Златко Ангелов, „Комунизмът и угризенията на един по неволя виновен“
Изд. ателие „Аб“, София 2002
Аз бях жител на Варна, затова отиването ми в София не означаваше просто да се кача на нощния влак и да пристигна на сутринта на новото си работно място. Напротив, преди още да си помисля да си търся работа, беше ми необходимо специално разрешение. За мой късмет братовчед ми Ангел беше началник на Отдела за труд и работна сила в Българските профсъюзи. Още преди да подам молбата си до ректора на Висшия медицински институт във Варна за напускане бях се срещнал с Ангел и го бях помолил да ми уреди разрешение за работа в София. Това беше и сгоден случай да възобновя старото приятелство с него. Въпреки дългия период, през който се бяхме отчуждили, той използва влиянието и връзките си и ми издейства шестмесечно (с възможност да бъде продължено) разрешение за работа като общопрактикуващ лекар в София, макар че такива специалисти въобще не бяха дефицитни. Роднинските връзки винаги са били ахилесовата пета на Ангел. Но и след получаване на разрешението не можеше да се каже, че въпросът с пребиваването ми в София беше окончателно уреден.
Намеренията ми бяха да се установя там за постоянно. След няколко месеца в София се премести и жената, с която бяхме решили да живеем заедно. За наш общ късмет (въпреки че и тя беше от Варна) нейният паспорт беше издаден от едно софийско районно управление на МВР, така че всичките ни надежди за преместване се крепяха на това обстоятелство. Дори Ангел не можеше да ми гарантира постоянно софийско жителство. Първо трябваше да приключа с развода, после беше необходимо отново да се оженя и едва тогава можех да кандидатствам за постоянно софийско жителство, аргументирайки се, че новата ми съпруга е столичен жител. И едва ако одобряха молбата ми, вече можех да притежавам и жилище.
Получаването на развод ми отне две години. За този период Ангел четири пъти поднови разрешението ми за работа. С бъдещата ми трета съпруга живеехме незаконно в покрайнините на София. Бяхме наели етаж от една чудесна къща в Княжево, където през Втората световна война са били резиденциите на някои западни посланици и където сега (в същите тузарски имения зад затворените железни порти) живееха с любовниците си настоящи партийни величия. Частни вили, коли с перденца, возещи комунистическите босове, черешови дървета в градини зад високи огради... и ние, двамата, абсурдно оплетени във верига от все нови и нови бюрократични спънки – това беше декорът на столичния ни дебют.
Жителството на моята все още незаконна жена се дължеше на брака й с жител на София. Нейният първи съпруг бил от Сливен, но го осиновил софиянец – активен борец срещу фашизма и капитализма, който на 60-годишна възраст се оженил за неговата майка. Куриозното е, че първият й мъж не се беше сетил да предяви законни претенции за софийско жителство, докато младата му съпруга не дала тази идея. Никой не може да каже дали нейното е било ясновидство или просто здрав разум. Така или иначе, и двамата бяха столични жители. Бяха се развели след три-годишен брак, но тя пазеше софийския си паспорт. Докато крояхме планове да заживеем в столицата, тя провери неговата валидност и го поднови. Така че, получаването на моя развод оставаше единствената пречка пред софийското ми жителство. Бъдещето ни зависеше от къс хартия.
Когато най-сетне получих развода, незабавно се оженихме и аз подадох молба за жителство. За наше удивление и късмет, тази процедура беше в правомощията на общинската администрация, а не на МВР. Извървях дълги циментови коридори, преди да се наредя на опашка в една голяма мрачна чакалня в Красно село. Когато ми дойде редът, приближих познатото тясно прозорче и изчаках една посивяла служителка да изчете бавно и внимателно купчината документи, които й бях връчил. След няколко безкрайни минути тя се загледа в мен и каза:
- Страхувам се, другарю, че Вашата съпруга е изгубила правото си на софийско жителство. Тя се е развела преди да са изминали пет години от сключването на първия й брак.
В този момент чувството ми за хумор тотално се изпари: сбогом, смели мечти за промяна. Моят минибунт беше на път да бъде потушен с един хартиен удар. Жената зад прозорчето замълча за малко и въздъхна:
- Обаче – каза тя, – има нещо, което може да ви помогне. Виждам тук, че тя има четиригодишен син. Той с вас ли живее?
- Да – възкликнах аз, все още в мъчителна неизвестност за изхода на този разговор.
- Наредбата допуска едно изключение – продължи тя – за разведени майки, които имат родителските права над законно родено дете. Те продължават да имат право на софийско жителство заради детето. Това, което сега трябва да направите, е да ми донесете документ, че разводът не е по нейна вина.
Видях се оплетен в лабиринт от коварни ведомствени разпоредби, а намирането на изход висеше на косъм. „С нечия помощ, с нечия помощ!“ – повтарях си наум с барабанен ритъм. Хукнах да се обадя на третата си жена. Слава Богу! Тя ми каза, че има копие от решението на съда, което доказва, че разводът е по взаимно съгласие. „Животът е прекрасен“ – тананикаше си сърцето ми под златните брястове. С каква огромна радост ни беше дарила нас, скромните граждани на комунизма, нашата Партия-майка! Такава радост никога не би била възможна, ако съществуването ни беше доволно и щастливо до скука. Обичах тази застаряваща жена зад прозорчето, а за малко простих дори на партийната полиция, защото така щедро ми беше подсказала изход от лабиринта. За всеки случай, купихме специален скъп подарък за нашата служителка, когато отидохме отново да вземем удостоверението. Бяхме убедени, че тя ни е подарила София.
За мое голямо съжаление тази малка победа над администрацията не сложи край на взаимоотношенията ми с милицията. Досието ми ме следваше, където и да идех, включително в София.
Гледах на заниманията си като журналист на свободна практика само като на прелюдия към една бъдеща кариера на щатен журналист. Докато търсех работа, кандидатствах за репортерско място в БТА – партийната новинарска агенция, която контролираше събирането и пускането на информация в страната. Един възрастен бивш партизанин, веселяк, който се държеше свойски в коридорите на властта (в София те бяха коридорите на ЦК на БКП), ръководеше отдел Кадри. Той ме изпрати на две тематични пътувания из страната като придружител на чуждестранни журналисти – един вид като проверка на способностите ми – и не спираше да ме уверява, че веднага щом се освободи място за тази длъжност, аз ще бъда първият, когото ще повика на интервю. Обаче започнах да се съмнявам в тези му уверения, след като мина почти цяла година, а документите ми отлежаваха върху неговото бюро. Помолих Ангел да използва своите „специални канали“ и да разбере как стоят нещата. Не след дълго братовчед ми дойде у дома с лошите новини. Без да крие раздразнението си, той каза, че досието ми съдържа компрометиращи сведения. После цитира дословно разговора ми с един от фоторепортерите при първата ми журналистическа командировка. Думите ми бяха поставени в съвсем различен контекст, но очевидно този индивид беше записал дружеския ни разговор за развитието на българската химическа промишленост и го беше предал на службите. Още по-силно бях потресен, когато узнах, че досието ми е било прехвърлено от Варна в София с резюме на личните ми качества, описващо ме като напълно неблагонадежден. Имало и много изфабрикувани данни, каза Ангел, целящи по всяка вероятност да ме дискредитират.
Историята с досиетата беше типично балкански сюжет, намесващ личните и служебните взаимоотношения. Бившата ми жена си имаше приятел, близък с офицера, който отговаряше за Медицинския институт във Варна. Отмъщаваха ми, подправяйки чрез такъв прост механизъм досието ми. Ако днес имах намерение за политическа кариера в България, такова досие щеше да ми е от полза, защото безспорно доказваше, че тъкмо полицейските кучета на комунистическия режим са ме считали за неблагонадежден. Тогава обаче съвсем не бях доволен от тези разкрития, нито изпитах гордост. Лошото ми досие беше пречка пред амбициите ми да си намеря относително добра работа. Истината беше, че тези, които ме наблюдаваха отблизо, не преставаха да ме изнудват.
Следващата година намерих работа във вестник Здравен фронт, чийто заместник-главен редактор беше бивше ченге, а главният редактор – догматичен слуга на режима. След като и двамата бяха решили да ме вземат на работа, беше ясно, че от милицията е дадена зелена светлина.
Настроението ми през 1987 г., когато с третата ми жена пожелахме да прекараме лятната си почивка в Тунис и Франция, беше доста под нулата. След шестгодишна пауза трябваше отново да попълвам безкрайни формуляри и въпросници, да събирам подписи от недостъпни отговорни другари, да слагам цялата семейна документация в безупречен ред и да прекарвам поне половин ден на опашка в Централното управление на МВР. Целият труд се оказа напразно. Месец и половина по-късно, когато една нощ се върнах от двайсетдневен запас, заварих жена си в сълзи. Никога няма да забравя думите й:
- О, миличък, толкова ме е страх. Ние сме погребани в тази държава.
Беше краят на април, може би най-хубавото време в столицата. Бяхме решили да имаме второ дете – за мен шесто. И двамата имахме добра работа, тя беше преподавател в Софийския университет, а аз – журналист в уважаван столичен вестник. Режимът вече не ни вълнуваше. Бяхме свикнали с мисълта, че животът ни няма как да стане по-хубав. Заблуда, отчаяние, безпомощност (наречете го както искате) – всичко водеше до примирение и покой, стига да ни оставеха да живеем простия си и естествен живот.
Но не ни оставиха дори да бъдем отчуждени. На жена ми дадоха изходна виза, а на мен отново отказаха. Изборът да се примирим с тази присъда или да се борим за нейното отменяне беше оставен на нас. Както винаги, това беше трудно морално решение. Да отстъпим означаваше да приемем доживотното наказание, което ми бяха наложили, без да съм извършил престъпление; за мен би останала утехата, че съм с чиста съвест – мазохизъм, който ме отблъскваше със своята безпомощност. От друга страна, да се боря за правото си да пътувам, би довело до не по-малко отблъскващи срещи със служителите на МВР. И нещо още по-лошо – това щеше да ме въвлече в игра без правила, в която победата беше винаги на страната на този, който по-добре умееше да слугува на режима. Среден път аз не виждах. Да се боря за себе си и за правата си автоматично ме правеше нагаждач.
Днес мога надълго и широко да теоретизирам върху този проблем, но тогава инстинктивното ми решение беше да направя всичко възможно, за да получа визата. Животът е по-силен от моралните съображения, а в дадени екстремни ситуации човешките права добиват силата на императив. Несправедливостта е непоносима, поне за мен.
Още на следващия ден се обадих на братовчед си и го помолих за среща, защото знаех, че отбягва да обсъжда сериозни въпроси по телефона. След като му изложих проблема, крачейки до него по „Алабин“ (най-добрият начин да се избегне евентуално подслушване), той за пръв път ми се стори разколебан във възможностите си да уреди нещата. Все пак обеща да опита. Седмица по-късно Ангел се отби у дома и ми каза, че трябва да подам молба за среща с началника на Отдел паспорти и визи. За да ме успокои, братовчед ми добави, че на началника ще му бъде казано да се отнесе положително към мен и моя случай. Само трябвало да спомена, че идвам от името на Йорданов.
Така и направих. Декларирах също и предаността си към България, и че със сигурност ще се върна. В детайли разказах всичко за семейството си, за професионалните си планове – как съм решен да работя по най-животрептящите проблеми на нацията. Младоликият полковник просто не можеше да ме спре.
- Имали сте обаче твърде много съпруги – каза той, намеквайки, че може би това е била причината за решението им да не ме пускат в западни държави.
- Но имам и твърде много деца – отвърнах аз, – а те остават тук и аз се грижа за тях, така че не смея и да помисля, че бих могъл да зарежа всичко заради моя собствен егоизъм.
Дали наистина му беше до мен и моето семейство? Този въпрос завинаги ще остане без отговор. Вярваше ли на това, което казвах? Не се знае. Но той даваше вид, че се интересува и вярва. В канцеларията имаше и секретарка, която кимаше одобрително на думите ми и сякаш проявяваше съчувствие. Имах обаче усещането, че разговорът ни се записва и че двамата бяха свикнали с този вид театър. Полковникът си отбеляза нещо в купчината документи на бюрото, стана и каза, че е взел решение в моя полза и ми пожела приятно пътуване.
Беше средата на май 1987 г., третата година от ерата на гласност и преустройство. В края на месеца жена ми съобщи, че е бременна. Месец по-късно, в края на юни, се качихме на самолета за Тунис през Рим. Целия юни бяхме прекарали в бясно ходене и висене по опашките на няколко чуждестранни консулски служби, но така и нямаше да се сдобием с всички необходими визи, ако късметът ни не беше проработил в критичния момент. Според разпоредбите, гражданите нямаха достъп до чуждестранните мисии. Във Външно министерство имаше нарочна служба, която обработваше молбите за визи. Аз реших да отида там лично и да проверя как вървят нещата. Въпреки намесата ми, тази специална служба връчи паспортите ни без необходимите транзитни визи за Италия. Беше петък, а билетите ни бяха вече купени и потвърдени за неделя. Мигом изтичахме до италианското посолство и разбрахме, че гишето за визи работи от 4 до 5 следобед. Беше 3 ч. и ни трябваха по три снимки за молбите. В България фото-студиата още не правеха моментални снимки. Жена ми остана да пази ред на опашката, а аз хукнах да намеря и доведа един далечен познат, който можеше да ни направи снимки със своя „Полароид“. Добрах се до неговата фабрика в покрайнините на града, обадих му се от пропуска, а после безцеремонно го напъхах в едно такси. Разбира се, фотоапаратът не беше у него. Казахме на шофьора домашния му адрес, който за късмет се намираше на една пресечка от посолството. В 4:15 ч. изскочихме от таксито за изумление на загубилата търпение моя съпруга. Приятелят ни направи снимките както чакахме на опашката. На моята се виждаха капки пот по челото ми. И тук съдбата ни се усмихна още веднъж – тъкмо бяхме изрязали снимките според размера, който се изискваше, когато консулът излезе и събра молбите на всички, наредени на опашката. Каза, че до 5:30 всички ще получим визите си. Ето какво значи щастие!
Пътуването ни беше приятно, макар да бяхме както обикновено безпарични и да се чувствахме малоценни и неконвертируеми – точно като нашата източноевропейска валута. Тунис ни се видя недостъпен. Марсилия и Лазурният бряг изглеждаха враждебни. Париж беше неприветлив, а Лозана – надменна. Дори двете радушни швейцарки, които ме взеха на стоп до Женева, не можаха да разсеят горчивото ми заключение, че вече не принадлежахме към свободния свят и това беше безвъзвратно. Ала очите отново ме боляха от заобикалящата ме пъстрота и наситеност на цветовете.
На път от Триест до София, полузадрямал в мръсното купе през безкрайната Югославия, си казах, че нашият свят е тук, в пълния с боклуци заден двор, сред тъмни индивиди, които ровят из тях и използват природната си изобретателност единствено да преживяват. Просто бях клекнал пред съдбата. Не ми беше останало нищо, с което да поддържам уважението към себе си, освен самоизмамата, че не съм част от комунистическата пасмина. Назряващите събития показаха, че и на мен ми беше съдено да се нагаждам към комунистическата действителност, която подсъзнателно отказвах да идентифицирам със съдбата. И защото нямах смелостта да се спася от комунизма, трябваше както мога да спасявам живота си при комунизма. Още повече, щом не бях се отказал от амбициите си да бъда приеман от това общество, съвсем логично се принуждавах да върша неща, които в крайна сметка си бяха живо нагаждачество. Днес признавам моралната уязвимост на моята позиция. Повече от сигурен съм, че не може да има нищо средно между това да живееш при комунизма и да избягаш от него.
И така, в една свежа септемврийска сутрин на 1987 г. иззвъня телефонът и любезен мъжки глас ме покани да се срещнем в една детска сладкарница в центъра на София. Може да не повярвате, но не можах да се досетя кой е този човек, пък и ми беше все едно. Което е останало кристално ясно в паметта ми е, че човекът не очакваше от мен нищо друго освен съгласие. Помня и думите му: „Този път всичко е за Ваше собствено добро“. Това ми беше казано мъгляво, извън всякакъв контекст, без какъвто и да е намек за онова, което предстоеше. В уговорения час бях в детската сладкарница на „Графа“, точно срещу сградата на Министерството на вътрешните работи. Един висок и симпатичен, бих казал дори красив, мъж дойде при мен, ръкува се, поръча ми паста и чай и небрежно ме попита как е минало пътуването ми до Париж. Държеше се сякаш цял живот сме били приятели. Очевидно доволен от информацията, която беше събрал за мен, той не попита нищо, което да подскаже желание да ме опознае по-добре като човек. От моя гледна точка разговорът ни беше чиста безсмислица, но все още не можех да се сетя защо бях принудително въвлечен в него. Глупаво е, но ми се струваше, че това е един вид благодарност, че съм се върнал. От Париж разговорът се прехвърли на работата ми, колегите, какви връзки имах в Министерството на здравеопазването, в Академията, неща от този сорт – точно както си разговарят двама добри приятели, за да минава времето. В един момент той ме попита дали не бих искал да пиша нещо повече за дейността на Българския червен кръст. Нямах такива намерения, но се опитах да потърся възможно свързващо звено между материалите ми по проблемите на СПИН и ролята, която БЧК би могъл да изпълни за проследяване на заразата у нас. После ми каза, че е готов да помогне, ако реша да публикувам нещо на такава тематика и че ще ми даде копия от международните червенокръстки издания.
- Между другото – продължи той делово, – запиши си телефонния ми номер. Винаги можеш да ме търсиш през работно време. Трябва само да кажеш, че търсиш Емил.
Това, че не ми даде визитна картичка, приех като изискване на неговата професия. Канцеларията му без всякакво съмнение беше на отсрещната страна на улицата – в квадратна каменна сграда, до която обикновеното гражданство нямаше достъп. При следващата ни среща той ми даде и домашния си телефонен номер, който за мое изумление фигурираше в телефонния указател срещу името на Емил Копанаров. Излизаше, че моите подозрения, че Емил е само псевдоним, не са верни.
След като записах телефонния номер в тефтерчето си, той се впусна в дълъг монолог, който можеше да се сведе до това, че Емил, или по-точно неговата служба, се интересува от настроенията в медицинските и журналистическите среди (до които аз имах постоянен достъп) и че има нужда от някой, който да му помогне с повече информация. Отговорих, че естествено познавам много хора и имам достатъчно наблюдения, така че бих могъл да резюмирам информацията си без проблем, стига да не споменавам имена. Отговорих така по две причини. Първо, вече ми беше ясно, че молбата му е отговор на разрешението да пътувам – привилегия, която ми беше отпусната от неговия колега, полковника от паспортната служба. Мислех също, че това ще бъде само еднократна услуга във вид на информация. Второ, тази задача така добре пасваше на моя праволинеен подход към социалното знание, че в нея видях възможност да изразя собствените си изводи за това, което се случва в страната пред една, поне наглед, отговорна и власт имаща институция. Той беше видимо доволен от моята готовност да сътруднича и начаса определи следващата ни среща, на която трябваше да му предам моя доклад.
Когато се срещнахме следващия път, носех три стандартни машинописни страници. Срещата ни беше в малко кафене на ъгъла на „Хан Крум“ и „Патриарха“, пак недалеч от Вътрешното министерство. Попитах го какво обяснение бих могъл да дам, ако примерно моят заместник-главен редактор ни видеше заедно.
- А, въобще не трябва да се притесняваш – възкликна Емил, – той много добре знае, че аз работя с централните медицински институции, затова ако те попита, ще му кажеш, че се познаваме от училище и сме се срещнали да обсъдим някаква статия.
Естествено, беше изключено заместник-главният да ме попита, но все пак си дадох вид, че съм разбрал. Той отново започна да подхваща теми от последните новини в пресата и със заобикалки да ме кара да заговоря за конкретните си връзки с дадени хора. Колебаех се как да му предам доклада си, понеже бяхме притиснати от множеството редовни посетители на кафенето, застанали плътно един до друг на бара или около няколкото масички наоколо. Начинът му на изразяване беше лепкав и неясен, затова и аз не давах прецизни отговори. Само се опитвах да показвам, че споделям неговото мнение. Ако ми беше задал конкретни въпроси, щеше да ми бъде по-трудно да отговарям абстрактно, но това явно не беше в стила му. Даде ми куп обещания за професионалната ми кариера и в един момент аз внезапно реших да му плъзна моите три странички по масата. Поговорихме още няколко минути, след което той прибра доклада ми и стана да си тръгва.
- Скоро пак ще ти се обадя – каза той и излезе от кафенето.
Срещнахме се след десетина дни в един сутеренен бар, известен само на него. Барът всъщност беше Ловният клуб на офицерите от запаса или нещо подобно. Този път Емил започна с това, че много харесал доклада ми, но се налага да го препиша, защото според изискванията трябвало да бъде написан на ръка. Добави, че не е достатъчно убедителен без имената на хората, които бяха ми дали информацията или споделили своите мнения. Мило ме помоли да използвам формули от типа на „Когато видях С., той разговаряше с М. за това и това“ или „Тия дни Л. ме попита за ...“, или „От Н. ми беше казано, че ...“ и т.н.
- Това ще направи докладите ти по-реалистични – приключи той с широка усмивка.
Емил всъщност беше доста приятен 35-годишен мъж и аз за пръв път изпитвах към милиционер симпатия, вместо отвращение.
- Ами, щом това е правилото – казах аз, – ще трябва да се съобразя с него.
Имаше още една подробност. Трябваше да подписвам докладите си с псевдоним. Избрах Иван Пеев – възможно най-баналната и невинна комбинация от име и фамилия.
След тази „нелегална среща“ вече не можех да храня илюзии: този човек ме вербуваше за полицейски сътрудник. Разказах всичко на жена ми и поисках нейното мнение. Без излишни колебания тя каза: „Давай, доколкото те познавам, ти на никого няма да навредиш, а ако откажеш, ще бъдеш погребан завинаги.“ Това беше просто и прагматично мислене – нещо, на което аз самият не бях способен. Звучеше обаче много смислено. Тя обаче не каза какво ще остане от мен, ако се съглася, така че още няколко дни си блъсках главата над този проблем. Когато разбрах, че няма да намеря задоволителен аргумент против, реших да налапам въдицата, пък да става каквото ще.
Проточилата се повече от двайсет години игра на котка и мишка най-накрая беше свършила. От самото начало ме бяха преценили като необуздан и неуправляем и бяха избрали мек, но постоянен и неотстъпен тормоз. Знаеха, че никога няма да се разбунтувам открито. Бяха решили да се прицелят в най-уязвимото ми място – непреодолимото ми желание да пътувам, за да разширявам личните си хоризонти. Ставайки им постепенно все по-задължен, те разчитаха, че ще поставят на изпитание искрената ми лоялност към държавата. През тази 1987 г. ми беше нанесен последният удар – дадоха ми нередовно разрешително да пътувам в чужбина и сега беше мой ред да се отплатя като им покажа своята лоялност.
Така да бъде. Поправих първия си доклад в съответствие с изискванията, преписах го на ръка и се обадих на Емил да уговорим четвъртата си среща. Освен жена ми, до този момент никой друг не научи за сделката ми с този човек. Тя продължи две години, до ноември 1989 г., когато на Партията се наложи да заиграе на демокрация и цялата партийно-полицейска структура беше разтърсена из основи.
Тази сделка не ми донесе нещо съществено от материална гледна точка, но ми даде някои уроци. До момента, когато играта включи и мен, не исках да приема голата истина, че животът принуждава хората да проявяват практичност и изобретателност – черти, които не е задължително да влизат в сблъсък с моралните им принципи. Мнозинството не бяха нещастни от този си живот и сега аз трябваше да стана един от тях. Още повече, че за мен е без значение дали имам или нямам власт. По-точно, нито моето самочувствие, нито моето щастие зависят от упражняването на власт над други хора. Също така на мен ми е все едно дали друг упражнява своята власт над мен. Смятам това мое безразличие за основен морален принцип, тъй като при всяка битка за надмощие неизбежно се сблъскваме с интересите на други хора и по този начин се забъркваме в компромиси, засягащи морала. Погледнато от този ъгъл, моето доносничество беше избор, който направих, за да бъда оставен на мира. Моите „донесения“, поне според мен, бяха пълни глупости. Бях си изработил схема. Емил обикновено искаше да напиша нещо по специален повод, например публично изявление на Тодор Живков или най-новите мерки на ЦК за повишаване на икономическите показатели. Нито веднъж не предложих да напиша нещо по собствена инициатива. Когато Емил поискаше да напиша нещо, си измислях случки, прибавях имената на истински хора и развивах собствената си критика срещу партийното управление. Предполагах, че тези, чиито имена споменавах, няма да пострадат – или защото нямаха ясно присъствие в каквито и да е политическа дейност, или защото бяха достатъчно добре защитени от семействата си, или защото самите те сътрудничеха на партийната полиция. В някои случаи поставях собствените си критични оценки в устата на известни комунисти, които не можех да понасям (например Големанов, моят главен редактор). Не написах нито един доклад по действителна случка, т.е. не можеше да става и най-далечна асоциация с истинските занимания на хората, чиито имена бях споменал. Не разбрах и за най-малка промяна в живота на тези хора (да не говорим за неприятности на работното им място), които бих могъл да свържа с моите доклади. След като бях предал първите три-четири доклада, състоящи се от написани на ръка две страници, започнах да се питам защо продължават да ги искат. Здравият ми разум оценяваше информацията, която им давах, за непригодна да обслужва каква да е цел.
Но най-ужасното в цялата история беше, че във всички тези дейности се разчиташе на чисто субективни оценки. Кое ми даваше право да съдя кой е опасен и кой – безобиден? Как бих могъл да докажа, че моята информация е уклончива и нелепа? Откъде бях толкова сигурен, че критиката ми към режима е справедлива? Защо трябваше моите лични възгледи за комунизма да съвпадат с отношението на хората към него? Единственото смислено оправдание за тази дейност би могло да включва здравия разум и познаването на човешката природа.
Със сигурност всичко щеше да изглежда абсурдно, ако не беше свързано с един от силните механизми за оцеляване – приспособяването. Да се приспособяваш не означава да си безразличен към упражняваната над тебе власт. Напротив, то е начин за смекчаване на причинените от нея болки и в същото време потвърждава твоята неспособност да й се противопоставяш или да избягаш. Накратко, ти се предаваш пред силата, за да можеш да я споделиш. Така никой не може да претендира, че е безвластен – нещо, противоречащо на комунистическата доктрина, която прокламираше, че комунистическата власт трябва да е в ръцете на народа, т.е. да се споделя от целия народ. От теб се искаше да станеш един от власт имащите, като се нагодиш към възгледите им за обществото, особено когато (както в случая с източноевропейския комунизъм) те не са били предмет на договаряне нито с теб, нито с общността, към която принадлежиш. Нагаждаш се, въобразявайки си, че наложеният ти възглед е досущ като твоя. Тези, които не успяха да сторят това, накрая с прекършена воля изпаднаха в пълна апатия. А за хората на властта апатията на народа е винаги добре дошла.
Мрежата на партийната полиция беше осезаемото препредаване на власт, достъпно за всеки. Тя даваше възможност на комунистическия режим да запази широката си социална основа, дори повече – беше доказателството, че комунизмът е построен върху широка социална основа.
В първите години след 1989-та, когато комунистическите партии в Източна Европа поразхлабиха прегръдката си с властта, се появи силен аргумент в подкрепа на горните твърдения. По това време преобладаващата колективна емоция беше всеобщата готовност за разчистване на сметките с това, което секретните служби бяха оставили като наследство. Убеждението беше, че щом те са въплътеното зло и същността на комунистическата действителност, тъкмо те биха могли да послужат като вододел между срамното минало и нормалното бъдеще. Крайностите варираха от яростни апели за отваряне на партийно-полицейските архиви до настоявания да бъдат тихомълком затворени. Никой не търсеше покаяние. В публичното пространство се чуваха гласове, които пламенно поддържаха или чудовищните обвинения, или криминалното унищожаване на архивираните досиета. Не съществуваше закон (и едва ли такъв би могъл да се намери в кое да е законодателство или наказателен кодекс на нормална държава), според който бившите полицаи или действащите информатори да бъдат съдени и осъдени.
Твърдя, че това е още едно силно доказателство в подкрепа на мълчаливия договор, сключен между полицейската партия-държава и нейните граждани. Вярно, насилието и заплахата с физическа саморазправа бяха без съмнение част от механизма за насърчаване на нагаждачеството. Ала такива средства бяха прилагани само в началото и то в доста ограничен мащаб; след това се прилагаха единствено в случаите, когато се налагаше сплашване на непокорните. По този начин (макар страхът от политическо преследване да беше могъщо средство за подчиняване) с годините страхът от това ставаше все по-фиктивен. Прословутото обяснение „Имам деца – как да не се съглася?“, беше всеобщо разпространеното извинение, което придаваше амбивалентност на морала. Хората просто предпочитаха да не си създават ядове, стига да можеха да уредят живота си и този на своите деца. Всички бяха станали специалисти по уреждането. Тези, които работеха в партията и полицията, бяха всъщност синовете и дъщерите на обикновените българи. Такива бяха и военните – най-добре платеният и най-благонадеждният резервоар от пазители на комунизма. На практика почти във всяко семейство имаше някой, свързан с огромния апарат, прехвърлящ власт отгоре надолу. Успешното вграждане на някой непълнолетен родов член в този апарат беше най-благодатната стратегия за семейно благополучие. Системата работеше в синхрон със самата себе си. Не можеше да бъде измислено по-ефективно упражняване на власт.
Всъщност Емил не беше нищо повече от колелце в тази трансмисия. А беше и професионално обучен да изпълнява функциите на такова. Нямаше собствени разбирания, нито угризения на съвестта. Беше научен, че готовността на неговите информатори да служат не подлежи на съмнение. Не беше глупав, просто не беше достатъчно умен, за да възстанови онова, което е било измито от мозъка му. Пък и благодарение на завидно осигурената си работа, надали имаше желание да го прави. Неговият нюх му подсказваше какво точно искат началниците му – един равномерен, успокояващ поток от информация, без да се случва нищо необичайно, което би нарушило статуквото. И понеже всички разполагаха с по една уютна ниша в това статукво, партийните слуги се чувстваха силни да пречупват безшумно и елегантно дисидентстващите елементи.
Разсъжденията на Емил бяха семпли. Какво морковче би съблазнило това докторче – новоизлюпен журналист, за да се съгласи да слугува? Безплатни пътувания? Професионално признание? Естествено, за офицер от секретните служби с ранга на Емил нямаше нищо по-лесно. Аз от своя страна знаех, че той може да вдигне всички бариери пред пътуванията ми в чужбина.
И разбира се, когато реших да отида в Стокхолм на Четвъртата международна конференция по проблемите на СПИН през юни 1988 г., не се поколебах да споделя намеренията си е него. С широка усмивка Емил каза, че „паспортът не е проблем, ние трябва само да намерим парите“. Характерното за неговия речник „ние“ означаваше него самия, тъй като той никога не използваше местоимението „аз“. В него се съдържаше и намекът, че каквото и да правеше този „аз“, то беше част от „нашата“ обща игра. В този случай аз бях представен на председателя на БЧК – заклет комунист, прехвърлил седемдесетте. Важен елемент от дългата му биография беше, че е оглавявал МВР през размирните години след 1950-а, когато комунистическото управление все още бе в процес на вседържавно окопаване. Той даде благословия на предложението на Емил – необходимата за билета ми до Стокхолм сума да се отпусне от бюджета на БЧК. Истинската работа се свърши от началника на отдел Международни връзки при БЧК, с когото Емил беше в добри колегиални, дори приятелски отношения. Всички тези хора знаеха прекрасно своите задължения. Чувствах се смутен, че чиновниците от Червения кръст, с които имах обичайни професионални контакти, сега ме виждаха с Емил. Него обаче това не го безпокоеше. В крайна сметка, доколкото на мен поне ми е известно, не се чуха коментари за това мое по-особено познанство.
Единственото правдоподобно обяснение беше, че БЧК служеше като параван на секретните служби. Но по-важното е, че хората просто бяха спрели да обръщат внимание. Никой не знаеше кой кой е и кой за кого работи, понеже всеки работеше за някого. Ето защо беше за предпочитане, а и далеч по-разумно, да си държиш устата затворена. Нямаше общност (тайна или явна), движение, група или личност, които биха одобрили разкриването на нечии връзки с даден човек или служба. Не съществуваше морално-етичен кодекс, според който такъв човек да бъде обвинен; нямаше инстанция, към която да се обърнеш с твърдението, че този или този човек е добър или лош.
С това не искам да кажа, че хората не знаеха кое е правилно и кое е погрешно, какво е добро и какво е зло или как беше изградена обществената йерархия. Нито пък правя опит да отрека факта, че сложни подводни течения от недоволство, завист, алчност, присмех, страх, отвращение, отчаяние и надежда се отразяваха в умовете на хората и техните разговори. В крайна сметка обаче манталитетът на нагаждане беше взел връх над полезността в човешките дела.
Такива мисли витаеха в главата ми, когато за пръв път заминах в чужбина като журналист. Тръгнах екипиран с билет за самолета, резервирана стая в хотела и със смешно малко джобни пари. От професионална гледна точка това за мен беше успех. От друга страна, личните ми преживявания само подсилиха откритията, подпалили душата ми още през 1981 г., когато за първи път отидох на Запад. Възхищението ми към екзистенциалните плодове на демокрацията получи нови потвърждения, а апатията ми към режима в собствената ми страна стана пълна. Изведнъж усетих, че вече на никого за нищо не съм длъжен – освен на децата си, жена си и самия себе си.
Срещите ми с Емил продължиха в обичайния си ритъм и след завръщането ми. Пишех докладите си всеки месец и му ги предавах по време на ритуалните посещения в съответното кафене. Празнословията и лъжливите му обещания бяха в идеална хармония с лишените от смисъл писания, с които му се отплащах. Както и преди, моите приятели кръжаха наоколо; неговите приятели, ако имаше такива, си останаха негови.
Междувременно от Държавното управление на далекосъобщенията се обадиха да ми съобщят, че има промяна в телефонния ми номер. Последните три цифри ставаха 888. Някой ми беше разправял, че подобни „лесни“ номера се дават на хора, тясно свързани с полицията.
Баба ми почина през септември 1987 г. Сигурен съм, че ако знаеше за този ми грях, би ми простила; нейната преданост към комунизма стоеше над морално-етичните проблеми на ежедневието. Все пак съм доволен, че не узна за моето падение, понеже в залеза на нейния живот апатията ми към комунизма започна да прераства в неприкрито отвращение.
Когато през февруари 1988 г. се роди малката ми дъщеря, имахме нужда от детска храна. Без да иска каквото и да е заплащане, Емил ни донесе един кашон западногерманска „Хумана“, каквато по магазините в България просто нямаше.
Петата международна конференция по проблемите на СПИН щеше да се проведе през юни 1989 г. в Монреал и първото ми пътуване до Канада беше насрочено за 1 юни. Този път за него плати Президиума на Медицинската академия. Статусът ми на пишещ по тези въпроси беше толкова висок, че в Академията почти ме смятаха за част от техния екип по предпазване от СПИН. Емил пое грижата за канадската виза, която беше издадена в Белград и донесена от куриер на Външно министерство. Някъде към края на май той ми предаде паспорта лично, докато двамата бяхме делегати на срещата на Международния Червен кръст във Варна.
През седмицата преди тази среща големи групи етнически турци бяха започнали демонстрации в няколко от земеделските райони на страната с искане за връщане на имената им. Когато влязох в хотелската стая на Емил, той ми подаде паспорта и 50 щатски долара без да каже нищо. Бях на вратата, когато въздъхна дълбоко и ми пожела приятно пътуване. Знаех, че т. нар. турски събития се развиваха съвсем наблизо, затова на свой ред го погледнах със съчувствие.
В нощта преди полета ми до Монреал през Франкфурт с мълчаливото одобрение на Политбюро беше проведен в София истеричен националистически митинг, воден от Националния комитет на ОФ. На 1 юни сутринта бях почти сам на пропуска на летището. Отлетях със свито сърце. От хотелската си стая във Франкфурт позвъних на една известна българска журналистка, работеща за радио Свободна Европа. Мой приятел ме беше помолил да се свържа с нея и да поискам да се огласи случая с д-р Тренчев, задържан без съд и обвинения заради изявленията му срещу антитурската политика на БКП. Само седмица по-късно вестниците в Монреал бяха пълни с репортажи от кръвопролитията на площад Тянанмън. Нямаше и дума за пролятата кръв на етнически турци, борещи се за своите човешки права в далечна България.
След завръщането си от Канада написах доклад за Емил. Той ме повика още два-три пъти. Говорихме си за случващите се събития без разкаяние или горчивина – всеки запазваше своя периметър на неутралност. Приглушеният тон на последния ни разговор беше единствената възможна проява на взаимна симпатия, каквато можехме да си позволим при тези обстоятелства.
Не помня кога видях Емил за последен път. Струва ми се странно, че по-нататък случайно се натъквах на стотици бегло познати хора по софийските улици, но него не срещнах никога. Той спря да ми се обажда след ноември 1989-та и аз зачеркнах телефонния му номер завинаги.
Текстът се публикува със съгласието на автора.
