочието с такава сила, че Сандра изпищя и падна на пода. В този момент и бебето ревна, съседите наизскочиха от апартаментите си като по сигнал, а жената на митничаря, смъртно обидена от забраната ми да влиза у нас, без да звъни първа се разкрещя:

„Милиция! Милиция! Убиха я, помощ!“

Както ти казах беше абсолютно откачена, в разгара на климактериума, а мъжът й още повече и от нея. Беше ловец на едър дивеч, вече знаеш колко ги обичах точно тия и с кого ходеше на лов. У тях за пръв и последен път ядох кюфтета от мечка, когато ловът на мечки беше абсолютно забранен, какво ти – немислим. На вечерята се хвалеше пред тъста ми как някога по същия начин „трепал гадовете“,  тоест разстрелвал хора без съд и присъда, като мечки, след смяната на режима, неща за които никой нормален човек не говореше. Понапи се. След тоя тягостен обяд му приседна даже на баща й на Сандра, човек корав във всяко едно отношение. Хубав съсед, няма що! Да не говорим за бившия шофьор на българското посолство в Лондон; на какви ли работи се бе нагледал по света, докато се пръсне от цироза. Или за водача на организирани екскурзии в Гърция, също ченге, естествено, и един местен мангал, бивш надзирател... Всички те като един дотърчаха сега  на виковете на лудата. Щом са били по апартаментите си, трябва да е било, предполагам, някъде към шест вечерта...

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„Сан!... Моля те, събуди се! Любов моя! Какво ти е!“ – извлякох я навътре и затворих вратата, пуснах резето.

Слава богу, свести се. Не лъжех: като я видях да пада след страхотния удар, който и причиних, без да искам, изтрезнях моментално. Отвънка задумкаха, напъвайки да изтръгнат пантите, вратата едвам удържаше.

„Ето, тръгвам си, само се успокой! – единственото, което ми хрумна да кажа, когато я видях, че е жива. – Добре ли си?“

„Добре съм... – захълца тя, прегърна ме също. – Какво ми направи...“

„Не знам“ – плачех вече и аз, държах я в прегръдките, бебето и то ревеше, та щеше да се пръсне, вратата трещеше.“Отваряй, отворяй, твойта мама! Жива ли е жена ти, гад мръсна!“ – крещяха отвънка.

„С кого се напи пак! – плачеше тя на пода. –Защо?! Защо...?!“

„Ще ти разправям – молех я шепнешком. – С интересни хора, бойни другари. Приготви ми чисти дрехи и малко храна да се спусна от балкона. Не ме оставяй да ме хванат жив, моля те, толкова много те обичам!“

„О-о-о! Още си пиян, ти дори не знаеш къде си! – хълцаше тя в разтрепераните ми ръце. – Толкова те чаках! Ах, защо, защо се...?!“

Но преди да каже: напи! – това искаше, предполагам, – рамката на вратата се счупи на две и нападателите се изсипаха върху нас. Вдигнаха Сандра, започнаха да я шляпат по лицето, да и дават вода, колкото и да се дърпаше, не искаше да пие от гнусната чаша, която лудата и тикаше в устата, а мен ме извлякоха на стълбището и ме вързаха с въже от простора. Точно тъй, за ръцете и краката, като сръндак.

Преди това обаче малко се позабавлявахме, но накрая успяха да ме съборят, заритаха ме в ребрата... Дъниха ме яко и все на месо. „Не по лицето – в бъбреците!“ – пъшкаше митничарят, докато ме връзвше, очевидно не му беше за пръв път. Горкият екскурзовод, гъркът, изплаши се, избяга, за което съм му благодарен, а когато видя какво ми правят, храбрият ми оръженосец се изплъзна и се хвърли върху спасителите си..

„Оставете мъжа ми! Какво ви е направил! Помощ!“ – викаше тя по стълбището, докато ме сваляха вързан, а главата ми тракаше по стъпалата: „Гад мръсна, гад проклета, гад фашистка, свиня блатска, че апеш, а, мамицата ти!“ – общо 66 пъти до долу, (живеехме на третия етаж) и с двете стъпала от площадката пред входа, – значи 68. Kогато дойдеха китайците, очите щяха да им извадят... Така разбрах какво чувстват горките диви животни по време на лов и след него. Душегубката ме чакаше долу.

Което не разбирах, обаче, бе само едно: откъде толкова жестокост в хора на пръв поглед нормални, с които до вчера бяхме съжителствали близо две години. Сигурно не им харесвах, бидейки млад, шумен, приятелите ми музиканти, брадите. Побъркваха ги симфониите, стомахът им се обръщаше от джаз, единствената ми защита против сръбската музика. Джаз. Но такава омраза?... Ах, къде бяха сега моите верни батальони! Фрий джаз, негодници, огън! А-a-aлбан Берг концерт за цигулка... бий! Трябваше да чакам двадесет и четири години, за да го разбера. Когато всички щяха да полудеят, да се ръфат по улиците!

2.

„Тука пише – дежурният майор в Столично комендантство извади с два пръста гъсто изписан лист от купа разпилян на бюрото му, – пише, че в шест и половина следобед сте причинили... средна телесна повреда на сержант от вътрешни войски... така, така, така...– запрелиства раздразнено подробното описание той, – Добре де, какво толкоз му направихте, та даже е сварил и да се освидетелства?“

„Нямам представа“ – казах.

Веднага го бях разпознал, беше той, моят ангел хранител нервняк, съдията от процедурата по дребно хулиганство от градския софийски съд! Тоя път се бе маскирал като майор от химическите войски (носеше шапка с черна околожка), значително по-млад, но уморен и досаден до козирката от скучното дежурство.

„Пише, че сте го ухапали.“

Беше достатъчно да стоя с наведена глава, да не говоря и да не се разсмея.

„Не си спомням“ – заявих. Майорът извади нов лист от преписката, но вече ми беше все тая, на всички въпроси в милицията бях отговарял само с едно: „Офицер съм, викнете военен патрул, на тях ще давам обяснения.“ Грижливо подпечатаният лист от военната книжка в горното джобче на куртката, заедно с униформата, удостоверяваха съвсем точно кому принадлежеше тялото ми докато съм запас. Каквото и да правеха с него, накрая трябваше да го предадат на военните. Може да се каже, че за пръв и последен път искрено ги обичах.

„Куче ли сте или какво?“ – вдигна очи към мене с надежда той, но като видя, че не реагирах, хвърли ловък бърз поглед към часовника си; поглед на човек, който се прави, че е зает, а не мисли за игра на карти или запазена маса в клуба. Носът му, обаче, добил с времето си характерната мрежа от червени спукани капилярчета, тъй типична за някои сериозни пиячи, ми го разкриха. Не трябваше да се засмивам, само това.

„И... кажи ми нещо друго – направи пауза той, вече по-приятелски.  – Биха ли те, мамицата им!“ – не издържа накрая, скочи от стола и избухна в хиляда и едно негодувания спрямо останалите въоръжени служби в страната: милицията, вътрешни войски, гранични войски, та чак до пожарната команда и КАТ, пътната служба.

„Биха ме, мамицата им“ – наведох глава.

„Знаеш ли откъде идеш? – попита дежурният и хвана свитъка с лявата си ръка, беше левак, като съдията. – Знаеш ли?.“

„Не.“

„И по-добре да не го научаваш.“ – поклати глава.

След това го хвърли в кошчето и запали цигара, покани ме да си взема.

„Или ги искаш?“

За момент се поколебах, после поклатих глава.

„Не.“

„Остава нерешен само един проблем: не мога да те пусна на улицата в тоя вид. Къде са ти обущата?“

„Измъкнаха ме от къщи бос“ – излъгах.

„Какво! Един офицер! – скочи той, но подтисна гнева си. – Да, не исках да намесвам тази тема, но как се оставихте да бъдете увлечен от едни такива значи, първични инстинкти, да посегнете на жена си?“

„Не съм я бил. Честна дума – погледнах го в очите. Не знам защо, но останах с впечатление, че темата го вълнува. – През целия ни съвместен живот съм й ударил един единствен шамар. И то преди да се оженим.“

„Защо?“

„Смееше се на тиковете на един човек в автобуса, когото нямаше как да познава, но аз случайно знаех кой е, преподавател, когото много уважавах и когато слязохме, й врътнах един. Нещо, за което съжалявам и днес, макар че...“

„Какво?“

...когато се върнах, я намерих да ме чака в стаята, по-виновна и по-послушна от всякога, докато аз през цялото време бях чакал да ме порази гръм... Нищо, любихме се, извиних й се. Но  бях потресен: защо се бе предала тъй лесно? ...Другарю майор!“

„Моля.“

„Ако само униформата е проблем, на третата пресечка оттук живее най-добрият ми приятел, офицер от трудови войски, няма да е никакво затруднение за него да ми снабди с чифт боти и шапка, носим един и същ номер.“

„И ако е дежурен като мен?“

„Патрулката ще ме върне.“

„А ако се покаже жена му? Дванадесет без десет е...“

„Също. Ще си платя бензина.“

„Това не е таксиметрова служба. Ще ви хвърлят до там, но не искам да ви видя пак тука!“ – стана от масата той.

Когато часовникът на близката църква удари полунощ, вече излизах от Коста. Беше ми дал бойните си боти и обкова им чаткаше по паветата като копитата на коня от Апокалипсиса, докато в мен кипеше  Dies Ire.

На сутринта обаче се събудих рано, измъкнах се от спалнята на пръсти, не закусих, пих кафе в Правото и побягнах директно към поделението. На връщане от там – цял ден смятахме ядрен удар, който американците ни бяха нанесли в Суходол, язовира се беше изпарил и кленовете на баща ми станали на атоми,  – минах през Стария Берлин. Нямаше и следа от боти. Нито  връзка дори. Налче. Така че когато следобед се втрнах в къщи минах триумфално под балконите на мъчителите си, за да видят, че съм на свобода, плюх с презрение и се мушнах в леглото.

Повръщаше ми се, гадно ми беше, ходих в клозета, след мен остана да мирише на джибри, не ми се спеше, очаквах да се събудя направо в пъкъла. Сандра, предполагам, се чувстваше не по-малко ужасно след всичко, с две думи – ад! – когато някъде към осем и половина вечерта на вратата се позвъни.

Влезе Сандра. Разбудих се, взех студената й ръка  и я притиснах до лицето си. Постояхме известно време така, тя – без да се наведе към мен, аз – притегляйки я, докато в един момент, коленичила до леглото, за да не падне, все още напрегната каза:

„Алекс е тука. С Азучена и Рони. Дошли са от Варна.“

„Не искам да виждам никого!“ – простенах.

Освен теб, исках да кажа, но вместо това изръмжах: кажи им да си ебат майката, и почувствах как се дръпна, настръхна цялата, сякаш я бях зашлевил. Издърпа ръката си и отиде в кухнята, която ни служеше и за дневна, приемна и стая за гости.

„Какво става? Къде е оня? – чух откъм коридора, – Да не сте скарани?“ Глупак. Рони и Азя – и те. Кикотеха се, специално Азя, ах, отвратителният й гаден жизнерадостен глас, сякаш не се бяха виждали от прогимназията...

„Събуждай се, грубиян такъв! Не знаеш какво вино сме ти донесли!“

Знаех. Магарешко мляко. Любимата му подсладена гадост, в случай че я е купил той. И понеже все пак не беше сигурен преструвам ли се или не, опръсквайки ме с облак слюнки, извика в ухото ми: „Забавиш ли се, всичко ще изядем!“ И се разкара, оставяйки лампата да свети.

Може би трябваше все пак да стана от кумова срама, но ушите ми бучаха, коленете ми трепереха и точно в момента, когато се наканих да ставам, токът взе че угасна! Открехнах внимателно очи – не, повредата не беше в моя телевизор, прозорците на отсрещния блок също не светеха.

„Ий, чи хубаву-у! – изпищя радостно Азя. – Откога не е гаснал тока! Ура!“

Много весело! Ами горе-долу от края на петдесетте, от епохата на победилия социализъм. Станах и за всеки случай проверих през прозореца: чудна работа, целият квартал, цяла София беше черна, куче някакво виеше, животни мучаха... И тогава изведнъж цялата земя затрепери, забуча, не вече само в ушите ми... Подът се разлюля като палуба на кораб под нозете ми и ме блъсна в стената. Беше 4 март 1977 ма, започваше краят на света....

Първото, което направих, бе да се спусна към изхода. Гостите се бяха изпарили; виковете и писъците им, примесени с тия на съседите, идеха от дъното на стълбището като от басейн. Апартаментът беше подозрително тих, само прозорците скърцаха тихо, мебелите се блъскаха глухо в стените, някъде в тъмното се счупи стъкло, и тогава го чух: гу-гу-гу-гу? Побягнах обратно към детската стая и затърсих опипом креватчето. Свети боже, там си беше! Живо забравено! Беше спокойно бебче, веселушко, не можех да зърна личицето му, но си мисля, че сигурно пак си се смееше доволно. Имаше защо – още нищо не му беше паднало отгоре! Грабнах го и хукнах към вратата, но още веднъж трябваше да се върна за кожуха на Сандра. Сега вече и аз се паникьосах; загърнах го в него и като се килках и блъсках в стените като пиян, скочих в черния кладенец.

Спущането ми се стори по-дълго от това от Копитото, два или три пъти се ударих силно в стените; имах усещането, че стълбищната клетка надолу се гърчи като черво, накланяйки се с по петнадесет градуса в ляво и в дясно спрямо вертикала. Стисках рожбата  си и прескачах, прескачах по пет стъпала, докато последният трус не ме избълва на тротоара. Бях последният слязъл, целият блок се беше опразнил. Побягнах на отсрещния тротоар и зачаках сградата да се срути.

Не се срути. Хората викаха и гълчаха, беше ги страх да се качат обратно часове наред; някой се смееше истерично, други повтаряха: земетресение, земетресение, Сандра се хвърли към мен пищейки – детето ми! – предадох й го и тя захвана да го целува, мен, Азя, Алекс, Рони, Пуси, дъщерите на проклетата съседка, за малко и нея, че и митничаря долен! Нищо, направи се, че не ме вижда. Как не  се струпа блока върху му! (Забравих да ти кажа, че в нощта на арестуването ми, заедно с преписката беше приложено и въжето. Синьо найлоново въже за пране!) Скоро обаче почувствувахме студа, ситният дъждец ни обгърна и след около час врагове и приятели, съседи и наематели поехме предпазливо обратно нагоре.

През цялото време докато бяхме долу, единствения човек, който не спря да подскача и възклицава беше Алекс. Докато помагаше на жена си – „Муцинко, загърна ли се добре? Ще вземеш да се разболееш, та не знам какво ще те  правим тогава, миличко!“ – той се въртеше и въртеше, гледайки ту небето, ту ужасените хора, като повтаряше в унес:

„ Най-сетне! Най сетне, копелета! Случи се!“

„Алекс! Недей ме плаши. Какво се случило? Има земетресение, муци!“

„Случи се! Нещо голямо, величествено...

„Цял живот, през целия ми шибан мизерен живот съм мечтал за нещо такова – космическо! За катаклизъм! Музика на Звмята!Нещо ... – започна да търси думи той, коя от коя по-помпозна, когато внезапно изкрещя: – Къщата! Родителите ми! Пукнатината!“ – и хукна по посока на булеварда.

„Алекс, Алекс! Не влизай, ако не е паднала!“ – завикахме подир него и за пръв път си помислихме какво бе могло да ни се случи. Не съм виждал човек да бяга по-бързо, отколкото той в онази нощ.

Скоро започнаха да постъпват и съобщения по радиото: епицентърът на земетресението се намираше в Румъния, само на сто и петдесет километра от границата с магнитуд от 7,5 до 9 по Рихтер! Няколко български града по Дунава бяха засегнати, представих си какво е било да си в лодка или влекач по реката. Три часа след нещастието все още не се знаеше има ли  жертви или не. Както обикновено щяха да чакат до сутринта или докато кажат от Москва колко е трябвало да бъдат.

Нея нощ семейството на професора щеше да прекара в съседите. Моето спа прегърнато на сгъваемия диван, който разпъвахме в дни на радост: Сандра в средата, Радой младши към стената, за да не го смачкаме и  аз – със задник във въздуха. Спахме дълбоко, като корабокрушенци на непознат остров, без да усетим останалите тридесет и пет по-малки затихващи „реплики“. Някой, някъде, бе изпърхал безотговорно с криле.

3.

Следващата седмица премина като на сън. Малко да се заклатеше нещо и хората застиваха, погледът им се изцъкляше. Възможно ли беше? Всичко бе траяло само двадесет и две секунди! Изправях се отново пред метафизичен проблем: вътрешното ми време беше по-бързо от външното. В двадесет и две секунди бяха се случили двадесет две хиляди дребни неща, които не мога да изразя сега и за час. Полудявах ли като героят от „Преследвачът“ на Кортасар, който не може да приеме, че за времето между две спирки в метрото преживява половината си живот? За бога, брой, ако не вярваш: само до тук са около четири страници, в които се опитвам да опиша едно земетресение, които само да ги прочетеш с препоръчителната според Калиопе средна скорост от тридесет на час,  ще ти отнемат от 7 до 10 минути!

Отговорът дойде, когато взех часовника си и повторих целия пробег така, както го помнех: бученето, люлеенето, изхода, назад, детето (избрах ден, когато Сандра я нямаше), пак изхода, назад, кожуха, детето, изхода, стълбището, едната стена, детето, другата стена, улицата, стоп!

ЦЕЛИЯТ ПРОБЕГ МИ ОТНЕ ЕДВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТ СЕКУНДИ!

Хулио Кортасар умря през 1988 година. Беше гений, открил през шейсет и седма дупка във времето и бе я превърнал в новела. Тридесет години след това сам бях паднал в нея. Съпътстващите щети бяха осезаеми: напукани сгради, паднали керемиди по улиците, съборени комини, отпрани мазилки, килнати огради и преградни стени по последните етажи. Видях отместени цели покриви като пернати шапки от якия удар, който бяха изпитали къщите, видях къщи напукани диагонално между прозорците както учат учебниците. Смъртоносният жребий  бе изтеглен  далеко от нас; идеха съобщения за няколко хиляди души  загинали в Румъния, епицентърът беше в планината Вранча, и за над двеста засега затрупани под два напълно сринати жилищни блока на брега на Дунава. Аспарухов мост си стоеше, очевидци свидетелстваха за огромна деформационна вълна, преминала открай до край по цялото му протежение, пълзяха слухове, че се очаквала следваща, този път опостушителна.

София също нямало да й се размине – щяла да изчезне от лицето на земята... Появиха се пророци, ясновидци, изобретатели на сеизмически детектори, работещи на изворно-термална основа, петролна, лунарна и дори слънчева; имаше и хора, които напуснаха града, оттегляйки се в планините (точно при онова, което най-много обичаха земетресенията, скалите) или обявяваха за продан панелните си апартаменти, най-издръжливи на разтърсване в една бедна страна поради леките отмествания, които позволяваха.  Земетресението бе станало в девет и двадесет вечерта. От двата паднали блока се спасиха само които не си бяха седели в къщи: ергените, пияниците и работниците от втора смяна; загубиха живота си деца, възрастни хора и младоженците, легнали си рано, за да се порадват на леглото. Жертвите достигнаха двеста. Обявиха национален траур. За един малък град от четирийсетина  хиляди жители беше много, но за цялата страна не толкова. За семействата на загиналите обаче нямаше статистика, нито научно обяснение, което да ги утеши. Последният оцелял беше бебе. Хубавото на живота е, че все пак винаги излиза победител.

Когато траурът свърши – вече се бях върнал от запас – се сформираха два екипа в Паметниците, заети да установят всички възможни щети по сгради и исторически руини. Отне повече от два месеца да се картографира, да се систематизира всичко, да се фотографира, време, от което единствено си спомням тайнствената жена облечена в черно в преддверието на джамията в Шумен, – не разрушенията в Свищов. Беше последният път, когато те видях. Ти беше. Нещо от сянката ти...

4.

След излизането на Алекс и Пуси от дома им, семейството на професорa по теоретична механика разполагаше с повече Lebensraum, но беше опасно да се живее в него – през пукнатината вече можеше да се влезе. Три седмици след космическото събитие Сандови живееха все още на палатка. Същата, по чийто брезент можеха да се преброят дори петната от избитите ланшни комари на къмпинг „Златна рибка“. Отново бе лято, ясените по тротоара подготвяха своите миниатюрни хеликоптерчета за въздушния си десант, косовете тъпчеха малките си с ларви на бъдещи пеперуди, докато аз и първият ми приятел мълчаливо наблюдавахме как Лора, червеникавата сетерка на професора души крачола му. Току що се бе изходила само на метър от импровизирания му работен кабинет.

„Не, няма по-голям идиот от него в научния свят! – каза той. – И това  е един от мозъците, участвали в разработките за обшивката на съветските космически ракети!“

„Че защо е на свобода тогава?“ – спомних си учения на словачката.

„И ти наричаш това свобода? – посочи палатката Ал. – Той е затворник на собствената си глава. Не иска да се изнесе. Не иска да иде с майка ми, сестра ми и брат ми в оборотен блок, докато трае строителството. Татко, моля те!“

„Алекс, да иде къде, в циганската махала ли? Защо не му дадат нещо по-достойно?“

„Какво значение има щом е временно? Тук ще построят двадесететажна кула. Пак същата улица, само че вместо хоризонтална – вертикална. Каква е разликата?  Аз разчитах на къщата!“

Къщата, домът на дядо му, приют и убежище на всичките ми любови и на още половин дузина приятелски, се бе разцепила по диагонала, килнала спрямо вертикала и пропаднала по хоризонтала.  Беше тръгнала дори и по четвъртото измерение –  времето. Сърцето ме заболя като я видях: отчуждаваха махалата по новия генерален план и земетресението й бе дошло за капак. Под вишните агонизираше цяла една цивилизация, и с нея – част от мен.

„Краси, къде трябва да отида? – извиси глас професорът, всички Сандови говореха сякаш викаха. – Не искам. Тук съм роден и тук ще умра.“

„Не си роден тук. Роден си в къщата, в чийто дюкян живея аз, на горния етаж, ела да умреш там, искаш ли? – намигна ми Алекс. – Майка ми е родена тук.“

„Друг път, Алекс, дръпни се, сенчиш ми“ – рече той като старият Питагор, ядосан, че един римски войник му стъпил на пясъчния чертеж.

„Ако нещо наистина мразя – каза глухо приятелят ми, без да го слуша – е разрухата.... Не, не само къщата, него, цялата страна страна по някакъв начин усещам как върви натам: абе може да се живее и така... Страна на несретници!

Под изненадания ми поглед изля цялата си черна злъч: викал ме не за да кажа как да укрепим къщата, това неговият старец си знаел по-добре и от мен, а точно за обратното, едва ли не да му обясня как да я съборел, нали съм бил сапьор в казармата. Защо не си я взривиш ти, а? – ядосах се. Съседи вече го били мислили. Бил готов да легне под руините й само и само родителите му да получели две човешки жилища. Три, поправи се той, но никой не трябвало да знае, вече се бил развел тайно с Пуси и регистрирал отново в махалата. Оставало само да се ожени повторно, за предпочитане за някоя с деца, фиктивно, разбира се...

„С няколко, нали? – попитах предпазливо. – Не само с едно.“

От друга страна като член на творчески съюз имал право на кабинет, тоест на една допълнителна стая. После, когато се сменял с техните и вземел големия апартамент и им дадял стаята, щял отново да се ожени за Пуси. Чудех се как не му беше хрумнало още да разведе и родителите си (и двамата бяха членове на творчески съюзи с право на кабинет), да ожени брат си (вече беше навършил 18 години) и да осинови сестра си (беше малолетна) – още две стаи! Всичко девет вместо сегашните пет, без да смятаме мецанина, бившата хлебарница срещу гробищата с онова помещение, в което някога беше втасвал хляба, а сега само Пуси.

„Докато едни живеят на палатка, други в нощви,  ти имаш нахалството да се подиграваш! – философстваше той, на път за центъра, единственото, което го успокояваше, ходенето пеша. – Защо винаги трябва да страдам за всичко, да се влача по корем, да преглъщам безсмислени унижения! И накрая какво? – смени внезапно темата той. – Да ме изхвърлят на боклука!“

„Какво се е случило­?“

„Дълго е за разправяне.“ – въздъхна.

„В смисъл?“

„Ами да не ме преизберат за председател на кабинета на младия слушател например! Беше абсолютно прав, не те послушах – загубих две години за тоя що духа!“

„И какво общо има с къщата?“

„Има. Просто е капката, която преля. Много ти е лесно, но само защото живееш извън обществото. Кеф ти е да си чертаеш, кеф да си пишеш... Човек не е в състояние да осъществи музика сам, разбери! Струва много пари ­ като киното, телевизията... Не можеш да си симфоничен Боб Дилън, диригент единак, гилдията ти отваря или затваря концертните зали, фестивалите. Ключовете са в ръцете на управляващите, а над тях, на международно ниво, кой мислиш, че е...“

„Нямам представа. Господ?“

„Евреите и хомосексуалистите! Всичко зависи от сексуалната ориентация на палката на някой като Караян. Представяш ли си?“

Като го гледах така отчаян, едва не съжалих, че не бях и аз от тях, та да му помогна!

„Да, от мене педераст не излезе. Ще трябва да се преквалифицирам в партиен член – усмихна се тъжно той. – Всъщност можеш да ме поздравиш. Цял ден се чудя как да ти го кажа: вече съм... Какво ме гледаш?“

„Не, копеле! – извиках. – Какво си бяхмве обещали?“

„Да бъдем себе си или нищо. Виж какво – стисна ме за рамото той, пое си дълбоко въздух, – не крещи, ами ела да се напием. Ще спим у дома, ще ти разкажа нещо. Пусата си е на село при техните....“

5.

Лежахме в „мецанина“. Така наричахме горния етаж на хлебарницата, наследен след дълги и сложни адвокатски войни. Алекс се беше съблякъл по гащи и мушнал светкавично в леглото си още с влизането. Любимият му номер, каращ понякога хора съвсем непознати да занемеят от учудване. Тъй че с чашите и напитките трябваше да се заема аз.

„Помниш ли легендата за Великия инквизитор от „Братя Карамазови“?

„Прескочих я  – излъгах, -. Много ми беше дълга. Защо?“

„Добре, ще ти я разкажа.“

Чукнахме чаши.

„Действието се развива в Испания, в Севиля – започна. – По най-страховитото време на Инквизицията. Хесус слиза инкогнито в града и бива арестуван и предаден на Великия инквизитор, който само преди ден е изгорил на кладата в негово име сто заклети еретици... Защо си дошъл? – пита той арестувания. – Както виждаш,  тук всичко е наред, както сам някога пожела. Какво е това посещение след петнайсет века липса на интерес към човечеството? Тъкмо когато всичко вече е уредено за щастието му. Да, светът е вече щастлив: хора, освободени от бремето на свободата, свещеници, имащи грижа за всичко, дисциплина, хармония, трудовитост и ако нещо не е както трябва – прегрешенията са не за друго, а за да бъдат опрощавани, стига грешниците да живеят в послушание... Напомня ли ти, копале, на нещо това?“

Беше много късно. Можех да го слушам вечно. Седнал на пода, опрял гръб в старото пиано, чувайки как дървоядите го гризат, отново имах чувството, че съм в някоя от ония нощи с него в полето, когато почти деца, луната изчезна и се върна на мястото си в небето след половин час. Онова лунно затъмнение бе първото космическо явление, мисля, защо го беше забравил? Естествено, че бях чел главата, първия път я прескочих, но после се върнах и съвестно я прочетох, просто исках да го слушам как разказва, обичах го, когато разказваше, тогава беше различен... Питах се какво ли става в неспокойната му душа и защо толкова го вълнуваше инквизицията, масонството, Макиавели, големите съзаклятия?... Очите му блестяха винаги, когато станеше въпрос за тия неща, сигурно блестяха и сега, почти ги виждах откъдето седях – очите на първия ми приятел от детството, пронизващи мрака като очите на Ана Каренина, съцерзаваща собствения им блясък!

„Нямаме нужда от теб, а от Него – казва Великият инквизитор. – Или си върви откъдето си дошъл, или утре ще те изгорим и теб в името Му и тези, които те поздравяваха днес, утре ще хвърлят съчки в кладата ти, гарантирам ти, такава е човешката природа... Налей ми още мъничко, ако обичаш, мерси, сега лед…“

Станах, отидох до хладилника, върнах се.

„Разбираш ли за какво става въпрос, копеле? Нищо не се променило от тогава и никога няма да се промени. Има четири милиарда потенциално щастливи овци в света и само сто милиона посветени в Светата Служба, нагърбили се доброволно с лъжата и греховете на другите; днес една трета от тях са отсам желязната завеса, но по принцип и от тук и от там са все същите. Значи седем хиляди в страна като нашата. Хора, от които зависи всичко. Горе долу, умножил съм по три числата на Иван Карамазов, съгласно нарастването на човечеството през последните 120 години. И проблемът не е – с кой ти се иска да си, а къде можеш да реализираш мисията си. Да свириш на устна хармоника в метрото или да дирижираш в Карнеги хол, Болшой театър, пък и в зала България...“

„И какво става с другите вярвания? – казах. – Това на Доктора и верния ми приятел, да речем?“

„Същото пита и малкият брат. Не, демокрацията не е това, крещи днешният Альоша Карамазов на брат си, лъжеш, ти не вярваш в Бог!... А ти, скъпи приятелю? Случайно да си спомняш за него?...“ – иронично подхвърли от тъмното си леговище той.

„Не, продължи историята си, моля те – казах. – И защо си мислиш, че тая е универсалната философия? Защо точно Достоевски трябва да е най-големият автор на всички времена? И дебелата му  тухла  – най-великия роман!“ 

„А кой, „Старецът и морето“ ли“? – разсмя се в тъмното той.

„Не непременно, но съм убеден, че легендата за Великия Инквизитор е плод на болен мозък, скапан като тоя на Иван Карамазов, комуто предстои скоро да полудее. И най-вече на един страхлив мозък като твоя. Достоевски е искал да каже точно това: страхлив. Влязъл си в каквото си влязъл – пичка ти лелина!... Само не ми излизай с номера, че си го направил заради изкуството. Просто си се надявал, че времената на инквизицията отдавна са отминали и хора няма да ти се наложи да гориш. Това обаче не се знае...“

„Не си разбрал нищо, абсолютно нищо! – простена той. – Беше най-трудното решение в живота ми! Но ти, ти си... дървеняк! Енаморадо е прав, ти си асоциален психопат. Не безопасен при това. А той разбира от тия неща: от психопати.“

Думата ме зашлеви със съскащите си съгласни като плесник. Ударът беше толкова премерен и точен, че млъкнах, отпих една яка глътка от течността без вода, без лед, изгаряйки се отвътре.

„Ал! – прошепнах в тъмното, опипвайки като замаян наоколо да стана. – Вярвам, че го каза, без да искаш, ще го забравя, обещавам ти. Защото това е, от което най много се боя в живота, не от смъртта: да загубя светлина... Лудият ми вуйчо, истеричните припадъци на майка ми, сестрата на Естефания, която се обеси, приятелят ми Камен, няма нищо по-ужасяващо за мен от загубата на разума... Признай, че не го е казал той, ти го казваш. Не е могъл да го каже, след като последния път се разделихме като приятели. В деня, когато се роди Радой. Кога излизахте, колко пъти? Сега ли ти го каза или преди? Спомни си. Важно е!... И ще те питам нещо – не ти ли е нужно вече моето приятелство?“

„Не знам, копале – каза в тъмното. – Честно ти казвам, не знам. Остави ме да си помисля и ще ти кажа.“

Излязох от „Бърлогата“ призори като замаян, другото име, с което беше нарекъл мецанина, по-подходящо поради мрака и тишината. Не беше време за връщане в къщи, нито за тръгване на работа. Беше ничие време, когато градът спи предпоследния си сън и внезапно си даваш сметка, че си започнал да остаряваш.

6.

Трябва да е било петък, четири часа следобед. Денят и часът на аудиенциите на началника ми, при когото идвах да се отчитам. Едва-що се бях подал от вратата и колегите ми ме посрещнаха възбудени:

„Братът Млади – Светиня му! – остави една статия за теб!“

„Статия? – попитах предпазливо. – Каква статия. Бележка?“

„Не, не! Във вестника! Цяла страница!“

От симпатичните ми колеги – бяха му извадили прякора поради приликата на удълженото му брадато лице с тези на нашите църковници, – можеше да се очаква всякаква шега по всяко време на деня. Първото, което ми направи неприятно впечатление бе името на вестника. „КОМСОМОЛСКА ИСКРА“ пишеше с грозни червени букви; хартията беше жълтеникава с цели парчета сламки, както ми се стори, а мирисът й – мирис на лисица, на евтиното печатарско мастило...  Скептичният ми поглед обаче се спря поразен върху едно черно, хвърлящо се на очи заглавие. Ширеше се от край до край на последна страница и се състоеше от една дума:

Д  Е  К  А  Д  Е  Н  Т  Ъ  Т

От Млади Сиров

Боже господи! Беше разказ, никаква статия!

От деликатност беше спестил фамилното си име, разграничавайки се от това на члена на ЦК. Но сякаш собственото си прочетох, Милагрос, сякаш го бях написал аз! Беше един от най-щастливите дни в живота ми; денят, в който повярвах, че литературата е възможна. Прочетох го веднъж, два пъти, огледах го отсякъде. Три.

Бе написан на онзи особен език, който цяло едно поколение след него щеше да се упражнява да пише, заривайки дълбоко под пластове аналогии, метафори и басни всяка истинска мисъл. Всичко онова, което по-интелигентните цензори можеха с чиста съвест да оставят, разчитайки, че закостенелите мозъци над тях, нямаше начин да изровят. Съзнавах, че тези хора бяха обречени на изчезване. Като динозаврите. И че най-тъмно е на разсъмване... В случая декадентството се състоеше в безмълвното отричането на външния свят, светът на вкаменелостите, но само това не стигаше, необходимо беше нещо друго, нещо да се предприеме. Мисля, че това беше посланието. Беше историята за построяване на лодка от дървено корито под ръководството на опитен безнадеждно пропаднал моряк­теоретик, който никога не бе плавал. Човек с много вяра, но с малка надежда; изключителна личност, но пасивна, когото рано или късно младите протагонисти трябваше да оставят на брега, за да поемат собственото си рисковано пътуване по реката...Естествено, че го познах веднага! Разказът на Млади беше болезнен вик за сбогом, за раздяла с Енамнорадо, защото беше написан за него.

От друга страна декадентът означаваше не друго, а дисидентът!

Трябваше да си пълен тъпак, за да не го загрееш! Точно същата пролет група чешки интелектуалци бяха подписали протестен манифест и от техния пример се бояха в България повече и от чума. Не, това не беше шахмат за президенти. Чуждите радиостанции само тая дума спрягаха: дисидент... дисиденти.. Изуми ме смелостта на редактора. Кой беше тоя храбрец? Още повече в комсомолски вестник!? Дори само така, нагло изписана върху цяла страница думата, в старинен шрифт, беше истинска дързост! Едва накрая успях да открия името му в редакционното каре. Искрено се смях като го прочетох.О, боже. Казваше се Заяков!

За нищо друго не копнеех сега освен да видя човека публикувал това, надживял превратностите на цензурата и хартиената индустрия. Да чуя възбудения му глас, да го приветствам. Къде по дяволите се бе сврял нея зима?  И когато вдигнах възторжен поглед към прозореца... там беше!

Братът Млади, моят верен боен другар!

Отворих нетърпеливо двойното крило, прескочих перваза, стаята беше почти на нивото на тротоара, и с втория скок вече беше в прегръдките ми. Вместо да отвърне на възторга и нецензурните ми възхвали, той ме отведе на страна и за да не чуят колегите ми, свидетели на тая историческа среща, сподавено каза:

„Мълчи, не се оглеждай назад, не задавай въпроси!“

„Какво има?“ – попитах, без да разбирам.

„Мълчи.Случи се нещо ужасно…“

„С Мирчето ли?!“

„Не. Арестуваха Енаморадо!“

7.

Не му повярвах и на половин дума в началото, толкова беше страшно, което ми разправяше: повече от месец, откак бе подложен на систематични разпити в централната служба на Държавна сигурност. Той и останалите от тайфата. Млади почти плачеше, не беше на себе си.  В какво точно го обвиняваха? Малко по малко вълнението му се предаде и нa мен.

­„Намерили са му сръбски паспорт със залепена негова снимка.“

„Показаха ли ти го?“

„Да.“

„И какво?“

„Фалшив. Ужасно фалшив! От десет метра си личеше!“

­„Сръбкините са били, нали? Кажи ми.“

­„Как можеш да вярваш в подобно нещо!“

„Какво нещо? Че са били курви или подставени лица!“

„Не. Че той би бил толкова глупав. Със снимка залепена на ръка!“

„Че какво им е коствало на ченгетата да я залепят както трябва?“

„Не разбираш ли, нямаше да има същия ефект върху свидетелите. Точно така приличаше на фалшив!“

„ И какво смяташ, че искат да постигнат?“

­„Не знам. Изглежда не могат да му простят.“

„Кое. Зс брат му?“

„Не знаеше ли? Енаморадо беше партиен член.“

Млади изскърца със зъби, и аз за момент изпитах студ отвътре. Спомних си претенциозните му проповеди, надменния му глас, презрението с което Енаморадо говореше за хуманоидите, разпрострели властта си над другите. Червените бюрократи без души и сърца. Комунистите.

„Лъжеш!“

­„Аз също не знаех. Първият му приятел! Но ми показаха партийната му книжка. Партийна книжка още от казармата! Беше истинска.“

„Не е ли могло да са те шантажирали? Мисли.“

„Не. И това е, което най-много ги боли, предполагам. Че е бил от техните и ги е подвел... Никога не си виждал хора, като този, които ме разпитваше. Интелигентен и възпитан, въртеше и въртеше около смисъла на разказите му. Търсеше аналогии.“

„Какви аналогии! Бяха лоши – казах. – Маниерни! Не му ли каза?“

­„Красé! Загубен е! Повярвай ми поне веднъж! Какво значение има дали са добри или лоши, обречен е!“ – в скоропоговорка каза той и от очите му за втори път бликнаха сълзи. Почувствах се неудобно и в известна степен виновен, че говори така, освен това не ме бяха разпитвали, защо? Що за хора бяха! Цяла една страна митничари...

По Раковски преминаваше цветът и каймакът на софийското общество. Най-красивите момичета. Най-странните типове: артисти, музиканти, снобите, боси пияни художници, влачещи картини, продавайки ги за чаша бира, картини които щяха да струват цяло състояние след няколко десетилетия. Беше една от най-емблематичните улици на моя град. Улицата на театри, художествени галерии, театралния институт, на която улица Млади и Енаморадо обичаха да се чакат пред аптеката на площад Славейков. Беше достатъчно обаче да видя лицето на Млади, за да си дам сметка, че тоя път нещата отиваха на сериозно. Зачервените му от кръв очи на човек, който не е спал дълго не преставаха да мигат. Брадата му и мустаците му бяха пожълтели около устата от цигарите. Дадох си сметка, че вече не помня лицето му без брада.

„Биха ли те – попитах. – Измъчваха ли те или не?“

„Бяха повече от любезни – повтори няколко пъти, като плюеше встрани. – Любезни! И това беше най-ужасното, защото на пръв поглед изобщо нямаше смисъл, което ме питаха, разбираш ли? Никакъв. Нямаше факти, нямаше обвинения, нищо... Мнения. О, Красé! – изскимтя той. – Скъпи приятелю! Мнения! Интересуваха се най-вече от мнението ми за разказите му. Толкова съм нещастен!“

8.

Първа от приятелите на Енаморадо, с които се срещнах след Млади беше Хемата.

„Изобщо няма какво да крия – каза. Архитектката боксьор беше спокойна. – Харесва ли ми или не тая страна, знам единствено, че който трябва да се съобразява с нея съм аз. Енаморадо си го търсеше, плюейки срещу вятъра. Колкото и да го обичах, никога не съм била съгласна с него и винаги съм му го казвала в лицето. Позьорството му... Защото беше комунист. Не знам какво ще стане, но е твърде жалко.“

Да, беше. Бяха били близки с Енаморадо. Тя и мъжът й, кардиологът.

С нас работеше и друг от тайфата, който за нещастие също беше послужил за боксов чувал на Доктора. Не знам какво го беше ядосал красивият, интелигентен, самовлюбен колега на Хемата по време на партия покер. Разказваше Млади, че Енаморадо го бе преследвал с ритници (обичаше да разказва истории за бруталността на Доктора, за да се чувствам подтиснат) чак до Централна баня. Подозирах, че употреби една от емблематичните сгради на столицата от чисто литературни подбуди, за да придаде повече достоверност на разказа си. Само мен не забърквай в тая работа, беше ми казал плейбоят, спирайки гълъбосивите си очи в мен, рядко студени в случая. Не желая да знам нищо за никого... Обяснимо беше. С пердаха, който му бе дръпнал... Бяха ли го разпитвали? Бяха ли му пуснали „бръмбари“ у дома? Микрофони, искам да кажа... Предполагах, че са много скъпи, Енаморадо не беше американски шпионин все пак. Тогава защо? Но по педантичната форма, по която следователят бе изложил събитията пред Млади – дума по дума, час по час, ден по ден – не оставаше съмнение, че апартаментът е бил обект на задълбочено наблюдение. Ако беше така, защо не знаеха нищо за мен, разсъждавах. Онова, което казах раздразнен онази нощ от сравнението със селекционер на човешки добитък, беше тежко провинение. Защо не ме търсеха? Възможно ли е да имах и аз микрофони у дома си? Много добре, вече се нуждаех се от тях! Как трябваше да се държа и какво да говоря отсега нататък или най добре нищо да не говоря докато не ме призовяха? Най-вероятно знаеха за враждебността ми спрямо Енаморадо. Не ми ли готвеха някаква специална роля, много попътна на въпросната неприязън, която обаче с всеки изминат ден все по-малко изпитвах? И най-сетне – трябваше ли да разговарям с котката насаме или не? Бях много объркан.

С профсъюзната помощ за новороденото бяхме си купили най-сетне ВЕФ и започнали да слушаме Радио Лондон също. Какво падение! Вече не го заглушаваха, бидейки официален държавен предавател, но съвсем близко разположиха няколко български радиостанции, толкова мощни, че правеха прослушването почти невъзможно. Сандра се изплаши много, когато и казах за ареста, очите и се напълниха със сълзи. В началото изпитах истинска гордост, че имам толкова чувствителна и състрадателна съпруга, но после черната жлъч ми се качи в главата и си казах: майка му мръсна, все още я привлича, а може би дори още повече сега от пандиза!

Все есно, преглътнах го, тя замина на море при техните, а аз останах сам в къщи да подготвя лодката и багажите за Дунава. И вече почти бях тръгнал – ако ме следяха можеха да си помислят, че се готвя да бягам и аз – в най невротичния момент на подготовката, когато всичко вече беше напъхано, стегнато, вързано, претеглено, сто и двадесет килограма багаж, оставаше само да купя билетите, ми изчезна паспорта!

9.

Преобърнах целия апартамент, когато се събудих. И докато търсех, от шкафа на гардероба, където държахме документи, стари мои разкази и запечатания жълт плик с писмата ти, падна друг пакет на паркета, толкова издут, че ластичето, което го придържаше, се скъса. По пода се разпиляха снимки, писма, бележчици написани на ръка, безброй предметчета и хартийки, между които паспортът очевидно не можеше да се намира.

Седнах на пода и се зазяпах в многото нещица. В началото си помислих, че са писмата на курсанта и мисля, че нямаше да им обърна внимание, ако не беше заради една от снимките. От нея ме гледаше мъж с удължено биволско лице, твърде неизразително, седнал или по-скоро подпрян неудобно на висока табуретка по средата на празно помещение, нещо като работилница или ателие. И не беше Майкъл. Беше много висок и слаб мъж с унгарски или цигански черти по-скоро напомняш Енаморадо – слаб торс и яки ръце; мъж със съвсем непознато и антипатично лице, на който и да беше. Не, никога не бях виждал мъжа от снимката.

Възможно ли беше да е някой от многобройните братовчеди на Сандра? (Дядо й имаше петима братя.) Или пък ставаше въпрос за някоя авантюра на жена ми? Глупости. Човекът с биволското лице не беше някой, който би могъл да я привлече. Освен това всички бележки, всички писма, квитанциите, бланките, календарчета със задраскани дни (четири или пет в месеца), етикетчета, лепенки...бяха изписани с женски почерк. Но не с почерка на жена ми.

­„Ще закъснея, оставила съм ти две яйца под тенджерата“ или „Купи, чай, кафе, хляб“, „Търси те Владимир“. Кой Владимир? Започнах на шега да прелиствам архива, отначало с любопитство, после с интерес, а още по-късно – с безпокойство, какви бяха тия хора? Какво търсеха нещата им в гардероба? Всеки, който има семейство, би могъл да ги напише (дори погледах в хладилника да видя има ли яйца) и чийто характер за нещастие вече не мога да възпроизведа, да предам тяхната незначителност. Писмото адресирано до ректора на Художествената академия, обаче, без съмнение беше върхът.

В него, долуподписаната Венета Симеонова (никога не бях чувал това име и същевременно ми звучеше познато) молеше за преразглеждане рисунките й от приемен изпит, на който се явяваше за четвърта година безуспешно с убеждението, че е недостойно оценена и незаслужено скъсана... В противен случай, заплашваше Венета, не би се поколебала да сложи край на жиота си в двора на Художетвената академия в деня на Студентския празник, тоест миналия осми декември... Очевидно не бе изпълнила заплахата си: сред многото хартии имаше и регистрационна бланка от не помня кой столичен район с дата от януари. Значи беше жива.

Чисто литературната идея в началото, че бедно младо семейсто, за да пести средства би могло по някакво чудо да живее у дома през деня, докато ме няма, ми се стори забавна. По пътя към Паметниците я прехвърлях още и още  в главата си.

­„Да познаваш някоя Венета с мъж на име Куцар, скулптор? – позвъних на Сандра от службата. – Висок, неприятен тип.“

„Не. Кои са?“

„Опитай се да си спомниш...“

„Защо?“

­„Живеят в къщи“ – казах.

(Пауза)

„Дойдоха от нечие име или как?“ – попита тя колебливо.

„Не знам. Не съм ги виждал.“

„И от де знаеш тогава, че живеят у нас?“

„Там е работата я. Има цял куп техни неща! – рекох не по-малко ядосан. – Документи, писма, снимки! Знам ли, сигурно имат и дрехи скрити в килера, трябва да проверя. Две годишно момченце също.“

„Крас... Да не си пил?“

„В десет часа сутринта? За какъв ме мислиш!“

„ Моля те, не ме плаши...!“

„Това казвам и аз: никой да не се опитва да ме плаши!“

До към обяд бях разказал историята на половината институт, не можах да работя, добавяйки нови и нови детайли: Куцар, този флегматик, пиеше (това беше изписано по лицето му) и беше амбициозен, но обезверен провинциален бездарник, недипломиран педагог със втора специалност скулптура в Учителския университет (не  Художествената академия, естествено). Един от ония, които им харесва да откриват човешки форми в корени, сухи клони в гората или дървени отломъци изхвърлени от морето, въобразявайки си, че „изваждайки същността им“ е достатъчно да ги превърне в изкуство; докато тя, представях си я суха и кокалеста, вече не вярваше в него както в началото, дразнеха я парчетата оваляни от прилива тухли, буците глина, чепатите корени по ъглите. Необяснима атмосфера на потиснатост се стелеше около това семейство и бих могъл да се закълна, че не бяха щастливи, съвсем определено, за да се решат на такава отчаяна стъпка, да завземат чужда къща. Но защо точно нашата?

След обяд продължих да доизвайвам историята чисто литературно, сякаш изобщо не ме засягаше, до последна подробност: детето на Венета беше болнаво (писмата от санаториумите, рецептите с надпис по диагонал „детска“) и страдаше от астма. Майка й вече не можеше да го гледа, сама беше болна от Бюргер. Ами добре, в такъв случай можеше и то да дойде у нас, легълцето на Радой Младши беше свободно. Сандра и той си го прекарваха чудесно на плажа и нямаше пречки горкият малък Анастасио да ползва креватчето, докато го няма...

„Краси, разказваш го за десети път, на всеки , който влезе – прекъсна ме деликатно Алиса. – Шега е, нали? Но стига си я повтарял, никой вече не се смее...“

10.

В края на работния ден имах неочаквано посещение. Ама че късмет! Салвадор бееше инженер като мен и служихме заедно също така. Зевзекът на взвода. Не го бях виждал две години, откакто отиде да живее при жена си в провинцията. Започнах да му разправям какво ми се случи. Чакат ни в колата, каза, ще ми го доразкажеш по пътя.

„Видяхте ли светлината?“ – спрях пред вратата, когато пристигнахме. Трите момичета с него се дръпнаха колебливо.

„Стига глупости и влизай пръв, твоята къща е, не е моята! – заплаши бай Салвадор,  все същият грубиян отпреди. – И ако няма никой, мисли му!“

Извадих пакета от гардероба и им показах снимката на Куцар.

„Ега си физиономията!... Брр!Срах ме е! – извика смръщил комично вежд гостът, прегърнал с яката си ръка  русата през кръста. Другите запищяха престорено. – Не му обръщайте внимание, покажи ни спалнята!“

„Момент да проверя дали е свободна!“ – казах настойчиво и им препречих пътя, сложих ръка на дръжката. Момичетата се дръпнаха назад.

„Абе какво ти става! – ядоса се накрая Салвадор. – Пиян ли си, какво ли?“

„Не, не го знам. Гледай тука – показах му пак снимката. – Куцар пък е овен. И живее със скорпионка. Не са щастливи поради това, разбра ли сега? Не знам какво става с тях, но мирише на лошо, мирише ми на раздяла. У дома живее неуспяло семейство пред развод като теб!“ Може би го казах с малко по-висок тон, госпожиците (ама че свинки!) ме погледнаха възмутено.

„Както и да е – казах и станах да си търся портфейла. – Отивам за цигари да се поосвежа. Чувствайте се като у дома си.“

Затваряха супермеркадото. Чуках по вратата докато не отвориха. „Ще събориш магазина, нá!“ – извикаха, хвърляйки ми пакета. Върнах се със сърце в петите. И ако сега влезех и не намерех никой?

Ала там бяха: Салвадор с по едно момиче на коляно и третата,  дрънкаща на китарата ми.. Боже-боже! Масата беше празна и пликът, снимките... всичко беше изчезнало.

„Какви писма?“ – каза Салвадор спокойно между главите на момичетата, сега забелязах, че си приличат, може и да бяха сестри.

„Писмата на Венета Симеонова!“

„Някоя от вас да познава Венета Симеонова? – обърна се към тях той. Свиха рамене. – Не, сънувал си – каза. И след дълга пауза, с по-мек, почти хипнотичен глас: – Ама че си идиот!“

Без да кажа нищо седнах и сълзите сами потекоха по бузите ми.

Момичето с китарата млъкна. Инструментът падна от ръцете й и се удари в пода като отекна. И трите спряха погледи в Салвадор. И ако не бях видял неговия, сигурно бих се побъркал. Гледаше ме през дебелите лещи на очилата си изпитателно, недоволно, с едва прикрита злост по начина, по който гледаше, когато предхождаше най-дебелашките шеги след занятия в минното поле.

„Добре тогава – каза съвсем сериозен вместо да се разсмее с мощния си, излизащ като от кофа глас. Надигна се и извади под спортния си задник плика, сложи го в ръцете ми.  – Само не плачи. Тука си е всичко. Исках да ти помогна, копеле...“

Да ми помогнел...

„Много си изперкал – повтаряше клатейки голямата си арабска глава, докато се обличаха и прибираха нещата си. Той и трите курви. – Съжалявам, копеле, ама много... много си изперкал. Къде се изперка така? Извинявай, че ти го казвам. Успя да ни развалиш празника!“

Може би беше прав, може би никога не съм се нуждаел повече от психиатър, отколкото онова горещо лято. Единствения, когото познавах обаче и който вероятно имаше нещо общо със състоянието ми, беше в затвора. Съдиха го при затворени врата в края на лятото за антисоциалистическа пропаганда и опит за организирано бягство. Допуснаха само свидетелите. Тоест дванадесетте му приятели освен Нико, Алекс и мен. Вземайки предвид добрата му професионална репутация, предишното му партийно членство (ама че абсурд!) и състоянието на болната му майка, която издържаше, му лепнаха всичко на всичко година и половина строг тъмничен затвор, включвайки в този срок и предварителния арест. Тоест приблизително една година, ако се прикрепеше към формулата три дни за два работни, за затворници, които се поставеха в служба на трудовите подразделения към затвора. Бяха ми казали, че работел като дърводелец. Предполагам, че е бил добър и в това отношение както във всичко: шаха, покера, секса (аз не съм похотлив, аз съм просто сексуален, обичаше да казва). Както можеше да се очаква, Млади наново се разведе.

Питах се как ли се беше държал на съда. Не бяхме говорили за това.

„Огънал се е“ – промълви Ничо с въздишка. Костваше му усилия, но вече приказваше. На него му го беше казал Кристо. Без да си даде сметка бе употребил израз от партизанските романи. В тях някои другари се „огъваха“. Тия, които не бяха издържали мъченията на фашистките палачи, тоест духом слабите. Бяха щампи от миналото. Не беше лесно да се изнамери нов език.

­„Дали се е огънал? – засмя се горчиво и презрително Хема, когато я запитах дали е вярно. – Напротив, изправи се, порасна с цяла глава: Аз, аз поемам вината! Аз също съм виновен!“

„В патетичен план, нали? О, толкова добре го познавам!“ – казах развълнуван. Видях го както някога в Пауталия на път за Венецуела, през Андите към Огнена Земя...“

„По-скоро в глупашки! Да признаеш вина пред съд по обвинения, които възможно най-добрите адвокати, осигурени от нас, се стараят да представят като отклонения, лош вкус или лични заблуждения – думи и не действия – е все едно да признаеш вината на другия! Вината на Енаморадо. Не разбираш ли?“

Не. Нищо вече не разбирах. А тя какво беше казала? Знам само, че е моята страна и моята партия. Седяхме в Шапките. Един ранéн приятел е нещо повече от стар приятел: приятел, който мълчи. Разказвах му за Венета Симеонова и нейните писма и големия роман, които може да излезе от всичко това. За невидимото присъствие на непреуспелите, показах му снимката. И той не ги познаваше – нито нея, нито Куцар, но ми повярва. Беше единственият човек готов да повярва в истории за завзети домове.

11.

„Виждам, че не си разбрал нищо от разказа ми – въздъхна Алекс от мрака на бърлогата. – Кой си въобразяваш, че ще тръгне подире ти, да ти поставя микрофони, да те дебне, да те побърква щом и ти и аз сме господин Никой! Какви ми ги дрънкаш! Господата Никой никого не интересуват, не им обръщат внимание в Светите служби, не ги пращат в пандиза. Не разбираш ли? Карат ги само да си свалят скъсаните дънки на площада, хвърлят им един хубав бой или ги карат в тухларната да си бият шамари. Ако някои трябва да плаща строшените чинии, трябва да е някой...“

­„Какви чинии – извиках. – Няма  чинии! Няма факти! Ти не разбираш ли!“

„Млъквай! Ако някой плаща чиниите в игри на знатни дечица от известни фамилии, добре – изцапаните им покривки, в тая страна никога нищо не става докрай! – трябва да е някой изискан, потенциално опасен, истински способен да се превърне в бъдещ лидер Много пъти съм си мислил, че Енаморадо в други условия, в други географски ширини би бил добър първи министър, включително и президент... И тая категория трябва да бъде изтръгната от корен, такъв е законът. Ако пък и няма никой зад гърба си, ако е сирак,  от ниско потекло, освен това и психиатър... е идеалният човек! Перфектният изкупителен козел! Тъжно е, когато хора като него не разбират ролята си, не си дават сметка и се оставят да бъдат увлечени „да пият мед с мечки. С деца на мечки по-точно. Бедните мечета! Няма предатели, копеле, има свободомислещи, фалшиви реформисти, като твоето приятелче... И ако има виновни в случая, виновници са всички, и аз в това число, макар че сме излизали рядко с него, но достатъчно, за да си дам сметка, че е белязан.“

„Алекс, не започвай, мисля че преувеличаваш значението му. Всички сме достатъчно подтиснати от случая с Енаморадо...“

„Казус“ – засмя се мрачно той. Може би Великият инквизитор говореше в него, не той. Всеки от нас живееше с призраците си, време беше и аз да се върна при своите.

12.

На сутринта станах рано. Събрах нещата на Венета, снимката на човека с биволско лице, и ги напъхах в плика. Завързах го здраво с шнур от шивашкия комплект на Сандра и го положих най-горе върху книгите на телената етажерка, която бях монтирал в коридора над вратите, за да не ми е постоянно пред погледа. Почивай в мир, копелдако! В този момент столът се размърда, улових се да не падна за етажерката и няколко книги ми се изсипаха отгоре. Между тях Майсторът и Маргарита на Булгаков. Беше книгата, която най-много обичах, най-тъжната от всички и която търсех само в много, много редки случаи на крайно отчаяние. Погалих синята й корица (спомних си със срам, че я откраднах от Мадлената), седнах на пода, прелистих я наслуки и отваряйки я... отвътре изпадна паспорта!

В осем часа вечерта лодката и аз вече бяхме качени на малкия АН-24, готови да излетим последни в софийското небе. Малкият съветски двумоторен апарат от шейсетте години набираше височина и с нея душата ми пееше одата на радостта. Стъмваше се. Далеко, на запад, слънцето пробиваше тежките облаци зад планините. Вече бяхме прелетели Централни гробища, гарата, стария ми квартал и завивахме, за да поемем в обратна посока, малко необичаен въздушен коридор, когато под възторжения си поглед – къщите изглеждаха толкова близко, че се боях да не се ударим – можах да различа в кристалната привечер тъмните очертания на дълго широко здание с голям вътрешен двор в средата. Познах го веднага, защото бях израсъл под тайнствената сянка на осемте му кули. И докато притисках челото си в стъклото на кръглия илюминатор, в онзи кратък миг между деня и нощта, внезапно, като през обърнат фотообектив видях под самолетното крило как в двора на Централния затвор пълзеше човешка редица. Хора ли бяха или не? Нямах време да разсъждавам, защото когато сянката на самолета ги покри, те всички вдигнаха глава...

Всичко трая само миг, и все пак достатъчно, за да не го забравя никога. Макар че не съм сигурен вече дали от такава височина можеха да се видят очите им, нито дали сред остриганите глави е била и тая на Енаморадо. Бяха го арестували както и мен – на трети март, деня преди земетресението. Следователно го беше преживял там, в подземията на предварителния арест. Помислих си колко ли страшно е било. Онази нощ бях спах у дома си, щастлив, прегърнат от обичните си същества, докато той, чакайки реда си за тоалетната, за пръв път щеше да види през полуотворената врата как влезлият затворник преди него онанира под бездушния поглед на тъмничаря.

 

 

 

Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.

Pin It

Прочетете още...