1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

(Из „Къщата на Клоуните“, роман от Галин Никифоров)

Галин Никифоров, „Къщата на клоуните“
Изд. „Сиела“, 2011

2012_01_Klouni 

…Сутринта, докато Странност още спеше, реших да изкъпя Майа. Къпя я на всеки два дена – просто изтривам тялото й с мокра сапунена гъба и насапунисвам косата й. Близо две денонощия не е помръдвала от стола си – не бях я местил на леглото при мен, защото чувствах, че не иска. (Толкова дълго съм мълчал с нея, че несъзнателно усещам състоянията й по един по-дълбок, почти подсъзнателен начин: леката сянка в очите й, свитите пръсти на малките й восъчни ръце, невидимата за друг напрегнатост на тялото й – все белези на нейната Меланхолия с оттенъци на крехката радост, на уморената болка, на плахата утеха…)

Стоплих кофа вода на камината в Гримьорната и качих кофата горе. Преместих Майа на леглото, после внимателно съблякох роклята й, насапунисах гъбата и започнах бавно да обтривам крехкото й тяло. Тебеширенобялата й кожа изглеждаше като покрита със стъклен прах и при най-лекия допир се набраздяваше на малки фини бръчици – имах чувството, че ако съм малко по-груб, ще я разкъсам. Изтрих шията, подмишниците и гърдите й няколко пъти, после оставих гъбата и започнах да масажирам сноповете мускулчета в основата на врата й, а след това и на ръцете й – когато я къпя, използвам случая да раздвижа кръвта в сякаш заскреженото й от обездвижването тяло; да върна поне малко еластичността на сухожилията и тонуса на слабичките й мускули, които едва потрепват под нежната й кожа.

Когато пак взех гъбата и продължих надолу към корема и слабините й, ме обзе вледеняващото чувство, че в това крехко тяло животът едва тлее – като далечна светлинка във ветровита нощ. За миг застинах, стиснал зъби, за да не се разкрещя от безсилие, после въздъхнах уморено и затворих за кратко очи – колкото да се съвзема и да продължа. Но чувството беше остро като нож: чувството, че подготвям мъртвец за последния му път, часове преди да го положат във вечното му ложе. Беше по-плашещо и от дъха на собствената ми смърт.

Мълчаливо продължих да движа гъбата по тялото на Майа, като гледах да гоня черните си мисли, но сигурно нямаше да се справя, ако Странност не ми беше помогнал с присъствието си. Малкият се събуди, вдигна глава от дюшечето си и със светнали от радост очи допълзя до леглото и се изправи до него.

Водата вече изстиваше, но това не ме притесняваше, защото знаех, че ако водата е по-хладка, има по-тонизиращо действие върху тялото на Майа и „намалява тъгата й“ – както пишеше в един стар учебник по китайска медицина с уточнението, че ефектът сутрин е двойно по-добър.

Измих краката й, после седнах странично на леглото, притеглих я към себе си с една ръка, а с другата изтрих гърба й. Накрая внимателно подсуших с хавлия цялото й тяло, преместих я на стола до леглото и я завих с одеяло. Оставаше да стопля вода и да измия косата й, за да приключа с къпането.

Взех роклята и кофата с мръсната вода, за да ги изнеса, и тръгнах към вратата. Чух как Странност се засмя, после внезапно спря, като че ли нещо го бе изплашило. Обърнах се и видях ръчичката му в ръката на Майа – беше я обхванала с тънките си пръсти и палецът й едва-едва галеше мъничката му китка. Продължи съвсем кратко, после малкият се пусна на пода и запълзя към мен, стиснал устнички – сигурен признак за силни емоции при децата със синдром на Даун. Стигна до краката ми, вдигна се тромавичко и хвана дръжката на кофата – сякаш искаше да ми помогне да я изнесем навън. Аз само му кимнах и бавно продължих към вратата, като се съобразявах с мъничките му стъпки. В този миг бяхме баща и син повече, отколкото някога преди сме били.

Не помня много ясно как приключих с къпането, защото през цялото време се опитвах да върна в съзнанието си образите на малкия и на Майа, докосващи ръцете си. Но чувството бе толкова силно, че изгаряше всяка мисъл, която го доближаваше и се опитваше да го укроти.

Сега, когато затворя очи, виждам само косите на Майа – белите жички са станали двойно повече и вече имат надмощие над шоколадовокафявите и кафявочервените. Моята Майа върви безумно тихо към Смъртта…

 

В Посипаното със Забрава Минало

Котките са най-старият Лунен символ и олицетворение на най-мистичния култ, който човечеството познава. Легендата гласи, че Бастет – дъщерята на Амон Ра, убила Апофис – Голямата змия, за да може Колесницата на Слънцето да обиколи света и да го спаси от Мрака. Древните египтяни смятали, че котките присъстват на всяко раждане, а в очите им е написано бъдещето на детето. Мъдри, грациозни, съвършено спокойни и безкрайно търпеливи. А също двойствени, отмъстителни, изплъзващи се, дори надменни… Мога да пиша много за котешката природа, но когато трябваше да разбера какво искаше да ми каже Бастет на древния си ням език в онази странна нощ преди осем години, аз останах сляп и глух за очевидното.

Пробудих се на разсъмване – ония мътни, недозрели часове на есенните дни, когато сърцето ти се свива от мисълта за идващата зима. Бях спал само три часа, затова останах да лежа в леглото със затворени очи с плахата надежда сънят отново да се върне. Но скоро един едва доловим топъл мирис се прокрадна край мен и докосна съзнанието ми – мирис на дим от лакирано дърво. И като в сюрреалистична вихрушка пред очите ми изведнъж се завъртяха отвореният прозорец на лабораторията, пръснатите по плотовете листове и запалените свещи.

Скочих от леглото и се хвърлих към вратата като едва не я откъртих при отварянето. Хукнах по коридора, прекосих на бегом унесената къща и се спуснах по стълбите към първия етаж.

Върху дебелия килим във фоайето се стелеше светлосив дим, който извираше изпод вратата на лабораторията. Само след миг вече бях отворил вратата и нахлул вътре: огън и дим бухнаха в лицето ми като от устата на дракон. Приведох се с ръка пред лицето и през гъстия дим видях, че буйни пламъци бяха обхванали масата и шкафовете отляво, а по тези отдясно само тук-там играеха малки огънчета.

Закашлях се и почти заслепен прибягах до мивката в средата на лабораторията, развих кранчето докрай и сложих ръка под струята. Започнах да пръскам вода във всички посоки, като се опитвах да не дишам през устата. След минута, вече полузадушен, прибягах до отворения прозорец и си поех няколко пъти дъх, после се върнах обратно през дима и отново запръсках с вода. Не след дълго – когато вече почти бях наводнил помещението, огнената стихия се предаде и само по най-засегнатите рафтове останаха да се вият изтънели пушеци, които се клатушкаха в синхронен танц от течението.

Огънят бе победен, но имах чувството, че въздухът е изчезнал в пространството около мен, и всичко пред очите ми взе да се размазва. Отново прибягах до прозореца и се провесих през перваза. Затворих очи и дълго и шумно дишах с пълни гърди и отмаляло тяло.

Когато се поосвестих, доизгасих димящите островчета с една мокра кърпа, докато и последната струйка дим в помещението изчезна като дух в бутилката си.

Пожарът беше потушен, но главата ми бучеше, очите ми бяха пълни с пепел, а сърцето ми блъскаше в гърдите като затворник, който иска да излезе от килията си.

Излязох от опожарената лаборатория и се върнах обратно в стаята, където бях прекарал нощта. Прималял и с изцедени сили, хвърлих тялото си върху познатото легло, където огромният камък на умората се настани отгоре му и го затисна без жал.

 

Към обяд успях да се съвзема и да стана. В Махагоновия замък бе все така тихо, сякаш нищо не се бе случило.

Отидох в спалнята, където бях оставил Майа – имах чувството, че е минала цяла вечност оттогава, – и я заварих да седи в стола пред прозореца и унесено да гледа навън. Реших да не я безпокоя, но усетих как присъствието й погали умореното ми съзнание като с топли нежни пръсти; Бастет стоеше до краката й и спокойно ближеше лапичките си.

Слязох долу и се изкъпах, след това облякох чисти дрехи и се върнах в лабораторията, за да огледам пораженията.

Повечето от шкафовете и секциите бяха съсипани, а масата и столовете не ставаха за нищо. Стопеният канделабър върху масата приличаше на метален паяк, убит от нечия огромна ръка: беше очевидно, че докато някоя от свещите е догаряла, пламъчето й – вероятно от течението – се е докопало до разпръснатите желатинирани листове или до лакировката на масата. И непоправимото се бе случило.

Дълго стоях унил сред останките от пожара и се опитвах да си спомня стиховете на Морс Имморталис, но така и не можах. Беше трансцендентно усещане – опитът ми да се докосна отново до мистицизма на тези сюрреалистични шедьоври и до халюцинационната яснота на образите им, уловили това, което е вечно. Отново си помислих, че името на енигматичния Морс Имморталис ми е някак познато, но това вече беше без значение. В спомените ми бяха останали само части от първото стихотворение – от 1559 година, със заглавие „Раждане“, но колкото и да се опитвах да възстановя поне част от него, не успявах. Помнех символите му – Каменния Пръстен, Пустинния Кладенец, Мъртвия Кестен, Часовниковите Столове, Гримьорната на Мъртъвците, но магическата връзка между думите я нямаше.

Така завърши първата ми среща с Морс Имморталис – с мисълта, че ще е последна, и с убеждението, че макар и за кратко, съм се докоснал до някаква древна мъдрост, която не можах да проумея и която бе изчезнала от живота ми без остатък.

Нямаше какво друго да правя, затова се върнах горе, при Майа, седнах на леглото и се загледах в нея с мълчаливо облекчение. Скоро загубите, които ми бе причинил пожарът, се разсеяха и сърцето ми се изпълни с радост.

В Гримьорната на Клоуните

Тези спомени ме натъжават и ме карат да се чувствам като погребан в това полумрачно помещение, където Тишината се е наслоила на дебели тежки пластове. Сега повече от всичко друго имам нужда от сюрреализма на магическите поети – да ме успокои, да ме възвиси и да прогони самотата ми…

Вземам старата си книга и я отварям на произволна страница. Погледът ми пробягва по редовете, после очите ми се спират на един безименен стих от неизвестен автор, „писан при буря в Марсилия“ през една лятна нощ на 1907 година:

 

Кристалните нокти на Нашата Нощ
пълзят като мравки
по телата ни стенещи.
И лимоненожълти тигри препускат след тях,
търсещи, нежни – като краката на паяк,
светещ във Тъмното…

 

Какво по-хубаво от това, Майа. Какво по-нежно…

 

 

В Гримьорната на Клоуните

Има някаква тъга в смяната на сезоните – в това, как единият едва забележимо започва да избледнява, как силата му намалява и белезите на упадъка му стават все по-видими и все по-необратими, а присъствието на другия плахо започва да се усеща и да набира сили, докато един ден цялата му красота се излее с пълни шепи върху природата и той удобно се настани на трона на предшественика си така, сякаш никога няма да си тръгне. Но само след няколко месеца и неговата гордост започва да се пречупва и прастарата история се повтаря – когато вечните закони превъртят със скърцане колелото на времето, за да покажат на всички, че нищо не е вечно и всичко някога свършва.

Леонардо да Винчи учел учениците си да се вглеждат в шарките по стари стени или в произволни цветни петна и в тях да „виждат“ образите, които съзнанието дотогава е държало заключени. Правил съм го често и съм оставял фантазията си да се рее и да рисува интровертните си пейзажи. И неведнъж това съзерцание, обикновено породено от смяната на сезоните, ме е довеждало до необикновени образи, които винаги съм харесвал, но никога не съм могъл да обясня:

– Какво е есента?

– Златен прах от мъртви цветя.

– Какво е зимата?

– Кристална пустош, посипана с пух.

– Какво е пролетта?

– Цветни стъкла с гирлянди от надежда.

– Какво е лятото?

– Горещата въздишка на безкрайността.

Един стар мъдрец беше казал, че живеем в свят на привидности и че Сетивността е само едната му страна, а за останалите дори не подозираме. Сещам се за златото и за неговата магическа красота, позната на всички, но малцина знаят, че знакът, с който го бележат в периодичната таблица – Аu, е съкращение от латинското означение на „тлеещ залез“. И мисля, че това Знание надхвърля добре познатата Сетивност и обогатява значенията за този рядък и митологичен метал. Но освен Сетивността и Знанието има още нещо, което превъзхожда всичко останало и което украсява по удивителен начин „същностите на нещата“. И това нещо е Въображението, с неговите понякога „зле настроени към действителността видения“. Сега знам, че се нуждая именно от тази пречистваща сила от Сетивност, Знание и Въображение, която да попие в цялото ми същество и да ме спаси от болките сред Безкрайната забрава, към която толкова дълго вървях, но която толкова много ме плаши…

… Вчера следобед, едва тътрейки крака, обиколих близките алеи и събрах малко орехи. Често спирах за почивка, защото чувствах краката си като неудобни протези с ходила от дунапрен, които непрекъснато се заравяха в дебелия килим от листа.

Когато се уморих, седнах на един покрит с мъх камък и дълго съзерцавах есенната вечер. Избелялата лятна светлина отдавна вече я нямаше и есента бе легнала върху гробището като върху удобно легло; цветовете на небето бяха станали по-наситени, почти лилави и някак нереални.

Не бързах да се прибирам – исках, когато се стъмни, да погледам фосфоресциращите дънери на повалените от гръмотевици стари орехи в средата на гробището, затова запъплих по лекия склон, който се издигаше от южната страна на Къщата, откъдето щях да виждам най-добре.

Пътят ми беше дълъг и се налагаше често да спирам. При една от почивките светът край мен утихна и няколко едри капки дъжд погалиха горещото ми лице. После дъждът се усили и заромоля като приспивна песен. Аз само затворих очи, отпуснах се назад върху прегорялата трева и се заслушах в кристалните му стъпки.

 

(… свят пълен с дъжд
и дъжд върху дъжда вали…
)

 

Дълго останах така – докато сребърните капки пресъхнаха и отнякъде се появи лек топъл ветрец. Тогава станах, отърсих листата и бучиците пръст от дрехите си и отново поех напред.

Няколко дни след като дойдохме в Къщата, също бях стоял почти цяла нощ и се бях любувал на фосфоресциращите дънери, но сега беше различно: есенните цветове на нощта бяха по-мастилени и магичността на бледозеленото тлеене бе по-дълбока и по-вълнуваща. Древните прекършени снаги на вековните орехи стояха подобно на вкаменени владетели на земните нощи и изглеждаха като покрити с милиарди светулки. Имаше нещо приказно в гледката – сякаш отнякъде щеше да се зададе митичен еднорог и тропотът от копитата му щеше да отекне като ронещи се скали сред копринената тишина на нощта. Или пък златиста каляска с омайно красиви вещици щеше да премине пред очите ми и безумният им смях щеше да разкъса чернилото над земята и магиите им щяха да се посипят над мен и над мъртъвците в гробището като проклятие. А бледозелените дънери, прилични на огромни едва тлеещи фенери, щяха да осветяват назнайните им пътища, сподиряни от погледите на самотни призраци и ненамерили покой духове.

Стоях няколко часа, прислонил се между мраморните плочи на два съседни гроба, пленен като дете от фосфоресциращата красота на старите дървета. Знаех, че за последен път излизам толкова надалеч от Къщата, затова се чувствах и малко тъжен. Бях се отдалечил повече, отколкото можех да си позволя: нощта ме бе примамила с нежността и загадките си и аз се бях поддал на изкушението без колебание. Болките, които разкъсваха краката ми, когато тръгнах по обратния път, бяха жертвата, принесена от мен в замяна на последната ми дълга разходка. Беше справедливо.

Когато се върнах в Къщата, малкият спеше дълбоко, а кандилата, увесени по таванските греди, припукваха едва чуто. Уморено легнах на пода до стола на Майа, прегърнах краката й и се опитах да успокоя дишането си.

Докосването ми до нея, до края на прозрачната й бяла рокля, до коленете й събуди у мен неясно желание, което скоро възпламени мъжката ми същност и изненадваща ерекция напрегна слабините ми. Все още бях мъж, все още съществувах на тази земя, все още инстинктите ми ме тласкаха към нежния женски извор на телесната любов; бях жив, бях изпълнен с копнеж, затова (колкото и ужасно да ми се струва сега…) се изправих на колене, забравил болките в краката си, и бавно започнах да вдигам роклята на Майа. Исках да я видя гола, но с всеки сантиметър открита плът, чувството, че ще извърша някакво насилие, се засилваше и сковаваше пръстите ми. Мъжката ми душа започна да протестира, искаше си своето, смяташе, че го е заслужила след всичките тези грижи и жертви, но човешкото в мен тихо и мълчаливо му се противопоставяше. Докато накрая роклята се надигна толкова нагоре, че нищо не остана скрито…

И тогава разбрах. Несъзнателно разтворила слабите си восъчнобели крака, Майа ме очакваше – бе готова да направи тази болезнена жертва заради мен, да ме приюти за последно в тялото си, каквото и да й струваше това. Протегнах ръце и я погалих по бедрата, после бавно прокарах пръсти нагоре и продължих към гърдите й. Достигнах ги и погалих зърната й, после нетърпеливо заслизах по обратния път, все така смутен от намеренията си. Нямаше сила, която да ме спре – тялото ми като че ли ставаше все по-голямо и все по-горещо, когато като в прилив на свръхсъзнание погледнах към слабините й: малките устнички на вулвата й, спуснати като крилца на уморена пеперуда, имаха пепелявосив цвят, над тях пеперудената главичка се бе вдълбала в гънките си сякаш се страхуваше от нещо, а малките туфички червеникави косми по Венериния й хълм изглеждаха ръждивооранжеви върху невидялата й слънце мраморна кожа. Това беше Мъртва градина с Вкаменени цветя: Нейната утроба, Нейната нежност, Нейната женственост. И аз никога повече нямаше да съществувам в нея, да я целувам страстно и да я любя. Никога.

Ерекцията ми бавно спадна и въпреки че в това винаги е имало нещо тъжно, аз не се натъжих, а се изпълних с облекчение. За пръв път в живота си осъзнах, че любовта ми към Майа бе надхвърлила всички граници и – останала без думите и без телата ни, – бе надраснала всичко. И незнайно как в същия този миг на Изпепелена мъжественост, обвеян от Полъха на Смъртта, който повя от слабините на Майа, аз усетих, че нямам нужда от нищо друго; че Животът ми е дал всичко и аз съм го изживял с отворено съзнание и с препълнено от обич сърце.

Ръцете ми отново се протегнаха към тялото й и изпълнени с нежност, единствено и само с нежност, дълго галиха Умиращата й голота, преди да се уморят и да притихнат. После сложих глава в скута й и затворих очи.

Дълго стоях така. Накрая, когато светът навън стигна до дъното на нощта, се изправих и затътрих крака към утихналата Гримьорна, където тази пишеща машина е единственият ми съдник…

В Посипаното със Забрава Минало

Още от дете се страхувах от Реалността, но Махагоновият замък бе най-доброто убежище, за което можех да мечтая. Животът с неговия плашещ ритъм течеше някъде далеч от мен и аз бях спокоен, скрит в своята обител, заобиколен от един утихнал свят, много по-ограничен от онзи навън, но и много по-безопасен. Притъмнените познати помещения на огромната къща ме приютяваха и ме пазеха от всичко – в тях се чувствах като в удобно легло, постлано със сухи цветя, чийто избледнял аромат ме закриляше. Така заспивах и така се събуждах, въпреки че понякога ми беше някак празно и прекалено тихо. Докато един ден Майа дойде в живота ми и всичко – целият ми спокоен свят с неговите издълбани като върху камък правила – отиде по дяволите. Трябваше да изградя всичко отново, по различен начин, заедно с тази странна Витаеща душа до себе си, с нейното Мълчание и Нереалност. И когато го направих, разбрах, че старото ми убежище е станало по-уютно и по-красиво – с неговите нови тихи радости, с неговата по-кротка монотонност, с неговата предопределеност, изпълнена с повече надежда.

Първите месеци, след като Майа дойде в живота ми, бяха вълшебни. Преустанових заниманията си в лабораторията – отне ми близо месец, докато я възстановя от пожара, но се занимавах с нея само нощем, когато сънят ми бягаше, а през останалото време бях с Майа. Тя не говореше – никога не разбрах дали е няма, или не изпитва нужда да говори, но за тези осем години, откакто съдбата ми я прати, не отрони и дума. Отначало ми се струваше странно, но с времето свикнах и дори се привързах към тази тишина, която витаеше помежду ни. (Сега също витае, но вече пропита с Отчаяние и Тъга; като в крипта – влажна, тъмна и безутешна…)

В началото двамата дълго седяхме утихнали в стаята, а привечер излизахме и се разхождахме из дъбовата гора зад Махагоновия замък, която през влажните есенни дни миришеше на мокра перушина – сякаш огромна птица дълго бе чистила могъщите си криле и след като бе излетяла, топлината и мирисът й бяха пропили в земята, в оголелите дървета и в окапалите листа. Но тези разходки бързо намаляха, докато накрая съвсем изчезнаха – забелязах, че когато излезем, Майа се свиваше до мен, привеждаше очи и не смееше да ги вдигне, като че ли се страхуваше от нещо. Останаха ни само следобедните бродения из коридорите и утихналите стаи на Махагоновия замък – бавни, унесени бродения, през които сякаш плувахме в черната тишина, изпълнила с призрачността си всяко кътче на вековната къща.

Богинята също се бе привързала към Майа и я бе приела такава, каквато беше. Най-хубавите спомени от това Покрито със Забрава Време, бяха часовете, които Майа прекарваше в ателието й. Обичаше да сяда на малката табуретка зад клавесина, който бях изровил преди години от подземието на Махагоновия замък – слагаше нежните си восъчни ръце върху медночервените дървени клавиши и така, зареяна в собствените си видения, стоеше с часове неподвижно и унесено като красива статуя, която са изнесли за кратко от музея. Тогава в картините на Богинята избухваха други цветове – по-живи, по-топли, по-плътни, и тя изглеждаше по-удовлетворена и по-ведра. Кратките незабравими години, през които тримата живяхме заедно, се отразиха прекрасно върху рисуването й – неусетно тя бе изработила едно по-изтънчено ползване на четката, при което само точките, малките тиренца и извивките върху крайните цветни глазури бяха достатъчни, за да внушат отблясъците на предметите, отпускането на ръка, бляскавината на поглед или тежината на падаща коса. Жените в картините й – тя рисуваше предимно жени – станаха още по-нежни, още по-неземни, още по-бляскави: със златисти и сребристи рокли с огромни яки, с „експлозии“ от скъпоценни камъни, с повече бухнали коси, с повече перли, с повече разкош. По необясним начин бяха заприличали на „големи кукли в скъпите си кутии, които чакат да бъдат извадени оттам“ – както бяха определили преди век рисуваните жени на Густав Климт.

Воден от спомените си за записките в тетрадката, която бе изгоряла при пожара в лабораторията, се почувствах длъжен да започна да каня по-често в Махагоновия замък Стария доктор, който се грижеше за Клоуните в Зимната градина сякаш от векове и който не ни бе навестявал отдавна. Беше ведър стар мъж с козя брадичка и пенсне, облечен в провиснал кремавожълт костюм и кафяви обувки с бели бомбета. Бе приятно ексцентричен и достатъчно артистичен, за да се вписва сред клоуните и техния необикновен живот. Погледът над бифокалните му половинки бе вечно закачлив – като че ли бе готов веднага да изпълни някакъв ефектен номер, стига да го помолят за това. В ръцете си винаги носеше старомодна докторска чанта и бастун със сребърна дръжка, което го правеше да изглежда като дошъл от друга епоха.

Пристъпите на Меланхолия – така наричах състоянията на Майа, бяха най-необикновеното нещо, което бях виждал през живота си. В такива състояния тя буквално изчезваше за света: сядаше на някой стол и стоеше там с дни. Не изглеждаше потисната, но движенията й, които преди бяха бавни и спокойни като ръцете на пианист, изпълняващ тъжна мелодия, ставаха леко завеяни и откъслечни и цялото й тяло утихваше, утихваше, утихваше, докато застинеше напълно. Ступорът й беше нещо като естествен завършек на тези Временни забавяния, в които изпадаше, може би за да акумулира енергия, преди отново да се раздвижи. Когато беше в подобно състояние, аз понякога сядах до нея и с часове мълчахме заедно – задоволявах се с това, което имам, защото то никак не беше малко: една обич без думи, една жена, разпръснала самотата ми, едно присъствие, оцветило дните ми и направило ме по-добър и по-човечен. Често я взимах на ръце или просто я прегръщах и утихвах заедно с нея, докато тя бродеше с дни из Мъгливите селения на Подсъзнанието си, изгубена за мен и за света наоколо. Понякога – може би случайни спазми, а може би не – пръстите й трепваха и аз усещах, че тя знае, че не е сама; че усеща присъствието ми и ме обича; имах чувството, че нишката между нас изтъняваше като сребърна паяжина, но никога не се късаше. Прекарваше с дни, без да поема храна, без да пие вода, без да се движи, после се пробуждаше, ставаше безшумно и идваше при мен или оставаше в стаята, където безмълвно ме очакваше. Очите й блесваха едва-едва, когато ме видеше, и след такива Временни забавяния това ми изглеждаше все едно ме е прегърнала и целунала. Беше странно дете на природата, създадено никога да не изпита радост, а само да улавя болките, преминаващи през него като кървави островърхи кристали, духани през зъбите на прозаичната, пръсната из целия свят жестокост.

Понякога, съвсем изненадващо, Майа не спеше с дни – изглежда полусънното състояние, в което пропадаше, подпомогнато и от антидепресантите, които бях намерил в чантата й и които – по съвет на Стария доктор – бях продължил да й давам, компенсираше нуждата й от истински сън. Но с времето започна, макар и едва видимо, да губи от теглото си и да се предава. Не ставаше въпрос за класическите депресивни симптоми като потиснатост, апатия, липса на желания и чувство за вина – при Майа това никога не бе съществувало. Затова продължих с дългите разговори със Стария доктор, който не беше специалист психиатър, но искрено ми разказваше това, което знаеше и което бе научил от практиката си. Исках да си изясня механизма на болестта на Майа, да разбера от какво има нужда тя и какво мога да променя, защото се ужасявах от мисълта, че ще я загубя – още не можех да се нарадвам на присъствието й, а вече се беше появил страхът да не би съдбата да ми я отнеме. Затова, след като дълго и мъчително мислих, промених отношението си към лечението й. Защото разбрах, че всички доктори, които я бяха лекували, просто се бяха опитвали да заглушат гласа на собствената си професионална съвест, без да проумеят Същността на Майа. Защото тя, подобно Странност, се бе родила такава. И кратките проблясъци на естествен живот в тялото й и в поведението й всъщност са били „отклонения“. Тя изпадаше в класически ступор, но този ступор не беше психогенен – следствие от психическа травма или психо-соматична реакция, „заключила“ тялото. Този ступор беше „естествен“. (Улавям се, че понякога говоря като медицинско лице. Но когато в продължение на години съм се грижил за двама „генетично странни“ човека, когато съм провел стотици разговори със Стария доктор и когато съм изчел десетки статии, книги и справочници, за да си изясня състоянието им и да им помогна по възможно най-добрия начин, тогава няма как това да не ми се отрази…) И което за другите бе болестен симптом, за Майа бе естествено състояние. Трябваше ми половин година, за да го разбера, и една сутрин – въпреки протестите на Стария доктор – просто изхвърлих почти всички хапчета и медикаменти, с които поддържах Майа. Нямах кураж да изхвърля всичко, защото все пак се страхувах, че рязкото спиране може да доведе до нови усложнения, така както отказването от цигарите при някои бременни жени води до спонтанен аборт. Но за няколко месеца на практика „свих“ медикаментозното „подпомагане“ до символични дози. И ефектът, макар и противоречащ на всяка научна логика, беше безусловно блестящ. Защото Майа се съживи – бавно и постепенно. Очите й придобиха спокоен и мек блясък, а стъклените бликове в зениците й изчезнаха без следа. Започна да се разхожда сама из Махагоновия замък и лека руменина покри снежните й бузи. Започна дори да ми се усмихва, което пълнеше сърцето ми с любов и възпламеняваше чувствата ми така, както никога преди. Всеки следобед с удоволствие я водех в библиотеката, където я слагах на коленете си като малко дете (беше плашещо лека, като направена от пух и коприна) и дълго й четях от прекрасните сюрреалистични откъси, които бях събирал като скъпоценни камъни през дългите години самота. А в отговор получавах още усмивки и плахи милувки – когато Майа слагаше нежната си ръка върху бузата ми и бавно, бавно ме милваше. А аз пламвах целият – защото вече виждах пред себе си истинска жена, а не създание, пропито от Меланхолия и с едва тлееща жизненост. Неусетно в мен се появи неочаквана страст, която бързо се разгоря и започна да ме измъчва като проклятие, от което се срамувах. Толкова много исках да се любя с Майа, че спрях със следобедното четене и започнах да се затварям в лабораторията по цял ден. И едва когато денят се стопеше и се превърнеше в дълбока нощ, се качвах в стаята си – за да мога през всичките часове, през които слънцето крачеше от другия край на земята, да се въртя измъчено в студеното си легло, без да намеря утеха. Цели три месеца…

В Гримьорната на Клоуните

Трябва да спра и да опитам да поспя малко… Тази ужасяваща умора, това постоянно пулсиране в краката, тези стари, посипани с болка спомени… Душата ми е зимен плаж, покрит с крехките скелети на отдавна умрели чайки… И болките в тялото ми далеч не са най-отчайващото усещане…

 

В Гримьорната на Клоуните

През последните дни Странност непрекъснато щъка из огромната стая и аз трябва да положа големи усилия, за да се грижа за него и да го храня. Изглежда му омръзва да върви, затова от време на време се пуска на колене и започва да пълзи. Понякога за разнообразие спира и запълзява с дупето напред – като че ли съзнателно обърква ритъма и го връща като лента назад. И се смее, докато го прави. Тогава малкото му подпухнало личице светва от удоволствие и тесните му очички с изнесени нагоре краища – наричат ги „монголски гънки“, искрят от смях.

Напоследък пиша по-рядко не защото спя добре, а защото трябва да се грижа за много неща. Заради Странност ми се иска да разполагам с по-разнообразна храна, обаче освен консервите и сухарите, както и орехите, събрани из гробището, друго вече нямам. Запасите ни, при режим на всевъзможни икономии, ще стигнат още за около три седмици.

Консервите са долу в Гримьорната, наредени по рафтовете със стъклария – надявам се така да се съхраняват по-добре. Когато реша да отворя някоя, събирам малко дърва из двора или край оградата, после наклаждам камината в Гримьорната, изсипвам консервата в една метална паница и я затоплям. Когато всичко е готово, се качвам горе, слагам Странност на коленете си и се опитвам да го нахраня. А той, колкото и да е гладен, винаги се върти, извръща глава в последния момент, глътва първата лъжичка, но изплюва втората, понякога нещо си мърмори или приплаква.

Когато реша, че е нахранен, изтривам ръчичките и устничките му, след това се заемам с храненето на Майа. Което е също толкова трудно, колкото храненето на Странност, но по различни причини. Майа не се съпротивлява, стои съвсем неподвижно, даже леко отваря уста – или поне на мен така ми се струва. Но проблемът е, че не може да преглъща. Ужасявам се при мисълта, че мога да я задуша, докато я храня, затова винаги накълцвам с нож храната, разтварям я с вода и на малки лъжички я пъхам в устата й. Преди беше лесно, защото я хранех със супи и плодови сокове, но откакто се преместихме в Къщата, я храня с каквото има.

Това се повтаря всяка сутрин, обед и вечер. Докато подредя всичко, посъбера дърва (а те стават все по-малко около Къщата) и си почина от постоянните болки в краката, а напоследък и в гърба, денят е свършил. И може би това е причината понякога да ми се привиждат ампулки с „райски“ газ с онзи наситен оранжево-кафяв цвят, който да ми вдъхне малко кураж и да възстанови силите ми. Или професионален масаж на онази акупресурна точка под коляното, наричана „цзу-сан-ли“ – „Точката на Божественото спокойствие“, която укрепвала и регенерирала тъканите, лекувала болките в мускулите и била безценен лек срещу парези и парализи на краката. Или пък доза вълшебен морфин, за да пречисти душата ми и да ме тласне към един спокоен и дълбок сън с Красиви видения, излязъл сякаш от прокъсаната ми книга със сюрреалистични шедьоври:

Сънят е нашият втори живот. Винаги с трепет съм минавал през вратите от слонова кост и рог, които ни отделят от невидимия свят. Първите мигове на съня приличат на смъртта… От мрака изплуват бледи сенки, строги и неподвижни обитатели на преддверието на ада. После образите се проясняват, явява се нова светлина, която осветява тези странни привидения, и светът на духовете се открива за нас.

Това е написано от мосю дьо Нервал още през 1854 година, който на следващата зима се обесил в задния двор на улица „Старият фенер“ над кофите за смет. Има нещо епично в това да сложиш край на живота си по начин, който да бъде като естествен завършек на изкуството ти…

Заговорих за сънищата, защото днес следобед – дали от умората, или от чувствата, породени от болезнените ми спомени, аз наистина заспах. И подобно на великия Пол Елюар, който веднъж сънувал замък насред египетски пейзаж и видял неземна красавица, така и аз сънувах огромна светла катедрала с клавесин и дървени пейки, излъскани като медни монети, между които вървеше слаба червенокоса жена, облечена в черен кринолин. Зад цветните витражи по високите стени се чуваше тихото ромолене на дъжд, а по огромните полилеи от тавана, както и върху внушителните златни поставки около колоните горяха стотици прозрачни свещи, направени сякаш от лед. Когато жената стигна до малкия подиум в далечната част на катедралата, седна зад клавесина и буйните й медночервени коси се разсипаха по раменете й като безшумни водопади. Протегна бледите си восъчни ръце към изящните клавиши, но преди да засвири, извърна глава към мен и ме погледна.

Беше Майа.

Аз й се усмихнах, помахах й с ръка и тръгнах нетърпеливо към нея. Но като в оптически парадокс, скоро разбрах, че колкото повече вървя към нея, толкова повече се отдалечавам. Тогава една дълбока мъка се разля в мен и мълчаливо ме изпълни. Но не можех да спра и продължавах да вървя, с което продължих да се отдалечавам. Накрая Майа вдигна бавно ръка, прати ми въздушна целувка и се обърна към клавесина. И когато от нея остана само черно петънце в погледа ми, до ушите ми достигна една неземно красива музика и като по чудо тъгата ми започна да се топи и да се превръща в топла радост. И скоро се събудих…

Този сън се задържа в мен през цялата вечер – по-скоро усещането за него. И точно това усещане ме преведе през уморителните грижи за малкия и за Майа и още ме крепи сега, когато отново съм очи в очи с пишещата си машина. И желанието ми да се върна в единственото убежище на чувствата и мислите си ме приласкава като майчина гръд…

 

В Посипаното със Забрава Минало

След подобрението в здравето на Майа нейната нова крехка жизненост задълго ме накара да се чувствам объркан и смутен. През деня бях като обсебен – правех всевъзможни опити в лабораторията, водех си записки, полагах огромни усилия да ангажирам ума си с други неща, но той блуждаеше и не искаше да ме слуша – пред очите ми непрекъснато беше лицето на Майа, нейните нежни ръце и червените й коси, спускащи се към бледите й рамене. В един момент бях толкова уморен от усилията и от въздържанието си, че не знаех какво да правя. Една нощ излязох навън и обикалях като сомнамбул из пустите улици на смълчаното градче, докато небето не започна да изсветлява от единия си край като надигнато от невидима ръка. Когато се прибрах, в полусъзнание намерих пътя към утихналата си стая и с парещи очи и бучаща глава се тръшнах на леглото си. Тогава ръката на Майа се протегна от тъмното към мен и погали лицето ми.

В първия миг помислих, че халюцинирам и случайният полъх на течението в стаята ми се е сторил като женска милувка, за която толкова копнеех. Отчаян затворих очи, след което уплашено ги отворих. Защото милувката бе по-истинска от всяка друга, която бях получавал в живота си.

Майа стоеше гола до леглото ми и кротките й отнесени очи ме гледаха, събрали искриците от умиращите в края на нощта звезди. Погали ме още веднъж, после ръката й взе моята, изненадващо впи пръсти в дланта ми и ноктите й разкъсаха кожата ми до кръв. Стоях като омагьосан – не можех да помръдна, не можех да дишам дори, а сърцето ми блъскаше в гърдите като полудяло. Чувствах, че тази унесена в своята кротост и нежност неземна жена, която вече обичах до изнемога, по този начин изразяваше нуждата си да бъде закриляна и обичана. Сякаш с този едва забележим жест тя ме призоваваше и заклеваше никога повече да не се отделям от нея. Никога, никога, никога.

Повдигнах се от леглото много бавно – имах чувството, че ако направя дори едно по-рязко движение, всичко около мен ще стане на пепел и ще изчезне завинаги. Сред отиващата си тъмнина на нощта достигнах до челото на Майа, целунах го, после слязох към устните й и застинах. Бях изтерзан от колебание, затова затворих очи – усещах дъха си толкова горещ, че се страхувах да не изгоря нежната й кожа. После ръцете й се протегнаха и тя обхвана с длани брадясалото ми лице. Помилва едва-едва очите ми – почувствах как пръстите й светят в полумрака от изпълнилата ги нежност, после бавно прошумоляха през косата ми и се събраха отзад на тила.

Повдигнах глава и без да виждам, намерих устните й. Прегърнах я и я притиснах към себе си – бях като пиян от умора и обич. Една след друга от душата ми се оттекоха всичките болки, събрали се през годините, и не след дълго от мен останаха само ръцете, сърцето и устните. Исках да скрия Майа завинаги в себе си и тя да остане там непокътната, нежна и гола, както беше в прегръдките ми, обливана от любовта, която течеше из вените ми като червено злато. Двамата бяхме станали прозрачни и нищо не можеше да ни нарани, нищо не можеше да ни достигне в отиващата си тъмнина на нощта. Тогава аз, тръпнещ от ударите на сърцето си, обсипах с целувки тялото й, следвайки сълзите си, които ми показваха пътя до утробата, от която отново щях да се родя. И когато последната кръпка нощ се стопи и изчезна, крехкото тяло на Майа стана сребристо и готово да отлети. И за да не го изгубя, аз се притиснах във влажната му нежност, разтопих се в него и станах безплътен. Толкова лек, толкова смирен, толкова безграничен…

Не мога да пиша повече тази нощ. Не мога.