От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Докато вървим с дъщеря ми по Иван Асен, аз оглеждам къщите. Къщите в София са грозни, защото са стари и старостта не ги облагородява, а само съсипва мазилките им.

Заглеждам се и в една-две жени, но жените са с широки тазове, тесни рамене, преднамерено сексуални. Все едно искат веднага нещо лошо – преднамерено да се оженят за богат мъж и да му родят деца от мъжки пол, които да станат добри войници и да убият някой невинен човечец, докато обядва.

Затова вървя и гледам всичко, все едно е нищо. Това се постига трудно, но всеки несъзнателно го прави всеки ден.

– А може би искаш пица?

– М-м, да… – отговаря  провлачено дъщеря ми.

Много ме дразни, когато гледа встрани, унесена в някакъв неин си момичешки транс. Блее. Аз съм същия. Тя също гледа всичко все едно е нищо.


Small Ad GF 1

– Ама ще я ядеш, нали? – питам, като я подръпвам за ръката.

– М-м, да… – и пак гледа в невидимото пространство, унесена.

Знам този унес. Когато не мислиш, не чувстваш, не виждаш и не чуваш. Само си жив. Нещо като лесно постигната, детска Нирвана.

Вървим си към павилиона, където продават пици, аз внимавам да не ни блъсне кола, дъщеря ми е отпуснала ръка в моята и се побутва леко в крака ми, защото не гледа къде ходи.

Аз, докато внимавам да не ни блъсне кола, си мисля за детството. Дали през своето детство съм се чувствал добре? И въобще, дали нещо съм чувствал? Дали съм изпитвал постоянно тая смес от чувство за вина и раздразнение от постоянно напиращите задължения? Естествено, че не. Ето, откакто станах възрастен все такива неща чувствам. А като дете сигурно съм чувствал някакви детски глупости.

Дъщеря ми се сепва и ме дръпва, защото до нея минава едро куче. Сега аз съм се унесъл.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Къде гледаш…уж си възрастен – дърпа ме тя за ръката.

Да, възрастен съм. Толкова е тъжно това. Но май като дете ми беше по-тъжно. Съвсем ясно осъзнавах, че съм зависим от всичко и всички. И че всички истински удоволствия са скрити от мене. В гардероба, под ключ – от строгата мама. Веднъж намерих ключ от този гардероб. Там покрай няколкото неотворени бутилки некачествено шампанско – останали от глупави семейни Нови години – там, сред разните сгънати и поръсени с нафталин тоалети – открих дамски тампони. Бях едновременно потресен и превъзбуден от откритието си. Колко гнусно и привлекателно е това, което крият от мене. Не разбирах точно какво представляват тези цилиндърчета, но интуитивно усещах, че влизат някъде, и това някъде е храма на моя срамен и таен култ.

Мисля, че за да се отърва от детството си, пораснах.

– Татеш (Кой знае откъде ми измисли това унгарско име дъщеря ми)…тука сме. Какво мислиш?

– Нищо, глупости си мисли татко.

Влизаме в ресторантчето и аз с досада гледам изложените парчета пица – тънки, неапетитни – вял опит да бъдат подлъгани гладни клиенти. Дъщеря ми ги харесва, защото имат царевица. Откъде пък се взе тая царевица? Дали не я тъпчат навсякъде, за да ни приучат на фуражна храна? И без друго истинската храна по света намалява. Дечицата вече са пристрастени към царевицата. И глупавичките жени, които си мислят, че от нея ще им изчезне целулита и в тях ще се влюбят най-богатите и красиви мъже.

– Едно парче с царевица – подръпва ме дъщеря ми.

– Едно парче с царевица – повтарям аз и подавам парите.

Чувствам се слаб и недоволен, защото не мога да влияя на собствената си дъщеря. Не мога да я науча на това, което смятам за добро. Тя е на седем, а вече знае всичко по-добре от мене. Готова е да спори. А аз нямам енергия да споря с нея. Пък и би било смешно – възрастен мъж и малко дете да се препират на улицата. Искам тя да не яде макдоналдс и царевица. Искам да има естетическо отношение към храната.

Искам да има по-голям интерес към миналото и към истинските неща (тия, които аз си мисля за истински) – струва ми се, че сегашните деца дотолкова не се интересуват от миналото, че то сякаш престава да съществува.

Иска ми се да имам власт над това мъничко човече – добра и благородна власт, за да я науча на добри неща. Но нямам.

Пък и на какви добри неща бих я научил? Ако беше момче, щях след години да я науча да се бръсне.

Тя си взема пицата и започва да я яде. Яде я, сякаш поглъща нещо непригодно за ядене. Не си личи да и е вкусно. А аз съм лаком човек. Струва ми се, че новите поколения дори няма да разберат смисъла на думата чревоугодничество. Ще се хранят с водорасли и рециклирани боклуци, за да не изпитват това досадно нещо – как се казваше – а, да – глад.

И когато тя изяжда толкова, колкото побира малкото и стомахче, а коричките, твърдите и почернели тестяни парченца, ги изяждам аз (защото съм добър и жертвоготовен), си тръгваме, бършейки усти със салфетки.

Аз пак мисля, тя ме води. Мисля си за храната. Храната е удоволствие, което ще стане по-срамно и от секса, когато стане недостатъчна. Да, да! Не яжте масло – има холестерол…както и месото. Хлябът е това, което ни убива. Алкохолът ни прави дебели и тъпи, накрая също ни убива. Виното – кръвта Христова, ни убива. Ех.

– А ти харесваш ли Шакира? – пита дъщеря ми.

– Да, много…

– И аз, само че…вече не толкова

– Защо?

– Защото харесвам Пинк…

– И аз много я харесвам

Мисля си за Бийтълс. Те много ми харесваха преди. И сега. Като на всеки застаряващ глупак. Защо ми харесват. Сигурно, защото родителите ми не ги харесваха. Колко досадно. А защо не – защото са велики и талантливи? Не, просто, защото родителите ми не ги харесваха, те не харесваха никаква музика. Харесваха песните на Лили Иванова, харесваха да разказват клюки за нея и да обсъждат подробности от личния и, най-вероятно глупав като техния живот.

И ни пресрещна просяк. Едър, почти колкото мене. По-пълен. Възрастен човек – около шейсетгодишен. Със синя униформа на кондуктор, но така преправена, че да изглежда просяшка.

С торба през рамо – толкова бутафорна, че ме ядосва. Все едно иска да ми докаже, че е просяк, че в торбата му има парчета стар хляб, с който ще храни гладни деца.

– Господине, не съм просяк. Немам пари да се върнем. От плевенско съм. Честен кръст, нема да поискам от никой, но ти си добър човек, за влака ми требват. Аз не съм просяк и нема да поискам. За влака ми требват. Дай три лева да се приберем. Господ да те поживи. Да им ебем майката на просяците мръсни. Аз искам за влака, да се приберем. В плевенско ме чакат. Внучета…да ти е живо и здраво детето, дай три лева.

А аз искам да покажа на дъщеря си, какво представлява милосърдието.

Мисля си: ето, той е противен, прилича на измамник, но тя – малката и невежата, ще разбере, че добрия човек не се интересува как и на кого дава. Ще научи, че важни са състраданието и милостта.

А в устата на просещия има златен зъб, който ме вбесява. И аз си казвам: Смири се и не съди за хората по златните им зъби. Нека види малкото момиче как се дава и как се прави добро.

И изваждам от джоба си четири лева – една двулевка и две еднолевки. Отброявам три лева и посягам да му ги дам. Той някак прекалено грубо и сръчно ги взема и издърпва и останалата еднолевка.

– Да хапнем нещо, не съм ял, нищо не съм ял цел ден.

Още по-добре, мисля си. А дъщеря ми ме гледа малко уплашено.

– Защо му даваш пари? Той е циганин.

– Как…какво като е циганин…? Нали е човек и има нужда…не разбра ли, че няма пари да се върне вкъщи…и не е ял. Не е важно на кого даваш…важното е, че като дадеш…ставаш по-добър.

И й говоря още пет минути неща, на които трудно вярвам, но много ми се ще тя да повярва.

Но в главата ми, в сърцето ми се поражда гняв. Гнева на излъгания човек.

И заставам на ъгъла на улицата, наблюдавам какво ще прави просяка, след като вече има моите четири лева. Дъщеря ми е неспокойна и ме подръпва, иска да си ходим. Но аз я дръпвам по силно за ръчичката и тя разбира, че сега съм сериозен и нещо не е хубаво като преди.

Просякът се върти две – три минути напред назад. Аз ясно знам, че чака нов глупак, нов благороден мухльо, когото да излъже. Аз не съм благороден мухльо. Аз само исках да покажа на малката си дъщеря каква е благостта на себераздаването. Да и покажа, че е добре да даваш…и когато дясната ръка дава, лявата да не знае за това. Искам тя да е благотворителна и мила, а не озлобена като всички.

И се чувствам вбесен от глупостта си.

Дъщеря ми ме гледа объркано, не може да разбере нито какво правя, нито какво мисля.

Просякът ме вижда. Засуетява се и отива до лавка за алкохол и ядки. Прави съвсем нелепо движение, все едно ще си купува нещо. Ха, сигурно кашу и бърбън.

Защо не отидеш в някоя хлебарница, глупако – мисля си – поне да съм излъган както трябва?

Той отново ме вижда и ми кимва с глава – на двайсет метра съм от него – и пак имитира купуване на нещо. И очаква, че аз ще се откажа да го наблюдавам. Но аз го наблюдавам.

Той имитира, че си тръгва.

Аз дръпвам дъщеря си, повличам я към вход на къща, където, тя съвсем объркана ме пита?

– Следим ли го?

– Да…той ни излъга…той нямаше нужда от пари за влак…сега ще видиш, ще поиска и от други

– Ми…да си ходим тогава…

– Не…не бива лъжците така…няма да го оставя да лъже и други…

– Ми…ти защо му даде?

– Защото му повярвах…важното е да даваш на тия, които ти искат, без непрекъснато да мислиш, че те лъжат

– Хайде да си ходим…

– Не…ще ни върне парите, ако е лъжец!

И наблюдавам просяка. А той, усетил, че е свободен да действа, спира момче и момиче. Не го чувам, но по мимиките му разбирам, че повтаря същите неща, които е казал и на мене.

Изпитвам силно пулсиране в слепоочията – този вид гняв, който понякога води до мозъчен удар или до убийство. Не мога да си обясня защо – не – обяснявам си веднага. Защото с тези пари, с тези четири лева щях да купя на дъщеря си темперни бои. Исках да ми нарисува портрет – такъв, какъвто съм – с брада и обичан от нея. А сега се чувствам измамен. Но нали съм добър? Нали не се интересувам от това, къде ще отидат дарените от мен пари? Нали не съм зъл параноик, който прави сметка и за парчето мухлясал хляб, което е дал на бездомно куче?

Но в ушите ми бумти кръвта, чак ми става зле от гняв и злоба. Стискам ръката на дъщеря си, тя ме гледа тревожно.

– И да те излъжат… е много по-добре, отколкото ти да излъжеш… разбра ли – казвам тихо и дрезгаво.

– Ами защо да ме лъжат?

– Така…

А просякът спира момче с раница, унесено – от новия тип хора – които живеят някъде в задънените улици на Интернет. Тогава аз излизам. В джоба ми има сгъваем нож. Много тънък – доста дълъг. Не става за рязане, а за мушкане. Сигурно нещо в мене не е наред, за да го нося. Тегля дъщеря си за ръката и приближавам просяка. Заставам пред него тъкмо, когато е взел поредните три лева от момчето, живеещо в Интернет. Допирам отворения нож в корема му. Той прави глупава, хитра, уплашена и противна физиономия.

– Върни ми парите!

– Защо… господине… аз за влака ти ги поисках…

– Лъжеш – казвам грубо, а дъщеря ми нервно ме дърпа. Тя вече се е уплашила много.

– Не те лъжем… Господине, честен кръст…

И лицето му става толкова нагло, че чак се стъписвам. Той гледа през мене. Вижда колко съм нищожен. Само имитира, че се е поуплашил. Знае добре такива като мене. Щом дават пари, няма да убият човек. Лицето му от секунда на секунда става все по твърдо и в очите му вече няма дребнава хитрина – само грубо, свирепо презрение. Бута ръката ми.

– Аз не съм сам… от плевенско сме… със сина сме тука… и за него требва билет да купувам… аз помислих, че си добър човек…

– А, щом и сина ти… – не се чувам, какво говоря. Ръката ми иска да се върне при корема му, да го убие и да посее справедливост. А устата ми мънка – Значи и сина ти? И ти затова ли от всеки срещнат искаш? А?

И гласът ми трепери.

– Абе я се махай от тука. Я! Какво…Я си бегай…

И забързано, ядосано, просякът се обръща и тръгва по улицата. А дъщеря ми измъква ръката си от моята и си я избърсва. Стоим две минути. Аз сгъвам ножа, който нелепо е висял в отпуснатата ми ръка.

– Цялата ти ръка е потна – казва дъщеря ми.

– Ми…ядосах се…излъга ни тоя дядо.

– Нищо, аз имам спестени петдесет лева, ще ти дам четири…

– Не е там работата.

Гледам след просяка и ми става толкова тежко, толкова гнетаво – все едно съм глътнал цялата му мръсна торба и сега тя ме души. Опитвам се да предизвикам смирение у себе си и не мога. Дъщеря ми ме поглежда. Да! Искам да бъда всеопрощаващ. Силен като океански прилив и добър като майка към детето си. И не мога. Сърцето ми бие силно и злобно, лицето ми се поти.

– Излъга ни…и аз…

– Какво? – пита дъщеря ми

– Нищо не направих

– А какво да направиш?

– Уф…де да знам…нещо…

Но когато поглеждам към нея, виждам, че тя пак се е унесла в своята детска, чудесна Нирвана. Гледа всичко, все едно е нищо.

Аз мисля пет минути за случилото се, след това се отнасям нанякъде. И двамата с нея продължаваме да вървим по улицата, всеки унесен в своя невидим свят.

Калин Терзийски е психиатър, но в последните години паралелно с професията си се занимава с писане на романи, сценарии и поезия.

Pin It

Прочетете още...

Етиен

Кристин Димитрова 10 Мар, 2008 Hits: 20504
Етиен забеляза, че нещо му надига под…

Разказ за Доброто

Цветозар Цаков 24 Май, 2013 Hits: 6779
Съжалявам, че трябва да Ви споделя това, но…

Глад

Здравка Евтимова 23 Юни, 2019 Hits: 5792
Тео я гледаше и колкото повече я гледаше,…