От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Жетва е в сънищата. И разговор с отишлите си. С размахалите крепните пеперудени крила. Говоря с тях понякога. Тихо си говорим, изчаквам ги търпеливо да кажат, да дишнат вятър и малко зелено, малко пролет. Тихо мълвим за дребни, конкретни неща. С мъртвите не можеш да говориш сериозно. Спомняме си за чая, за супата от праз, за жената с димнопрозрачната рокля, минала отдавна, оставила огън в бездната на зениците. Седим с мъртвите приятели и играем карти, и залезът е паднал, и парчето му се полюшва като лимонена гемия в чашите, и е силно, било е силно, а силата е сигурна и мъдра.

Говоря често с мъртвите приятели. Необяснимо верен съм им и знам, че им е тъжно, а петите им са студени. В сънищата си желаем лека нощ. Спете кротко. Един неудачник ви мисли и още си спомня цвета на очите ви.

 

Умората е пуснала нокти. Остри, извити накрая. Слънцето винаги е отвън. Пустият паркинг, осветеният кръст. Един ден, който е равен и се забравя. Райчо бе написал зад картината, преди да се прости с всички ни: „Нека днешният ден е края на нашето привидно безсилие“. Днешният ден не е краят на безсилието, приятелю мой, днешният ден е безсилието, което гледа втренчено и бавно отминава.

 

Мъглата се спуска, срязва върха, обвива го като пръстен на сърнела. Гъбешки пръстен. Пухено разлат. Боговете още дишат. Отгоре мъглите, мъглявините. Гъбешките пръстени постепенно изтъняват, превръщат се в пръски, във влажна разхвърляност. И изведнъж се стопяват. Оцеляло е. Оцеляло е тъмнозеленото на високите борове.

 

Райчо се обеси в някакъв час между следобеда и вечерта. Свършил с глината, формата била готова, измил си ръцете, изпил чаша коняк и докато се вторачвал в сумрака, който винаги е един и същ, докато мъртвият контур на блоковете пред него разкъсвал ириса му, докато прелиствал четиридесетте си години напред и назад, му се сторило, че всичко всъщност е един ден, изкаран като под индиго. Гледал навън и не му било до героизъм, защото иначе щеше да си драсне клечката на площадите им. Не му било и да спори вече със себе си. Просто погалил последното си чедо от глина и решил да се прости.


Small Ad GF 1

Не остави прощално писмо, но понеже беше отговорен човек и отговорностите му се свеждаха единствено до мисълта за нещата, които се раждат при докосването на пръстите му с глината, се обадил на приятелката си и и казал:

– Направих калъпа – да я отлееш.

После дойдоха истериите, смъкването на запазените му палта, пъшкането на тези, които имаха нещо общо с кръвта му. Приятелката му довлече крак, показа ми суровия модел, сетне ми се похвали с писмо от сто и петдесет страници, адресирано до нея, в което той подробно описваше как ще я люби, като се върне от някъде си. Беше уплашена. Беше горда. Въобразяваше си, че любовчица някаква го е накарала да увисне като дрипа в олющената баня на чуждия апартамент. А това придаваше на цялата отвратителност сладникав романтизъм, ореол на женска фаталност.

За Райчо любовта бе онзи раздрънкан инструмент, на който той се опитваше да изсвири себе си или това което бе останало от него, от усилията му, от притъпената му стръв. Спасителна, но пречупена сламка. Никой не се нуждаеше от него и вчера, докато потъваше в станиоловия си ковчег, и днес, останал в мислите на трима приятели. Клакьорите пищяха с цимбалите си и възхваляваха топузесто-уголемените прасци на узаконените канони на красотата. За Райчо бе отредено приземие, където правеше театрални кукли и където бе започнал да отплува от себе си. Гирляндите на родността ни, които се превърнаха в хвърчила. Един хвръкна от скалите като Маргарит – от доброта, друг проби главата си със собственоръчно направен пистолет, трети увисна в банята, четвърти се хвърли от Панчаревските скали … и пети …и още… Претъпква се небето.

 

Виждам те често, чичо Райчо, не с въже, а с вратовръзка пред мен: смееш се, разказваш ми отново за плановете си из кръчмите, поднасяш ми супата, супа от плужеци, дето я правехте с Ангел и слагахте повече оцет и повечко сол, за да я докарате на вкус. Обърна гръб на всички, които казаха че си луд, когато им говори, че ти си човекът, който може да спаси кулата в Пиза… После, спомням си, пороят, блъснал ведрото си над София, и ти на снимката, сред побягнали хорица, усмихнат като ряпа и текстът отдолу: „С лодка по Евлоги Георгиев“.

Имаш ли там своята леярна, приятелю? Гониш ли ангелите с дъха си на пача и на чесън?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

 

Изпращам Божидар. Ключовете на апартамента му, които току-що съм пъхнал в джоба си, са се свили до измачкана носна кърпа и пакет цигари. С пухеното си яке прилича на излетник. Първият поглед лъже. Всеки миг сърцето му ще полети. Не знае дали повече ще види махленското кино, кварталната кръчма, празния фонтан, където винаги хвърля монети и монетите звънят в безводието. В шест часа сутринта, преди последното му пътуване, го изпращат вдигнатите яки, които увисват и издъхват по закачалките. Дъждът ни пере.

Божидар ръмжи – преследван звяр. Дали иска да запомни кривите колони пред „Златна Панега“, или в мислите си за последен път посещава гроба на баща си? Не го питам за нищо. Изпращачите мълчат. Профилът му е кацнал върху кестена, пред бакалията. Всичко е уговорено – планове, чертежи, изгорени бележки. Ако не се върне до седмица, влизам в стаята му, взимам документите му до тридесет и седмата му година и ги изгарям. После хвърлям ключа.

Трамваят, късокрак дакел, отваря вратите си без да спре. Раницата остава отвън. За миг той е забравил, гледа, вероятно дъждът олеква. Тук е имало пясъчник. Отдавна. Капе във въздуха. Въздухът, дето се свивал от първите дрезгави тонове на цигулката му, подлудили съседите и силната му майка. Съседите са останали. Върху челото на майка му расте здравчец. Как ли е свързвал двата края, докато е сменял подлогите в болниците? Разказваше че от ядене на копърка очите му започнали да фосфоресцират. После дошла омразата, твърдостта да се спаси от красивата лъжа, алена като отровна ябълка. Зяпал към звездите и се вкопчвал в крачола на мизерния надник. И колкото повече гледал към небесните зърна и пълнил торбицата си с мечтания, толкова повече реални, осмислени, практични неща изтичали между пръстите му. Гледал над антените, започнал да храни с моркови някакви гризачи, които долепяли влажните си розови нослета в стъклото на вивариума и го молели да им помогне. Изпълнявал безумни поръчки, чел, убивал животинки, чел, сънувал как обезглавява царя на плъховете, преливал от пусто в празно и пак чел. Когато на някакво тържествено събрание, Председателят на Академията се изправил и пелтечейки се опитал да очертае „фундаменталния базис на основата“, на Божидар му кипнали лайната, изправил се и казал:

– Скъпи колеги, скучно е тридесет години да мътите яйцето на археоптерикса и с влага в очите да се надявате да се пръкне гущерче или пиле. Досадно е да събирате уродите от родните поля и да убеждавате делегациите, че това са генетични плодове на премирана селекция. Що не си …

Дотук било с вивариума и четенето до сред нощ. Изглади двете си ризи и ме помоли:

– Изгори всичко!

Щрака сега с броеницата зданията и спирките, връща кехлибареното топче, опитва се да запомни. Предстои път. Той не знае какво иска. Той казва:

– Аз не искам така!

Свободата – казва – е да ти устискат мартинките да осъществиш избора си.

Пристигаме на гарата. Първа спирка – последна спирка. Статуята наподобява вдигнат предупредително пръст. Божидар минава под назидателния бетонен жест и ми се усмихва с усмивка „тук съм, но ме нема“.

Стопи се в парите на тръгващия влак. Виждам го как се навежда и ми маха с ръка. Лицето му изчезва и някаква сълзлива тръба в тялото ми понечва да отвори клапана си.

 

Първото му писмо бе дълго. „Започват да се появяват далечни, ярки фрагменти на отдавна видяно – пишеше той. – Нерегистрирано усещане за нещо, което е било – петна, хора, там, вие, страната ни. Виждам ви, говоря с вас. Елементите на спомените са конкретни и нагли – чаша, ъгъл. Ярко е. Вероятно е самотата, носталгия звучи раздирателно. Вчера се хванах, че се въртя в Сикстинската Капела, а под моята капела се върти следното, казано от Захария: „Гробна тишина настана, само гръмливият глас на свещеник Груя ехтеше из букака – Верую во единого хъша балканскаго, яко той естъ твой бог и спасител“. Настъпвах ги гълъбите. Такива ми ти работи. Поздрави ги и оцелейте!“

Сетне престана да пише. Окопитваше се. След месец-два получих от него закачка, посветена на новият му приятел, фикусът Гертруде:

„Човекът има Човечка ( вероятно усмивката му се бе разтегнала до полулуние ) Човекът е в притежание на Човечката. Човечката е готов да се отдаде. До дъно и бездънно. Но Човекът е тъжен, освен когато си мисли за свещеник Груя . Ходят, понякога, той и тя на матине. В далечен и студен град. След матинето, точно по пладне, сълзите им замръзват. Заедно. Но това не е достатъчно. Фикусът е в притежание на Човека. Фикусът Гертруде. Когато се прибере у дома си, след дълго отсъствие, го посреща листец. Нов и наперен. Човекът се здрависва с него, мие ръцете си. После сяда в тихото. Взира се в телефона. От другата страна на града, една кротка Човечка очаква.

Такива ми ти работи. Поздрав най-сърдечен, твой приятел вечен, весел Патиланчо“…

 

Изборът? Осъществихме избора си, Божидаре. Освободихме пространства и загърбихме. И се загубихме, брате. Въртиш се из Миланските площади и припяваш:

„Докле е мъничка змията, елате да се съберем…“. Пишеш ми, цитирайки Казандзакис: „Началство, намерих голям зелен камък – идвай веднага!“. Аз ти отговарям: „Христос Анести!“, но сънувам. Истински сън сънувам и в него някой нашепва:

– Умряха за Христовата вяра под стените на Царевец…

Къде повече да вървим? Какво повече да си спомняме? Загубихме се и главата на змията порасна. Превърна се в любеница. И се пръсна. От преяждане и безчинства. Разхвърляни, разпилени – стотици, хиляди. Откъде да подхванем, къде да захванем, ние, излишните. Пък нали е светло още в котурката на паметта. Паднаха под стените на Царевец за българската вяра…

Ще се видим някой ден, ще се смеем някой ден, ще се смеем за да скрием уязвимостта си, ще си разказваме за старото време, ще цитираме Захария от кора до кора, но ще сме чужди за братята си днес, така както бяхме нежелани вчера. После, след това, годините ще ни стиснат и ще пръсне сокът ни, излишен, и толкоз ще бъде.

До тогава, върти се из Милано, подпявай Чинтулов, пращай ми снимки с бюста на Коголето, роден в октомври на твоя рожден ден, преоткривай Америка с него, Америка, дето ти е легнала на сърцето като свиня в кочина, опъвай в италианската си квартира първата панорамна снимка на София, правена от прадядо ти и подивявай кротко. За да не заспиш. Защото заспиш ли, ще видиш Царевец и ще си спомниш, че си паднал там, изправен, посечен.

 

Дядо му се беше бил на Орлово гнездо, а той прекарал детството си в завързване и отвързване на възли. На петнадесет години знаеше наизуст Любен Казанджиевия „Анти-Ницше“ и писанията на Мара Белчева. На двадесет години се прехвърли на Айнщайн и Инфелд, а на двадесет и пет, забрави всичко и се върна към възлите. Отвързваше възлите на дните си, поединично и повсеместно, отвързваше съсредоточено, защото смисълът се изплъзваше. Весо. Висок, упорит, разбиращ. Бяхме забърквали кръвчицата си заедно – за братство.

В старото време живееше в ниска мансарда до лъскавата улица „Витошка“ и пикаеше в умивалника поради липса на отходник. В онова лято решихме да прекараме няколко месеца в малко дософийско село и да го ударим на бокс и четене на Достоевски. Крадяхме кокошките на съседа Пандо, режехме им главите и ги варяхме в кофа – по онова време всички кофи бяха сиви, хоремагски, с три сержантски нашивки – овали в горната си част. Беше лятото на „Супермакс“, обръснатите ни глави лъщяха и осветяваха писаното по стените на бараката от дядо: „18 юни – силна криза, 2 август – поредна нервна криза…“.

Всяка сутрин тичахме по пет километра, за ориентир ни служеше лудницата, правихме лицевите си опори до малък водопад, за който най-много подхождаше казаното от поета: „…дребно, жалко водопадче – пада, гърчи се и се пеняви като истерик-епилептик …“, беряхме гъби и спорехме с Разколников. В края на деня палехме огън, слушахме шума на Уитманово-Подгумерските стръкчета трева, кравите на Благо мучаха, миришеше на лайна и планина, звездите намигаха, преглъщахме тънката си супа, а някъде встрани дядо пееше арията на Каварадоси, докато зашиваше джобовете на панталоните и изрязваше езиците на обувките си.

Весо бягаше от отраженията на пламъците, лицето му изпадаше в полусянка и тогава започваше да нарежда с любимия си полковник Курц:

– Трябва да ги унищожим – крава след крава, прасе след прасе, село след село…

Огънят губеше сила и преди да настъпи мълчанието съседката започваше да пищи. Пандо се беше прибрал. Започваше побоят. На подзвездно. На открито.

Сетне, село след село, замина и той, в града отвъд океана, града на Златната Вратня и опърдените битници.

 

Предаванията на „Свободна Европа“ са сутринта. Езиците на несигурността съскат върху тях, опитват се да замъглят думите, идващи от другия свят. Гласът на баща ми е дрезгав, режещ. Слушам го, докато пия чая от маточина и гледам пред себе си високия контур на Витоша:

– Колко жалко е, когато нацията ни изяжда като Кронос собствените си деца…

Казаното се губи, езиците са се впили в думите и се готвят да ги покрият със злъч и стомашни сокове. Опитвам се да хвана пропуснатото, стрелката на радиото трепва и стаята се изпълва с гръмка, жизнерадостна музика. Повдига ми се. Чаят омекотява. Последната преспа на планината, подобно обърнато бяло око, се вторачва в мен. Нацията изяде децата си. Децата се самоизядоха.До другата седмица ще се гледаме с преспата, ще си подмятаме състрадание и страх. Тя ще ми се присмива, аз ще се оправдавам. До другата седмица, когато, може би, ще чуя отново дрезгавия глас. Гласът на баща си.

 

Скакалците са минали. Съвсем в галоп. Хруснали се къде-що заварят и от полето не е останало нищо. Само огромни, заплашително извисени цифри по плешките на панелните блокове. 21-22. Не вярвам Бог да е отмервал. Просто указание, че още, може би, някой е жив. Срутеността пълзи по челата на обитателите. Котвено е в погледите. Рейсът спира пред оплютост и локва. Нататък се стига с прибежки и припълзявания. Каналите избуяват. Вратата на рейса свисти. Някой нещо бръщолеви, възмущава се. После вратата се свива. Сухо и мъртво. Стърнищата само дето се зъбят.

Тук, на последната спирка, на последния етаж, живее последният поет на времето. А времето сменя гърбавите си кормчии, надува свирка и праща в лисичите дупки на забравата нискостеблената пасмина от виещи, самозабравили се хора. Голямото равно, по което вечер пълзят една босонога душа и едно голяма ухо. Мисля си как трябва да раздиплиш ушната си мида, за да уловиш уроците на тишината и шептенията на мъртвите. „Всичко е в търпението да се взираш“ – бе ми казал преди време Борис.

Слънцето е настръхнало в замръзналост на дебнещ ястреб. Отвън. Обхожда равното.

– Сядай сега да те нахраня, както мама би те нахранила…

…Видяхме се за последен път в родопското село. Събирахме глогини и брулехме орехи. Борис не можеше да замахне, беше се поболял от влагата и тормозите по мизерните тавани. Хвърлях аз, пръстите ни ставаха кафяви, после сядахме с лице към планината, потъналата в индигова сянка планина и в топлика на този кротък есенен ден се втъкаваха шарените кръпки на градините, джанката, стипчивите ябълки, гордата самота на един мъж, мекотата на съпругата му, акварелът на цветовете, богат и ярък като килимите, тъкани от жените – дъщери на планината…

 

Тази вечер таванът прави опит да доближи похлупака си към мен. Ленива муха е изпълзяла от уютната си пролука, измила е краката си и след дългия зимен сън се мъчи да си спомни правилата на летежа. Тялото й спи, опитва полет, но крилата й – прозрачни перки на вентилатор, се уморяват. Кацва, поема дълбоко дъх – брои си до десет – пробва отново. Красиво упорита е. Стреми се към прозореца, блъска се, пада, зашеметена от удара, хвърля се отново. Резките и, хаотични движения и жужене са всъщност прикрита целенасоченост.Аз, нейният съквартирант, мога само да я гледам и да и се възхищавам . Бавно и славно жуженето изчиства звук и се превръща в островидност. От ударите мухата се е събудила. За разлика от тези като мен, които заспиват от ударите. Кацва на скрина. Разхожда се напред-назад и замира. Концентрира се. Протягам ръка и отварям прозореца. Мухата поема въздух, главата и пада като на биче, краката превъртат и снарядът на тялото и полита. Звънва покрай ухото ми като куршум, запердашил към мишената на луната. Давай, мухо, давай черно лебедче, плати си за свободата и сега цопвай в идващата нощ.

Лягам. Чинелите на клепачите се удрят. Лютеницата в тялото ми кипва, люти се. Късно е. Поглеждам. Луна. Върху луната – черна точка. Мухата е достигнала далечната мишена.

 

Братството на излишните. Сега всички сме седнали на една маса. Лицата се губят. Виждам папийонки върху едро плетени пуловери. Ръба на масата. По две длани пред всеки. В дъното – сянка на човек с бяла наметка. Пред него – глинена чаша. Кап – оселче някакво топурка горе над нас:

– В името на Отца…

Папийонките пръхват с криле и отлитат. Как – капка с цвят на ягодов сироп.

Глинената чаша е препълнена. Прелива. В името на… покайте се. Пуловерите са се превърнали в сюнгери. Натежали. Челата падат върху дланите. Първият …Вторият … Третият… Отгоре оселчето тропа. Танцува. Две напред – една назад. Една напред – две назад.

Придошло е. Ще плисне. Ще повлече. Бентовете на оправданията. Насипите на ежедневието. И въпреки това…

Две напред… една назад, две …

 

Да общувам? Казват, че краставите кучета се надушвали. Мисля че и ние, излишните, се надушваме. Доброто обоняние, единствената полза от счупения нос. Да общуваме, да плеснем с ръце и ако можем да се прегърнем. И с песен да се разпилеем в поднебесата. Обелваш анкерпласта на чуждата болка и се опитваш да заприщиш своята. И разбираш, че чуждите следи, чуждите крясъци са станали и твои. В това е нашето скрито масонство. Масонството на излишните. А извън – копои, доносници, тенекиена бляскавост, жълто по копчелъците на човечността. Батутът, от който се опитваме да отскочим се е продънил. Мислите хапят глезените си. Дали ще прегризат лапите, останали в капана? Спомените също имат своите отражения, избледняващи, потъващи.

Слагам възглавницата като компрес върху челото и започвам да се боря за въздух.

 

Преди последното на деня да се отхвърли с петичка от съзнанието ми, ще се помоля за тях, излишните мои братя. Оцеля ли етикетът „неблагонадеждни“, закован в челата ви? Какво правите сега, пренесли бохчите си и стрък здравец из цялата разпиляност на света. Запушвахте с длани и ходила ушите си, докато нисколобовците крещяха до премала:

– Няма болни, няма отчаяни, няма онанисти. Еднакви са възможностите на всеки член от голямата задруга. Но първо дайте! Себе си, младостта, вярата! Всичкото дайте, за да обогатите себе си.

И ние даваме от бърлоги и ъгли. Кой каквото може. Хилавостта си даваме.

 

Бягам при Жоро. Би трябвало да пропеят първи петли. Всъщност тук няма петли. Първите трамваи и в корубата им аз, подгонен от ужас. Събуждам Жоро, той прави кафе, носи коняк. Силен, евтин коняк. Търпелив е, не ме пита нищо, чака ме да заговоря.

Иван си отиде преди час. Живееше при мен. Казваше, че ще е горд, ако има синове като нас. Някой щеше да бъде горд с нас. Пръсна си главата. Пред приятелката си, в съседната стая. Дойдоха онези, сритаха вратата, намериха книги на Хемингуей, разхвърляни. Любовницата му крещи, казва че станал и без никаква причина затършувал в боядисания в яркочервено гардероб и преди тя да се обърне към него чула изстрела. Пистолетът си бе направил сам. Отнесоха го в дрипаво войнишко одеяло. Прибраха си и огледалцето, с което един от тях ровеше в мустаците му, за да хване пара или дъх. Огледалцето остана сухо. Слизаха по стълбите, държаха четирите краища. А стълбите – тесни. Отдолу- двама, отгоре - един. Все едно че носеха пъпеши. Много узрели пъпеши. Продължиха да пъшкат и на долната площадка. Един от тях остана. Рови в хладилника. Как може един добър режисьор… и тези книги на Хемингуей…

Изгревът също си е пръснал главата. Върху облаците отвън е червено. Жоро сипва още коняк. Струва ми се че ръката му трепери.

След седмица с Дроба трием кръвта от пода със стоманени стружки. Той се премества в стаята на Иван и първото нещо, което прави е да боядиса гардероба от яркочервено в кафяво. В лайняно кафяво.

 

Времето се окосмява. Върху гладкото лице на новородените избива подобие на свинска четина. Или пак съм чел поезията на този с епилептичното водопадче. Бръсненето до синьо не помага. Желанието да се отърсиш също не помага. Атавистичните белези не са наследствени, а се придобиват. Каква ти духовна чистоплътност. Тривки, теляци, земляци, байраци, отстъпления по всички фронтове, боси, голи, мръсно обрасли. Отстъпвай, мило мое поколение на хаотичното, препъващо се пърхане. Рием като къртици из бунищата, цъклят се слепите ни очички. И бучи из главите, бучи… и сетне става спокойно. Главите ни се издължават.

 

Уморих се. Все по-трудно контролирам мислите си, които като дечица, хванали се за престилките, пресичат кръстовището – кръст. Една редица от хванали се за престилките сърца. Съвсем малки сърца, защото всяка мисъл има свое собствено кръвообращение и ясно различим пулс. Понякога се блъскат една в друга, застъпват се, превръщат се в пихтиена маса. Дечицата на мисълта.

Сега, след разговорите с изчезналите приятели, след побягването на слънчевия лъч и блъсналите се една в друга мисли, не ми остава нищо друго освен да започна с ‚О, Боже‘ и да оставя думите сами да намерят просеките си. ‚О, Боже‘, уморихме се от налучквания, от подлунни изцъклености. Ще ти разкажа, Боже, за бедните ти светци, за мъртвите и живите ми приятели и ще те заведа при тях. Ще ти направим, Боже, салата с магданоз и ще те научим да пееш, страшно да пееш, от глъбините да идва въздухът, да се увива около всяка болка и до теб да стига. И колкото повече болки докосне глъбинният въздух, толкова по-красива ще е мелодията. Тъй ще си пеем, Боже, прегърнати пред магданозената салата и на поляна от детелини, и всяка детелина отрязала четвъртото си ухо. Пък като ти омръзнат къдрокосите херувими ела при тези, които се именуват Божи Дарове и ще те дарим Боже…

Нощ. Поемам надолу по някакви вити дървени стълби и ме лъхва непознатото ухание на окадено дърво, на прегоряло лято. Природата. Богът. Далеко отвъд лозите падат черните контури на хълмове. Зовът на щурците ме изкарва от моментното вцепенение, тъмното е пораснало, тъмното пълзи по връвчицата на душата ми.

След вечерня. Някъде монаси с гарванови одежди плачат насън.

 

Чисто е. В дома ми. Ще се започва отново.

„In the corner of some foreign field I had ( will have ) a dream“.

Гази ме тиха притуленост.

Последната нощ сред познатите неща.

Нежна нощ.

Фитцджералдско нежна Софийска нощ.

 

Самолетът залита настрана и виждам контура на Витоша. Наподобява кривия профил на Кирил Христов. Спомням си думите му: „Прости мъртвило, роден край, прости.“ Крив си, кривчо. Крив си, Кирчо! …

 

…Отдолу, в дълбокото на родното ми място, четирите орела на градския мост кълват с железните си клюнове каменните овали, откъдето са се взирали десетилетия наред. Вдигат орловите си профили като секири, святкат по камъка. Прехлъзват роговите остриета, святкат отново. Слепи и могъщи са ударите на птиците, чийто очи отдавна са изтекли в клоаките на каналите. Фенерите под каменните сфери мъждеят, дразнят нощта. Осветяват пътя на бледи, потънали в себе си сенки. Млатят орлите, издуват се гърдите им, пърха дивостта към забравен летеж. Окървяват се камъкът, ръждясалите пера, прихлупеният, хилав светлик. До коритото на невзрачната река тръпнат свидетелите, вечните свидетели, загърнати в окъсани шушляци и страх. Сгърчените им тела се давят в тинята на бреговете. Нямащи, нищи, неми свидетели. Разбитите глави на птиците продължават да отмерват – упорство, конвулсия, последно отдаване. Кръвта събира капките си и тънката струя докосва бледия фенерен стрък на последната останала светлина. Спира тъмното. Лудее само тежкото ехо на блъснатия камък.

И изведнъж прангите увисват. Лъха на поели към високото крепни плащове на крила. Топъл вятър бризва по изсъхналите лица на страха.

Четирите черни птици отлитат.

Към кочината си.

Към меката пръст на облаците.

1994 г., Питсбърг

Васил Славов (род. 1958) е български автор и поет. Завършил е английска филология в СУ „Климент Охридски“.  Автор на няколко книги с поезия, разкази и един роман, между които: Спомен за Потоп (1989), Записки на Препарирания (2001), 7 Часа Слънце (2005). Живее в Питсбърг, САЩ.

Pin It

Прочетете още...

Чаплата

Венцислав Божинов 08 Сеп, 2009 Hits: 11004
Един ден се чу, че го открили мъртъв. Бил…