От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Внимание! Предстои ви да прочетете първия – зловещ, зрелищен и завладяващ – откъс от „Z-та световна война„ на Макс Брукс (ревю): феноменалният бестселър, който разказва за пандемичен апокалипсис, потопил в паника и разруха човешката цивилизация. Книгата е превъзходно преведена от Адриан Лазаровски, а оригиналният artwork е дело на легендарния Петър Станимиров. Нека битката започне… сега:


Санаториум за ветерани „Йевченко“, Одеса, Украйна

(В стаята няма прозорци. Мъждиви флуоресцентни лампи изтръгват голите бетонни стени и мръсните кревати от обятията на мрака. Пациентите страдат предимно от заболявания на дихателните пътища и състоянието на мнозина се влошава заради липсата на най-обикновени лекарства. Лекари няма, а медицинските сестри и санитарите, чийто брой също е крайно недостатъчен, не могат да направят почти нищо, за да облекчат страданията на болните. Да не забравяме обаче, че в помещението поне е топло и сухо, а за страна като тази, когато навън бушува сурова зима, това е небивал разкош. Богдан Тарас Кондратюк седи в леглото си в дъното на стаята. Понеже е герой от войната, специално за него от тавана е провесен чаршаф, който да го отделя от другите пациенти. Мъжът кашля и храчи в кърпичката си, преди да заговори.)

Пълен хаос. Не знам как другояче да го опиша. Пълно безхаберие и липса на организация, ред, контрол… Едва бяхме оцелели от четири жестоки схватки – в Луцк, Ровно, Новоград и Житомир. Шибаният Житомир. Хората ми бяха на ръба на изтощението, разбирате ли? Сякаш беше малко това, което бяхме видели, и онова, което трябваше да вършим… ами и ни размотаваха до безкрай – изтеглете се, върнете се, прегрупирайте се, отстъпвайте! Всеки ден получавахме съобщения, че още един град е паднал… че още един път е блокиран… че още една военна част е избита до крак…

Предполагахме, че поне в Киев, далеч зад линията на бойните действия, е спокойно. Предполагахме, че там е центърът на нашата нова безопасна зона – добре защитена, напълно обезпечена, тиха и спокойна. Обаче какво се случва, когато се връщаме там? Мислите ли, че нареждам на войниците си да си отдъхнат и да възстановят силите си? Че давам указания да се ремонтира техниката и да се излекуват ранените? Ама моля ви се, естествено, че не! Откъде накъде всичко трябва да върви по план? Тук, при нас, такива неща не са се случвали преди, за какъв дявол да се случват именно сега?

Оказа се, че зоната за безопасност отново е преместена – този път в Крим. Правителството вече бе прехвърлено в … макар че по-точно би било да се каже, че всички важни клечки бяха избягали в Севастопол. Общественият ред беше рухнал. Всички граждани на Киев трябваше да бъдат евакуирани. Това бе задачата, възложена на военните… или на онова, което бе останало от тях.


Small Ad GF 1

На нашата част бе наредено да обезпечи евакуацията през моста Патона. Това беше първият електрифициран мост в света и мнозина чужденци го сравняваха с Айфеловата кула. Градската управа от сума ти време планираше мащабна реставрация, за да възстанови някогашната слава на моста. Но, подобно на редица други неща в чудесната ни страна, тази мечта така и не се превърна в реалност. Дори преди кризата на моста ставаха кошмарни задръствания. Сега по него пъплеха безброй бежанци. Бяха гарантирали, че ще затворят моста за моторни превозни средства, но къде бяха обещаните барикади, бетон и стомана, които да направят достъпа на автомобили невъзможен? Колите бяха навсякъде – стари съветски лади и жигули, няколко мерцедеса, а точно в средата, катурнат на една страна като агонизиращ мамут, се мъдреше огромен камион ГАЗ! Опитахме се да го преместим, като го завържем с вериги и го изтеглим с помощта на един от танковете си. Проклетото чудовище не помръдна и на милиметър. Какво можехме да сторим?

Ние бяхме бронетанкова част, разбирате ли? Да, танкове, а не някаква си там военна полиция. Между другото, така и не видяхме нито един военен полицай. Уверяваха ни, че щели да са там, обаче нито аз, нито бойците ми, нито момчетата от другите „отряди“ не зърнахме техен представител. „Отряди“ ли казах? Какви отряди, моля ви се! Просто една сбирщина от хора в униформи, чиновници и готвачи; всеки, който по една или друга причина беше призован в армията, изведнъж се оказа натоварен с отговорността за регулиране на движението. Никой от нас не беше готов за това – нито бяхме обучавани, нито имахме подходящата екипировка… Къде беше обещаното снаряжение за усмиряване на тълпата, къде бяха щитовете, бронежилетките, водните оръдия… Заповедите гласяха да „обработим“ всички евакуирани. Нали разбирате – да ги „обработим“ в смисъл да ги проверим за заразени и в никакъв случай да не допускаме инфектираните да напуснат града. Но имахме ли специално обучени кучета за целта? Как да определиш дали един човек – особено ако е в ранния стадий на болестта, – е заразен, без да го „обдуши“ специално куче? Какво се очакваше да направим? Да оглеждаме внимателно всеки бежанец? Гледайте да не паднете, защото се оказа, че точно това ни наредиха!(Кондратюк клати глава.) Нима действително са смятали, че паникьосаните, отчаяни клетници, в чиито вратове диша смъртта, а безопасността – мниматабезопасност, държа да подчертая, – е само на броени метри отпред, ще се наредят тихо и кротко на опашка и ще ни позволят да прегледаме всеки сантиметър от тялото им? Че доброволно ще се съблекат, за да ги огледаме? Че мъжете ще стоят покорно отстрани и ще гледат как преглеждаме голите тела на техните съпруги, майки и дъщери? Представяте ли си? А ние действително го направихме… или поне се опитахме да го направим. Нямахме друг избор. Инфектираните трябваше да бъдат отстранени, иначе никой нямаше да оцелее. Какъв смисъл има да евакуираш хората, ако допуснеш да отнесат и заразата със себе си?

(Събеседникът ми отново клати глава и се смее горчиво.) Настана истинска катастрофа. Някои директно отказаха, а други се опитаха да избягат… Имаше такива, които направо скочиха в реката! Започна бой. Мнозина от хората ми пострадаха, трима бяха пронизани с кухненски ножове, а един даже бе прострелян от някакъв изплашен дядка с ръждясал пистолет „Токарев“… Сигурен съм, че клетникът предаде богу дух преди още да пльосне във водата.

Аз не бях там, разбирате ли? Точно тогава се занимавах с радиостанцията и се опитвах да извикам подкрепление! „Помощта идва – не спираха да ми повтарят от другата страна, – не се отчайвайте, помощта идва!“

От другата страна на Днепър Киев гореше. От мястото си виждах как в центъра на града към небето се издигат огромни черни стълбове задушлив дим. Вятърът духаше към нас и носеше със себе си ужасната воня на пламтяща плът, гума и дърво… Не знаехме на какво разстояние от нас са живите мъртъвци – може би на километър, а може би на по-малко… На билото на хълма пламъците бяха погълнали и манастира „Свети Михаил“. Ужасна трагедия. Такива високи стени, стратегическо местоположение… спокойно можехме да се разположим там. Всеки първокурсник от военната академия за нула време би превърнал манастира в непристъпна крепост – ще трябва само да запълни сутеренните помещения с продоволствия, да запечата вратите и да разположи снайперисти на кулите. Биха могли да обстрелват моста, така че никой да не припари оттам, в продължение на цяла вечност!

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Стори ми се, че от другия бряг се разнася някакъв звук… Нали се сещате, че когато се събират накуп и са на достатъчно близко разстояние, и да искаш, не можеш да сбъркаш този звук. Въпреки всички викове, ругатни, автомобилни клаксони и изстрели, чуеш ли този звук, просто настръхваш и това е.

(Кондратюк се опитва да имитира звука, но се задавя от силен пристъп на кашлица. Поднася кърпичката към лицето си и когато я отдръпва, забелязвам кръвта по нея.)

Именно този звук ме накара да спра да се занимавам с радиостанцията. Вдигнах поглед към града и нещо над покривите прикова вниманието ми. Някаква черна точка, която се приближаваше доста бързо. Реактивни самолети… Четири на брой. Те профучаха току над върховете на дърветата – достатъчно ниско, за да мога да ги разпозная. Су – 25 – щурмовикът, който НАТО нарече „Гарван“[1]„Да го вземат мътните! – казах си аз, – нима смятат да ни осигурят огнева поддръжка от въздуха? Как ще го направят, като бомбардират участъка от брега пред него ли?“ Припомних си, че в Ровно това беше дало резултат. „Гарваните“ описаха кръг, след което се спуснаха по-ниско и полетяха право към нас! „Мамка му! – изтръпнах аз, внезапно осъзнавайки какво бяха намислили. – Ще бомбардират самия мост! Решили са да зарежат евакуацията и да избият всички до един!“

– Махайте се от моста! – изкрещях с всичките сили, които имах. – Всички да се махнат от моста!

Тълпата бе обзета от паника. Ако можехте да видите онова, което аз видях, щяхте да  оприличите паниката на гигантска вълна, която разтърси всички на моста, сякаш ги бе ударил мощен електрически ток. Хората закрещяха и се хвърлиха напред, блъскайки се един друг. Падаха с десетки във водата, ала въпреки това не махаха тежките ботуши и дебелите си дрехи, които им пречеха да плуват.

Аз разтиквах хората и им казвах да бягат. В следващия момент видях как самолетите освободиха бомбения си товар и ми мина през ума, че може би ще успея да си намеря някакво укритие от експлозиите. После обаче забелязах как се разтвориха парашутите и изведнъж разбрах всичко.

– Затворете люковете! – изревах. – Затворете всички люкове!

Скочих в най-близкия танк, хлопнах люка и заповядах на екипажа да херметизира всички отверстия. Машината бе старичък Т – 72. Не знаехме дали защитата от ОМП[2] все още работи, понеже не я бяхме проверявали от доста време. Можехме само да се надяваме и да се молим в стоманения си ковчег. Картечарят хлипаше, водачът бе застинал като статуя, а командирът – младши сержант на не повече от двайсет години, – се бе свил на кълбо на пода и стискаше отчаяно малкото кръстче, което висеше на шията му. Положих длан на челото му и го уверих, че всичко ще бъде наред, като междувременно не отделях очи от перископа.

Разбирате ли, в началото RVX[3] никак не прилича на газ. Той е като дъжд – мънички маслени капчици, които залепват за всяко нещо, до което се докоснат. Той прониква през порите на кожата, в очите, в белите дробове… В зависимост от дозата ефектът може да бъде светкавичен. Видях как крайниците на бежанците започнаха да треперят, как ръцете им се отпускаха безжизнено покрай торсовете… Хората френетично търкаха очите си, опитваха се да говорят, да помръднат, да дишат… Бях доволен, че не долавям миризмите, излъчвани от бельото им след внезапното изпразване на червата и пикочните им мехури.

Кому беше нужно това? Нямах никаква представа. Нима ония с многозвездните пагони от командването не знаеха, че химическото оръжие изобщо не действа на живите мъртъвци? Нима не бяха научили нищо от случилото се в Житомир?

Първият труп, който помръдна, беше на една жена. Потръпващата й ръка взе да пълзи по гърба на мъжа, който я бе прегърнал в напразни усилия да я защити от опасността. Секунда по-късно се размърдаха и другите. Междувременно жената изблъска встрани тялото на закрилника си и се надигна неуверено на треперещите си крака. Лицето й беше цялото в петна, нашарено от паяжината на почернели кръвоносни съдове. Мисля, че жената забеляза нашите танкове, защото долната й челюст увисна и устата й зейна като черна дупка, а ръцете й се изпънаха хищно към нас. Около нея се надигаха все повече и повече мъртъвци; всички онези, които се опитваха да скрият, че са инфектирани… Дори на пръв поглед успях да установя, че един на всеки четиридесет-петдесет човека беше заразен.

И тогава разбрах. Да, Житомир наистина ги беше научил на нещо. И ето че те бяха открили начин да оползотворят огромните запаси от химическо оръжие, останали след студената война. Как най-ефективно да отделим заразените? Как да не позволим на заразата да се разпространи в тила? Ето ви един от начините.

Мъртъвците възкръсваха, ставаха на краката си и тръгваха бавно по моста към нас. Извиках на картечаря. Той едва можа да ми измънка нещо в отговор. Сритах го отзад и му креснах да се прицели в наближаващия противник. Трябваха му няколко секунди, докато застане зад картечницата, но все пак успя да вземе на прицел първата жена и натисна спусъка. Запуших ушите си, докато траеше откосът. Другите танкове последваха примера ни.

След двайсетина минути всичко свърши. Знаех, че трябва да изчакам заповедите от началството или най-малкото да докладвам за развоя на ситуацията. Забелязах, че още щурмови самолети преминават над нас; пет от „гарваните“ се насочиха към другите мостове, а един – към центъра на града. Наредих на хората си да отстъпят, като се движат все в югозападна посока, без да спират… Навред се търкаляха труповете на онези, които бяха успели да минат по моста преди химическата атака. Телата им издаваха зловещи пукащи звуци, докато веригите на танковете ни минаваха през тях и ги превръщаха на пихтия.

Били ли сте в музея на Великата отечествена война? Това е едно от най-впечатляващите здания в Киев. Дворът му е пълен с бойна техника – танкове, бронирани коли, самолети, артилерийски оръдия от всевъзможни разновидности и размери, с две думи – експонати от Революцията до наши дни… Пред централния вход на музея стояха два танка, разположени един срещу друг. Те са изрисувани от едната страна с пъстри цветове и на децата е разрешено да се катерят по тях и да си играят. Недалеч от тях се издига и голям железен кръст – поне метър висок. Направен е от стотиците истински железни кръстове, взети от мъртвите хитлеристи. На една от стените пък има голям стенопис – от пода до тавана, – изобразяващ велика битка. Нашите войници са изобразени като монолитна стена, кипяща от воля и смелост, която се стоварва върху немците и ги изтласква далеч от отечеството ни. Да, вътре има множество символи на националната ни отбрана, ала нищо не е тъй впечатляващо като статуята на „Родина Мать“ – Родината Майка. Тя е най-високата в града, излята е от неръждаема стомана и е висока над шестдесет метра. Именно това беше и последното нещо, което видях от Киев – нейният щит и меч, вдигнати високо във вечен триумф… и нейните хладни, ярки очи, които се взираха отвисоко към нас – изплашените дребни хорица, отстъпващи трескаво назад.

 

Източник



[1] По принцип всеки руски самолет си има съответното английско наименование; в случая със Су – 25 то е „Rook“ (букв. „полски гарван“). Самият щурмовик е създаден в края на осемдесетте от конструкторското бюро „Сухой“ и е доказал изключителните си бойни качества във войната в Афганистан. – Б. пр.

[2] Оръжия за масово поразяване – Б. пр.

[3] Бойно отровно вещество с нервно-паралитично действие, разработено от Съветския съюз в отговор на съответните НАТО-вски програми. Използването му е забранено от Конвенцията за забрана на химическите оръжия. – Б. пр.

Максимилиан „Макс“ Брукс (род. 1972) е американски автор и сценарист с осбен интерес към фантастичната тема „зомби“. Освен това Брукс е и телевизионен актьор.

Pin It

Прочетете още...

ЦИЙ КУК

Красимир Дамянов 13 Юни, 2013 Hits: 8277
Защо хорът на поробените евреи в Набуко на…

Другото куче

Жанина Драгостинова 28 Окт, 2008 Hits: 16131
Взехме си куче. Старонемска овчарка.…

Човекоскот

Дулсе Мария Кардозо 25 Юни, 2019 Hits: 3176
Щом забеляза, че Маркиняш пак е бременна,…