Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Симон дьо Бовоар, „Мандарините“
Изд. „Колибри“, 2011 

2012_01_mandarinite

Една властна ръка прегърна Анри през рамото. Скрясин.

– Виж какво съм донесъл – американско уиски. Успях да прекарам две бутилки. Първата парижка Коледа – добър повод да го изпием.

– Чудесно! – каза Анри, наля бърбън в една чаша и я подаде на Надин.

– Не пия – обидено рече тя, завъртя се и се отдалечи.

Анри отпи от чашата – беше забравил този вкус. Всъщност някога пиеше скоч, но тъй като бе забравил и неговия вкус, нямаше значение.

– Кой иска малко истинско уиски?

Приближи се Люк, като тътреше големите си подагрични крака, последваха го Ламбер и Венсан. Наляха си.

– Бих предпочел едно хубаво коняче – каза Венсан.

– Не е лошо – неубедено каза Ламбер и погледна към Скрясин. – Вярно ли е, че американците пият по дванайсет на ден?


Small Ad GF 1

– Кои американци? – попита Скрясин. – Американците са сто и петдесет милиона и не всички приличат на героите на Хемингуей.

Гласът му беше неприятен. Рядко се държеше мило с по-младите от него. Демонстративно се обърна към Анри.

– С Дюбрьой имахме сериозен разговор. Разтревожен съм.

Изглеждаше загрижен, но така изглеждаше винаги. Ще речеш, че всичко, което се случва там, където го няма, го засяга лично. Анри нямаше никакво желание да споделя тревогите му. Попита с половин уста:

– Че защо?

– Това движение, което се опитва да основава, мислех, че главната му цел ще е да откъсне пролетариата от Комунистическата партия. Но Дюбрьой като че ли изобщо няма такова намерение.

– Няма – каза Анри.

И отегчено си помисли: „Ето такива разговори ще трябва да търпя по цял ден, ако се хвана на въдицата на Дюбрьой.“ Отново се почувства изпълнен от главата до петите с неустоимо желание да е някъде другаде.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Скрясин го погледна в очите.

– Ти с него ли си?

– В много малка степен – отвърна Анри. – Политиката не ми е силата.

– Сигурно не си разбрал какво крои Дюбрьой – каза Скрясин и укорително изгледа Анри. – Организира някаква уж независима левица, която обаче приема да действа съвместно с комунистите.

– Да, знам – потвърди Анри. – И какво?

– Ами играе тяхната игра. Има сума ти хора, които се ужасяват от комунизма и които ще се сближат с тях.

– Не ми казвай, че си против съвместните действия – каза Анри. – Само това оставаше, левицата да започне да се дели!

– Левица, подчинена на комунистите! Чиста мистификация – каза Скрясин. – Ако сте решили да се съюзявате с тях, запишете се в партията им, ще бъде по-честно.

– И дума не може да става. За много неща не сме съгласни с тях! – възрази Анри.

Скрясин сви рамене.

– В такъв случай след три месеца сталинистите ще ви разобличат като социал-предатели.

– Ще видим – каза Анри.

Нямаше никакво желание да продължава спора, но Скрясин го изгледа настоятелно.

– Казаха ми, че „Еспоар“ има много читатели сред работническата класа. Вярно ли е?

– Вярно е.

– Значи ти разполагаш с единствения некомунистически вестник, който стига до пролетариата! Даваш ли си сметка каква отговорност носиш?

– Давам си.

– Ако поставиш „Еспоар“ в услуга на Дюбрьой, ставаш съучастник в една отвратителна машинация – каза Скрясин. – Дюбрьой може да ти е приятел, но трябва да му се противопоставиш.

– Виж какво, колкото до вестника, той никога няма да бъде в услуга на когото и да било, нито на Дюбрьой, нито на теб – каза Анри.

– Все трябва някой ден „Еспоар“ да определи политическата си програма – рече Скрясин.

– Не. Никога няма да имам предварителна програма – каза Анри. – Държа да казвам каквото мисля и както го мисля, без да си слагам етикети.

– В това няма никакъв смисъл – възрази Скрясин.

Спокойният глас на Люк внезапно се извиси над техните.

– Не ни трябва политическа програма, защото искаме да запазим единството на Съпротивата.

Анри си наля чаша бърбън.

– Всичко това са глупости – каза той през зъби.

Люк само за това приказваше: духът на Съпротивата, единството на Съпротивата. А на Скрясин му падаше пердето, щом се заговореше за СССР. По-добре да отидат да се разправят помежду си. Анри изпи чашата си. Нямаше нужда от съвети, сам знаеше какъв трябва да бъде един вестник. Разбира се, „Еспоар“ ще трябва да заеме политическа позиция. Но напълно независимо. Ако Анри бе запазил вестника, то не беше за да направи от него някакво подобие на изданията от преди войната. Тогава цялата преса блъфираше и се правеше на последна инстанция. Дотолкова, че лишени от всекидневния си оракул, хората се оказаха напълно дезориентирани. Днес всички бяха, общо взето, съгласни за основното, нямаше вече полемики и партийни кампании. Трябваше да се възползват от това, за да формират читателите, вместо да им промиват мозъците. Не да им диктуват мнения, а да ги научат сами да отсъждат. Това не беше лесно – читателите често изискваха отговори, не биваше да остават с впечатление за незнание, съмнение, непоследователност. Но точно там беше номерът – да се заслужи доверието им, а не да се заграби. „Еспоар“ се купуваше навсякъде и това бе доказателство, че методът работи. „Няма смисъл да упрекваме комунистите в сектантство, ако ще сме същите догматици като тях“, каза си Анри и прекъсна Скрясин.

– Не мислиш ли, че можем да отложим този спор за друг ден?

– Добре. Къде да се срещнем? – каза Скрясин и извади от джоба си бележник. – Мисля, че е наложително да съпоставим позициите си.

– Да изчакаме, докато се върна – предложи Анри.

– Заминаваш ли? В командировка?

– Не, на почивка.

– Сега?

– Е, да! – каза Анри.

– Не дезертираш ли? – попита Скрясин.

– Да дезертирам ли? – развесели се Анри. – Да не съм войник! – Посочи с брадичка Клоди дьо Белзенс. – Покани на танц Клоди, онази разголената дама с многото бижута. Тя е истинска светска жена и много ти се възхищава.

– Светските жени са един от пороците ми – поусмихна се Скря- син и поклати глава. – Признавам, че не те разбирам.

И отиде да покани Клоди. Надин танцуваше с Лашом, Дюбрьой и Пол се въртяха около елхата – тя не обичаше Дюбрьой, но той често успяваше да я разсмее.

– Успя да скандализираш Скрясин! – весело каза Венсан.

– Всички се скандализират, като чуят, че заминавам – каза Анри. – Дюбрьой на първо място.

– Забележителни са! – възкликна Ламбер. – Направил си повече от тях, нали така? Имаш право на малко отпуск!

„Явно с младите се разбирам по-добре“, каза си Анри. Надин му завиждаше, Венсан и Ламбер споделяха желанието му, така че щом им се удаде възможност, и те побързаха да отидат да видят какво става другаде – веднага се записаха като военни кореспонденти. Анри дълго остана с тях и тримата за стотен път си припомняха онези паметни дни, когато бяха окупирали редакцията, когато продаваха „Еспоар“ под носа на германците, а Анри пишеше уводната статия с револвер в чекмеджето. Ето че откриваше съвсем ново очарование в тези стари истории, защото ги слушаше някак отдалеч – лежеше върху ситен пясък, морето бе синьо, мислеше, без да се задълбочава, за отминали времена, за далечни приятели, чувстваше се сам и свободен, беше щастлив.

Внезапно отново се озова в червеното студио, в четири часа сутринта. Много от гостите вече си бяха тръгнали, скоро всички щяха да си отидат и той трябваше да остане сам с Пол. Трябваше да й говори, да я гали.

– Пиленце, вечерта ти беше истински шедьовър – каза Клоди, докато целуваше Пол. – И имаш чудесен глас. Стига да пожелаеш, можеш да станеш една от следвоенните лъвици.

– Не искам толкова – весело отвърна Пол.

Не, тя нямаше подобни амбиции. Анри знаеше какво иска тя – да бъде отново най-красивата жена в обятията на най-славния мъж. Нямаше да е лесно да я накара човек да промени мечтата си. Тръгнаха си и последните гости и студиото изведнъж се изпразни. От стълбището долиташе шум, стъпки нарушиха уличната тишина и Пол се зае да събира забравените под креслата чаши.

– Клоди е права – каза Анри. – Гласът ти е все така прекрасен. От толкова отдавна не те бях слушал! Защо никога не пееш?

Лицето на Пол светна.

– Значи гласът ми ти харесва? Искаш ли понякога да пея за теб?

– Разбира се. – Той се усмихна. – Знаеш ли какво ми каза Ан? Че трябва отново да пееш пред публика.

Пол го изгледа скандализирано.

– А не! Не ми говори за пеене пред публика. Отдавна съм приключила с това.

– И защо? – попита Анри. – Не видя ли как ти ръкопляскат? Всички се развълнуваха. В момента се откриват сума ти заведения и хората имат нужда от нови звезди...

Пол го прекъсна.

– Не, моля ти се, не настоявай. Да се явявам пред публика... Самата мисъл ме ужасява. Не настоявай – повтори тя умолително.

Той я загледа недоумяващо и каза неуверено:

– Ужасява ли те? Не разбирам. Някога не те ужасяваше, а не си остаряла, право да ти кажа, дори си се разхубавила.

– Това беше друг период от живота ми – каза Пол, – отдавна погребан период. Ще пея за теб и за никой друг – добави тя с толкова страст, че Анри замълча.

Но си обеща отново да повдигне въпроса. Настъпи мълчание, после тя рече:

– Да се качваме ли?

– Да се качваме.

Пол седна на леглото, откачи обиците си и махна пръстените си.

– Знаеш ли – каза тя вече със спокоен глас, – ако е изглеждало, че те укорявам за пътуването ти, извини ме.

– Що за идея! Имаш пълното право да не харесваш пътуванията и да не го криеш – каза Анри и изпита неудобство при мисълта, че тя цяла вечер се е чувствала виновна.

– Прекрасно разбирам, че ти се пътува – продължи тя. – Много добре разбирам дори това, че искаш да заминеш без мен.

– Не че точно искам.

Тя го прекъсна с жест.

– Не е нужно да си учтив. – Постави длани на коленете си, приковала поглед пред себе си, изправила рамене, подобна на спокойна пророчица, и добави: – Никога не ми е хрумвало да те затварям в любовта ни. Няма да си ти, ако не изпитваш желание за нови хоризонти, за нови изживявания. – Наведе се напред и впи поглед в него. – Дос- татъчно ми е да съм ти необходима.

Анри не отговори. Не искаше нито да я отчайва, нито да я насърчава. „Ако поне можех да й се сърдя!“, помисли си. Но не, не усещаше нищо такова.

Пол се изправи и лицето й отново доби човешки вид. Постави ръце на раменете на Анри, опря буза в неговата.

– Можеш ли да живееш без мен?

– Прекрасно знаеш, че не мога.

– Да, знам – каза тя весело. – Няма да ти повярвам, ако ми кажеш обратното.

Пол се отправи към банята. Невъзможно бе да не й подари от време на време някоя подобна фраза, някоя усмивка. Тя къташе тези реликви в сърцето си и изтръгваше чудеса от тях в миговете, когато вярата й отслабваше. „Но въпреки всичко в дъното на душата си тя знае, че вече не я обичам“, каза си той за собствено успокоение. Съблече се и сложи пижамата си. Тя знаеше, хубаво, но каква полза, след като не го признаваше? Долови шумолене на смачкана коприна, после шуртене на вода и звън на кристал. От тези шумове някога му секваше дъхът. Сега притеснено си каза: „Не, не и тази вечер.“ Пол се появи в рамката на вратата с разпръснати върху раменете коси, тържествена и гола. Беше почти толкова съвършена, колкото някога, но за Анри цялата тази красота вече не означаваше нищо. Тя се плъзна под завивката и безмълвно се сгуши до него. Нямаше никаква причина да я отблъсне. Пол вече въздишаше в екстаз и плътно се притискаше към гърдите му. Той започна да гали рамото й, познатия му ханш и почувства как кръвта полека нахлува в пениса му. Толкова по-добре – Пол нямаше да е в настроение да приеме само целувка по челото и всъщност щеше да отнеме по-малко време да я задоволи, отколкото да се обяснява с нея. Анри целуна горещите устни, които се разтвориха под неговите по обичайния начин. Но след миг Пол се отдръпна и той смутено я чу да шепне някогашните думи, които отдавна не й казваше:

– Все така ли съм твоята прекрасна глициния?

– Все така.

– И ме обичаш? – каза тя, поставяйки ръка върху напрегнатия му пенис. – Наистина ли още ме обичаш?

Анри нямаше смелост да предизвика драма. Беше готов на всякакви признания и тя го знаеше.

– Наистина.

– И си само мой?

– Само твой съм.

– Кажи ми, че ме обичаш, кажи ми го.

– Обичам те.

Тя издаде дълъг доверчив стон. Той я прегърна силно и притисна устни в нейните. После, без да чака, проникна в нея – за да приключи по-бързо. Вътре беше червено като в прекалено червеното студио. Тя запъшка и започна да крещи думи, като някога. Но някога любовта на Анри я закриляше. Виковете й, стенанията, смеховете, ухапванията бяха свещени дарове. Днес той лежеше върху една объркана жена, която произнасяше неприлични думи и чиито нокти му причиняваха болка. Ужасяваше се и от нея, и от себе си. Отметнала глава, затворила очи, оголила зъбите си, тя бе така тотално отдадена, така ужасяващо изгубена, че Анри изпита желание да я зашлеви, за да я свали на земята, да й каже: това си ти, това съм аз и се любим, нищо повече. Струваше му се, че изнасилва мъртва жена, и не успяваше да се освободи от желанието си. Когато най-после се отпусна върху Пол, чу победоносната й въздишка и шепота й:

– Щастлив ли си?

– Разбира се.

– Толкова съм щастлива! – каза тя и го загледа със светнали очи, в който проблясваха сълзи.

Той опря до рамото си това непоносимо засияло лице. „Бадемите ще са разцъфнали... каза си и притвори очи. И портокалите ще са узрели.“

Превод: Росица Ташева
(Публикува се със съгласието на издателя)

Литературните кафенета се завръщат!
През 2012 те ще бъдат на български или на френски език.

Първото кафене, посветено на творчеството на Симон дьо Бовоар и по-конкретно на книгата й „Мандарините“, ще се състои на български език на 26 януари, четвъртък, от 18 ч. във Френския институт.

 

Симон дьо Бовоар (1908–1986) е френска писателка, философка и феминистка. Политически ангажирана авторка на множество романи, разкази, есета и мемоари, Бовоар се смята за представителка на екзистенциализма.

Pin It

Прочетете още...

Смъртта на поета

Кристин Димитрова 16 Ное, 2012 Hits: 11147
Първата мисъл на поета Геран Бисеров след…

BOTEV.COM

Кристин Димитрова 27 Юни, 2009 Hits: 14381
Людмил Писков приключи новия постинг за…