1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

За общото име

След Освобождението населението в Прилеп избира за секретар на общината Тодор Кусев, който по-късно става духовник под името Методий Кусев. Развълнуван от избора на съгражданите си, будният българин вместо големи обещания отронил твърдо: „Благодаря на народа, що ме уважи да му слугувам!“.

Сега народните слуги се броят на пръсти. Дали защото ние, хората от народа, все повече се държим като слуги и не само не почитаме високоинтелигентните си люде, но и хич не знаем как да изискваме от народните избраници да служат вярно и всеотдайно на отечеството?

Или най-паче е вярно, че нация, в която преобладаващата маса е обслужващ персонал, от нея няма как да се пръкнат жертвоготовни мъже, способни, ако трябва, да турят десницата си в огъня. И да я държат тамо, додето кътниците им не се пропукат и не станат на прах.

За какво ли? За общото име, за общата ни общност.

Такъв жесток към себе си чиляк е бил и Методий Кусев. Ето какво пишат за него: „Безпощаден е, кога е въпрос за общото дело. Волята у него е от стомана. Никакви препятствия не я спират. Даже и здравият разум. В очите на оскотелите хора минава за лудничав. Той, и цялото му поколение, беше ученолюбив и начетен“.

Направо е за завиждане, щом не бил съвсем сам сред оскотелите.

Много добрини е сторил този народен слуга. Ето само една: след Априлското въстание рискува живота си, но събира сведения за зверствата над българите. После ги носи в Цариград на представителите на Великите сили.

Днес името на този чудовит човек тъне в полузабравата. Чували са го само в Стара Загора, там умира като митрополит. Вместо национална памет – регионална почит. Вместо буден пример за всички българчета – проспана от бащите им възможност да им покажат що значи извисеност.

Затова все по-малко държим на общото си име. Затова будителите ни имат празник, но малцина го празнуват.

Народе???

 

Майчиният език

Помнят ли днешните политици писателя Йордан Вълчев? Едва ли. Защото те днес не четат такива книги. Пардон, ако съм обидил някого. Безподобният Йордан Вълчев, царство му небесно, владееше енергийните резерви на българския език както малцина. И не случайно критиката го равняваше и сравняваше с Радичков, Хайтов, Генчо Стоев, Ивайло Петров.

Ако не сте го чели, поне преди години сте го виждали по БНТ, как пламенно обяснява тайните на прабългарския календар, пробойните на собствения ни произход, езиковата връзка между далечните народи и собствените ни змейове.

Бунтар, собственик на звънки думи, маниак на тема български дух, гръмогласен като дуо йерихонски тръби, плещест в раменете и в устата, див, но красив националист, майстор на разказа, на историческия роман, на историческите есета... Е, отиде си през 1998, но се завърна преди време със сборник дневникови записки.

Отдавна не бях се докосвал до толкова артистично, колоритно и мощно слововпръскване в белодробието на безвремието. Случките са разказани от сладкодумец с характер, откровен до лудост, разпарчетосващ рамките на приличното поведение, на приличното мнение, гази през калта и потоците на битието си и израства в битки през годините на отричане, подценяване, премълчаване и врагосване...

Но изведнъж почва да хвали: „Заслугата на Йордан Радичков е голяма – той разчупи формите и успя да отвори вратите за цяла група писатели. Радичков свърши голямата работа, той измами социализма. Аз се явявам на сцената благодарение на неговите усилия.“

Отдавна не бях чел нещо позитивно от българин за българин. Не само от писател за писател. Дано като отминат и тези избори политиците ни, които не умират да четат българска литература, се сетят, че доста често говорят на омразен език. Защото няма майчин език, който да учи децата си на омраза.

 

Синя зона

Наскоро в едно интервю писателят Елин Рахнев, носител на тазгодишния театрален приз „Аскеер“ предложи в София да се въведе синя зона, освен за колите и за онези, които се разкарват из улиците по анцуг. И добави, че някои софиянци вече си имат по два чифта – един за вкъщи, а другият като официална дрехи...

В поликлиниката млада майка доведе детенцето си на лекар. Бе опънала задницата на анцуга си, украсен с кантове и ластици. Не, не бе мургава, а чисто бяла като млеко, чиста и проста съвременна българка. Ако, милата, бе се появила в лечебницата по пеньоар, сигурно нямаше така да кръстоса погледите на присъстващите жени, изпълнени със съжалително съчувствие.

Щото при спешни случаи, не дай Боже, човек може и по бельо да отърчи до първата болницата, но случаят не бе спешен, а типичен...

Питам се какъв тип са тези ползватели на спортния артикул, подходящ и за домашни условия? Бивши мутри? Доскорошни спортисти? Преселници от село? Внуци, които още не са изхлузили потурите на дедите си?

Не съм видял никой от елитните ни спортисти да влезе в аерогарата по анцуг, защото знае, че тези облекла са подходящи за отиване и за връщане от тренировка. Не го знаят обаче онези, които не спортуват, но редовно нахлуват с долнопробното си облекло на публични места.

Дали защото са рожби на неуки родители, с посредствен вкус към красивото, неспособни да различат пошлото?

Все едно – никакви сини зони по улиците няма да помогнат срещу изпълзелите от лошата семейна среда, където нито мама, нито тате, са ги научили на друго, освен, от коя страна се лапа лъжицата и как се връзват връзките на гуменките.

И възпитаните лица, които вече са малцинство у нас, и чалга мнозинството, имат равни граждански права. Но с тях се съобразяват само първите. Останалите разхождат официалните си анцузи.