Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Глава първа

Не ги пуснаха на трибуната.

Саша гледаше под краката си: очите му бяха се уморили от червените знамена и сивите якета.

Червеното проблясваше наблизо, докосваше се до лицата, понякога облъхвайки с дъх на залежало платно.

Сивото стоеше зад заграждението. „Срочниците[1]“, еднакви, невисоки, покрити с прах, вяло стискащи палки. Милиционери с тежки, потъмнели от раздразнение лица. Неизбежният офицер, наперено, предизвикателно гледащ към тълпата. Наглите му ръце – на най-горния напречник на оградата, отделяща демонстрантите от блюстителите на реда и законността, и от целия град.

Няколко мустакати подполковници, под куртките им се очертаваха обилни кореми. Някъде трябваше да им а и полковник, възможно най-важен и делови.

Саша всеки път се опитваше да отгатне какъв ли ще бъде той този път – върховният разпоредител на митинга на опозицията, отговарящият за реда. Понякога това се случваше да бъде сухоляв, с аскетични страни човек, гнусливо разгонващ раздебелелите подполи[2]. Понякога и самият той беше като подполите, само че още повече, още по-тежък, но в същото време – по-подвижен, по-бодър, с чиста усмивка на лицето, с хубави зъби. Срещаше се и трети тип – съвсем мъничък, като гъба, но стремително придвижващ се зад редовете на милицията на бързи крачета…

Засега Саша не виждаше нито един притежател на полковнически звезди.

Малко по-далеч, зад оградата, бръмчаха и скрибуцаха автомобилите, непрестанно се размахваха тежките врати на метрото, прашни бездомници събираха, делово оглеждайки гърлата им, бутилки. Някакъв човек от Кавказ пиеше лимонада, разглеждайки митинга иззад гърбовете на милиционерите. Саша случайно улови погледа му. Кавказецът се обърна и си отиде.

Саша забеляза недалеч от оградата автобуси, маркирани с герб със зъбат звяр. Прозорците на автобусите бяха покрити с перденца, понякога перденцата се подръпваха. В автобусите седеше някой. Изчакваше възможност да излезе, да изскочи навън, стискайки в юмрук късата гумена палка, търсейки кого да удари зло, със замах и с все сила.

– Виждаш ли, а? – попита Саша Венка, неотспал, махмурлия, с очи отекли като преварени пелмени.

Саша кимна с глава.

Надеждата, че на митинга няма да дойдат специални части, не беше особено голяма, и не се оправда.

Венка се усмихваше, сякаш от автобуса в нужния момент щяха да излетят не камуфлажни бесове с тежки шлемове, а клоуни с въздушни балони.

Саша тръгна безцелно из тълпата, насъбрана зад заграждението.

„Като чумави са ни насъбрали…“

Заграждението беше направено от двуметрови секции, зад които на равномерни промеждутъци стояха хора в униформи.

Венка тръгна зад Саша. Тяхната колона се намираше от другата страна на площада и вече се чуваше ясният глас на Яна, подреждаща момчетата и момичетата.

Мнозина от тези, които Саша разглеждаше и докосваше, движейки се, изглеждаха жалко и бедно. Почти всички бяха дълбоко и раздразнено немлади.

В поведението им се долавяше нещо обречено, сякаш бяха дошли тук с последни сили и желаеха тук да умрат. Портретите, които носеха на ръце, притиснати до гърдите, представяха вождовете, и вождовете бяха очевидно по-млади от болшинството събрали се тук. Потрепваше меко усмихващото се лице на Ленин, увеличена картинка, позната на Саша още от буквара. Изплуваше на потрепващи старчески ръце лицето на приемника на Илич. Приемникът беше във фуражка и с пагони на генералисимус.

Предлагаха им напечатани на сива хартия тънки вестници, Саша отказваше, Венка весело се пресегна.

Случващото се предизвикваше проста смесица от жалост и скръб.

Няколкостотин или може би няколко хиляди души два-три пъти в годината се събираха на този площад – с някаква необяснима увереност, че печалните им сборища ще станат причина за оттеглянето на нечестивата власт.

За изминалите от времето на буржоазния преврат години демонстрантите бяха остарели окончателно и вече никого не плашеха.

Наистина, преди четири години бившият офицер и, колкото и да е странно, философ, умник, оригинал – Костенко – за пръв път беше извел на площада тълпа нагли и зли юноши, не винаги разбиращи какво точно правят сред червените знамена и немладите хора.

За няколко години момчетата бяха пораснали и станали известни с наглите си акции и шумни побоища.

Сега в партията на Костенко се бяха насъбрали толкова много пъстропери дечурлига, че беше решено днешният митинг да бъде заграден от желязна ограда. За да не се разплискат…

Понякога здравите, бистри старци, се вглеждаха с интерес, надежда и леко съмнение в Саша и Веня.

На трибуната благопристойно се разтъпкваше депутат от патриотическата парламентарна фракция. Даже отдалеч можеше да се различи розовото му, гладко лице на превъзходно хранещ се човек, което отличаваше депутата от всички стоящи редом, сиволики и суетни.

Депутатът беше облечен в черно, със скъпа кройка, палто. Каракюлената си шапка беше снел – и стоеше пред народа с непокрита глава. Някой от прислугата, тълпяща се зад депутата, държеше тази шапка в ръце.

Под трибуната бяха окачени лозунги с нелепи надписи, които никога и никого не биха успели да подбудят към някаква постъпка.

Саша се мръщеше, четейки.

Не му позволиха да говори, позовавайки се на липса на време, и меко го помолиха да не заема стъпалата към трибуната. Саша, стъпил на предпоследното стъпало, гледаше отдолу нагоре организатора. Организаторът демонстрираше необикновена заетост:

– Хайде, момчета, хайде. Друг път.

– Какво става там с Костенко? – вече спускайки се, чу Саша басовия, отчетлив глас на депутата. Депутатът беше забелязал червената превръзка с агресивна символика на ръката на Саша и задаваше този въпрос на организатора, с облекчение обърнал гръб на младежа.

– В затвора е – донесе се отговорът. В гласа звучеше нотка на ехидност; впрочем, тя изчезна мигновено когато депутатът раздразнено пусна баса си:

– Знам, че е в затвора.

– Петнадесет години ще му дадат, така се говори – бързешком и сериозно, вече с известно съжаление за съдбата на Костенко, отвърна организаторът.

През няколкото мига, в които продължи разговорът, Саша стоеше без да се помръдва на стъпалата на тясната стълба, съвсем откровено подслушвайки. Едно стъпало под него чакаше възрастна жена, качваща се на трибуната.

– Ти какво, ще слизаш ли или не? – попита тя неприветливо.

Саша скочи от стълбата на асфалта.

– Долу си повикайте – каза тя вече след Саша. – Рано ви е още за трибуните…

Венка, очакващ Саша долу, беше се досетил за всичко и нищо не попита. Изглежда му беше все едно дали ще ги пуснат на трибуната или не.

В джобовете си Веня прехвърляше няколко десетки бомбички. Понякога ги измъкваше една по една и ги въртеше пред лицето си, сякаш не разбираше какво е това.

– Нямаш ли да запушим? – попита Веня Саша.

– Казах ти…

– Да? – усмихна се Веня озадачено. – И какво ми каза?

Отново се измъкнаха от тълпата при своята вече построена колона.

Яна, чернокоса, в късо изящно яке, с поръбени с кожички качулка и ръкави, обикаляше редовете, подвиквайки команди. Облечена беше в едва разширяващи се долу, сини джинси, изглеждаше много очарователно.

Саша знаеше, че тя е любовница на Костенко.

А Костенко, да, беше в затвора, под следствие, бяха го арестували за купуване на оръжие, само няколко автомата, а те – неговата шайка, неговото паство, неговата орда – те стояха в нервни редици, лицата в черни превръзки, челата потни, очите озверели.

Непонятни, странни, млади, събрани един по един от цялата страна, обединени неизвестно от какво, от някакво белязване, някакъв белег, останал по рождение.

Някъде тук беше и Матвей – човекът, който беше оглавил партията в отсъствието на Костенко. Но днес Матвей не стоеше в колоната, наблюдаваше отстрани.

Яна повдигна мегафона до лицето си и махна с ръка.

Гласът й мигновено се разтвори в единен вопъл, остана да звучи само първата, ръмжаща, звънка буква.

Саша още стоеше до строя, без да намери мястото си, но младата му паст вече беше се раззинала във вик – с периферното си зрение той виждаше уплашено излитащите от асфалта гълъби, нервно потръпващия офицер, стоящите до оградата „срочници“, които веднага започнаха да опипват палките с вяли ръце. – Саша крещеше заедно с всички и очите му се наливаха с онази необходима за крясъка празнота, която във всички векове предшества атаката. Бяха седемстотин човека, и крещяха думата „Революция“.

– Тишин! – махнаха му с ръка. – Ела тука!

Той застана в първата редица, последен отляво, до Веня, чиито махмурлии очи, до неотдавна приличащи на преварени пелмени, бяха станали червени, почти загорели, сякаш са ги сложили на нажежен тиган.

– Махай се, бабке! – смееше се Веня.

До строя стоеше старица и в момента, когато строят замлъкна за няколко мига, Саша дочу гласа й, видимо вече не за пръв път повтарящ едно и също:

– Глупаци! Вие сте провокатори! Вашият Костенко нарочно отиде в затвора, за да стане известен! Вас чифутите са ви довели тук!

Наблизо, без да обръща внимание на старицата, премина Яна – черничка, с ярко и оголено като открито счупване лице.

– Нечестивка! – подвикна в лицето й старицата, но Яна вече беше подминала, искрено равнодушна.

Бабичката порови с остри очички в строя и откри Саша.

– Чифутите са ви довели! – повтори тя още веднъж. Ето, ти си чифут. Чифут и „есесовец“!

Саша тихо го побутнаха в гърба стоящите отзад; строят се помръдна.

– Ре-во-лю-ци-я! – тресеше се и вибрираше по целия площад, покривайки баса от трибуната, разговорите на милицията по радиостанциите, гласовете на останалите демонстранти.

– „Съюзът на съзидателните“! Момчета! – обръщаха се към тях от трибуната. – Нали не сте дошли тук, за да крещите! Хайде да се държим прилично…

Строят, размахвайки червено-черните знамена, се движеше по посока към оградата, покрай трибуната. Плътно, изпълвайки ушните миди с тъпа болка, се носеше непрекъснат рев.

– Президента! – подвикваше звънко Яна.

– Ще удавим във Волга! – отвръщаше строят със седемстотин гласа.

– Губернатора!

– Ще удавим във Волга!

– Е, направете някой нещо, гопода… – безпомощно се косеше говорителят, и това неподходящо тук „господа“ се донесе до Саша, и дори би го накарало да се усмихне, ако той не крещеше прегракнало, непрестанно и до студ в зъбите:

– Ние мразим правителството!

Всички наоколо влязоха в ритъма на този вик, от вика се полюляваха вратите на метрото, в такт с вика се суетяха сивите шинели, съскаха радиостанциите, бибипкаха автомобилите.

– Любов и война! Любов и война!

– Любов и любов! – промени думите Саша, виждайки отново Яна, рязко ръкомахаща пред първата редица; качулката й политна и се спусна назад.

„Как сладко мирише тази качулка, вътре… в главата й…“ – помисли Саша, и веднага забрави това, просветнало случайно.

„…като тулски курабийки…“ – още отнякъде, догонвайки първата, се появи друга мисъл, и Саша дори не разбра за какво си е помислил, защо.

– Проваляте митинга! – крещеше, опитвайки се да хване Яна за ръкава, някаква жена, очевидно дотичала от трибуната.

– „Съюз!“ – обръщаше се тя към първия ред, опитвайки се да погледне в очите на момчетата. – И вие се наричате „Съюз на съзидателните“! Какво създавате? Раздор създавате!

– Да демонстрираш ли си дошла? В това заграждение? – попита Яна, рязко отдръпвайки мегафона от лицето си. – Хайде тогава демонстрирай си. Ние сега ще си отидем.

Вече стояха до оградата и Саша виждаше бягащите очи на милиционерите и офицера, който крещеше нещо в радиостанцията.

– Да! – крещеше той. – Да идват специалните подразделения. Тия, пичка му, „есесовци“, насам напират.

– Ние сме маниаци, ние ще докажем! – усърдно, съзвучно, хорово ревеше строят, потропвайки и размахвайки знамената.

Венка се обърна с лице към строя, с гръб към милицията и оградата, и бързо раздаде бомбичките на следващата редица.

– Пали!

Замълча трибуната, всички гледаха към звънко викащия строй.

Наведнъж бумнаха няколко бомбички, след тях към милицията полетя взривен пакет – пльосна се близо до подскочилия от уплаха милиционер, и задимя мътно.

Саша видя как някакъв милиционер, не разбрал каква е работата, се размаха и побягна неизвестно накъде по улицата, само фуражката му се затъркаля.

– Ре-во-лю-ци-я! – носеше се вече на ръба на истерията, и строят тропаше в такт, с маратонки и разбити военни обувки.

Над строя се запалиха няколко факли.

Саша вече държеше в ръце оградката и я дърпаше към себе си. От другата страна в нея бяха се вкопчили ошашавените милиционери.

Зад гърбовете им размахваше палка офицерът, опитвайки се да тресне Саша по главата.

Саша се въртеше, ту отпускайки оградката, ту подхващайки я отново, предпазливо, сякаш беше гореща.

Офицерът прехвърли палката в другата ръка и се изхитри да натресе Венка отстрани; на бузата му тозчас се появи подпухнал, ален белег.

– Прът! – обърнат назад, усмихвайки се бесничко, изкрещя Веня. – Дайте тука прът!

Подадоха му знаме. Веня рязко скъса плата и тозчас, мощно замахвайки с ръкохватката, я стовари върху офицера. Онзи увлечено ръгаше с палката в нечие лице и не забеляза удара.

Фуражката му отлетя на тила, посред челото му веднага потече равно ручейче кръв, стигна до горната част на носа му и се разлисти като дървесна корона по веждите, бузите и очните падини.

Офицерът гледаше нагоре, с извъртени, оглупели очи, сякаш опитвайки да види раната.

На рамото на Саша полегна, подобно на копие, още една ръкохватка, тъканта на знамето увисна надолу. С крайчеца на окото той видя други знамена, отправени с остриетата напред към милиционерите и „срочниците“, подпиращи оградата.

Отзад натиснаха още веднъж върху Саша, така силно, че той падна. Докато падаше се подпря с ръце в гърдите на „срочника“, онзи изплашено премигна, повдигнал вертикално палката, дали защото не умееше да я размахва, или защото се боеше да удари.

Саша се удържа на крака, отблъсна „срочника“ и, като сграбчи секцията от оградата, която вече никой не държеше, я повдигна високо над главата си.

Непрестанно ревящата орда се измъкна от заграждението. Милиционерите хукнаха назад, гледайки нерешително към бягащите. Някой поведе офицера с разбитата глава към милиционерската кола.

– Момчета, моля ви! – закъсняло крещеше някой на трибуната.

Някъде отстрани вече тичаха омоновците[3], яки момчета в камуфлажни униформи.

„Трима… – претегли ги с очи Саша. – Засега само трима“.

Едва ли не с изкълчване на ставите, той запрати оградата към тях. Тя затрещя по асфалта, без да долети до бягащите. Саша видя, че омоновците спряха и му закрещяха нещо зло, но не успя да разбере какво. Отново тръгнаха към него и той хвана още една секция.

Захвърлената ограда похлупи един от омоновците, той се повали накриво под рухналото отгоре му желязо. Двамата други започнаха да го измъкват.

– Да съхраним спокойствие! – подвикваха откъм трибуната. – Продължаваме митинга!

Момчетата се спуснаха напред, по проспекта. Милицията стоеше безсилно, като почетен караул, пропускащ в града младата, ревнала от щастие шайка.

Площадът преминаваше в пешеходна улица, но първото, на което налетяха изскубналите се на свобода, се оказаха стоянката на такситата до пътя и търговските щандове с цветя.

Продавачките бягаха, награбили каквито успеят цветя. Подире им, все още не нарочно, все още по случайност, бягащите събориха една урна или кошница с рози, лалета и карамфили – и веднага им хареса, веднага ги хвана. Когато до търговските щандове долетя Саша, цялата улица вече беше застлана с алено, жълто, розово, кестеняво. Всичко хрускаше под краката и стъблата се пречупваха.

Кой знае защо Саша сграбчи няколко, навярно три или четири букета от една все още не съборена на земята стойка и побяга малко с тях, тозчас разбрал ненужността на постъпката си.

Докато бягаше покрай автостоянката той видя как някакъв уплашен таксиджия даде газ и няколко метра влачи по земята вкопчената във вратата, още не успяла да се качи пътничка, която пищеше пронизително.

Другите таксита, с бибипкане и постоянно натискане на спирачки, потегляха спешно.

Саша обсипа с цветя седящата на асфалта опърпана бежанка от на-майната-си, с неизбежния младенец на ръце и едва не събори Веня, който беше спрял до витрината, изглежда в търсене на подходящо снаряжение.

Веня забеляза коша за боклук и след миг той се забучи в стъклото; раздаде се грохот.

В това неделно утро хората бяха още малко. Редките минувачи изчезваха бързешком, дори без да се оглеждат. Мъж в синя престилка изтича от магазина и заприпка нагоре по улицата. За момент се появи охранител в черно сако и веднага изчезна зад вратите, крещейки нещо в мобилния си телефон.

От другата страна на улицата стоеше красива кола, чуждо производство – тук, в пълно презрение към пътните охранители и правата на пешеходците, беше паркирал някой. Колата вече отдавна врещеше с алармата си, поради което, най-вероятно, и пробуди раздразнението на бушуващата тълпа. Няколко момчета със странна лекота я преобърнаха настрана, а после – на гръб.

По-нагоре по улицата стояха още няколко коли – и много скоро по покривите им, с дива, почти животинска, но мълчалива радост, заподскачаха момчета и момичета.

Търсейки какво да потрошат – при това да го потрошат шумно, с трясък, напълно – те се движеха по улицата, отначало поединично, едни срещу други с града.

Момчетата вършеха работата си без викове, злобно и почти спокойно.

С остро желязно дрънчене паднаха на асфалта няколко улични игрални автомата.

Някой се изхитри да разклати и изтръгне оградката на лятното кафе – снеха от нея красивите черни вериги, оградката полетя в ярко разкрасените прозорци на кафето.

Някой се поряза и омота около изпонарязаната си ръка парче атлазена завеса, измъкната от кафето заедно с щората.

Костя Соловый, висок, със странна красота, удивителен тип – в бяло сако, в бели панталони, в бели остроноси ботуши, които удивително подхождаха на заострените му вампирски уши – сграбчи черната верига и, ловко размахвайки я, затроши всички попаднали му улични лампи.

Не се приближаваха до него – веригата извършваше красиви, тежки кръгове, и, ако не беше отвратителната врява наоколо, сигурно можеше да се чуе тихото подсвирване, създавано от кръговото движение.

Зад витрината на магазина за облекло стояха тънкоръки, с малки главички манекени, представящи красавици в къси полички и ярки блузки.

След като изпотрошиха витрината, извлякоха красавиците и ги разкъсаха на парчета за краката. Последните бягащи не без уплаха се натъкваха на валящите се по асфалта обезобразени, без крака или без глави тела.

Изглежда, че на милицията все пак беше се удало да отреже и задържи зад оградата част от колоната на „Съюза“ – Саша виждаше, че оставаха по-малко момчета, може би около двеста човека. Мнозина вече изчезваха по дворовете, защото разбираха: празникът няма да продължи много дълго.

„Ченгета“ – провикнаха се отнякъде, и ордата се втурна нагоре по улицата, събаряйки вази и трошейки щандове.

Разнасяше се непрестанният звън на счупено стъкло. Неочаквано ярки станаха в това утро омешаните и смелени на дребно цветове на града.

Сред бягащата тълпа сновяха с видеокамера журналисти – делови и даже, така изглеждаше, щастливи поради случващото се.

– Там! По-бързо! – подканяше оператора човекът с микрофона.

Саша вършеше работата си с ясна глава, отпъждайки останалите чувства, освен желанието да натроши и изпочупи колкото се може повече.

На асфалта той видя да лежат плюшени играчки-награди от разбит и повален стъклен игрален автомат – розови и жълти, жалки, сякаш изгубени.

Кой знае откъде срещу момчетата изскочи невисок майор на пенсионна възраст.

– На место! – изкрещя той, и от вика му веднага се почувства, че самият той се страхува, и че не му се иска кой знае колко някой да го послуша.

Насреща му бягаше Веня; без да спира, той подскочи и удари майора с крак в гърдите. Онзи падна с разперени ръце.

Саша рязко спря до стария майор, борейки се с желанието да го повдигне, да му помогне да стане, дори да се извини.

Майорът се държеше конвулсивно за кобура, но не за да извади пистолета, а от страх да не изгуби оръжието си, да се лиши от него.

Той се развика на Саша с некрасиви, неприлични думи, и Саша изгуби желание да помага на падналия, та дори скочи върху фуражката на майора, която се въргаляше наоколо.

– Какво правиш, ей? – попита майорът, вече седнал на задника си. Той изглеждаше много глупаво – седнал на асфалта, без фуражка, вече възрастен човек, така изглеждаше.

– Сами сте виновни за всичко! – каза Саша зло.

Той се обърна, за да побегне по-нататък, и веднага за ръкава го подхвана Веня, който го повлече в обратната посока.

– Там има „космонавти[4]“. Давай… някъде трябва …

Изтичаха покрай фирмения надпис „Природни дарове“, на който липсваха три откъснати, увиснали на крачето си, букви „Р“, покрай разбита на красиви зигзаги витрина, влетяха в опикано малко дворче и веднага се оказаха в задънена улица.

– Мамка му, не познавам тоя район! – каза Веня, усмихвайки се. И тозчас, без пауза, и отново весело. – Там дерат всички яката, тия космонавти. Тъпчат до край. Заобиколиха ни по съседната улица, сега ни гонят отгоре надолу, към ченгетата…

Саша отглеждаше околността, надявайки се да открие изход.

– Стълба – каза Саша.

Нагоре по четириетажната сграда водеше пожарна стълба, но да се подскочи до нея беше невъзможно. Високо.

– Хайде, качвай се на раменете ми – предложи Веня.

Саша погледна към него с усмивка и дори навярно с нежност. Защото Веня не каза: „Хайде аз да се кача на раменете ти.“

– А ти тук ще се заровиш в пясъка – отвърна Саша.

– Ще се покрия с шланга – продължи Веня и се закикоти глупаво.

– Ей, лелче! – той рязко прекрати смеха, забеляза нещо.

Веня притича до прозореца на първия етаж и забарабани по стъклото.

– Лелче, не си отивай!

Жената се върна при стъклото, махна с глава: „Какво искате?“

– Настигат ни! Там! Бият и настигат! Отворете прозореца! Настигат ни! – Веня започна да жестикулира безумно. Явно още не беше решил на какво да се прави: на плачлив млад идиот, и да натиска върху „леличко, съжалете се!“, или на сериозен млад човек, който има проблеми със закона: „Помогнете, госпожо! На всеки може да се случи!“ В резултат на това двете физиономии се сменяха безразборно по лицето му, без да предизвикват у стоящата зад прозореца жена никакво доверие.

– Мамка му, поне да беше някоя бабичка. Бабичката щеше да ни съжали – изруга Веня, когато жената, тъй и без да каже нищо, придръпна завесите, впрочем, оставайки близо до прозореца – тежкият й силует се разпознаваше.

– Другите й прозорци сигурно гледат към улицата… – каза Саша, и прекъсна фразата: и така беше ясно, че ако жената е видяла какви ги бяха вършили, никога няма да ги пусне.

– Имаме още две минути… – прецени Веня, очевидно без да чуе отговора.

– Санек, позапри се! – спомни си той. „Позапри се“ беше любимото му словце, притежаващо множество значения, този път, „Сега ще те удивя!“ – Там пред нас бягаше спортист, бегач. Лекоатлетик, да. Сутрешното неделно бягане. Той първи изскочи пред спецназовците[5]. В червени шорти. Оха, натресоха му го веднага. Дебили, пичка им. Поправи си здравето младежът.

Раздадоха се стъпки и Веня застина с усмивка на лице, а на Саша кой знае защо му се прииска да седне или даже да полегне.

В двора дотича Леша Рогов – момък някъде от севера. От Северодвинск май.

Познаваха се едва-едва, но Саша вече беше забелязал Лешката – оценяваше неговото твърдо, непресторено спокойствие.

– Какво стърчите тук? – попита Леша с равен глас.

– Там има ли вече ченгета? – отвърна Саша на въпроса с въпрос.

– До тях ще има още към стотина метра. Тук задънено ли е? Съседният двор май е отворен. Вчера се разхождах там.

Улицата отново ги шибна през очите с цялата си разруха и разгром.

– Подпалили са каруцата! – провикна се Веня радостно.

Из въздуха се носеше какофония от кучешки лай, сирени, свирки.

Саша забеляза още две преобърнати коли, едната от тях, на около седемдесет метра по-надолу по улицата, наистина гореше. Никой не се приближаваше до нея. Изглежда и милицията не се приближаваше затова, страхуваше се от взрив.

Втората кола равномерно се полюляваше на покрива си, на десет метра от момчетата.

Около нея подскачаше в някакво подобие на танц, под задъхващата се от вой аларма, женска-алкохоличка, с мръсно лице и влажни, като вътрешността на буза, устни. Женската се усмихваше, разкривайки беззъба уста.

Малко по-настрана стоеше млад човек с дипломатическо куфарче, кой знае защо държащ в ръцете си ключове.

„Това е неговата кола“ – досети се Саша.

Веня спря за миг:

– Ей, земляк! – подвикна той на младия човек, който нервно кривеше лице. Онзи се обърна.

– Изключи сирената, дразни! – помоли се Веня, усмихвайки се, като при това показваше с ръка как трябва да се изключи алармата, като се натиска копчето на дистанционното.

Влетяха в двора и се понесоха, прескачайки пейките, покрай беседките и хълмчетата на детската площадка. Почти в полет, Саша кой знае защо докосна ръждивия скелет на люлката и още няколко секунди дочуваше зад гърба си ритмичното й поскърцване.

Зад момчетата, тропайки тежко, бягаха трима милиционери и заплашително им викаха да спрат. Първият от тях, гледайки към извърнатия заради вика Саша, едва успяваше да тича подир овчарското куче, което с труд удържаше на повода.

„Дали ще пуснат кучето?“ – помисли си Саша някак дистанцирано, сякаш не ставаше дума за самия него.

Реши да не се оглежда повече.

Момчетата изтичаха от дворчето на трамвайна спирка, хора почти нямаше, а така им се искаше да се изгубят в тълпата.

От спирката потегляше трамвай.

Хукнаха подире му и след тридесетина метра достигнаха желязното му туловище.

Веня се носеше първи и радостно размахваше ръце, подвиквайки нещо нелепо и с неистови ръкомахания към ватманката, чието недоволно лице се мяркаше в огледалото за обратно виждане.

Трамваят спря, отвори се средната врата на вагона, момчетата влетяха вътре, Леша Рогов веднага изтича до кабинката на ватманката. Саша забеляза как той, приказвайки нещо, й подбутна банкнота, извини се и затвори вратата. Вагонът потегли.

От дворчето изскочиха милиционерите, по движенията им се виждаше, че веднага са се досетили къде са изчезнали момчетата.

Веня им показваше, подскачайки раздразнено, средните пръсти и на двете ръце, когато трамваят внезапно спря рязко.

Предната врата се отвори и влязоха няколко, пет или шест, спецназовци.

Веня натисна копчето за аварийно излизане, вратата запълзя бавно и с недоволно съскане, но онези катили вече бяха съвсем наблизо и като първо треснаха главата на Веня о дръжката.

Саша веднага покри главата си с ръце. Подбутвайки го със здрави ритници, извлякоха Саша на улицата.

А на улицата, като го спипаха със здрава ръка за яката, треснаха кратуната му о трамвая. Леко просветна в червено пред очите му. Търпимо…

Поставиха момчетата на „разкрач“ – ръцете зад главата, челото подпряно в желязната обшивка на трамвая, а краката разкрачени максимално широко. За да се получи много широко, удариха ги няколко пъти и по краката.

На спецназовците, разбира се, им се искаше повече. Така красиво бяха хванали бегълците – във всеки от тях сега кипеше тежка възбуда и желание незабавно да разкъсат на части хванатите. Но няколко любопитни пътнически лица, притиснати до стъклото на трамвая, пречеха на ловците да развъртят ръце.

Те пристъпваха нервно, стиснали палките, с изкривени лица.

Саша едва доловимо завъртя глава и видя, че Веня и Рогов, разкрачени също като него, стоят малко по-настрана.

Заработи моторът, и автобусчето, блокиращо релсите, даде на заден.

– Какво, да ги товарим ли? – раздаде се глас. – Трябва, мамка им, да им дадем една „революция“.

– А, пале! Революция ли ти се прииска? – подвикнаха някъде до Саша, но не на него, а май на Веня. – Червена революционна кръв ще смучеш след половин час!

Раздаде се удар, после още един. Някой не се стърпя, прекипя му…

Саша обърна глава накъм Веня, и веднага получи тежък удар в тила, сякаш някой беше стоял зад гърба му и само беше чакал повод, за да удари.

– Казаха ли ти, ръцете зад главата и никакво движение?

Сега пък се появи и кучето, а с него и милиционерите, чието приближаване можеше да се разпознае по непрестанните, едва разбираеми псувни.

Ако можеше да се съди по лая, те едва удържаха кучето. Целият присвит, Саша всеки момент очакваше да му отхапят част от прасеца.

– Ама не, тия твари какво само… вършат! – ругаеше един от милиционерите, пъхтейки и дишайки тежко. – Разебаха цялата улица… магазини… коли… Ей тва са твари… Тях, тварите, трябва да ги разстрелят право тук на място!

– А ти какво правиш, а, копеленце? – обърна се той към Веня, подпрян с глава о трамвая. – А? Тебе питам, сополанко! Ти какво правиш?

– Държа трамвая – отвърна Веня с ясен, и поради това непоносимо нагъл, глас.

Саша се усмихна срещу червената задница на трамвая, приятно охлаждаща потното чело.

– Ах, ти… – дочу Саша гласа на милиционера и, разбрал, че сега ще ударят Веня, отново се приведе. Дългата като маркуч палка шумно се спусна върху гърба на другаря му.

– А? – подвикваше милиционерът, продължавайки да диша тежко. – Още? А? Не, ти отговаряй? Още?

– Позапри се – отвърна Веня високо, и това звучеше не като „да, още“, а като – „давай, давай, после ще дойде време, ще видим…“

Тук вече се намеси един от „камуфлажните“ бесове:

– Ти как разговаряш с чичкото милиционер?

Той удари – сякаш замахна с коса – с огромното си, обуто във военна обувка, тежко крачище, Веня под коляното и той падна рязко, като изкряка от изненада. Веднага го настъпиха със сила по лицето.

– Ей, свършвайте вече! – неочаквано за себе си викна Саша.

Видимо, на него също щеше да му се натресе, но ги отвлече ватманката:

– Господа! Отведете младежите от трамвая. Във вагона има деца. Трябва да потегляме!

– Семьонич, да ги товарим или не? – отново попита някой.

– Не. Ето, „пепсите[6]“ ще ги заведат на площада. Ние ще се помотаем още из дворовете.

Спецназовците се качиха и автобусчето, рязко потегляйки от място, отпътува.

Веня го вдигнаха за яката. На Саша и Леша казаха да отстъпят крачка назад. „Още крачка назад.“ Трамваят заскърца и се помръдна.

Саша, примигвайки от лекия световъртеж, гледаше към небето.

На Веня и Лешка им стегнаха зад гърба белезници.

– Ръцете назад! – заповядаха на Саша.

Студеното стисна китките и лиши ръцете от воля.

Тръгнаха по улицата надолу, подтиквани от милиционерите с блъскане и псувни. От време на време злобно излайваше овчарката.

Веня непрекъснато повдигаше глава и с влажно подсмърчане вдишваше през носа, опитвайки се да спре кръвта, която течеше от разбитите му ноздри.

Саша разглеждаше с интерес направеното от него и другарите му.

Улицата беше разпердушинена, все едно кесия с подаръци.

Няколко разкъсани и отъпкани трицветни знамена лежаха на асфалта.

Пътят беше гъсто засипан със стъкло, понякога с цветя, а също и с всякакъв измъкнат от кошовете боклук. Създаваше се впечатление, сякаш на улицата е валял дъжд от стъклени парченца, боклук и листенца от цветя.

Тук-там се валяха столове, виждаше се и веригата от оградката.

Всички улични лампи бяха разбити.

„Хванали са Яна“ – изведнъж се досети Саша, виждайки на асфалта откъснатата, разнищена, поръбена с кожички качулка.

„Качулката на Яна. Хванали са я за качулката.“

Понякога насреща идваха хора и разглеждаха задържаните с интерес, а някои и със злоба.

„В плен ме взеха… – помисли си Саша иронично. – Мен ме взеха в плен.“

„И могат да ме вкарат в затвора“ – довърши той мисълта си вече сериозно.

Изгорялата кола се виждаше отдалече. Наоколо вече се суетяха пожарникарите. От маркучите струеше вода, откъм колата се носеше лепкав дим.

– Не, за какъв хуй го направихте това? – все не можеше да се успокои един от милиционерите, най-грамадният, говорещ със задъхване. – За какъв хуй? Вие ли сте го строили, че да го чупите?

Никой не бързаше да му отговаря.

Леша спокойно гледаше напред и по лицето му се четеше, че не смята за необходимо да разговаря с питащия.

Саша би могъл да отговори, но го болеше разбитата устна и непрекъснато облизваше кръвта.

Веня, както изглежда, не му пукаше даже и от разбития нос, и той запита, жвакайки:

– Какво да сме строили?

– Ей това, вие ли сте го строили?

– А кой го е строил? – попита Веня, сякаш това го вълнуваше сериозно.

Тук право в лицето на Веня се насади камерата и милиционерът прогони журналистите с псувни.

– Слушай, разкопчай ме, поне кръвта си да изтрия – възползва се от ситуацията Веня. – А то ще ви накажат заради побой над подрастващ. Носът ми е счупен. Ще напиша заявление против вас.

– Плюя аз на твоето заявление, разбра ли? – веднага се наостри милиционерът. – Пиши, все ми е едно. Аз и задника ти ще насоля в отделението.

Веня шумно изхъмка през нос, плюна червено и замлъкна.

Измъкваха момчетиите от „Съюза на съзидателните“ от входовете – кога по трима-четирима души, а кога и направо по десетина.

Почти всички хванати бяха бити, носеха червени, кървави белези, бързо подуващи се очи, сплескани носове и разбити устни.

Момчурляк на около четиринадесет, целият бледен, с треперещи скули, на подгъващи се крака, ужасяваше с гъст, мръсно-кървав съсирек на тила.

Поддържаха го за ръцете.

Дрехите на мнозина бяха разкъсани. Провиждаха се юношеските, слаби тела.

Саша ги познаваше всичките – ако не по име, то по лице.

Някой се опитваше да се шегува, но милиционерите ревяха страшно, да се затварят устите.

Скоро се събра цяла тълпа „пленници“. Някъде към шестдесет-седемдесет човека.

Повечето бяха без белезници.

– Давай да им махнем и на нашите „гривните“ – каза на колегите си милиционерът с астмата. Той беше старши в наряда.

– Защо? – попита един от колегите.

– Трябва.

Колегата недоумяващо сви рамене и на старшия се наложи да поясни:

– Биха ги „космонавтите“, а в отдела ще трябва да ги предаваме ние. Ето, на този може и да му е счупен носа – а после иди та се „отписвай“ от него. За чий хуй? Разбра ли? Ще ги доведем до площада и – довиждане.

Издърпаха Саша, Лешка и Веня настрана от създалата се тълпа, за да им снемат белезниците.

Дълго се мъчиха, не намираха подходящите ключове, при това тихо псуваха.

Саша облизваше устната си. Веня никак не можеше да спре кръвта, тя беше засъхнала по брадата му като черна кора. Лешка внимателно се оглеждаше и явно пречеше да му снемат белезниците, тъпчейки на място и отдръпвайки ръце.

– Пичка ти, стой спокойно! – закрещяха му.

Лешка застина.

– Напред! Бегом! – изкомандваха ги.

Момчетата затичаха в лек тръс към своите, вървящи отпред, на около тридесет-четиридесет метра. Задържаните бяха плътно обкръжени от хора в якета и фуражки.

– Трябва да се омитаме – каза Лешка тихо, щом само се бяха отделили от „пепсите“, които прибираха белезниците в калъфите на коланите си.

– Да опитаме – отвърна Веня.

– Да подгонваме – каза Саня и те, все едно така и трябва, все едно по работа, леки и свободни, се гмурнаха в най-близката уличка, на половината път до пленниците, подкарани под строй.

Набирайки скорост, Саша изпита такова усещане, сякаш го бяха вдигнали високо-високо на люлка – и пуснали.

Наблизо се мярна трева (той едва не падна, отблъсна се по маймунски с ръце, издраска дланите си по чакъла; що за чакъл, откъде?), прозорец, друг прозорец (сградата се полюляваше), детска количка, жената, която я буташе (тя подскочи от пресъхнало-кървавата мутра на Веня), завиващата зад ъгъла, излизаща от двора патрулна кола на милицията („…не ни ли забелязаха? Можехме и право върху тях… да изскочим…“), пейка (кой знае защо напряко на пътеката, ограда („няма да мога… висока е“)…

Ежесекундно му се струваше, че сега, ето сега, движещата сила на люлката ще достигне височината си и някой ще го хване за шията и ще го затегли назад, неудържимо.

Саша скочи надолу от оградата и падна, претърколи се…

„Наистина е много високо, как съм се покатерил…“

До него се грохна, кой знае защо на четири крака, Веня, с черна, напукана, кървава брада; и само Рогов падна на краката си, приседна и веднага се изправи.

Рогов хвана Веня за яката, онзи се отблъсна с крака, стана и побягна.

Измъчени, задъхани, изпускайки дълга, лепкава, горчиво-сладка слюнка, те се носиха из дворовете, докато не капнаха и не се скриха, съвършено обезсилени, във входа на една „хрушчовка[7]“.

Стояха по на четири крака, с мътни очи, с раззинати уста, безуспешно опитвайки се да вдъхнат. От устите им висеше слюнка. Във хода влизаха хора, но на тях не им беше срамно…

* * *

– Синко, ти си бил… в Москва? – гласът на мама в телефонната слушалка звучеше обречено и скръбно.

Саша беше готова да си издере лицето, слушайки този глас.

– Бях – отвърна той глухо, повдигайки високо разбитата устна, от което думата „бях“ прозвуча като „ях“.

– …Вас всички ви търсят – каза мама и в гласа й едва-едва се долавяше надежда, че Саша ще я разубеди, ще каже, че всичко това не е истина и той не е вършил нищо лошо.

– Това… са глупости… – каза той.


Източник



[1] Войници, отбиващи редовна военна служба. Бел. пр.

[2] От „подполковници“. Бел. пр.

[3] От руското ОМОН – „отряд милиции особого назначения“: специални подразделения на руската полиция (милиция),предназначени за борба с терористи и опасни престъпници, но също и демонстранти. Бел. пр.

[4] Тоест, милиционери от специалните сили (с „космонавтски“ шлемове). Бел. Пр.

[5] От „силы специального назначения“, тоест специализирани полицейски подразделения. Бел. Пр.

[6] Презрително название на руските милиционери, идещо от „патрульно-постовой“ (ПП). Бел. пр.

[7] Малка панелна или тухлена жилищна сграда на три до пет етажа, типично за времето на Хрушчов. Бел. пр.

Захар Прилепин
Захар Прилепин (истинско име – Евгений Прилепин, род. 1975), е руски писател, филолог и журналист. Един от най-четените и успешни млади руски автори в наше време.
Посетители: 150

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • крокотак писа Още
    Виктор Суворов -... преди 1 ден
  • Ивелина Ръцева писа Още
    Потъвам в Морето на... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Мисля, че Златко прави... преди 5 дни
  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... преди 6 дни
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 6 дни
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... преди 6 дни
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... преди 1 седмица
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... преди 1 седмица
  • Жоро Ончев писа Още
    Благодаря искрено!... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Напълно възможно е да... преди 1 седмица
  • Ivanovsky писа Още
    Златко, пишете за нещо... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Ако зад "Жоро Ончев"... преди 2 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Поздравления!... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И благодаря за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    РаймонД ДетреЗ, който... преди 2 седмици
  • Николай Попколев писа Още
    За съжаление... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Поздравления за... преди 2 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Интересно,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Раймон детрез имаше... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' – По-добре мъртъв…... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Изключително добро. преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Според тази хипотеза... преди 2 седмици
  • Десислава Валентинов... писа Още
    Въпреки забавлението... преди 3 седмици
  • Серкан писа Още
    С голям интерес ще... преди 3 седмици