1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Този път тя идва десет минути по-рано и чака в коридора. Чувам острите ѝ токчета ту по-силно, ту по-приглушено. Напред-назад, напред и пак назад. Прекъсвам работата си над протокола от предишната ми психотерапевтична сесия и я каня да влезе.

Отвъднъж притихва и почти на пръсти влиза в кабинета. Стои неуверено и започва да плаче, забравила дори да поздрави. После сяда и започва отведнаж.

– Дете!?… Казват ми да родя дете и той ще си седне в къщи… – тя замлъква, сякаш очаква одобрението ми. Аз обаче не бързам. Искам да чуя продължението и какво мисли наистина, и мълча изчакващо, за да се ориентирам накъде ще тръгне и да я последвам.

Тя дълго се колебае и също очаква аз да я улесня. Виждам как става неспокойна, потрива длани и се върти във фотьойла, сякаш не може да си намери място. Изглежда много объркана. Винаги е знаела накъде да тръгне, а сега изглежда тъжна и уязвима.

Познавам я добре, но всеки път се изненадвам от жилавостта ѝ. Като млада фиданка – огъва се, но не се прекършва. Герой. Но тя още не го знае.

Усмихвам се и подавам нишката, която търси.

– О-о-о, ти искаш бебе?

– Аз си мисля, че с едно дете не мога да се оправя, та камо ли с две – отново следи за реакцията ми, но аз мълча подканящо. Тя доверчиво поема нишката, която ѝ подавам, и тръгва по нея. И решила, че одобрявам съвета, казва: – Проблемът е в това, че той не си ляга с мене. Не търси интимност и моята сексуалност не му влияе. Но някоя вечер мога да го почерпя и да го закова. Сигурно това е начинът.

Дотолкова не е в предишния ѝ стил, че чак не вярвам на ушите си.

– Като му окача котвата, може да си седне на мястото – завършва триумфално тя.

След кратка пауза умислено питам:

– И как едно бебе ще реши проблемите ви? То не изисква ли много грижи и внимание? – после добавям по-настойчиво: – Ще те задържи за дълго в къщи и няма да можеш да се чувстваш свободна за себе си и за съпруга си, а тогава? – усещам я как притихва и виждам да навежда глава. – Та нали детото в първите месеци е грижа изцяло на майката?

Бях гледала един филм, в който мъж и жена непрекъснато правеха бебета, но тъй като не можеха се грижат за тях, превърнаха това в бизнес. Продаваха децата си на бездетни семейства и с получените пари се издържаха. Бебетата бяха средствата, чрез които живееха. Сега думите на героинята сами идват на езика ми. Изричам ги и внимателно следя как се променя изражението ѝ.

Замисля се и две-три минути само тихо хленчи. Накрая бие отбой:

– Ами какво да правя?

– Изглежда така, сякаш искаш да прехвърлиш проблема си на другите.

– Ами да – несигурно започва тя, а сетне се ожесточава: – Нищо лошо не съм направила, за да се държи така с мен. Направо ще му го кажа – почти незабележима пауза и с по-тих глас, – ако се прибере.

– Говориш така, като че ли вече те е напуснал – бързо решавам да потвърдя догадката си.

– Всъщност, да. Той се изнесе. Но ако му кажа, че съм бременна, може и да се върне.

– А ти бременна ли си? – питам, но не защото не зная отговора. Просто искам да я подтикна да продължи и да я отведа в собствените й емоционални дебри, където внимателно и търпеливо да следвам мисълта ѝ.

– Не. Но мога да го излъжа – и тръсва глава, сякаш за да отхвърли възможното неодобрение.

– И за колко време? – приемам поканата за танц.

– Ами… не знам. Нека само се върне и ще му разкажа играта.

Сега изглежда много самоуверена и въодушевена. Дали се самозалъгва, или наистина си вярва? Това всъщност няма значение и затова поемам в неочаквана за нея посока.

– Интересно. Ти играеш игри? – казвам замислено. – А добър играч ли си?

Големите сини очи се разтварят широко – въпросът явно я изненадва.

– Какво общо има тук играта? – пита слисано и без да се опитва да прикрие изненадата си.

– Ами чух те да казваш „ще му разкажа играта“ и някакси реших да проверя дали си добър играч.

– Не знам – смутено казва тя. – Като се замисля защо съм в този кабинет… – гласът ѝ затихва и някое време тя се лута в мислите си. – Нещо ме смущава и не знам какво е. От дълго време го нося в себе си и току нахлуе в съзнанието ми. Най-неочаквано.

– А забелязала ли си в какви случаи осъзнаваш това?

– Ами-и… когато съм притисната и не виждам лесен изход. Ето и сега се появи отново. Объркана съм и не знам накъде да хвана. Изплъзва ми се, смущава ме и ме ядосва. Ужким съм при теб, усещам търпението и ласката ти, а някак се дърпам. Нещо ме спира и не знам какво е то.

– Как се чувстваш сега? – меко питам в отговор на зова ѝ за ласка.

– Ядосва ме това, че другите знаят нещо, а аз не съм посветена в тайните им – продължава тя все едно не ме е чула.

– И откъде идва това чувство?

– Ами по същия начин се чувствах, когато сестра ми и родителите ми общуваха помежду си. Винаги бяха весели и шумни, а аз фучах наоколо като хала. Никога не успях да се приобщя към техния разговор и техните забавления.

– Това, което споделяш днес, е нещо ново.

– Всъщност ми се мотае в главата от последната сесия миналия четвъртък. На моменти усещането беше толкова силно, че ме караше да спирам деня. Идваше ми да грабна телефона и да си уредя допълнителна сесия, но нали съм си дисциплинирана… – тя се позасмива. – Нямах търпение да стане днес, за да го споделя с теб.

Подминавам темата за нейните колебания и очакването да ѝ дам разрешение да ме безпокои по всяко време. По-добре е да се спра на онова, което ме е изненадало.

– Какво означава да спреш деня?

– Мисля, че на човек понякога му се ще светът да застине, така че да може да го погледне отгоре и да види разположението на хората и обстоятелствата. На мен това все ми се изплъзва… Всъщност играеш ли шах?

Гледам я въпросително заради новата посока на мисълта ѝ, нарочно не отговарям. След малко става ясно, че изчакването е било добър ход. Продължението е такова, че аз вътрешно ахвам.

– Добрият играч – казва тя, – с един поглед преценява позицията на шахматната дъска и знае какво да прави.

„Ами да, на човек му се иска точно това – проблясва в ума ми. – Животът да е ясен като играта на шах. Знаеш кои са фигурите – майката, бащата, духовните стожери, правилата, нормите, знаеш, че пешките са ежедневните дейности и че рокадата символизира защитата на семейството. Иска ти се да имаш ясно очертано житейско поле и прости правила. Мислиш си, че ако човек знае да играе и е съсредоточен върху живота си, винаги печели.“

Моето мълчание сякаш увлича и нея и тя за кратко се заслушва в мислите си. После унесът отминава и тя отново подхваща диалога със самата себе си:

– Значи ако не мога да изпълня заканата и се проваля, тогава ще загубя, така ли?

Изглежда си е изяснила нещо, но не е готова да го сподели с мен и затова се връща на предишната тема.

– Най-различни идеи бушуват в главата ми и не ми дават покой – започва тя. Забелязвам, че следи внимателно реакцията ми, сякаш се страхува да не сбърка. Изкушавам се да ѝ го кажа, но решавам да я оставя тя да ме води и да режисира. В ежедневието си човек често пъти е изкушен да „пласира“ бързо своите идеи и убеждения, но тук съм терапевт и не бива да правя това. Тя трябва сама да извърви трудния си път. Аз съм до нея, за да я подкрепям и да я насърчавам, но изборът трябва да е неин.

Вече е по-уверена:

– Давам си сметка, че не съм наясно с чувствата си. Чувствам се несигурна и объркана. Ти ми задаваш въпроси, които дори през ум не ми е минавало, че съществуват. Понякога се ядосвам колко близо съм била до тях. Мисля си, че човек трябва да си зададе правилния въпрос и уверено да тръгне напред.

– И кой е правилният въпрос сега? – подтиквам я да продължи търсенията си.

– Ами като се позамисля, май че причината да се озова в този кабинет – повтаря думиге си отпреди малко тя, но този път не се лута из тунелите на съзнанието си, а се насочва към проблясъка – е, че имам проблеми в семейството си и интимната си връзка. И правилният въпрос е: „Защо отново?“ Имала съм същите проблеми и в старото ми семейство и мислех, че след като се омъжа, ще се отърва от тях, но сега виждам че не е така. Аз пак живея с тях.

Отбелязвам си, че ако се отклони настрани, непременно трябва да я върна на тази тема.

– Бясна съм му – чувам я да казва – и се чувствам пренебрегната и измамена. Дойдох да получа директен съвет и очаквах, че някой друг ще реши проблемите ми. Сега усещам, че това е моя работа – стига да успея да си изясня какво всъщност става и какво искам. Като се вгледам в поведението си, откривам колко по-различно от разбиранията си постъпвам и колко компромиси правя. Започвам да мисля, че изобщо не се познавам. Сигурно затова съм толкова непостоянна и непоследователна в желанията си.

„Аха, ето че най-после започна своето дълго и мъчително пътуване към себе си – отбелязвам на ум. – Току-що за пръв път маркира някои качества на собствената си личност.“

Междувременно тя продължава анализа си:

– Забелязах например, че одеве, когато стана дума за взаимоотношенията със съпруга ми, ти каза нещо в смисъл, че съм стоварвала проблемите си на другите. Като че ли намекваше, че ме е страх сама да се изправя срещу тях.

На този полувъпрос е по-добре да си отговори сама, така че аз просто ѝ го връщам:

– А така ли е?

– Не мисля, че е вярно. Например още от малка бях самостоятелна. Трябваше да се справям сама с много неща. Е, вярно е, че нямаше на кого да се оплача, та сега чак ме е яд.

– Че няма на кого да се оплачеш ли? – питам невинно.

– Ами да. Всъщност майка и татко винаги са ме подкрепяли и са били до мен, но аз бях здравата, а сестра ми беше сляпа. Тогава мислех, че за нея се грижеха повече. Сега се сещам, че и до днес се чувствам виновна за нейния недъг.

Залива ме мощен поток от чувства и идеи. За децата, чиято болка не можем да посрещнем. За отговорността да си майка и да бъдеш на мястото си, когато малката ти дъщеричка или син се обърнат към теб за утеха. За техните емоционални нужди, които майката трябва да посрещне, за да не се налага години по-късно да бъдат удовлетворявани от терапевта. За това как да вървим по острието на бръснача и да бъдем едновременно съчувстващи и безпристрастни – хем отзивчиви и топли, хем рационални и отдалечени. Как да следвам оная фина нишка, която разграничава терапевта от майката, приятеля, любовника? И как да удържа на разказа ѝ, като запазя сили, за да ѝ помагам?

– Имах нужда да ми казват, че съм страхотна, да ме хвалят за успехите ми, да ме утешават, когато се проваля. А те: „Я виж сестра си! Макар и да е сляпа, пак се справя – записва уроците в училище на касетофон и ги учи в къщи. За нея е по-трудно и успява, а ти само хленчиш!“

– И как се чувстваше тогава?

– Исках да ги убия. Те ми причиняваха такава болка и страдание!

Мъчителна пауза и след това:

– После забелязах, че се карам със сестра ми. Удрях я с думи жестоко и злобно. Удрях с все сила. Не за да я нараня, а за да я убия – долавям тъгата и ожесточението в гласа ѝ. – Мислех си, че след това, след като тя умре, те ще ме молят да се оставя да ме обичат, но пък тогава аз ще ги накажа.

Говори бързо, ожесточено и нахъсано. Забелязвам как наблегна на думата „обичат“ и веднага я връщам пак към нея:

– А всъщност ти оставяше ли се да те обичат?

Широко отворените сини очи отново ме гледат слисано.

– Как така да се оставя да ме обичат?

– Ами така. Да се гушнеш в прегръдките им, да ги прегърнеш, да ги целунеш и да се оставиш те да те помилват и целунат.

– И защо да го правят?! – гласът ѝ е още по-слисан от погледа.

– Ти си им дъщеря и сигурно те обичат. И после родителите също имат потребността да бъдат обичани и милвани от децата си. Така и двете страни изживяват прекрасното чувство, че си принадлежат, че споделят нежните си мигове, трудностите, подкрепата. Нещо като любовта между мъжа и жената, но не толкова интимно.

Така е несигурна и уплашена, че почти заеква:

– Искаш да кажеш, че те са ме обичали?

– Защо ти изглежда толкова невъзможно майка ти и баща ти да те обичат?

– Сестра ми е по-голяма. Със сигурност знам, че аз съм се родила по погрешка и съм им попречила да се грижат по-добре за нея. Ей затова не ме обичат.

– Това майка ти и баща ти ли го казаха? – подхвърлям небрежно, но с леко предизвикателство.

– О, не, разбира се – озърта се наоколо като че ли търси подкрепа за думите си. Очевидно не я намира, защото очите ѝ сякаш се насочват навътре в нея. След малко отронва несигурно:

– Просто го знам.

– Интересно! И от кого го знаеш? – продължавам невинно да питам.

Сега вече се вижда, че е силно възбудена и видимо ядосана.

– Как тъй от кого го знам? – тя гневно повишава глас и бузите ѝ пламват.

– Казваш, че го знаеш и аз те питам от кого – настоявам аз.

Аха-аха да избухне, но отведнъж притихва.

– Сигурно си мислиш, че говоря глупости, но аз и сега се чувствам ожесточена и виновна както когато се карахме със сестра ми. Сега откривам, че като не знам отговора, вместо да го подиря в себе си и да се замисля, аз я нападах така, както сега се опитвам да нападна и теб.

Наистина се възхищавам на смелостта ѝ. Върви напред каквото и да ѝ коства това. Сигурно чак по-късно ще осъзнае, че днес се е опълчила срещу собствените си демони.

Внасям известно успокоение, като леко преувеличавам любопитството си:

– Я виж ти! Разкажи ми.

– Всъщност аз се карах с нея. Мислех си, че водя война за обичта на родителите ни, но всъщност си изкарвах яда на нея, когато те ме гълчаха. Вярно, че тя имаше нужда от повече помощ, но тогава това не го разбирах. Мислех си, че просто ме избягват.

Веждите ѝ рязко се вдигат нагоре и тя възкликва:

– Нима съм пропуснала възможността да ме обичат?

Аз леко кимвам

– Сещам се, че сестра ми се държеше спретнато и естествено. Завиждах ѝ, че има смелостта да се ядосва, да плаче, да се гуши в прегръдките им, да изразява недоволството си и болката си. Завиждах ѝ… И сега какво? Заради чувството за вина съм пропуснала толкова много?!

– Не ти ли се струва, че твоите родители са ти дали не само живот, но и обич, но че е трябвало ти да решиш как да постъпиш с този живот и с тази обич? – питам аз, за да получа време да осмисля реакцията си спрямо потопа от емоции, с които тя ме залива.

Никога по-рано не беше говорила за чувствата си. Твърдеше, че не знае какво е това да чувства. А аз знаех, че тя просто си го забранява поради страха от отхвърлянето и чувството за вина заради недъга на сестра си. Сестра ѝ се беше справила по-успешно с физическия си недъг, докато тя се чувстваше инвалид в емоциите си. Затова ги и отричаше, надявайки се така да стане по-силна и устойчива срещу предизвикателствата на живота. И това поведение я беше довело в кабинета ми. Беше изразходвала половината от досегашния си живот в напразно отричане. Беше загубила способността да бъде човек, да копнее и да мечтае като човек. Затова сега изглежда объркана и приповдигната. Иска ми се да протегна ръка, за да я утеша и помилвам. Да ѝ кажа: „Милото ми храбро момиче, което иска да чувства!“

Но тъй като усещам, че днес можем да постигнем истински пробив, потискам желанието си и предпазливо констатирам:

– Изглеждаш много развълнувана. Какво става?

– Аз… аз… ами не знам, много е объркано.

Питам подкупващо:

– Кое е това, което те обърква?

Става все по-напрегната и ми отговаря:

– Какво, какво каза, че сърцето ми ще изхвърчи?

И тогава правя интерпретация:

– Не аз, ти го каза. Сподели ми чувствата към сестра си и изброи качествата ѝ, за които сякаш ѝ завиждаш. Каза, че тя се е държала естествено. Била е уверена и спокойна. Умеела е да дава и да получава обич. Имала смелостта да бъде себе си. Знаела коя е и какъв човек е.

– Това? Това ли казах?

– Ами… да. Направи ми впечатление защото идентифицира и изброи много чувства. И заради това си мисля, че беше развълнувана. Заради многото чувства.

Притихва.

– И сега?

– Какво сега?

– Ако аз разпознавам нейните чувства… – тя се поколебава, но сега пък аз притихвам и тя довършва по-смело, – значи и аз мога да ги изпитвам?

И търси настойчиво погледа ми. Аз се засмивам.

– Изглежда, че със сестра ти си приличате. Прави ми впечатление смелостта, с която уверено вървиш из дебрите на своите чувства. За объркан човек се справяш изключително успешно.

Тя засиява.

– Ти ми казваш, че когато човек е естествен и спонтанен, тогава е себе си. И че това не е опасно.

– Аха.

– Не, не. Тук се чувствам в безопасност и защитена и мога да бъда такава, каквато съм. Но навън? – отново ме гледа в очите.

Много внимателно избирам думите, които да върна за да продължи.

– И навън чувствата ти зависят само от теб.

– Искаш да кажеш, че отговорността за чувствата ми е само моя?

– Да. И не само отговорността за тях. Това се отнася и до отговорността във взаимоотношенията с нашите близки, приятели, колеги. Във взаимоотношенията с всички хора.

– Значи, ако човек се научи как да се отнася към самия себе си и към другите, животът му ще бъде по-лесен и разбираем?

– Ти спомена нещо в началото на срещата ни за съпруга си и сбърканите взаимоотношения с него и за играта на шах.

– Да спомням си. Но какво общо имат играта на шах и моят мъж?

– Питаше за тайната, която знаят сестра ти, родителите ти и другите хора. Тайната на щастието да общуват и да бъдат истински и спонтанни без да се чувстват виновни и отхвърлени. Спомена и играта на шах – за да ме улесниш в разбирането ми за теб и твоите постъпки. Направи ми впечатление също, че сравни духовните си ценности, вярванията си, предразсъдъците си, компромисите и строгите свои правила с тези на играта на шах. Уж познаваш цялата игра, смяташ себе си за добър играч, а изглеждаше така, сякаш винаги губиш играта. Забелязах, че вместо да гледаш своята житейска дъска с фигурите и да организираш битките си, ти се вторачваш в играта на другите хора. Защо не се опиташ да играеш своята игра?

Отново е притихнала и само живият ѝ поглед показва интерес. Изглежда застинала и безпомощна, но бавно се съвзема. Сега трябва много внимателно и търпеливо да я преведа през нейния собствен брод между бързеите на живота ѝ, за да оцелее.

– Ти познаваш правилата. Просто ги приложи. Опитай се да следваш сърцето и чувствата си във взаимоотношенията с него. Смятам, че като преодолееш страха си да бъдеш себе си, ще можеш да се доближиш до него и неговите чувства. Не си забранявай да го обичаш. Та нали и той има нужда ти да го обичаш, както и твоите родители имат нужда да ги обичаш. Остави се да те помилва, да те прегърне и целуне. Това не е толкова страшно. Човек трябва да се остави да бъде обичан, за да знае как самият той да обича.

Бъди така смела в чувствата си, както беше днес. Няма тайни. Има само едно отдаване. Любовта е радост и болка, и вълнение, и предизвикателство. Човек живее във всички спектри на чувствата си и затова животът е толкова предизвикателен и шарен.

Тя пита:

– Наистина ли е толкова просто?

– Казах тези неща както ги чувствах. Както ти ми ги разказа. Останах с впечатление, че това са твоите мисли и чувства. Аз само им придадох значението, което ти знаеше, но упорито не искаше да приемеш. Но това изглежда много те учудва?

– Май трябва сериозно да обмисля какво става. Всъщност, изглежда, че първо трябва да спасявам себе си, а после и любовта си към този човек. В момента изобщо не знам дали го обичам, а ако не си отговоря на този въпрос, съвместният ни живот губи смисъл.

Усмихва ми се и усещам, че щастливо се сбогува.