1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Въпреки всичко щастливи

Тази книга сигурно щях да я подмина като самолет, но в едно антикварно гнездо се зачетох в нея – есета и фейлетони от неизвестен автор. Човешка книга от сърдечен и добродушен германец. Къси творби, умни и най-важно – карат те да се вгледаш в неща, които не си забелязвал.

Например колко ни е стеснен погледът към възрастните хора, дори към собствените ни майки – живи са, добре са, голяма работа, понеже скучаят, досаждат понякога, дори се сърдят, че не се обаждаме. Ала тихо си отиват. Всеки ден им е даден на вересия. Ние търчим като файтонджийски коне из попрището на занаята, гледаме да не изпуснем дечурлигата, а те – старците, гаснат и искат личен контакт, да ни милват за сбогом с поглед, да ни чуят на живо. И все нямаме време за малко повече време, за едно може би последно домашно свиждане…

„Татко, искам да стана политик“ – обръща се един ден към писателя Бахер неговият син. „Защо точно политик?“ – пита озадаченият баща. Синът му отговаря, че знае – политиката е мръсна работа, но „който не го показват по телевизията, изобщо не съществува!“.

Авторът заключава: „По-рано наистина трябваше нещо да направиш, за да се появиш на екрана, днес е нужно да те показват често, за да направиш нещо“.

Умна книжка, жалко, че открих един-единствен екземпляр в коша за четива по лев, бих купил десетина. Защото книгата е най-мъдрият ми приятел след Учителя Живот. Но защо чакаме да ни дадат по телевизора, за да сторим нещо? Не всеки, когото показват по телевизията, ще оставя нещо в настоящето. И не се знае как бъдещото ще погледне връз него. Животът продължава да ни превъзхожда, защото сме лоши ученици: знаем всичко, но не знаем, че нищо не знаем. Това последното го е изрекъл Сократ. Не за да ни се докара, а за да ни подсети, нас, всезнайковците, че не мислим с главите си, а с телевизорите върху раменете си. И въпреки всичко сме щастливи.

Парламент

Имам автомобил средна ръка, но предпочитам да пердаша през града като повечето софиянци – с гр/адския транспорт. По-бързо е, по-практично, дори е по-екологично. Но не е логично, че досега не съм засичал контрольор в нито една маршрутка. В тези бусчета самоконтролът е на суперпочит – днешните шофьори, в миналото наричани кочияши и файтонджии, сами решават на кого да връчат билетче и кого да подминат с тарикатска полуусмивка.

Онзи ден в таратайката за Гара Север за Своге шофьорът – младок, щастливо разминал се с военната си служба, пафкаше цигари „Парламент“. Опериран съм по рождение от завист, още като дете успяха да ми махнат и трите сливици, но ненужното ми чувство за справедливост остана. И още ме яде като неизлечима болест.

Та казах си, този колар на бензинова каруца няма как да е заслужил толкова висока заплата, че да смуче всеки ден от най-луксозните цигари. Няма как да е високоплатен спец, защото се вижда, че е обикновен придатък към волана. Едва ли има високо образование, едва ли върти голям и отговорен бизнес. Но той вече си има своя парламент лукс, и няма как да му пука кой ще е кмет, какви лица ще влезнат в местния парламент, нито кой ще бъде официалният образ на България през следващите пет години.

Идат нови избори, но не съм чул някой нов кандидат за градоначалник да е обещал, че ще тури точка на всеки подобен разгул.

Затова у нас преобладава треторазрядното мнозинство. Посредствената маса предпочита посредственото общество. В което правилата се определят от нискоинтелигентните хора.

Идат нови избори, но ние, избирателите, пак сме същите. А народът и политиците сме скачени съдове. Каквито сме ние, от градския транспорт, такива са и те, с луксозните цигари. Само дето нито контрольорите, нито кандидатите за кметове сме ги виждали в маршрутките.

Окото на циклопа

Есента е сезонът на зрелостта. Узряват зорите, презряват залезите, листопади политат към пръстта. А ние отново сме целите в очаквания – ще отмине ли най-сетне жегата на кризата, ще отдъхнем ли от непосилния пек на безпаричието, ще издържим ли на смразяващата безработица, ще ни изостави ли чувството, че сме ненужни...

Кризата все някога ще издими като запалена купчина от изсъхнали листа. С нея все някога ще се разделим, но със собствената ни ожесточеност, безпросветност и вандализъм няма скоро да си кажем сбогом...

През пролетта неколцина бивши съученици от кварталното 43-то основно училище посадихме в градинката на черквата „Св. Троица“ трийсетина борчета, липички и дъбчета. Сторихме го пред очите на днешните малчугани, които учат в родното ни школо. Защо ли? За да събудим у тях изконното чувство към общото, за да усетят личната си необходимост като обществена потребност.

Днес в градинката са останали 4 борчета, всички с пречупени върхове. От другите само следи: прекършени стволове, изтръгнати спомени, тревясали дупки, които приличат на детски гробчета. Съученичката ми Милица, най-очарователната певица от „Тоника“, живее срещу градинката и всяка седмица отивала да ги полива. И всеки път е виждала как едно подир друго дръвчетата са нарочно обезглавявани. Последователно. И съвсем съзнателно. Сега вместо паметна градинка на културата там мълчи малкото гробище на убитите ни намерения...

Кризата е време за изпитание, за промяна. Но дори днес, когато сме в окото на Циклопа, не щем да се променим нито като поведение, нито като отношение.

Не ми е жал толкова за дръвчетата. Както се казва, тях Господ да ги прости. Жал ми е повече за нас, българите. Защото няма Бог, който да се смили над убийците на деца. Пък били те и няколко невръстни дръвчета.

Pin It
Румен Леонидов
Румен Леонидов (род. 1953) е български поет и преводач, журналист, издател и общественик. Към 2011 година има издадени девет стихосбирки и е носител на български и международни награди за поезия. Негови стихове са включени в различни антологии на българската поезия по света, има и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, Република Македония, Полша, Словения. Превежда от руски и френски. Член на Сдружението на българските писатели.
Други статии от този автор

Посетители

126

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Като читател искам да... преди 3 дни
  • почитател писа Още
    Така или иначе,... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Златко, ти си прав.... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Да не се отплесваме,... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Аз подържам другото... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    За да разполага една... преди 1 седмица
  • свободен човек писа Още
    Златко, пропускаш... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Какво мислите за... преди 2 седмици
  • Теодора Петранова писа Още
    Добре е да пише/мисли... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодря! преди 2 седмици
  • Милка Кралева писа Още
    Провалът в личния... преди 2 седмици
  • Татяна Ангелова писа Още
    Истински... преди 2 седмици
  • Вл. Трифонов писа Още
    Добре си се... преди 2 седмици
  • Иван Вакрилов писа Още
    Мисля, че има признаци... преди 2 седмици
  • Venera Dachkova писа Още
    Връщам се за втори път... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, позадрямал... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Nineteen-twenties са... преди 2 седмици
  • Бахтияр писа Още
    Силно въздействащо... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    По книгата на Агата... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    По интернета има... преди 2 седмици
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Първо започвам,... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Прощавайте за дългата... преди 3 седмици
  • Серкан писа Още
    горчиво, болезнено,... преди 3 седмици
  • Надя писа Още
    Беше време, когато ме... преди 3 седмици
  • Pendo писа Още
    За евреите е писано... преди 3 седмици