„Либерален преглед“ – Съдържание

(икономика на незнанието)

Не е добре да разказваш колко глупав си бил като малък, колкото и чаровно да изглежда отстрани. Първите години са определящи за развитието – това очевидно клише съдържа истината, че глупостите, които човек мисли като малък, са определящи за глупостите, които впоследствие ще направи. Затова като разкривам колко глупав съм бил като малък, давам на хората непоискан отговор защо с някои неща не мога да се справя добре и като голям.

Поради тази причина, ако ми падне отнякъде машина на времето, първото нещо което ще направя с нея е да се изпратя в детските години. Там без много предисловия ще започна безмилостно да удрям шамар през шамар върху невинното си детско лице, докато му рецитирам основните истини в живота, които съм постигнал, благодарение на хилядите глупости, които съм сторил в него. Ще направя това най-вече за да откъртя малкия себе си от тези детски заблуди, които по-късно биха определили неособено практичното ми отношение към парите.

Първата от тези заблуди, която царуваше в детския ми мозък цели седем години, успях да детронирам едва първи клас, в училищната лавка.

Тя се отнасяше до рестото.

Накратко, мислех си че рестото се връща не само когато си дал повече пари, но и когато си дал по-малко. В този случай, разсъждавах аз, продавачът ти връща сумата, която не ти стига за да платиш нещото, което си купил. Тук е мястото да кажа, че съм възпитаван в комунистическо семейство, като дядо ми е бил един от ръководителите на тогавашната държава. Това до голяма степен обяснява тази моя нагласа към парите, нагласа, с която сигурно добре щях да живея, ако в Кремъл неочаквано не бе цъфнал руснакът с петно на главата.

Липсата ми на опит обаче беше съчетана с доста приличен интелект и затова лесно стигнах до извода, че е най-добре да заплащам купеното с една монета от една стотинка. Стигнах, разбира се, и по-далече. Установих, че според този модел, колкото повече неща купувам с тази една стотинка, толкова повече пари ще ми бъдат върнати като ресто.

Планът ми се провали при първата покупка (чай, мляко, принцеса и кифла с мармалад общо за 45 стотинки). След като получих всички тези блага, подадох едната стотинка, а лавкаджийката леля Надка се изсмя и на висок глас обяви на цялата опашка за моята оферта. И каза, че не я приема, разбира се.

Втората заблуда до известна степен оправдава първата и обяснява по детски невинното мое отношение към парите.  До първи клас никога не си бях купувал нищо, защото ни носеха храната от хотел „Рила“, както на всички, които имаха в семейството си човек от държавното ръководство. Към този момент си мислих, че Храната (така наричах белия бус „Фолксваген“, с който носеха храната, която сме си поръчали предния ден по предварително дадено ни меню) обикаля и носи храна на цялото гладно човечество.

Затова когато един прекрасен ден попитах Жоро, „абе на вас храната не ви ли закъснява“, той ме пита каква храна точно имам предвид. Обясних му аз за белия микробус „Фолксваген“, от което на него не му стана по-ясно, а от приказка на приказка се разбра, че Жорови ходят да си купуват храната от магазина – нещо, което ми се стори най-малкото непрактично.

С магазина пък се сблъсках за първи път на село, където също имах баба и дядо. Там видях, че не само аз съм пленник на заблуди в моята прекрасна родина, която току-що ми беше вързала синя чавдарска връзка.

На село баба ми работеше по десет часа в текезесето и вадеше картофи за по два лева на ден. Толкова даваха „онея от НАПС“, както тогава се наричаше земеделското министерство. Въпреки, че земята беше на баба, картофите бяха на текезесето, затова баба не можеше да взима от тях, а си купуваше същите тези картофи, които е изкопала и изровила с двете си ръце от собствената си земя. Купуваше ги от селския хоремаг, където продаваше Леля Димитринка Магазинерката.

Леля Димитринка Магазинерката работеше на добра воля и при всеки скандал не пропускаше да напомни това. А тя наистина нямаше причина да работи, защото през 1986 година вече беше изпълнила плана за 1992-ра.

Ако я нямаше Димитринка, си мислех тогава, цели шест години нямаше да има кой да продава на баба ми картофите, които тя сама е изкопала. Леля Димитринка можеше спокойно да дойде на работа на втори януари хиляда деветстотин деветдесет и трета година и да започне да продава, ако разбира се можеше да стигне до щанда през затрупания с картофите на баба ми магазин. Повечето от които тогава със сигурност нямаше да стават за ядене.

Та явно нещата в магазина бяха направени така, че да те прецакат.

Едва после разбрах, че това прецакване на семейството ми от село е направено, за да облагодетелства семейството ми от София.

През 1986 та обаче видях нещата и от двете страни, без да успея да направя връзката между тях. В своя защита ще кажа само, че все пак имам оправданието да съм живял като привилегировано дете, което е нямало представа за цялата картинка и затова няма за какво да ми се сърдите като френски селяни на Мария-Антоанета. Подобно оправдание повечето от вас нямат, защото е напълно неоправдано четиридесет и пет години да се хващате  на още легион подобни простотии, без поне веднъж да изявите желание да ме обесите на някой телеграфен стълб, наред с всички други привилегировани деца, техните родители и прародители.

Сега знам, че Леля Димитринка Магазинерката, заради усърдието си, меко казано се беше прецакала за трите години от осемдесет и девета до деветдесет и втора.

Последния път като я видях, при нея нямаше план, само една тетрадка, в която записваше вересиите на безпаричните си клиенти. Тя пазеше тетрадката в едно чекмедже с тетрадката с плана и по нейните думи, двете тетрадки заедно й напомняли за превратностите на съдбата и за несигурното бъдеще. Но и аз, и тя, със сигурност сме помъдряли от всички тези пазарни превратности на съдбата, които са важни, защото те учат на нещо извън това, което си планирал да научиш.

(Този разказ НЕ Е част от сборника „Деград“.)