1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

(откъс от бъдещ роман)

Недобърските просяци бяха под попечителството на Гюлфие, щерката на старата дайреджика баба Има. В житейската стълбица те стояха на по-долно стъпало от нея, но не бяха цигани. Нещо повече. Като истински продължители на древни музикални традиции, те имаха самочувствие на преносители на нещо сусема драгоценно. Пееха стари баладични песни, които разказваха за царщината много от преди да дойдат турците. Вярваха си, че са певци на велики царе, от чиято сила и власт са се страхували съседите на нашето царство-господарство. Водач им беше Пене Копев. Просяк на зряла възраст, опитен в занаята, познаващ го изтънко и с качества на предводител. Последният от еснафа, който знаеше просяшки език. За зла беда можеше да хортува на него вече само с домашните си. Но дошло беше време такова, че децата му отказваха да говорят на тази никаква реч – неписана, нечетена, неучена от други. Срамуваха се и не се канеха да унаследят баща си.

– Кога ядете коматето, не ви е срам. Да си думате с мене – срамота било. Айде олан! – докачаше се Пене Копев на чест и страдаше, че челядта му е пожелала да се отчужди от потеклото си.

А този език, хайде да не е точно език, но тия думи тайни, защото само просяшкото братство ги знаело, били му нужни повече от хляба. И именно заради него. Винаги в очакване да ги изкъшкат от чуждия праг. Все нащрек да не привикат държавен човек и да ги пропъди. Или пък да се саморазправят с тях, както го могат ситите. Те, просяците, били принудени да разменят помежду си съобщения, предупреждения за опасности, новини, някакви полезни тям неща. И разбира се споделяли ония сладостни тръпки, които спохождат и нищия дори. Ако иска някой от тях да обърне внимание на другаря си върху хубавата мома, която шета отвътре зида, ще рекат „готиво келявче“. Думата куче заменяли с „фунтар“. „Зашикай мурдата баджо у трага“, ще рече пък: скрий памука, чорбаджията иде. Това за памука е от поминъка. Мнозина от тукашните хора ходели да чепкат памук по Гръцко.

Историята на Нeдобърските просяци е следната.

Когато византийският император Василий Втори, наречен сетне Българоубиец, заклещил войските на цар Самуил в дефилето на Струмешница, изтрепал колкото изтрепал, на останалите с нажежени шишове избол очите. Оставил на всяка стотица по един с едно око. Това всички го знаем от читанките. Но в тая войска имало войници и от поселището, откъдето беше родом Пене Копев – Недобърско. Още в онова време то било забило колци на припек в един склон на Рила, обърнат към слънцето. Тези злощастници, самуилови войни от Недобърско, тръгнали да се прибират от Беласица у дома си, в Рила. Последвали ги мнозина, родом от други краища, а между тях явил се и един едноок, който кандисал да ги води. Повярвали, че това е верният път към собственото им спасение. Там, в тази планина, кълнели се войните от Нeдобърско, имало извор, чиято вода лекувала очебол.

Било в края на лятото. Паднал дъжд по Преображение и прекършил времето. Листата на дърветата се жлътнали, потъмнели и накапали. Скоро забръскал и първият сняг. Завъртял се край колибите, заседнал в долчинките и затворил пътя на селището към света. Разбира се, тогава, когато цар Самуил е берял душа на остров Свети Ахил в Мала Преспа, то не се е казвало Нeдобърско. Името му е подмятано през годините, търкаляно по камънаците, въргаляно по хрисофули и грамоти, записвано на заешки кожи и типосвано по тескерета, докато чучне на днешната карта такова, каквото е.

В един ден, привечер било, хората му забелязали, че някаква сянка се вие по пътя от ниското, възкачва се към селото, люшка се ту в една посока, ту в друга. Приличала им ту на вълча опашка, ту на размотан пояс. Ма толкова голям вълк? Па кой може да влачи толчав пояс? Цъкали в почуда недобрещени. Колкото повече приближавала опашката към селото, толкова повече се прояснявал нейният образ и се разбрало, че това са живи люде. Мъже. Но кой знае защо не вървели стройно. Протягали ръце напред, напипвали гърбовете си един друг...

Редеше историята водачът на слепците гъдулари.

– Артък, баче Пене, а стига де! Слези най-сетне от високото и посрещни тая въча опашка, тия твои побратими.

Така обикновено сподвижниците на Пене Копев не изтърпяват до края историята за Самуиловите слепци тръгнали от дефилето на Струмешница, прегазили рекичката с галеното име Клинец в родното му село и озовали се пред недобърските порти. Че то и порти не е имало тогава. Но така е думата. Прекъсват го за кой ли път просяка водач, но той сякаш не чул възраженията им, следва своя разказ до край.

– И вече – продължава Пене Копев, – като видели, че не било въча опашка, а човеци, нашенци слезли да ги пресрещнат.

 

Преданието разказва, че местните хора наистина са приютили заедно със своите и чуждите момчета, които повярвали за водата, лекувала очебол. Всъщност те били тръгнали за Светата Рилска обител, която по това време вече имала славата на свято и всесилно място, а изворът бил точно там. Самият Свети Йоан бил плакнал очите си с нея, според житието му.

От дефилето на Струмешница до южния склон на Рила, където се припичали колибите на недобрещени било далече. Колко дни са вървели, историята си трае, но зимата ги застигнала в Недобърско. В него и останали да зимуват. Напролет ще му мислим, рекли си, и приели топлите грижи на добрите хора.

Напролет...

Чакай малко, добри читателю, имай търпение...

 

Пене Копев обичаше да разказва за тези слепци като за рода от първи пояс. Нищо че, има-няма, от тях го деляха близо десет века. Не се знаеше предводителят на просяците да е ходил на училище, но сочеше умни книги като източник на своето знание за племенната близост със слепците. Разбира се и стари хора, които знаеха на този свят всичкото и на оня половината, потвърждаваха неговите думи.

Тази история Пене Копев разказваше на събратята си в плевнята на Сава Алтънин. Като приказница с начало хиляда години назад и край опрял в тяхната лична орис. Чорбаджийската плевня голяма, дълга, с две стрехи, с напластено до покрива сено, в която обикновено старото се заварваше с новото, беше много подходящо място за тия, братята просяци ги наричаха лакардии, а самият Пене Копев – света истина.

Сава Алтънин, човек заможен, чието възмогване не е преставало да нараства, не се отказваше дори от просяшкия дял в печалбата. Имаше овчи и говежди стада, мандра, мелница, електрическо динамо, хотел, чарк не един беше обкрачил бързите реки в околните планини. Търгуваше с дървен материал, а тази стока винаги се покриваше със злато. Защото, каквито и беди да се случеха в държавата, те се превъзмогваха с градежи. Строяха се къщи, мостове, здания, черкви, училища, мини. Каквото се сетиш. И за всичко трябваше дървен материал – греди, дъски, талпи, капаци, подпори.

Но като умът му не спираше деня и нощя да смята печалбата си, текна му между другото, ей така, че може да впрегне и просяците да му носят някаква ползица. Сава Алтънин изпрати един от доверениците си да ги прикани да дават част от изпросените от милостиви хора комати за неговите прасета. Иначе няма да ги пусне не само в града да влизат, не ще им даде да припарят и в съседните села. Заплаши ги. Защото ръката му беше дълга, това го знаеше всеки – от богатия до сиромаха. В замяна разреши им да преспиват в неговата плевня, та да не бият път до Недобърско всеки ден или пък да нощуват където заварят. От само себе си се разбираше, че това не биваше да се знае от никого. Защото как да обясняваш, че най-имотният стопанин в града е опрял до просяшките приходи.

Въртяха каквото въртяха по града, вечер, по тъмно просяците от Недобърско капнали се намъкваха в голямата Алтънина плевня. Изсипваха торбите, мъжът на Гюла взимаше дела комати за господарските свине и ги пускаше да спят в сеното.

Пене Копев не се разделяше с гуслата. Инструмент, чието потекло водеше началото си от времето на мъжете от оная вълча опашка. Има-няма хиляда години. Направата му беше колкото проста, толкова и специална. От всяко дърво не ставаше коремче за гусла. Както и струната. Точно нейната направа беше съвсем майсторска работа. От кози черва, специална обработка, яки, тънки, жилави и вечни. Добрият свирач можеше да изтръгне от гуслата звуци, които разплакваха и най-коравото сърце. На това се дължеше и успехът на главния просяк и другарите му.

От предците си Пене Копев знаеше песни по три дни дълги. Някога те са събирали по панаири народ, който захласнат да ги слуша, забравял за какво е дошъл на пазар.

Песните разказваха всякакви истории. По-рядко весели, по-често жални и най-вече юнашки. Непременно нашият цар е надвил чуждия, вразите са ударили на бяг и зарязали всичкото злато и оръжие в нозете му. Е, как да не го вземеш!

Когато вечер всичко утихне, през дъсчените процепи на плевнята се процеждаше тъжна мелодия, лягаше над къщята, стигаше до хорските уши през съня им и на сутринта те не бяха сигурни: аджеба нечия свирня ли са слушали или са сънували сватбата в Кана Галилейска.

 

Подредбата на думи, отдавна станала непонятна, просяците певци я пазеха в песните си. И те не желаеха да я променят.

 

Много ти здраве, царю Солимано,
Ето назад книга ти повращам.
Не си давам до четири добра
До де ми глава стои на рамена,
До де ми очи гледаа
Бери воскя тебе колко драго,
Ние с тебе двата да се бием...

 

Кой беше цар Солиман? До четири добра – това пък какво е?! Тези песни криеха загадки. По тях сякаш се преминаваше като през мост, който представляваше прехвърлено дърво над планинска река. И можеше, все още можеше по него да се премине на отсрещния бряг. Повалено от буря или катурнато от хора, то беше обкрачило реката неокастрено. През него се пристъпяше трудно. Но можеше да се мине.

 

– Крали Марко е дождал в нашто село – твърдеше още Пене Копев. – Мама ми е кажувала. – И за доказателство праща слушателя да пийне вода от кладенеца в е-е-е-еей оня там валог, като сочеше неопределено към планините. А те бяха три, които ограждаха Красивата котловина. Там слушателят трябваше да намери сам къде юнакът, син на Вълкашин Войвода, е утолил жаждата си. По следите от стъпките в камъка, по тях, по тях и ще се озове пред самия кладенец. Пене Копев разправяше още, че наистина ги има тия стъпки. Той лично бил стъпвал в тях, само че му били „вноооого лабави и вноого разчекорени“, та трудно вървял в посоката им.

Но това е друга история.

 

Та Гюлфие имаше грижата да ги наглежда, тях – недобърските просяци. Да не вземат да сторят някаква беля на господаря й. То каква ли пък може да е тая беля?! Те бяха хора мирни. Благодарни за дадената им възможност – да не бият всеки ден път до селото си, а срещу част от изпросеното да преспиват в Алтънината плевня. При това не къде да е, а в града. Не им взимат всичкото изпросено по чуждите порти. И никой не ги закача. Циганка от потекло, както си гледаше отвисоко, Гюла осъзна, че това са не просто добри, а божи човеци и взе да се държи с тях по-човешки. Да им помага с каквото може. Веднъж си тръгна по нощите за Циганската махала и тогава се заслуша в гуслата на Пене Копев. Сподели за чутото с майка си баба Има. Старата циганка можеше да пее песни пет дни дълги. Да захване песента в събота вечер, когато почваше сватбата и да я завърши в четвъртъка, когато младоженците отиваха на повратки у момината майка. Старата циганка се въодушеви от разказа на дъщеря си и скоро една вечер се намъкна в плевнята.

 

Събраха се две души, чийто бог беше музиката. Баба Има не отказваше да научи нова песен, па било и от просяк. Голям мерак я гонеше да научи песен за Крали Марко, за каквито беше чувала, че има, но сред нейните не се срещаше.

– Човече, дръпни малко телчето! – подкани тя музиканта просяк и вдигна дайрето, с което никога не се разделяше. Беше решила тая вечер да съеши звука, който изхвърляше на звънки талази от зиловете с този, изтеглен от душата на непознатата гусла.

Баба Има се намести удобно в сеното, подгъна нозете си по турски, опъна под тях полата си, нави главата си на една страна и цялата стана слух. Погали с жилавите си пръсти опънатата кожа на дайрето. То въздъхна. Отпусна душа. Със спотаен сластен шепот й рече: „Давай!“ Като го тупна от късо и рязко, разтрепери дзиловете му и със затворени очи старата циганка даде знак на Пене Копев, че е готова да го последва.

 

Снощи си е Марко от пачь дошел,
та е довел крадено девойче.
Седнал Марко с майка да вечере
суа леба и вино цървено,
а девойче току дивань чини,
дивань чини, дробни съзи рони.
Догледа го Марко от трапеза,
на девойче Марко си говори:
Оти плачеш, крадено девойче?
Украл те съм от Будима града,
превел те съм през Прилепа града...

 

Още не свършил Пене Копев баба Има му отпява:

 

Седнал ми е Муса Кеседжия,
седнал ми е ручок да си руче,
ем си руче, ем се под мускат смее.
Догледа го негова стара мачья,
та му вели, вели ем гувори:
Ой ле сину, Муса Кеседжио,
защо сину ядеш и се смееш?
Дали мене ручок не ареса,
дали мене измет не бендиса?
Той й вели, вели ем гувори:
Ой ле мале, ой ле стара мале,
ем ти тебе ручок аресах,
ем ти тебе измет бендисах,
ми се смея Айредин войвода,
фалил се е мене да убие.
Па си стана Муса Кеседжия,
изведе негува добра коня,
откара гу на нова меана,
та му налеи девет ока вину
да му пие негова добра коня.
Па му се, море, коня не упива...

 

Пене Копев спря да пее и продължи нататък с думи. Баба Има само подраскваше по дейрето. Щяха да карат така до свършека на света.

Боже каква жалост! Откъде се сбра всичката болка на земята и се изля в един порой, който повличаше всичко живо пред самите порти Господни. И Господ излезе и рече...

В тъмното хълцаха гусларите.

Pin It
Бойка Асиова
Бойка Асиова е българска писателка и журналистка. Автор е на книгите „Добрата дума“ (1985), публицистика, сборниците с разкази „Сребърна пара“ (1987), „Да излъжеш дявола“ (1999), „Мир вам, сто врабчета“ (2001), „Приписки“ (2003), „Време назаем“ (2004), „Песните на мама“ (2005) – сборник народни песни, както и комиксът за юноши The X Files skin Deep (1998). Сборникът с разкази „Мъжко можене“ (2002) и романът „Яловата вдовица“ (2007, II изд. 2007) са издадени от „Жанет 45.
Други статии от този автор

Посетители

75

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 2 седмици
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 2 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020