Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Александър Солженицин, „Рекло телето дъба да мушка“
Изд. „Факел експрес“, 1998 

2011_12_reklo-teleto-soljenic

Не е за чудене, когато революционерите стават конспиратори. За чудене е, когато писател изпадне дотам.

На писателите, които милеят за правдата, животът им никога не е бил, не е (и няма да бъде) лек; едного съсипвали с клевета, втори – с дуел, трети – с разнебитване на семейния му живот, четвърти – с разоряване или с безизходна мизерия от младини до старини, други – с лудница, още някого – със затвор. А при пълно благополучие, като при Лев Толстой, още по-зле – собствената съвест ще ти изподере гърдите отвътре.

Но все пак: да се завираш в миша дупка и да те е грижа не как да се прочуеш, ами как, не дай си, Боже, да не се прочуеш – тази писателска участ си е само нашенска, чисто руска, чисто руско-съветска! Сега е установено, че през последната част от живота си Радишчев е писал нещо важно и дълбоко и предвидливо го е укривал: толкова дълбоко, че и днес не можем да го издирим и прочетем. И Пушкин остроумно е зашифровал 10-а глава на „Онегин“, това всеки го знае. По-малко хора знаят колко дълго се е занимавал с тайнопис Чаадаев: той скътвал ръкописа си на отделни листчета в различни книги от голямата си библиотека. За лубянски обиск това, разбира се, не е криене, колкото и да са книгите, все ще се съберат достатъчно сътрудници, така че всяка книга да се хване за крайчетата на кориците и да се раздруса хубавичко (не крийте в книги, приятели!). Но царските жандарми кой знае къде зяпали: умрял Чаадаев, а библиотеката му се запазила до революциите и разпилените, незнайни листове кротували в нея. През 20-те години те били открити, издирени, изучени, а през 30-те най-сетне и подготвени за печат от Д. С. Шаховской – но тъкмо тогава Шаховской го прибрали (не го пуснали до края на живота му), а Чаадаевите ръкописи до ден днешен тайно се пазят в Пушкиновия дом; не разрешават отпечатването им заради… тяхната реакционност! Така Чаадаев поставил рекорда – вече 110 години след смъртта му – в премълчаването на руски писател. Кой знае какво ли е написал?!

А после времената станали къде по-либерални и руските писатели вече не пишели за чекмеджето, а печатали както си щат (и само критиците и публицистите подбирали Езопови изрази, а скоро вече зарязали и тях). И толкова свободно пишели те и тъй свободно изрисували цялата сграда на държавата, че тъкмо в руската литература израснали всички ония млади, които намразили царя и жандармите, наумили си да направят революция – и я направили.

Но щом прекрачила прага на породените от самата нея революции, литературата се сепнала, че се била озовала не в бляскавите звездни висини, а под наклонен таван и между сближени, все по-стесняващи се стени. Много бързо разбрали съветските писатели, че не всяка книга може да мине. И след още десетина години разбрали, че хонорар за книгата могат да станат решетката и бодливата тел. И писателите май взели да крият написаното, макар и с някаква надеждица, че един ден ще видят книгите си отпечатани.

Преди да ме арестуват, много от тия неща не ми бяха ясни. Неосъзнато ме влечеше литературата, без да си давам сметка за какво ми е това и за какво съм аз на литературата. Тормозеше ме само едно – мъчнотията да се открият свежи теми за разкази. Дострашава ме като си помисля що за писател щях да стана (а щях да стана), ако не бяха ме прибрали.

Но след арестуването ми, като прекарах една-две години в затворите и лагерите, вече изнемогвайки от купищата теми, осъзнах, както че дишам, проумях като нещо неоспоримо, като всичко, дето го виждат очите ми, че никой не само няма да ме печата, но и че един-едничък ред може да ми струва главата. И без съмнение, без раздвояване си поех орисията да пиша само за да не се забрави всичко това, за да стане известно един ден на потомците. А приживе изобщо не бива да си мисля, да мечтая, че ще ме публикуват.

Преодолях суетната мечта. И срещу това получих само увереността, че трудът ми няма да отиде нахалост, че главите, срещу които е насочен – ще ги уцели, и че за когото го провеждам на невидими струи – ще го възприеме. С доживотното мълчание се примирих като с доживотната невъзможност да освободя нозете си от земната тежест. И произведение след произведение, привършвайки ги ту в лагера, ту като интерниран, ту вече реабилитиран, отначало стихотворения, после пиеси, после и проза, само за едно ме беше грижа: как да ги овардя в тайна, а с тях и себе си.

За целта в лагера ми се наложи да заучавам стихотворенията си наизуст – хиляди и хиляди стихове. Измислях си броеници с метрична система, а докато чаках да ме прехвърлят от един затвор в друг, начупвах кибритените клечки на парченца и ги местех. Към края на престоя си в лагера повярвах в силата на паметта си и започнах да пиша и да заучавам диалози в проза, а по малко – и същинска проза. Паметта ми поемаше! Работата вървеше! Но все повече и повече време губех за ежемесечно преговаряне на целия обем на заученото – вече по цяла седмица на месец.

Тъкмо тогава започна заточението ми и още в самото начало на заточението – ракът. През есента на 1953 година май бях на умиране. През декември лекарите, свои хора, интернирани, потвърдиха, че ми остава да живея най-много три седмици.

Заплашваше да угасне заедно с главата ми и цялото мое лагерно заучаване наизуст.

Това бе страшен момент в живота ми: смърт на прага на освобождението и гибел на всичко написано, на целия смисъл на преживяното дотогава. Поради особеностите на съветската цензура не можех да викна на никого отвън, да подканя: елате, вземете, спасете това, дето съм го написал! А и как да повикаш чужд човек. Приятелите ми са по лагерите. Мама умря. Жена ми не ме дочака, омъжи се за друг.

През тия последни обещани ми от лекарите седмици нямаше как да избягна учителската си работа, но вечерно време и през безсънните поради болките нощи бързах да записвам – ситно-ситно, а листовете навивах по няколко на масури и масурите натиквах в бутилка от шампанско. Бутилката зарових в зеленчуковата градина зад къщата си и срещу Нова година заминах да мра в Ташкент.

Но не умрях (при моя безнадеждно занемарен остро-злокачествен тумор това беше Божие чудо, другояче не си го обяснявах. Целият върнат ми живот оттогава насам не е мой в пълния смисъл, той има вложена цел). През оная пролет възкръснах, пиян от това, че ми е върнат животът (може би само за 2–3 години?), и опиянен от радост написах „Република на труда“. Нея изобщо не се опитвах да я заучавам, това беше първата ми творба, над която усетих щастието; да не гориш откъс подир откъс, щом ги наизустиш; да имаш неунищожено началото, докато не напишеш края, и да огледаш цялата пиеса наведнъж; и да й направиш повторна редакция; и да я изгладиш; и да я препишеш още един път. Но как да запазя всички чернови редакции заедно с окончателната? Научи ме Николай Иванович Зубов (вж. Пето допълнение, очерк 1). След туй почнах сам да овладявам новия занаят, сам да правя скривалища, далечни и близки, където всичките ми книжа, готови и още недовършени, да са недостъпни както за случаен крадец, така и за случаен обиск, каквито се правеха в домовете на заточениците. Не ми стигаха трийсетте учебни часа в училището, класното наставничество, ергенското ми домакинство (поради скришността на писането не можех дори да се оженя); не ми стигаше самото конспиративно писане – на всичко отгоре трябваше да уча още един занаят – да крия написаното.

А подир единия занаят дойде друг – сам да правя микрофилми на ръкописите си (без никаква електрическа крушка и под слънцето, което почти не се скриваше зад облаците). А микрофилмите после да напъхвам в подвързията на книги, в два готови плика: САЩ, фермата на Александра Лвовна Толстая. Никого другиго на Запад не познавах, нито един издател, но бях сигурен, че дъщерята на Толстой не ще откаже да ми помогне.

Четеш през момчешките си години за фронта или за нелегалните и се смайваш – откъде се взема тая лудешка смелост у хората? Струва ти се, че ти самият никога не би издържал. Така си мислех през 30-те години над Ремарк („На западния фронт нищо ново“), а като се озовах на фронта, се убедих, че всичко е къде по-просто и полека-лека свикваш, а когато някой ти го описва, е значително по-страшно, отколкото в действителност.

И в конспирация ако встъпваш ненадейно, с червен фенер, с маска, па ако трябва и някоя клетва да произнесеш или с кръв да се подпишеш, сигурно много ще те дострашее. А за човек, който отдавна е изхвърлен от семейния бит и който няма основа (вече и желание) за изграждане на външен живот – за него неприятност подир неприятност, скривалище подир скривалище. Запознаеш се с някого, чрез него – с друг, сетне – зашифрована фраза в писмо или при явка, сетне – псевдоним, сетне – верижка от няколко души, събудиш се някоя заран – майчице, че аз отдавна съм бил станал конспиратор!

Тъжно е, разбира се, че не за революция трябва да минаваме в нелегалност, а за най-обикновена художествена литература.

Годините си вървяха, аз вече бях пуснат от заточение, преместих се в Средна Русия, ожених се, реабилитираха ме и ме допуснаха в умерено-благополучния нищожно-покорен живот, но с нелегално-литературната му опака страна бях свикнал също толкова, колкото и с лицевата училищна страна. Всеки въпрос – на коя редакция да привърша работата, докога ще е добре да сколасам, в колко екземпляра да я препиша, какъв да е форматът на страницата, колко нагъсто да са редовете, с каква машина и къде после да скрия екземплярите – всички тия въпроси се решаваха не с безгрижието на писател, който иска само час по-скоро да доизгради книгата си, да й се порадва и да си поеме дъх, а и с вечно напрегнатите конспираторски пресмятания: как и къде ще се пази всичко това, в какво ще се пренася и какви нови скривалища трябва да се измислят, защото непрекъснато расте ли, расте обемът на написаното и преписаното на машина.

Най-важен от всичко беше тъкмо обемът на книгата – не творческият обем в авторски коли, а обемът в кубически сантиметри. Тук ме спасяваха още доброто ми зрение и по природа ситният ми като лучено семе почерк; хартията – тънка, ако сполучех да си набавя такава от Москва; пълно унищожаване (винаги и само – изгаряне) на всички нахвърляни бележки, планове и междинни редакции; изключително гъсто, с долепени редове, без никакви полета, от двете страни на листа преписване на машина, а след привършването на машинописната работа – изгаряне на главната белова на ръкописа: само огъня признавах за сигурен още от първите си литературни крачки в затвора. Същия път извървяха и романът „В първия кръг“, и разказът „Щ-854“, и сценарият „Танковете знаят истината“, да не говорим за по-ранните произведения. (Хич, ама хич не ми се щеше да унищожа оригинала на сценария, той беше написан по много особен начин. Но една тревожна вечер ми се наложи да го изгоря. Много ме улесни това, че в рязанското ми жилище се отоплявахме с печки. При централно отопление изгарянето е много по-главоболна работа.)

Много бях горд, че съм усвоил уроците на Зубов. В Рязан измислих укриването в радиограмофона: вътре намерих кухина, а той самият е толкова тежък, че ако го повдигнеш, не можеш откри добавката. И кьопавото съветско недоизпипване на горнището на шкафа използвах за двоен шперплатов капак.

Всички тия предпазни мерки бяха, разбира се, прекомерни, но покритото мляко котки не го лочат. Статистически беше почти невероятно ЧКГБ[1] да нахълта в жилището ми без какъвто и да било външен повод, макар и да бях бивш зек[2]: имаше милиони бивши зекове! (А ако бяха нахълтали, то само смърт и нищо друго не ме очакваше при тогавашната ми неизвестност и беззащитност – както ще може да се убеди читателят, ако прочете някой ден поне изходния пълен текст на „Кръга“ – 96-те глави.) Но и досега е в сила поговорката: „Никой в гората нямаше да знае за кълвача, ако не беше клюнът му.“

Налагаше ми се да подсилвам моята сигурност с целия си начин на живот в Рязан, където се бях преселил наскоро, изобщо да нямам каквито и да било познати, приятели, да не посрещам външни гости и да не ходя по гости – защото няма начин да обясниш на някого, че нито през месеца, нито през годината, нито по празниците, нито по време на отпуск човек може да не разполага с един свободен час; не бива да допускаме от жилището ни да се изскубне дори и един скрит атом, не бива да се допусне нито за миг нечий внимателен поглед – жена ми строго спазваше тоя режим и аз й бях много благодарен за това. В службата си сред колеги никога да не проявявам широта на интересите, а винаги да изтъквам, че литературата ми е чужда (в литературна „враждебна“ дейност бях обвинен още по време на следствието – и по тоя специален въпрос: отказал ли съм се от писателството, или не съм се отказал, агентите можеха и да ме наблюдават); най-сетне, след като на всяка житейска крачка се натъквах на високомерието, грубостта, тъпотията и користолюбието на началствата от всички степени и във всички учреждения и понякога, имайки възможността с добре написана жалба, с решително възражение нещо да очистя или да постигна – никога да не си го позволявам, да не се отклонявам и с едно рамо дори по посока към бунта, към борбата, да съм образцов съветски гражданин, тоест винаги да понасям безропотно всяко подритване, винаги да съм доволен от всяка глупост.

Изгърбеното прасе дълбок корен рие.

Това хич не беше лесно! Сякаш не е свършило заточението, не е свършил лагерът, сякаш същите номера са на мен, изобщо не съм вдигнал глава, изобщо не съм изправил гръб и всеки пагон ми е началник. Цялото ми негодувание можеше да прекипи само в поредната книга, а това също не е хубаво, защото закон на поезията е да стоиш над гнева си и да възприемаш битието от гледната точка на вечността.

Но аз спокойно плащах всички тия тегоби: все едно писането ми спореше, пишех много, дори въпреки оскъдността на свободно време, дори без същинска тишина. Чудно ми беше да слушам как обясняват по радиото богатите, освободени от грижи, именити писатели: какви начини има за съсредоточаване в началото на работния ден и колко важно е да се отстранят всички неща, които те разсейват, и колко важно е да се заобиколиш с предмети, които те настройват. А аз още в лагера бях се научил да съчинявам и да пиша, както си вървя в конвоираната колона, в мразовитата степ, в леярския цех и в бръмналата барака. Както войникът заспива, щом седне на земята, както на кучето през студовете за печка му служи собствената козина, така и аз естествено се бях нагодил да пиша навсякъде. И макар сега на свобода (законът за свиването и разпускането на човешката душа!) да бях станал по-придирчив, да ми пречеха и радиото, и разговорите – дори постоянният рев на камионите под рязанския ми прозорец не ми попречи да овладея непознатата за мен форма на киносценария. Важното беше да намеря два-три свободни часа поред! Лишил ме е Бог от творчески кризи, от пристъпи на отчаяние и безплодие.

Много устойчиво и дори радостно, и дори тържествуващо беше настроението ми през всичките тия години на конспиративно писане – през петте години в лагерите, преди заболяването ми, и през седемте години заточение и свободата, през „втория ми живот“ след моето смайващо оздравяване. Съществуващата тръбяща литература, нейните десетина месечни списания, двата литературни вестника, нейните многобройни сборници и отделни романи, и събрани съчинения, и ежегодни награди, и радиодраматизациите на безумно скучни съчинения веднъж завинаги бяха преценени от мен като празна работа и аз не си губех времето и не си късах нервите да ги следя: предварително си знаех, че в тях не може да има нищо ценно. Не защото там не биха могли да се зародят таланти – сигурно ги е имало, но те тутакси са загивали. Защото бяха сбъркали нивата, която засяваха: знаех, че на тая нива нищо не може да поникне. Още с навлизането си в литературата всички те – и социалните романисти, и патетичните драматурзи, и обществените поети, а още повече публицистите и критиците, – всички до един се съгласяваха за всеки проблем и за всяко нещо да не казват най-важната истина, оная, която се навира в очите на хората и без литературата. Тази клетва за въздържане от истината се наричаше соцреализъм. И дори любовните поети, и дори лириците, които, за да си нямат неприятности, бяха се укрили в природата или в изящната романтика, всички до един бяха обречено-непълноценни заради несмелостта си да се докоснат до най-важната истина.

Преживях годините на конспиративното си писателство освен туй и с убеждението, че не само аз съм толкова сдържан и хитър. Че сме няколко десетки такива – затворени в себе си упорити самотници, пръснати из цяла Русия, и че всеки пише честно онова, което знае за нашето време и което е най-важната истина – тя се състои не само от затворите, разстрелите, лагерите и заточението, макар че и изобщо ако ги прескочиш, пак няма да изпишеш най-важната истина. Че сме няколко десетки такива и на всички ни е трудно, но докато не му дойде времето, няма начин да се разкрием дори един пред друг. А като дойде това време, всички наведнъж ще излезем от морските дълбини като Трийсет и тримата юнаци и тогава ще се възроди великата ни литература, която бяхме хвърлили на морското дъно по времето на Великия прелом[3], а може би и още преди туй.

И трето едно убеждение имах: че това ще е само посмъртен символ – как ние, шлемогрейналите ратници, ще излизаме от морето. Че това ще са само книгите ни, запазени от верността и хитростта на нашите приятели, а не самите ние, не нашите тела: самите ние вече ще сме умрели дотогава. Все още не вярвах, че раздрусването на обществото може да бъде предизвикано и започнато от литературата (макар че не бе ли ни показала тъкмо това руската история?!). Мислех, че обществото ще трепне и дори ще се обнови поради други причини, че така ще се появи процеп, пролом на свободата и именно натам веднага ще се устреми нашата конспиративна литература – да обясни на обърканите и сепнати умове: защо всичко това е трябвало непременно така да се случи и как се е градило тухла по тухла от 17-а година насам.

Но минаха години и май излезе, че са били погрешни и трите ми убеждения.

Оказа се, че литературната нива не е чак дотам безплодна. Колкото и да бяха опожарявали в нея всичко, което дава храна и влага на всичко живо, това живо все пак покълна. Можем ли да не признаем за живо и „Тьоркин“, и „Тьоркин на онзи свят“, и крутолучинските селяни на Залигин? Как да не признаем за живи имената на Шукшин, Можаев, Тендряков, Белов, Астафиев, пък и на Солоухин? И колко силен и същински щеше да е Ю. Казаков, ако не се криеше от най-важната истина? Не изреждам всички имена, не му е тук мястото. Че то малко ли е – ами смелите млади поети? Изобщо: Съюзът на писателите, който навремето не прие Цветаева, прокле Замятин, изтормози Булгаков, отдаде на заколение Манделщам, Павел Василиев, Пилняк, Артьом Весьоли, изгони Ахматова и Пастернак, този тарикатски съюз ми изглеждаше от моето скривалище като същински Содом и Гомор, като търговците и сарафите, омърсили и осквернили храма, чиито сергии трябва да се прекатурват, а те самите да се изгонват с бич на външните стъпала. Но бях изненадан и много ми е драго, че не съм бил прав.

Сгреших и във второто си предвиждане, но вече не за добро: хитрите като мен и настойчивите като мен – и късметлиите като мен! – се оказаха съвсем малко. Цялостна литература от нас няма как да остане, чекистката метла бе работила по-желязно, отколкото си мислех. Сума светли умове и дори може би гении са затрити без следа, без знак, без отглас. (Или пък те са още по-настойчиви и по-хитри от нас? – и дори днес пишат безмълвно и се спотайват, защото знаят, че часът на Свободата не е ударил. Допускам. То и за мен да беше разказал някой в секция „Проза“ само годинка по-рано – щяха ли да му повярват?)

Варлам Шаламов разви листенца щом само пукна пролет: той повярва още на XX конгрес и още тогава пусна стихотворенията си по първите ранни самиздатски пътеки. Прочетох ги през лятото на 1956 година и се разтреперих: та той ми е брат! от тайните ми братя, за които знаех и не съм се съмнявал. Хрумна ми и аз веднага да му разкрия що за човек съм, но излязох по-недоверчив от него, а и много от нещата си още не бях написал тогава, пък и здравето и възрастта ми позволяваха да търпя – и си затраях, продължих да пиша.

Сгреших и в третото си убеждение: значително по-рано, още в наши дни, започна първото ни излизане от дълбините на тъмните води. Можах да доживея това щастие – да си подам главата и да запратя първите камъчета по тъпата чутура на Голиата. Чутурата си оставаше цяла, камъчетата отскачаха, но щом паднеха на земята, от тях покарваше биле и ги посрещаха с ликуване или омраза, никой не ги отминаваше ей така.

А след туй, наопаки, се забави – проточи се като безкрайна студена пролет. Историята взе да се вие на примки, за да впримчи и удуши повече вратове. И толкоз мудно тръгна всичко (а и редно беше да е така), че не ни остана друг избор, друго нямаше какво да измисли човек, освен да запокити към тая дебела чутура сетните камъчета със сетните си силици.

Да, да, разбира се, всеки знае: не се пробива с лозова пръчка железобетонна стена. Само че някой път ми минава през ум: ами ако тя е нарисувана на зебло?

* * *

Дванайсет години аз спокойно писах ли, писах. Чак на тринайсетата трепнах. Това стана през лятото на 1960 година. От сумата неща, които бях написал – и поради пълната им потайност и пълната ми незнайност, – започнах да изпитвам препълненост, загубих лекотата на замисъла и движението. Взе да не ми достига въздух в моето литературно скривалище.

Силното предимство на конспиративния писател е в свободата на перото му: той няма наум нито цензорите, нито редакторите, нищо не се изпречва пред него освен материала, нищо не рее над него освен истината. Но това негово положение крие и едно голямо неудобство: недостиг на читатели, и то най-вече на литературнопрефинени, взискателни. Защото малцината си читатели (моите бяха десетина души, предимно бивши зекове, а и измежду тях нито един не можа да прочете всичките ми неща – нали живеем в различни градове, никой не разполага нито с излишни дни, нито с излишни средства за пътуване, нито с излишни стаи за посрещане на гости), читателите си писателят конспиратор избира по съвсем други признаци: политическа сигурност и умение да мълчат. Тия две качества рядко си съседстват с изтънчения литературен вкус. И тъй, остра художествена критика с познаване на съвременните литературни норми писателят конспиратор не получава. А се оказва, че тази критика, трезвото топографско ситуиране на написаното в естетическото пространство е много нужно, нужно за всеки писател поне веднъж на пет или барем на десет години. Оказа се, че Пушкиновият съвет „Харесва ли се сам изкусният художник?“ е верен, но не докрай. Като пишеш десет, дори дванайсет години в пълна самота, неусетно се разпасваш, започваш да си прощаваш, просто да не забелязваш – ту някоя прекалено остра тирада, ту патосния изблик, ту баналната традиционна връзка на място, където не си намерил по-сигурно скачване.

По-кьсно, когато излязох от литературната нелегалност и олекотявах произведенията си за външния свят – олекотявах ги от онова, което съотечествениците ми нямаше как на първо време да приемат, – с учудване забелязах, че от смекчаването на резките изрази произведението само печели и дори става по-въздействащо; и ония места взех да откривам, където преди това не бях усещал, че съм претупвал работата, че съм слагал вместо цяла, огнеупорна тухла – счупена и крехка. Още от първия си досег с професионалната литературна среда почувствах, че трябва да се стегна.

Поради пълното си невежество особено се изложих в пиесите. Когато започнах да пиша пиеси в лагера, а после в заточението, имах в представата си единствено гледаните от мен театрални спектакли в провинциалния Ростов от 30-те години, които още тогава далеч не са съответствали на световното театрално равнище. Уверен, че най-важното в творчеството са правдата и житейският опит, аз подцених, че формите остаряват, и че вкусовете на XX век рязко се променят и не могат да бъдат пренебрегвани от автора. Та сега, след като походих по московските театри от 60-те години (театри, уви, вече не на артистите и дори не на драматурзите, театри на режисьорите като почти единствени творци на представлението), съжалявам, че съм писал пиеси. (Прозата на Шаламов според мен също е пострадала от дългогодишната изолираност на работата му. Тя би могла да е по-съвършена – въз основа на същия материал и при същото авторово виждане.)

През 1960 година не бих могъл точно да формулирам и да обясня това, но усетих, че закостенявам, че бездейства една вече доста голяма написана от мен камара – и взех да изпитвам някакъв стремеж към движение. А тъй като движение не можеше да има, нямаше накъде дори да шавна, светът ми се видя черен: беше влязла в задънена улица цялата ми толкова хитро замислена, беззвучна и невидима литературна акция. Толстой преди смъртта си е писал, че изобщо е безнравствено писателят да се печата приживе. Трябвало било да се работи само за бъдещето, а нека го печатат след смъртта му. Като оставим настрана, че Толстой до всичките си възвишени мисли е стигал след цял един кръг страсти и грехове – тук той греши дори и за бавните епохи, а за нашата, бързата – още повече. Той е прав, че жаждата за повторен успех сред публиката разваля писателското перо. Но още по разваля перото дългогодишната невъзможност да имаш читатели – и строги, и враждебни, и възхитени, – невъзможността изобщо да повлияеш с перото си на заобикалящия те живот, на растящата младеж. Такава немота дава чистота, но и – безотговорност. Съждението на Толстой е прибързано.

Съвременната печатна литература, която дотогава само ме разсмиваше, вече започваше да ме ядосва. По едно време се появиха мемоарите на Еренбург и Паустовски – и аз изпратих до редакцията остра критика, разбира се, от никого неприета, защото никой не ми знаеше името. По форма статията ми се беше получила уж против мемоарната литература изобщо, а в действителност това беше яд, че писатели, които са видели една голяма мрачна епоха, все се стараят да „минат метър“, да не ни кажат нищо важно, а само някакви дреболии, мажат ни очите с благ мехлем, за да не виждаме и занапред истината – а от какво толкоз се страхуват те, писателите с положение, незастрашените?

Нея есен, сврян в дупката си и изнемогвайки, започнах да изобретявам: не мога ли все пак да напиша нещо такова, което, макар и да не става за печатане, но все пак може да се покаже на хората! Поне да не трябва да го крия! Така намислих да напиша пиесата „Свещ на вятъра“ – пиеса на базата на съвременен, но безнационален материал: за всяко благополучно общество от нашето десетилетие, било то западно или източно.

Тази пиеса – най-нескопосното от всичко, което съм написал – ми струваше и най-много сили. По-точно казано: за пръв пьт разбрах колко трудно и дълго може нищо да не излиза от работата ти, па ако ще и 4–5 пъти да я преписваш; може и цели сцени да изхвърляш и да ги заменяш с други, и всичко това ще е измишльотина. Много труд похабих по нея, мислех, че съм я завършил – ала не, нищо не излезе. Хем бях взел за основа истинската история на едно московско семейство и никак не бях си кривил душата, вмъквах в нея все искрени и дори любими мисли, като още от първото действие се бях отказал да угаждам на цензурата – защо тогава нищо не излезе? Нима само поради това че се бях отказал от руската конкретност (далеч не за маскировка и не само за „откритост“ на пиесата, но и за по-голяма общност на положението, защото за дивия Запад това важи още повече, отколкото за нас) – а без руската почва непременно ли трябваше и руския език да загубя? Но други как пишат свободно в тоя безличен безезиков стил – и сполучват, защо тогава при мен?… Значи и абстрактната форма не всекиму приляга, както и конкретната. Не може в абстракцията да направиш крачка и половина, а всичко останало да пишеш конкретно.

Друг опит направих през 1961 година, но съвсем неосъзнато. Не знаех – за какво, нямах никакъв замисъл. Просто взех „Щ-854“ и го преписах на машина олекотено, като пропусках най-острите места и съждения и дългия разказ на капитан втори ранг Цезарю за това, как сме будалкали американците в Севастопол през 45 година с нашето фиктивно благополучие. Преписах го не знам защо – и го оставих. Но го оставих вече открито, без да го крия. Това беше много радостно освободено състояние! – да не си блъскаш главата къде да скриеш новозавършения ръкопис, а да го държиш просто в бюрото си – щастие, което писателите не оценяват както трябва. Защото никога не бях си лягал да спя, преди да проверя всичко ли е скрито и как да се държа, ако през нощта почукат на вратата ми.

Вече изнемогвах от конспирацията, тя ме караше да решавам къде по-трудни задачи от самото писателство. Но никакво облекчение отникъде не се предвиждаше и западното радио, което слушах винаги, макар и да го заглушаваха, нищо не знаеше за дълбочинните геоложки размествания и пукнатини, които скоро щяха да разтърсят повърхността. Никой нищо не знаеше, нищо радостно не очаквах и се залових отново да изглаждам и да преписвам на машина „Кръга“. След безцветния XXI конгрес, който остави в забрава и безмълвие всички славни начинания на ХХ-ия, нямаше начин да предвиди човек внезапната гръмогласна яростна атака срещу Сталин, която щеше да нареди Хрушчов на XXII конгрес! И ние, неосведомените, не можехме и не можехме да си я обясним.

Но тя бе започната, и не тайна, както на XX конгрес, а открита! Отдавна не помнех толкова интересно четиво като речите на XXII конгрес. В малката стаичка в дървената прогнила къща, където всичките ми дългогодишни ръкописи можеха да изгорят от една нищо и никаква кибритена клечка, аз четях ли, четях тия речи – и стените на моя скришен свят се разлюляха като платното на театрални кулиси и в свободното си люлеене се разширяваха и разлюляваха и разкъсваха и мен: дали не е настъпил дългоочакваният страшен и радостен момент – мигът, когато трябва да подам темето си изпод водата?

Не биваше да допусна грешка! Не биваше да се подавам, преди да му е дошло времето. Но не биваше и да изтърва редкия миг!

А на всичко отгоре добре се изказа на XXII конгрес и Твардовски, и там имаше такава нотка, че отдавна може да се публикува по-смело и по-свободно, а „ние не използваме“. Такава нотка, че „Новый мир“ просто не разполага с по-смели и по-остри произведения, а инак би могъл.

Твардовски от времето на „Муравия“[4] изобщо не го различавах в общата редица на поетите, обслужващи кадилницата на лъжата. И отделни негови заслужаващи внимание стихотворения не знаех – не открих такива, когато прехвърлях по време на заточението си неговия двутомник от 1954 година. Но още на фронта бях запомнил „Василий Тьоркин“ като смайваща сполука: много преди появата на първите правдиви книги за войната (от Некрасовите „Окопи“ насам те не са кой знае колко много и от всичките сполучливи да са може би половин дузина) в потока на ударната агитационна пукотевица, която съпровождаше нашата стрелба и бомбардировка, Твардовски бе съумял да напише извънвременно, мъжествено и неомърсено произведение – поради рядкото си лично чувство за мярка, а може би и поради по-общата си селяшка деликатност. (От тази деликатност под загрубялата необразованост на селяните и в тежкия им бит никога не съм престанал да се смайвам.) Макар че не е имал свободата да каже цялата истина за войната, Твардовски се е стъписвал на последния милиметър пред всяка лъжа, никъде не е прекрачил тоя милиметър, никъде! – и оттам именно е дошло чудото. Споделям не само личното си мнение, така мислеха и войниците от моята батарея през войната. Работата на нашата звукоразузнавателна служба беше такава, че те дори и в бойни условия имаха много време да слушат каквото им се чете (нощем – по фуниите на звукопостовете, а и по централната радиоуредба им четяха нещо). Та от многото неща, които им се предлагаха, те явно си бяха харесали и предпочели „Война и мир“ и „Тьоркин“.

Но после лагерната и заточенската, и преподавателската, и конспиративната липса на време не ми позволиха да прочета нито „Къща край пътя“, нито нещо друго. (Само „Тьоркин на онзи свят“ бях чел в преписи още през 56 година, самиздат винаги се ползваше с предимство и внимание.) Дори не знаех, че в „Правда“ е била публикувана глава от „Шир след шир“, че поемата същата година е получила Ленинска награда. Поемата прочетох значително по-късно, а главата „Така беше“ – когато ми попадна в „Новый мир“.

За онова време поради всеобщата плахост тя изглеждаше смела: трудонощта на леля Дария, „ура, той пак ще бъде прав!“ и дори „Москва многоетажна се въздига като чудат изложбен павилион“. И още тогава усетих първия трепет: дали да не покажа нещо от написаното на Твардовски? Дали да не се престраша? Но докато разгръщах същата тая глава и си мислех, се натъквах и на „страховития баща“, и на „правотата“ му наред с неправотата, и на „победата дължим му ние“, и на приликата на Сталин с ратната стомана, и на

…И в златната ни книга, зная…
ни точка, нито запетая…
която да петни честта ни.
Да, много нещо преживяхме!

Чак прекалено меко: четирийсетгодишният позор на лагерите не бил опетнил честта. Чак прекалено безконтурно: „било, каквото било“, „щем не щем, това е“. Така и за всички видове фашизъм може да се каже. Тогава и Нюрнберг ли е излишен? – Било, каквото било…? Безпомощна философия, негодна за мерило на историята.

(Лидия Чуковская в „Записки за Анна Ахматова“ си спомня как тя пет години по-рано се ядосвала на Твардовски заради тогавашната глава „Приятел от детство“: „Нова лъжа вместо старата!“

Страната? Крива ли е тя?
…Народът? Крив ли е народът?!

И поетът заедно със зека:

Аз знаех. Хляб един и същи
ядяхме с него…

И зекът:

С покана също като мене
бе гост във Кремъл.

Да: за 1956-а удобна стълбичка от лъжи.)

Поетът опипваше с крак встрани от прокараната през блатото дъсчена пътечка, но го беше страх да слезе от нея.

И не знаех: ако се изскубна към него от тресавището и му подам ръце: слез! – ще тръгне ли, или ще се запъне?

И за „Новый мир“ нямах много високо мнение: по онова, с което бяха запълнени главните му страници, за мен той кажи-речи не се различаваше от останалите списания. Контрастите, които съзираха помежду си списанията, за мен бяха нищожни, а особено пък за далечна историческа гледна точка – все тая. Всички тези списания използваха една и съща главна терминология, едно и също верую, едни и същи заклинания – и от всичко това дори една чаена лъжичка не можех да кусна.

Но нали все нещо значеше тътенът на подземните пластове, който се разнесе на XXII конгрес?… Престраших се. Тогава именно ми влезе в работа неизвестно с каква цел и по какви подбуди „олекотеният“ „Щ-854“. Престраших се да го дам в „Новый мир“. (Да не беше се случило това – щеше да се случи нещо друго и по-лошо. Вече цяла година горчилката от моята безизходица ме подтикваше към някакъв порив.)

Не отидох лично в „Новый мир“: просто краката ми не искаха да тръгнат натам, защото не предвиждах успех. Бях на 43 години и вече достатъчно много се бях блъскал на тоя свят, за да цъфна в редакцията като начинаещ хлапак. Моят приятел от затворите Лев Копелев се нае да занесе ръкописа. Макар и шест авторски коли[5], той беше съвсем тънък: преписван от двете страни, без полета и с долепени редове.

Дадох го и – ме обзе вълнение. Само че не вълнението на млад славолюбив автор, а на стар и патил лагерник, който е имал непредпазливостта да остави диря.

Това стана в началото на ноември 1961 година. Дотогава не бях стъпвал в московски хотел, но поради празничното безлюдие получих легло. Тук преживях дните на последните колебания – още можеше да спра, да върна ръкописа. (Бях останал не за колебания, а за да прочета самиздатския „За кого бие камбаната“[6], даден ми за три дена. Дотогава и от Хемингуей нито ред не бях прочел.)

Хотелът се оказа в Останкино, на две крачки от семинарията пандизбюро[7], където се развива действието на моя „Кръг“ и където, вече понасъбрал лагерен опит, сериозно започнах да пиша. Редувайки с Хемингуей, излизах да се поразтьпча покрай стобора на моето пандизбюро. Той се издигаше все така, заграждайки по периметъра все същото малко пространство, където навремето бяха сврени толкова много изключителни хора и кипяха нашите спорове и размисли.

Сега вървях бавно на десетина метра от оная архиерейска къщичка дядова ръкавичка и от ония липи, вечни липи, под които три години бях марширувал-марширувал-марширувал сутрин, обед и вечер, мечтаейки за далечната светла свобода – в други, светли години и в озарена от светлина страна.

А сега, в навъсения кишав ден, по мократа ноемврийска рядка кал вървях от отсамната страна на стобора, по пътечката, където само смяната на караула от кула на кула минаваше навремето, и си мислех: каква беля направих? Пак им влязох в ръцете.

Как можах, без никой да ме бие по главата, сам да напиша донос срещу себе си?…

Превод от руски: Борис Мисирков, 1998



[1] ЧКГБ – съкращението е на автора и цели да подчертае приемствеността между ЧК на Ф. Дзержински и КГБ на Ю. Андропов. – Бел. пр.

[2] Зек – затворник или концлагерист. – Бел. пр.

[3] Началото на колективизацията в СССР. – Бел. пр.

[4] Става дума за поемата „Страна Муравия“ от Ал. Твардовски. – Бел. ред.

[5] Около 150 стандартни машинописни страници. – Бел. пр.

[6] По настояване на Долорес Ибарури, която не била съгласна с някои пасажи в романа, той дълго време не се издаваше в СССР. – Бел. пр.

[7] На жаргона на лагерниците с руската дума „шарашка“ (буквално – „тояга“) са били наричани конструкторските бюра, в които висококвалифицираните затворници работели по специалността си. – Бел. пр.

Александър Солженицин
Александър Исаевич Солженицин е руски романист, драматург, историк и дисидент. Благодарение на него обществеността извън Съветския съюз научава за системата на съветските лагери за принудителен труд. Става лауреат на Нобеловата награда за литература през 1970 година, а през 1974 г. e прокуден от родината си.
Други статии от този автор

support

Посетители: 42

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 4 часа
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 3 дни
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 6 дни
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 1 седмица
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
                         ... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
                           ... преди 1 седмица
  • Смайли писа Още
    Много ще обругаят... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Дължа да се извиня, за... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Толкова много се пише... преди 2 седмици
  • Беласишки мравояд писа Още
    При 3 коментара без... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Искам да добавя една... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Като говоря за стени,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Сухиванов, наистина... преди 2 седмици
  • Пирински лъв писа Още
    ха какви стени,
    при... преди 2 седмици
  • сухи писа Още
    "Недопустимо", "здрав... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Полека, ей,... преди 2 седмици
  • Шаман от Шумен писа Още
    Без коментар. За нищо... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Алекс Холонд се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    И още: с или без... преди 2 седмици