От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

(или защо чуждият провал трябва да ни радва)

Всички знаят тази история, където Лора интервюира по телефона министър  Божидар Димитров, а той каза онова за шибания народ.

Припомням я, защото скоро споменът за нея ще потъне като сладко от боровинки в липов чай и всеки опит да го извадя неразтопен, ще бъде невъзможен, както е невъзможно да се провалиш, а после да върнеш времето в секундата отпреди провала и да я изиграеш правилно. Тази невъзможност на отминалото време да се върне, ме задължава да извадя от него най-важните неща и  като скъпоценни мощи да ги сложа в реликвария на житейския си опит.

Горе-долу подобни глупости ги ръсил министъра в интервюто, но все пак то вървяло в рамките на приличната естетика на любезния разговор. Поводът  бил, че на остров Свети Иван, срещу къмпинг „Градина“, екип от археолози открил малък мраморен саркофаг с кокали, които същия този екип обявил за мощите на Свети Йоан Предтеча – братовчед и кръстник на нашия Спасител и Господ Иисус Христос.

Да се докаже автентичността на мощите е възможно единствено ако сравним ДНК от тях с това на Торинската плащеница на Христос, ако преди това сме сравнили ДНК от кръвта от плащеницата с доказано ДНК на някой от двамата. Тоест, работата нямало как да излезе от този омагьосан кръг на непознанието и затова Лора, която е журналист, се обадила на министъра. Целта й била да го пита как точно е установил автентичността на мощите – дали благодарение на научния си капацитет, на някоя добре пазена тайна в тайните служби или благодарение на осенило го небесно откровение.

До петата минута министърът се справял чудесно с въпросите, без да казва нищо, което да го изобличи като пълен мошеник. Звучал достоверно и по всичко личи задачата и на двете страни била изпълнена. На Лора задачата била  да полее с вода  семето на съмнението за по-критичните слушатели, а на министъра – да убеди по-некритичните слушатели, ако не друго, то че археолозите не са изровили кокалите на някоя скромна прислуга от близката римска баня.


Small Ad GF 1

За зла беда, точно когато разговорът отивал към изчерпване, вторият телефон на господин Димитров започнал нахално да звъни. Министърът се ядосал на досадника от насрещната слушалка, но поради една позната особеност на човешката психика, насочил гнева си към най-непосредствения обект, занимаващ съзнанието му, а именно – към всички, които се съмнявали в автентичността на мощите. Направил го с неособено любезните думи, които повечето вестници цитираха така:

Защо бе, майка му стара, защо толкова злоба, бе. Ей т'ва не мога да си обясня при този шибан народ, при тези шибани колеги. Защо го правят?! Ние, българите, сами ще се изядем наистина!“

В защита на министъра искам да отбележа следното.

Отвратително е докато говориш по единия телефон, да ти звъни другия. Това е било повод за скандалите ми с хора, които въобще не са заслужавали, но са имали лошия шанс да ми звънят по втория телефон, докато говоря по първия. Да не говорим за тези, които звънят първо на единия телефон и като чуят сигнал „заето“, веднага пресират на другия, за които хора определението „шибани“ е меко казано меко.

Не телефонът е обаче проблемът,  с който искам да ви занимавам тук. Най-неприятното в случая е как този страничен детайл (телефонния звън) може да те доведе до такъв впечатляващ провал. Някои хора не могат да разберат защо думите на министъра са провал, но самото съществуване на такива хора категорично подкрепя тезата на министъра, за наличието и на шибан народ.

Двете други истории които искам да разкажа в тази връзка и които ме радват, както само може да радва чуждия провал (което признание пък подкрепя тезата на министъра за самоизяждането) са следните.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Сега веднъж един искал много да се изфука пред приятелката си колко е отворен и й обещал да и намери амфети за някакво много вихрено парти на Renesanz.

Мацката била от онези криви същества, които за две линии са готови да ти посмучат пишката и уикендите да не се занимават с нищо друго освен с амфети и пишки, а в останалото време между понеделник и петък да се чудят защо животът им е скапан, дразнещ и лишен от смисъл. В случая обаче тя имала късмет и попаднала на нашия пич, който, освен че между понеделник и петък работел в офис, в останалото време искал да изглежда отворен.

Намерил той от свои приятели телефона на дилъра на амфети. Приятелите го предупредили да си приготви предварително парите и да не се бърка на място (не че пичът не знаел), за да не изглежда подозрително. Казали му също така, че е редно да проведе един кратък разговор с дилъра при срещата им. Важно е да изглеждате, все едно сте стари приятели – казали му те – защото ако има куки наоколо ще изглеждате като все едно сте стари приятели, а не като купувач и продавач на незаконни вещества. Можеш да говориш за времето или за квото си искаш, ебаси, най-големите тъпотии дори, няма никакво значение, и без това няма кой да те слуша.

Нашият бил сравнително опитен мъж, но все пак леко се притеснил. Било ден за размисъл, а на следващия ден били парламентарните избори, на които хората избрали министъра, за който стана дума по-горе.

Пичът внимателно подготвял репликите си. Мислел да каже, че днес е ден за размисъл, затова му били амфетите, ама му прозвучало тъпо, понеже дилърът справедливо щял да го вземе за идиот, защото вероятно в представите му гласуват само идиотите. А нашия все пак възнамерявал да продължава да угажда на кривото същество, което изчукал на някакво афтърче две седмици по-рано, което по необходимост включвало потребността от все по-чести срещи с дилъра и изграждането на един вид взаимно доверие със същия.

Отхвърлил идеята да говори за времето, а ако тръгнел да говори за колата му или да го пита как се казва, онзи можел да стане подозрителен. Мислил си дали да не говори за мачове, но мачове по това време нямало. Накрая му дошла спасителната идея да каже нещо за арабите и дюнерите, които били наблизо. Решил да каже, че арабите както днес режат дюнерите с големите си ножове, така утре ще режат с тях християнски глави. Това било вече ок като лаф и нашия пич продължил с тренировка на самото приемане и предаване.

Държал в ръцете си парите, сгънати между палеца и показалеца и вкъщи тренирал как ги бута в ръката на дилъра, докато двамата си стискат ръцете. Изобщо премислял варианти, но за да не ставам отегчителен, ще кажа че отишъл при дилъра, ръкували се, прехвърлили си стоката срещу парите и всичко минало чудесно. Дори не станало дума за арабите и техните големи ножове, главно защото дилърът изглеждал малко черничък.

Вече освободен от напрежение, нашият човек бързо закрачил към дома си, за да се отърве от неудобния товар, който парил в левия му преден джоб. По пътя му, по тесния тротоар пред него, някаква жена бавно се клатушкала с торби във всяка една ръка. Нашият пич бил леко припрян, а жената се засуетила пред него. Първо тръгнала наляво, после надясно, нашия се блъснал в нея, но леко. Тя леко го бутнала с ръката си, „внимавай къде ходиш, момче“. Нашият пич бил малко нервен още от сделката, иначе не бил такъв, но я бутнал и той не много силно и и казал „гледай къде ходиш ти, бе!“.

Тук обаче жената се оказала марда, загубила равновесие и паднала на земята с торбите и с все сила. Уплашил се нашия пич, тя още повече, разкрещяла се за помощ, завила като йерихонска тръба, която още малко щяла да срути кооперациите наоколо. Развикала се „ръката ми ръката ми!“, защото се оказало, че при падането някак е успяла да седне върху ръката си. Нашият пич тръгнал да се извинява и да и помага да стане.  В този момент обаче отнякъде се появили двама мъже, хванали го под мишница, крадец ли си какъв си, звъннали на сто и дванадесет, а след две минути дошли двама полицаи, които откарали участниците в конфликта в районното. Там извадили вещите от джобовете на нашия и открили това, за което вече всички ние знаем че си купил малко по-рано.

Друг един пич пък решил да предложи брак на приятелката си в „Тобако“, където така или иначе се бил запознал с нея две години по-рано. Говорил лично с Ясен Петров, диджеят, последният да спре музиката някъде към единадесет та да може приятелите и да изпеят едно „хепи бърдей“ и той да й предложи да се съюзят пред държавата, като й подари годежен пръстен. Щяли да бъдат пичът, приятелката му и нейните приятелки и приятели, защото тя имала рожден ден и пръстенът щял да бъде един вид подарък, ведно със самия него.

Нашият пич се притеснявал и защото приятелката му леко се колебаела спрямо него. Но две години били период за който или трябва да решиш да предприемеш нещо или да си ходиш.

Купил за деветстотин лева пръстен от бяло злато с малък диамант от „Алтънбаш“ с опция за обратно изкупуване, при положение че тя откаже брака. Седнал в „Тобако“, веселил се с компанията и докато стане единадесет изпил три водки.

Точно в единадесет Ясен Петров спрял музиката изпяло се „хепи бърдей“ от приятелите и дошъл момента на истината.

Изправил се пича, заведението притихнало защото нямало музика, така или иначе било тъпо и очевидно че след хепибърдея двамата изправени млади хора ще са тези които ще направят вечерта интересна.

Пред погледа на всички нашият застанал на колене, отворил кутийката с пръстена и попитал приятелката си дали ще се омъжи за него. Тя изпищяла и избягала в тоалетната, но се върнала след по малко от минута засрамена, било емоционална реакция, малко като на министъра по-горе. Но нито „да“ нито „не“ казала, а казала „чакай да помисля“ и мислила пет минути в което време нашият пич изпил още една водка.

След това казала „Да!“

Настъпила такава еуфория и такъв купон, а за нашия пич и облекчение, което го накарало да почне да пие водка след водка. Хората го тупали по раменете, а той обяснявал на всичките приятелки на приятелката си как подготвил всичко и как не бил сигурен и как това било толкова яко. Изобщо бил център на внимание, което в последните две години на връзката му не се случвало толкова често.

В един момент започнал да си говори с тази приятелка на приятелката си, която навремето не би имал нищо против да изчука и която също май показвала някакъв вид интерес към него. Но вече нямало как да стане и за компенсация той почнал да и разказва как когато те двете са били заедно преди две години в „Тобако“, той се чудил коя от двете да сваля, но тя, приятелката де, тогава си имала гадже и в общи линии така се случило, че той избор нямал. „Което разбира се нищо не значи, но просто искам да знам че го знаеш“, казал.

Тя го знаела, защото той неведнъж вече й го бил споменавал пиян. Освен това и тя била доста пияна, и както си говорили двамата започнали да говорят все по-интимно и подробно, а когато вече съвсем скъсали въжето, някъде към два и половина, започнали да се натискат един друг в женския кенеф. После влязли в кабинката и почнали някакво не особено удобно чукане.

Както стана дума, тази приятелка била приятелката, която най-често излизала с бъдещата булка и съответно на това двете, както често правят жените, ходели заедно до тоалетната. За десет години двете толкова пъти били ходели заедно до тоалетната, че приятелките им казвали, че си били синхронизирали отделителните системи. Това разбира се било невярно, дори неособено смешно, но истината била, че когато едната я нямало в бара, другата също усещала потребност да отиде до тоалетната за да не виси сама, дори и да имало други познати наоколо.

Получило се точно така и този път. Отишла бъдещата булка в тоалетната на „Тобако“, изчакала си реда възмутена пред зелената врата, зад която се чували охкания, а когато след като охканията спрели същата тази врата се отворила, тя видяла как приятелката й и бившият и бъдещ съпруг, излезли, гузно намествайки дрехите по себе си.

Сега знам, че все ще се намери някой неособено интелигентен човек, който ще попита каква е поуката от тези истории.

Поуката, любезни мой читателю е ...

Всъщност, дълбоко се съмнявам, че всичките ми читатели са любезни. Статистически е невъзможно. Може например някой читател да е отворил книгата малко след като е изчукал майка си отзад без нейно съгласие, а точно него да наричам любезен покрай всички други е прекалено. Затова, ако приема хвърлената ръкавица от тези, които непременно искат поука, ще се наложи да ви сложа в тази ръкавица, заедно с този невъзпитан и неуважаващ собствената си майка читател. Няма да го направя, но за да не разочаровам съвсем тези, които имат нужда от чуждо ръководство в този сложен и недобре обмислен свят, те нека да приемат следната поука. Тя е, че не трябва да си купуват наркотици, не трябва да обиждат арабите, не трябва да имат два телефона и не трябва да чукат приятелките на гаджето си. Нито майка си, разбира се, но това мисля да е общоизвестно.

За всички други, които знаят, че поуката не е нещо, което можеш да приложиш като матрица към всеки случай от живота, историите са едно напомняне, че провалът се крие под някое от всички еднакви павета, върху които стъпваме и чака да го настъпим, за да изплиска неочаквано мръсната си вода върху нас.

Ако достатъчно внимателно стъпваме по паветата  или ако имаме късмет и провалът не ни сполети през целия живот, накрая все пак ще умрем, а по-голям провал от смъртта още няма открит. Затова мисля, че е по-добре злорадо и с удоволствие да изръкопляскаме на чуждия провал, пред това да се преструваме на омерзени от чуждото падение.

Васил Георгиев е български писател, автор на „Будистки плаж“, 2008, „Уличник“, 2010 и „Деград“, 2011. Последната му книга, „Деград“, спечели авторитетната литературна награда „Хеликон“ за 2011 г.

Pin It

Прочетете още...

Коледа във Виена

Евдокия Борисова 06 Ян, 2016 Hits: 13743
Нищо по-банално от Коледа във Виена, ще…

Лабиб

Люба Александрова 27 Май, 2014 Hits: 6655
Помниш ли Збигнев Цибулски, попита ме…