1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Когато позвъних на Николай, не знаех, че току-що се е върнал от Китай.

– Идвай веднага – каза той, щом чу гласа ми. – Ще ти покажа нещо, което никога не си виждал.

Час по-късно седях в хола му на чаша зелен чай с жасминови цветчета и се наслаждавах на изтънчения аромат, който се носеше от неговите истории.

Два месеца обикалял Северен и Западен Китай, за да проучва местата за бъдещите снимки на филма си. Е, не точно неговият – когато става дума за международна копродукция, финансирана от половин дузина богати компании, едва ли някой може да претендира, че тя е негово притежание. От друга страна, в света на киното още от времето на братя Люмиер се смята, че филмът е преди всичко на режисьора – та ако ще той да не е дал и петак за снимането му.

Не знам как го постигна, но точно когато каза: „А най-голямото съкровище открих в полупустинните райони на север от Пътя на коприната – на стотина километра североизточно от град Юман”, изпод креслото, на което бях седнал, изпълзя миниатюрно котараче, по-черно от нощта. Прозина се сънено, вдигна глава и жално проплака. Докато се усетя, вече го държах в скута си, полуприхлупил го с шепи, сякаш за да го предпазя от някаква опасност.

– Ето, точно това имах предвид – рече Николай с разбираща полуусмивка. – Представям ти най-красивото китайско пясъчно коте.

Доскоро никой извън юманския район не бил и чувал за тази порода. Местните жители пазели в дълбока тайна съществуването на редкия вид. Те имали сериозни основания – пясъчното коте било единственото животно, което им помагало да избягват близки срещи с пустинните скорпиони. Нощем някои от отровните твари излизали от пясъците и се промъквали в напечените от слънцето домове.

Всяко семейство пазело своето коте като зеницата на окото и споделяло с него оскъдната си храна. Вероятно хроничното недояждане през продължилото векове съвместно съществуване на хора и котки станало причина за дребния ръст и на едните, и на другите. И точно това едва не довело до пълното затриване на малобройното котешко население, когато позабогателите жители на най-близките градове са захласнали по недораслите животни, а когато научили за техните дарби, предприели същинско нашествие.

Легендата, че пясъчното коте пази стопанина си от всевъзможни беди, докарала стотици новобогаташи в този изостанал край. Като се има предвид какво се случило броени месеци след това, първите късметлии купили своите животинки на нищожна цена. Когато обаче мълвата се разпространила, едно пясъчно коте вече струвало цяло състояние. И нищо чудно – в района едва ли били останали и стотина.

А сетне богаташките храненичета взели да измират без никаква видима причина. Тайнственият мор не се повлиявал от никакви лекарства; и най-големите грижи не успели да спасят дори едно коте. Разочарованите собственици заговорили за зла магия, но хората от племето, което отглеждало миниатюрните животинки, били сигурни, че това няма нищо общо с истината.

Най-старият жител на селото, което Николай избрал за база при своите обиколки, твърдял, че котетата били измрели по съвсем друга причина. „Земята – бедна, хуа-хай (така местните жители наричали сами себе си) – бедни, котета – бедни. Ако не се хранят поне с обич, умират от глад – обяснил той. – Хуа-хай повече не продават пясъчни котета. Раздялата с приятел е по-лоша от глада.”

Първоначално Николай помислил, че думите на стареца са просто плод на поетичната нагласа на местните хора, ала когато вечерта вече се унасял в сън, една мисъл го накарала да скочи на крака. Сетил се, че не само в селото, но и в цялата околност не бил видял дори един самотен възрастен човек, а само стари семейни двойки. Изглежда скорпионите не били чак толкова много и с времето китайското пясъчно коте се научило да допълва недостигащата му храна с любовта на своите стопани. А тя наистина ще да е била огромна, защото те буквално късали от мизерния си залък за своя любимец.

Затова и продадените котета се поболявали от мъка по старите си стопани и нищо не можело да ги спаси – нито изобилната храна, нито лекарствата, нито полаганите грижи.

Малкото междувременно се беше свило на кравай и силно мъркаше в съня си. Антрацитната козинка блестеше на промъкналите се през клоните на дърветата лъчи.

– Защо го наричат пясъчно? – попитах.

– Защото на сто котета няма и едно, което да не е светлобежово на цвят. Може би окраската му помага при лова на скорпиони – щом стъпи върху пясъка, котето става невидимо за очите. Черните се раждат изключително рядко, но пък са и най-ценени.

Местните жители му подарили котето от благодарност, загдето Николай решил да заснеме по-голямата част от филма в околностите на тяхното село и един от финансовите помощници на продуцента предплатил на съвета на стареите такава сума, каквато селото не би могло да припечели и за две години.

– И сега се чувствам ужасно виновен – завърши неочаквано моят приятел. – Котето не понася да пътува и едва не умря в самолета, а аз трябва да летя отново. Налага се да се върна за още две седмици в Китай, а няма на кого да го оставя. Спомних си, че двамата с Ангелина много обичате котки и искам да те помоля да го гледате, докато се върна.

– А как се казва? – опитах да спечеля време за размисъл. Любимият ни котарак Макси беше умрял наскоро и двамата с жена ми още страдахме за него. Едно ново коте лесно можеше да ни изкара от релси.

– Още не съм му дал име – смотолеви Николай и побърза да прехвърли разговора на друга тема.

Трябваше още тогава да се сетя, че започне ли нов филм, режисьорът вече не принадлежи на себе си, и че пътуването на моя приятел може да се проточи доста повече от две седмици, но бях като хипнотизиран от блещукащото черно клъбце, което трептеше в дланите ми.

Китайското пясъчно коте живя у нас точно месец и три дни, а първите проблеми възникнаха още с влизането в къщи. Нашата иначе добра и сговорчива Скокла посрещна новото попълнение в домашната зоологическа градина на нож. Или по-скоро с извадени нокти. Наложи се по спешност да пригодим част от стълбищната площадка за котешко жилище и да започнем да заключваме вратата към стълбището, та да не би някой да открадне екзотичното създание.

Два дни всичко вървеше добре, а после Ангелина установи, че котето е престанало да мърка и само ситно трепери. Следващите нощи тя не мигна, за да му дава през два часа слаб антибиотик и да му капе с пипета топло мляко в устата. На сутринта щафетата поемах аз, като го мушвах под ризата си, където то се кротваше задълго. Вечерта на третия ден от боледуването котето изглежда долови, че временните му стопани също го даряват с обич, и живна. На другата заран вече се криеше под покривката на стария диван, откъдето се втурваше – навирило опашка и готово за игра – към всеки, който мине през неговата територия.

След седмица забелязах, че котето е започнало да се променя. Сред катранената козина взеха да проблясват сребристи косъмчета. Разтревожих се дали това не е признак за болест или преждевременно остаряване и позвъних на Николай. На световната комуникационна мрежа ѝ трябваше доста време, за да го открие в покрайнините на пустинята. Гласът му звучеше хрипкаво и от време на време се давеше в загадъчно фучене – като от поривите на пясъчна буря. Чух как след като ме изслуша, той размени няколко изречения със стоящ наблизо човек.

– Недей да се тревожиш. Нашият водач казва, че когато порастват, някои от черните пясъчни котета променят цвета си. Ако стане съвсем бяло, значи е „Сребърен диамант”, а ако се прошари така, че при движение черното и бялото преливат едно в друго и не можеш да определиш цвета му, тогава е от най-редкия вид – „Лунна пътека в горската река”.

Пясъчната буря изфуча сърдито и връзката прекъсна.

Минаха още три седмици и аз започнах да се безпокоя, защото Николай не се връщаше, а на нас ни предстоеше пътуване. От месеци се бяхме уговорили с приятели на Ангелина да им отидем на гости в Нафплио – пристанищен град на южния бряг на Пелопонес. Не можеше и дума да става да вземем котето с нас – добре помнех, че едва е преживяло пътуването от Китай. За беда племенникът, който доскоро поемаше грижата за нашите животни, когато отивахме някъде, беше заминал да следва в чужбина. Разбира се, нямаше проблем баща му да се грижи някоя-друга седмица за Скокла, но дали щеше толкоз бърже да обикне китайското пясъчно коте, че то да не се разболее по време на нашето отсъствие?

Пуснах тревожно съобщение до Николай. Половин час по-късно, след като се беше посъветвал с хуа-хай, той звънна и помоли веднага да започнем да дирим нов, постоянен стопанин на котето. Налагало се да остане минимум още три месеца в Китай и той се чувствал ужасно неловко, загдето ни е докарал такива главоболия с това коте. Да не говорим пък какво чувство за вина изпитвал към нещастната животинка.

Успокоих го, че животинката съвсем не изглежда нещастна, а по-скоро изумителна. Сребристите косъмчета бяха станали толкова много, че застанеше ли на слънце, никой не бе в състояние да определи цвета ѝ.

А вечерта заварих Ангелина да плаче горчиво на стълбищната площадка. Пясъчното коте стоеше до нея на стария диван и напразно се опитваше да я утеши, като мъркаше с все сила и ближеше ръката ѝ.

– Мъчно ми е за Макси – изхълца тя на пресекулки, галейки котето. – Той като малък беше чисто бял, а сетне потъмня до онзи прекрасен бежово-кафяв меланж. Този разбойник пък от черен е тръгнал да става чисто бял.

Не ѝ възразих, че пясъчното коте най-вероятно не е Сребърен диамант, а е от вида Лунна пътека. Важното беше, че неговото присъствие очевидно я наранява. Суха буца заседна и на моето гърло и пред мен като жив застана най-красивият и достолепен от всички котараци на света. Седнах до нея и я прегърнах. Ангелина се наклони към мен, а пясъчното коте леко заби зъбки в дланта ми. Погледнах го като през мъгла. „Не ти е провървяло с нас, миличък – казах му наум. – Човек не може да обича две котета по един и същ начин. Поне не всички хора.”

Имаше опасност мъката на жена ми да промени и моето собствено отношение към малкото животинче, и то още преди да сме успели да му намерим постоянен стопанин. Трябваше незабавно да му дадем нов шанс.

На другия ден облякох едно старо яке и сложих пясъчното коте на рамото си. То веднага впи нокти в плата и двамата тръгнахме по главната улица между падащите от дърветата кестени. С подобни разходки бях намерил стопани на всичките четири котета, които в последните години Ангелина беше спасила от болести или гладна смърт. Вземаше ги, излекуваше ги и щом позагладеха косъма и станеха достатъчно пъргави и силни да се качват с един скок на кухненския бюфет, аз ги извеждах на разходка. Оглеждах се за деца, защото те обичат безхитростно и от все сърце.

Преди да извървя и петдесетина крачки, Съдбата ни се усмихна. Иззад вестникарската будка изскочи четиригодишен малчуган и закрещя:

– Мамо, мамо, виж – коте!

Целият трепереше от вълнение.

Внимателно свалих котето от лявото си рамо.

– Искаш ли да го погалиш?

Малчуганът забрави всичко друго на света и леко погали котето – толкова леко, че козинката потъна едва забележимо под детската ръка.

– Хайде, сега го остави – изрече зад гърба ми женски глас. – Не можем да го вземем.

Момченцето я погледна жално.

– Искаш ли го? – попитах, чувствайки, че съпротивата на майката е почти сломена, и подадох котето.

Детето го прегърна и щастливо съобщи:

– Мамо, то мърка!

– А като мърка, има ли си име? – запита майката. Обърнах се. Зад мен добродушно се усмихваше млада жена.

– Нарочно не сме му дали име – отвърнах. – Не знаехме как ще пожелае да го нарече синът ви.

Вечерта с жена ми вдигнахме наздравица за пясъчното коте и новите му стопани, а няколко дни по-късно заминахме за Нафплио. Изкарахме две прекрасни седмици, през които единствената ни грижа беше веднъж дневно да се чуем с моите родители и да се осведомим дали Скокла тъгува за нас.

Когато вчера пресякохме обратно границата на път за в къщи, у мен се загнезди необяснима тревога. Върнахме се късно вечерта и едва дочаках изгрева, за да изляза. Цяла сутрин кръстосвах града със свито сърце.

Какво ли бе станало с котето? Дали момченцето полага достатъчно грижи за него? Дали съм преценил добре обичта на детето и добродушието на майката?

Тревогата се сменяше с надежда и обратно.

Вървях по улиците и дирех с поглед детето и неговото пясъчно коте. Не знаех как изглежда – дали промяната е продължила и то е станало чисто бяло, или козината му и сега прелива тъй, както нощта прелива в ден. Не знаех новото му име, нито колко голямо е станало, не знаех дори дали е живо, защото ако детето не го беше обикнало достатъчно... Накрая, тъй като не съм склонен да унивам, си спомних как блестяха очите на детето при първата им среща и се успокоих – едва ли бих могъл да оставя пясъчното коте в по-добри ръце.

Ако някога на пътя ви се изпречи някой дребен негов потомък – независимо дали е Сребърен диамант или Лунна пътека в горската река, – внимавайте да не изпуснете късмета си. Но първо преценете дали това ще е късмет и за самото коте. Ако мислите, че сте намерили жива играчка за детето, по-добре дайте на котето шанс да си намери друг стопанин. Не го вземайте, ако не можете да му отдадете сърцето си, защото в едно отношение и то е като всяко друго същество.

Китайското пясъчно коте не може да живее без любов.