1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

Танти Роза – no-малката сестра на майка ми. Най-честата шега, която чувах от нея като малък, беше: „Ти нали знаеш, че си мое момче, аз те родих и после те дадох на майка ти, ама пак ще те взема. Искаш ли да се върнеш при мене? Хайде, тръгваме.“ И следваше звучен смях. За­ради моето сепване навярно. Който смях после ме караха да имитирам на семейните събирания. Това ставаше почти всяка седмица у една от сестрите. (Бяха общо четири сес­три и двама братя.) „Ицко, покажи сега как се смее танти Роза.“ Не се обиждаше, смееше се повече от всички. Тя единствена нямаше деца. Мама и танти Роза веднъж ме бяха завели с тях на баня в Овча купел. На женска баня. Наоколо имаше голи жени, само телякините бяха с някак­ви кърпи около кръста. Помня пъпа на танти Роза с нещо черничко в средата, което се опитах да махна. Бил е на нивото на моите очи. Тя хем прихна да се смее, хем ми плесна ръката. Имаше мургава кожа, леко изпъкнали очи, не беше висока. Взимаше уроци по китара. Мъжът й чичо Емил работеше в туристическа агенция, говореше френ­ски, при гняв избухваше с думата imbecile! Когато мама и папа заминаха за Париж на световното изложение, а и на гости на брата на папа, за две седмици ме оставиха да жи­вея у тях в Павлово – краен квартал на София. Двуетажна къща с особена миризма вътре (по-късно разбрах, че така миришат влажните къщи). Танти Роза все ме прегръща­ше, беше гальовна.Тя готвеше белия фасул с чесън, не като мама. Мама никога не слагаше чесън във фасула.

Бях 7-годишен, имах рожден ден и чичо Емил, ней­ният мъж, ми подари луксозно подвързан споменик, на първата страница на който с хубав почерк беше написал следното стихотворение, пазя го:

В свеж и слънчев майски ден
Ицко Финци бе роден
Радват се мама и татко
На палавото дете сладко.

Ицко виж голям порасна
Във уроци се захласна
Добър е Ицко ученик
Не трябва му затуй камшк.

Ала и за игра го бива
Ако и със Джеки да се сбива.
Малко кат' се поразлюти
Падат даже и лобути.

Голям Ицко мъж ще стане
И нека това му остане
На детството му спомен мил
От неговия чичо Емил.

Беше висок, с очила, с издадена напред голяма долна челюст и казваше смешки, но той самият никога не се ус­михваше.

После дойде войната, изселиха от София всички ев­реи. Ние се паднахме в Разград. Другите роднини – всяко семейство в различен град. Година и половина нямахме никаква връзка. Понякога само – писма. Но в тях не се казваха истинските неща. Знаехме, че властите ги четат.

Чак след края на войната отново се събрахме в София. Но аз вече бях активист на класа, много зает – все по-малко се срещах с лелите и чичовците. А те пак редовно всяка сед­мица се събираха на приказки. След три-четири години сестрите на мама със семействата си тръгнаха да се изсел­ват от България: танти Софи – в Аржентина, другите две, танти Бети и танти Роза – в Израел. И брата на майка ми вуйчо Йосиф, единственият (защото Леон, вторият брат, беше починал), и танти Лиза, вдовицата на починалия – и те в Израел. И гранмама Бука, майката на всички тях. 40 000 евреи се изселваха в Израел. И ние трябваше, даже багажът ни беше минал вече през митницата. Но папа се разболя от захарна болест в остра форма и влезе в болни­ца спешно, мама – от депресия, толкова тежка, че я леку­ваха с електрошокове. И всичко това заради колебанията, безсилието да вземат решение. Моята сестра Ида катего­рично беше отказала да тръгне, беше влюбена, папа вяр­ваше в идващия социализъм, мама се раздвояваше между фамилията си и мъжа си и дъщеря си. (Аз бях казал: „Как­то вие решите.“) И останахме.

Потискащи бяха разделите. Като завинаги.

Танти Роза и чичо Емил останаха в Израел няколко години само. Оттам заминаха за Бразилия и заживяха в Сао Пауло. В Сао Пауло живееше вече и Нора с мъжа си, сравнително заможен бразилец. (Нора е дъщеря на танти Софи, дето се беше изселила в Буенос Айрес. Объркващо е малко, нали?)

Танти Роза си пишеше с мама. Мама си пишеше с всички. Когато мама умря, аз продължих нейната корес­понденция. Не така акуратно като нея. Но на танти Роза пишех с подробности за себе си, за семейството ми, за работата. Вярвах, че писмата ми са утеха за нея. Нали съм „нейно момче“.

От писмата знаех доста неща. Знаех, че практикува козметика и така си изкарва хляба, че е влязла в някаква секта, занимаваща се със спиритизъм, че след смъртта на чичо Емил, когото дълго време гледала болен, заложила апартамента си и постъпила в старческо общежитие, че два пъти седмично Нора, племеницата й, я взима с кола и я води в дома си на семеен обяд. Беше на около 80 години.

Един ден сестра ми Ида неочаквано получи писмо от свой някогашен приятел. Не беше го чувала от години. Станал посланик на България в Бразилия. В плика имаше и писмо на танти Роза до него, до посланика. В него тя хвалеше старческия дом, канеше го там на гости, за да го види с очите си, и молеше посланика да уреди в Сао Пауло концерти на нейните племеници Ицко Финци – цигулар, и на Ида Финци – оперна певица – с Бразилската филхармо­ния. (Ида наистина е оперна певица, но аз?...)

Преписах го на пишеща машина без никакви поправ­ки, прибавих към него попълнени формуляри за изходна виза и влязох при началника на паспортния отдел. Година­та е 1986. Той го прочете, поиска заявлението ми и написа в единия ъгъл „Да“. Бях поразен! Не очаквах толкова бързо разрешение. Тази авантюра я започнах като на шега. Сега нямаше връщане назад.

На летището в Сао Пауло ме посрещна Нора, вече към седемдесетте, със своя син Сидней. Наистина сърдеч­но. Беше пак хубава (както някога, когато 7-годишен бях влюбен в нея – ходеше с панталон с широки крачоли, беше гимназистка в Американския колеж, зашеметяваше ме ми­ризмата на дрехите й и внимавах дали по нещо ще проли­чи, че съм й симпатичен).

Настаниха ме в дома й – Нора живееше сама.

На следващия ден бяхме с Нора при танти Роза в много добре обзаведено еврейско общежитие далече от центъра. Танти Роза имаше самостоятелна стая, сравни­телно голяма и с доста мебели.

Прегърнахме се, целунахме се, разбира се, но после настана неловко мълчание. Тя не се просълзи, нямаше възклицания... Мълчеше. Не беше ме виждала 38 години. От време на време задаваше по някой въпрос. Отговарях, но след това и аз не знаех какво да кажа. Не беше съсухре-на бабичка. Обратно, беше с изправена стойка, излъчваше достойнство.

Не стояхме дълго. Не, не тръгна разговора.

В колата на връщане, като усети, че съм потиснат Нора ми каза: „Тя е силно развълнувана, от вълнение е тази скованост. Иначе е съвсем друга. Тя непрекъснато за тебе говори.“

На следващия ден отидох сам. Да, Нора имаше пра­во. Танти Роза беше ведра, възбудена, смехът й напомня­ше оня, някогашния. Излязохме от стаята и тя ме поведе из коридорите, за да ми покаже цялото общежитие, тера­сите, градината, ресторанта. Седнахме на една от масите. С възторг говореше за всичко – за реда, за чистотата, за лукса, за обноските. И ми заразказва как е било в Израел, как са живели в бежански лагер, колко трудно после наме­рили работа, как приятели им предложили помощта си, ако дойдат в Сао Пауло, как отворили тук будка за вестни­ци, колко тежко й е било, когато чичо Емил не можел по­вече да ходи, как не се предавала, как решила, че може да издържа семейството с уменията си да гримира, да прави масажи на лице, как се прочула полека-лека между съсед­ките... И в каква безизходна мъка изпаднала след смъртта му. Не можела да спи, мисълта за безсмислено пропиле­ния живот не я напускала. Искала да умре и тя. И през една от безкрайните безсънни нощи, мятайки се в леглото, из­веднъж си спомнила изречение, което чичо Емил бил про­изнесъл някога много отдавна, още в младостта й, но кое­то тя била забравила: „Аз може би никога няма да имам дете.“ Да, той е намеквал за някаква прекарана венерическа болест, когато е следвал в Париж. Защо го е забравила? Съвсем ясно звучали думите му, помнела интонацията, израза на лицето му... Значи не у нея, а у него е била при­чината да нямат деца. Не тя е виновната... А при всяка тяхна караница той не пропускал да се присмее на нейната яловост. И тя дълбоко страдала. През целия си брачен живот. Десетки години. Винаги, винаги е носила това чув­ство за вина. Не можело да се заличи от съзнанието й, че ако бракът им е нещастен, то е заради нея. И като получи­ла това просветление, тя се съгласила да последва една от съседките си и се посветила на спиритизма. И спиритизмът й донесъл облекчение, спокойствие, вяра.

Приказвахме си дълго. За какво ли не. Много дълго. Сега ми се плаче, като го пиша. Не виждам клавишите.

Когато си тръгвах вечерта, тя ми подари един акор­деон. Доста звучен. Произведен в Аржентина. Веднъж след края на козметичния сеанс една клиентка на танти Роза й се извинила, че няма в момента пари, и я попитала дали ще приеме акордеон вместо таксата. Танти Роза приела. Този акордеон сега е в Париж при едни мои приятели, където отседнах на връщане от Сао Пауло. Когато им гостувам, винаги си посвирвам.

Танти Роза почина на 93 години. За нея до края се е грижила Нора – нейната племенница.

Pin It
Ицко Финци
Ицхак (Ицко) Финци, разбира се, не се нуждае от особено представяне, но може би не всички знаят, че покрай многото си други дарби той притежава и таланта на оригинален, добър разказвач. Тук го представяме именно в това му амплоа.
Други статии от този автор

Посетители

38

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 1 ден
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Началото на... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Книгата е... преди 2 дни
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Големият номер в... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... преди 3 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... преди 3 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 3 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Да се публикуват... преди 4 дни
  • Вла Дунев писа Още
    Хаха, готин отговор,... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Хей, Влади, радвам се... преди 4 дни
  • Вла Дунев писа Още
    Златко, свалям ти... преди 4 дни
  • Златко писа Още
  • Гост писа Още
    Кой е илюстраторът? преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Сладур! преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Образцовите... преди 6 дни