Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Всеки отделен човек е суверенен и пълновластен автор на своите дела; следователно този, който се оплаква, че понася щети и вреди от своя суверен, се жалва от туй, дето сам му е автор. Затова не бива някой някого да вини, че му вреди, освен себе си, нито дори себе си, защото на себе си да навредиш е невъзможно.
Томас Хобс, „За гражданството“

Златко Ангелов, „Комунизмът и угризенията на един по неволя виновен“
Изд. ателие „Аб“, София 2002

2011_08_komun_bg

Имаше един печално известен лозунг, окачен на стената на всяка канцелария в министерства, комитети и отдели, свързани с Държавна сигурност из целия източноевропейски социалистически лагер. На него пишеше: „Чекистът трябва да бъде с хладен ум, горещо сърце и чисти ръце“. Този девиз беше задължителната гарнитура към портрета на човека, който го беше произнесъл – Феликс Едмундович Дзерджински. „Железният Феликс“ е бащата на съветското Че Ка, където бяха изработени правилата за устройството на КГБ. Комунистическата действителност разкри потрисащия ума цинизъм на този девиз – цинизъм, доловим само за моите бивши сънародници и мен, потенциалните клиенти на КГБ.

Хората по света си въобразяват, че знаят какво представлява КГБ. Особено характерно за тези, които са чували за комунизма в Източна Европа, е, че са склонни да идентифицират злото на Съветската система с тази организация. Но ако някой наистина иска да разбере за какво всъщност става дума, митът трябва да бъде разграничен от реалността. А реалността е как истинските носители на системата живееха и се нагаждаха към присъствието на КГБ.

Българското поделение на КГБ се наричаше Държавна сигурност (ДС). В разговорната реч на българите то фигурираше като „Органите“. Моята първа среща с агент на ДС стана, когато бях в предпоследния клас на Френската гимназия. По това време поддържах близки контакти с някои от французите, които ни преподаваха в училище. Ходех им на гости в апартаментите и се возех в колите им. Правех това не от пренебрежение към режима, а защото вътре в него се чувствах абсолютно защитен. Никога не съм се мислил за недосегаем (докато някои наистина бяха), обаче смятах, че моята духовна убеденост в правотата на комунизма е достатъчна, за да ме предпази от „корумпиращото“ западно влияние. До един момент сякаш никой не се интересуваше от връзките ми с тези чужденци. Къде на шега, къде като клюка, но се говореше, че в жилищата им са инсталирани подслушвателни устройства, а дори и скрити камери. Но тъй като аз лично никога не съм попадал на такова нещо, не бих се подписал за верността на такива твърдения – нито тогава, нито сега. Това, за което мога да свидетелствам е, че през един есенен ден на 1964 г. мъж около тридесетте позвъни на вратата на бабината къща и поиска да говори лично с мен. Каза си името, но не спомена за коя организация или агенция работи. Извади една папка, отвори я и отвинти капачката на автоматичната си писалка. Усмихваше се, но това трябва да е било професионална гримаса, тъй като не заговори за весели неща. От мен се искаше да слушам и да бъда отзивчив. Неговият подход предполагаше безпрекословно съгласие от моя страна. Било му известно, че училището ми харесва и се справям добре, но ако се появят проблеми, които изискват намеса и на трета страна, винаги можело да разчитам на него. Тогава ми даде един телефонен номер, на който мога да се обаждам. Чудех се кой ли може да е този човек и за чий дявол му е притрябвало да ми предлага да се меси и помага, когато нямах някакви проблеми. Освен всичко, той знаеше, че имам сериозна връзка с момиче и дори си позволи плоска шега по този повод. Бях ли в приятелски отношения с френското семейство М.? – Бях. Ходех ли у тях на гости? – Ходех. Е, тогава какво ми беше мнението за съпруга? – Ами, почнах да го усуквам, има много хубави неща, които мога да кажа; вие от какво по-точно се интересувате? Това, което по-точно искаше да знае, беше дали г-н М. имаше някакви по-близки връзки с някого от училище (независимо дали учител или ученик) и дали по някакъв начин се е изказвал критично за нашето правителство. Съвсем инстинктивно, отговорът ми се получи доста мъгляв и той побърза да ме успокои, че каквото и да кажа, то няма да бъде използвано във вреда на г-н М., а само, за да се подобри престоят му в нашата страна. Попита ме също дали има проблеми в отношенията между М. и жена му. Кой бях аз, че да знам! Мъглявият ми отговор и на този въпрос изглежда толкова много го удовлетвори, че ме помоли с подчертана учтивост и с все същата неслизаща от лицето му изкуствена усмивка да напиша на един лист всичките си впечатления за М. До два дни трябваше да съм готов с доклада; той щял да се отбие да го вземе. А, между другото, трябваше да го напиша на ръка.

Тази неочаквана поръчка беше моята първа тайна полицейска задача. Изпълних я прилежно, макар и със смесени чувства. Когато случката приключи, напълно я забравих. Нищо не последва нито за г-н М., нито за мен. Всъщност, г-н М. остана в страната ни още десет години, дори накрая стана културно аташе във Френското посолство. Три-четири години след като бях посетен от ДС, семейство М. се разведоха. Мадам М. се омъжи за един лекар от Варна, а мосю М. си доведе втора съпруга от Белгия. След като завърших училище, нямах много възможности да поддържам контакт нито с нея, нито с него, затова и връзките ни позамряха. И до ден днешен не съм сигурен дали докладът, който бях помолен да напиша, е влязъл в досието на г-н М. или в моето. Най-смисленото, което ми хрумва е, че ако агентът, който отговаряше за мен, беше останал доволен, със сигурност щях да бъда привлечен за активно упражняване на този вид дейност.

В течение на следващите десет и повече години българската ДС не ми се обади. Това обаче не означава, че беше престанала да напомня за себе си по други начини. Всеки от нас усещаше невидимото й, но вездесъщо присъствие буквално на всеки ъгъл от комунистическата ни действителност.

Първият сигнал, че съм зорко наблюдаван, дойде през септември 1976 г. Колкото и странно да изглежда днес, съвсем живи са спомените ми колко бях обезпокоен от мисълта, че имам лошо досие в тайните служби. Инцидентът, който ми разкри това, стана по повод намеренията ми да отида на конференция по анатомия в Прага. Преди всяко такова пътуване, дали частно или по работа, трябваше да се подаде молба за задграничен паспорт, а който вече имаше такъв, трябваше да поиска изходна виза от съответното районно управление на милицията. Съвсем умишлено паспортната служба имаше скъсено работно време, така че трябваше с часове да се чака на опашка. Чакалнята беше помещение без прозорци, оскъдно осветено и отделено с дебели стени от канцелариите, в които работеха чиновниците. Когато ти дойдеше редът, трябваше да провреш глава през едно квадратно прозорче – единствената връзка между чакалнята и помещенията, в които решаваха твоя случай. До това прозорче трябваше да се добереш с всички, готови за подаване документи. Ако чиновничката забележеше дори една единствена грешка – непопълнена графа, неправилно изрязана снимка или случайно пропуснат подпис, документите се връщаха и те предупреждаваха, че молбата ти ще бъде отхвърлена, ако следващият път всичко не е попълнено изрядно.

Бях подал документите си според всички изисквания. Тъкмо затова, когато след три седмици отново пъхнах глава в прозорчето, за да попитам милиционерската чиновничка готова ли е визата ми, най-малкото, което очаквах, беше да чуя отказ. Това беше за мен истински удар. За първи път нещо проскърца в моето безметежно комунистическо съществуване. Никога преди не бях имал проблеми с Паспортен отдел. Първият ми паспорт – за студентското пътуване в Москва през 1969 г. – беше издаден без засечки. През есента на 1972 г. отново не срещнах трудности при получаването на виза – бях се оженил повторно и отидохме с жена ми на меден месец при далечни познати в Лайпциг и Йена в Източна Германия.

В този промеждутък се бяха случили неща, на които не бях обърнал сериозно внимание, но които щяха да се окажат от значение. През есента на 1974 г., след като отслужих задължителните година и половина в казармата, си пуснах брада. В комунистическа България това се приемаше за проява на неоправдана волност. Според неписани правила, лицето на всеки мъж трябваше да е гладко избръснато, тъй като брадата се считаше за „остатък от буржоазното минало“. Да си пуснеш брада означаваше, че искаш да си различен. Порядъчните граждани биваха скандализирани от такова поведение, ето защо на властите се налагаше да следят и за бръсненето. Единственият начин да се избегне принудителното отвеждане до най-близката бръснарница беше да се сдобиеш с личен паспорт, където снимката е с брада. Обаче на фотографите не беше разрешено да правят такива снимки на обикновените граждани, а ако по някакъв начин човек се снабдеше с брадата фотография, чиновничката в милицията отказваше да приеме молбата за паспорт.

Най-неочаквано вторият ми тъст, който не беше партиен член, предложи да ми помогне. Той ме заведе при един милиционерски началник с висок чин в тайните служби и само след петминутен разговор проблемът ми беше разрешен. След една седмица получих скъпоценния личен паспорт с брадата снимка на втора страница.

Няма съмнение, че вторият ми отказ да вляза в партията по това време беше вече прибавен в полицейското ми досие. Вторият път се показах по-твърд, макар че на практика просто не отговорих на поканата. Нямаше дискусии, скандали или официални изявления. Ала дълбоко в сърцето си усетих, че вече съм взел решението да не ставам партиен член. От една страна, ентусиазмът ми за кариера угасна от безпощадното откритие, че партийците в нашия факултет бяха и най-корумпираните, и най-некомпетентните за преподавателска или изследователска работа. Въпреки че на задължителните политически семинари изразих на глас тази си констатация, нищо не се промени след това – продължих да преподавам и да получавам мизерната си заплата.

От друга страна, лека-полека се прощавах с надеждата, че ръководството на комунистическата партия би могло да стане по-добро, ако му се прелее по-морална кръв. Сигурно съм споделял тези си притеснения с различни хора, но се отнасях към тях с характерната за потомците на комунистическите семейства неангажираност. Чувствах се над тълпата. В известна степен бях вече приел позата на интелектуалец, изпълнен с аполитична арогантност.

Всички тези, наглед безобидни, инциденти ме караха да се чувствам сигурен, че нямам други сметки за уреждане с органите. За голямо мое съжаление обаче, молбата ми за паспорт до Чехословакия беше отхвърлена само две години след като бях удостоен с брадат личен паспорт. Наивността ми се сблъскваше с фактите. Например, през 1976 г. научих, че всяка фабрика, институция, презокеански лайнер, агенция и т.н. има собствено ченге – офицер от ДС, който отговаря за благонадеждността на личния състав. Ченгето работеше с досиетата на хората и като куче, което пази стадото си, създаваше мрежа от информатори, които да донасят за всяка отклонила се овца. Ченгето, отговарящо за Медицинския институт, имаше канцелария в сградата на милицията, но когато искаше да се срещне с някого или да даде своите важни разпореждания, ползваше и канцелариите на институтския партиен комитет. Връзката не беше само физическа. Всъщност, местният комитет служеше неофициално (но твърде ефикасно) като пост, от който ченгето организираше наблюдението над подчинената му институция.

Нашето ченге беше един млад човек. Усмихнат и приветлив, дори духовит, той се правеше на добронамерен. Досега не беше ме привиквал за „мъжки разговор на четири очи“ и никога не се бяхме запознавали, но когато се срещнехме случайно по коридорите или на улицата, имах чувството, че много добре ме познава. За разлика от това, той не знаеше (или въобще не се интересуваше), че и аз го познавах добре. Разликата между нас беше, че той имаше власт да употребява и злоупотребява с информацията за мен в моя полза или моя вреда, докато това, което аз знаех за него, беше само за лична употреба и служеше единствено да храни презрението ми към него. Философски погледнато, той трупаше информация за живота ми, без да я съобразява с моята личност, душевност или интелект. Единственото, което го занимаваше, беше отношението ми към режима, наел го да ме наблюдава, преследва и сплашва. Макар да ми бяха ясни начинът му на мислене и елементарните му възгледи за живота, това не ми беше от голяма полза. Просто трябваше мълчаливо да понасям органическото си отвращение от него и цялата тази пасмина.

Спомням си как една сутрин рано група млади мъже в костюми и вратовръзки нахлу в сградата на плувния басейн, където ходех да плувам два пъти седмично. Това беше единственият басейн в града. Бях излязъл вече от синята минерална вода и станах неволен свидетел как групичката от ченгета се съблича по плувки. И нашето ченге беше сред тях. Обсъждаха на висок глас физическата си форма и предстоящото си пътуване до Австрия. Пошли забележки за краката на някакво момиче, което очевидно всички познаваха, се промъкваха нееднократно в разговора им. Бяха заедно и се радваха на това, а аз кипях вътрешно и чувството ми за изолираност растеше с всяка тяхна дума. Самодоволна мъжка голота изпълваше влажната съблекалня. Тръби пищяха и душове шуртяха в съседното помещение. Смрадта на мъжка пот, тъй характерна за казармената душевност на тези мъже, убиваше всякакво чувство за уединение. Мина ми през ума, че целият ми живот ще вони на мъжка пот, защото пряко зависеше от тези разсъблекли се слуги на режима. Оставаше ми да се надявам, че ще попълват честно досието ми. Само няколко години по-късно обаче научих, че нещата съвсем не стоят така.

До 1976 г. е трябвало да имам още две черни точки в досието си: едната беше дело на собственото ми поведение, а другата – на лошото държание на моето семейство. „Срамът“ на семейството идваше от една любовна история на сестра ми. Тя е шест години по-млада от мен и се беше запознала с французин-инженер, който през 1970 г. работеше на един строителен обект край Варна. Когато връзката им стигна до брак, те не очакваха да имат спънки, понеже българското законодателство не забраняваше брак с чужденци. Оказа се обаче, че сестра ми и френският й приятел трябва да получат разрешение, и то не от някоя правителствена служба, а от ДС. Никой не се изненада, когато им отказаха, въпреки че бракът им не беше изключение. Други момичета вече бяха получили позволение да се омъжат за чужденци. Причината за отхвърлянето на молбата на сестра ми беше, че семейството ни минаваше за се водеше като част от номенклатурата, а да се запази „чистотата“ на такива семейства беше далеч по-важно от личното им щастие. По същото време името на баща ми се спрягаше за ректор на Висшия институт за народно стопанство във Варна. Многократно го викаха в Окръжния комитет на БКП, където го заплашваха и манипулираха, само и само да отклони дъщеря си от желанието й да се омъжи за западняк. Доколкото ми е известно, той е направил каквото е можал, за да им угоди, но сестра ми устояваше твърдо на опитите да я отклонят. Дори заведе дело за разрешение да се омъжи за френски гражданин. Съдът уважи нейният иск, но въпреки това партията продължи да се опъва.

Във всичко това, разбира се, имаше и известна доза двуличие. Родителите ми се блазнеха от мисълта да имат за зет французин, затова едва ли правеха всичко възможно да обезкуражат сестра ми. Освен това, те изглеждаха разочаровани от т. нар. партийна линия и въобще от цялостната концепция за построяване на социализма в страната. Желанието им да бъдат добре, независимо или въпреки това свое идеологическо обвързване, се конфронтираше с чувството им за дълг към Партията. И което беше още по-лошо – бяха хванати в капана на партийния устав, така че евентуалното им оттегляне нямаше как да мине безнаказано. Ако изключим този проблем, те се радваха на доста добро положение, поне според местните стандарти. Естествено е, че трябваше да се кланят на Партията, ако желаеха да поддържат този си статус. Обаче беззаконието, на което почиваха тези нрави, или тяхната безпардонност, изглежда не ги тревожеха много. Изключително редки бяха случаите някой да събере кураж да се откаже от привилегиите в името на по-висш морал.

Неуспехът на баща ми да предотврати брака на дъщеря си с чужденец застрашаваше партийната сигурност. Последната се състоеше в това да се предпазват хората от влиянието на възгледи, които бяха в дисонанс с повелите на партията. Сталинисткият модел на комунистическата партия се базираше на принципа на идеалната еднородност на членовете й. Навремето Сталин се беше заел физически да унищожи всякаква разнородност – и вътре, и извън партията. След Сталин различните комунистически партии не можеха вече да си позволят такава жестокост. Придържаха се към модела за моралната вина на дисидентстващите елементи. Изискването за „кристална чистота“ вече не беше жизнено важно, а се пазеше като мерило за благонадеждност, осигуряващо имунитета на партийното чудовище срещу всяко истинско или потенциално външно влияние.

След почти двегодишен тормоз местните власти отстъпиха пред упоритостта на сестра ми и й разрешиха да се омъжи за французина. Но това не остана без сериозни последствия за баща ми – трябваше да си остане номенклатурен кадър, тъй като беше университетски професор, но вече не можеше да му се има доверие за ръководен пост. Неговата „степен на замърсеност“ го правеше по правило неизбираем за високи постове, въпреки че не го лишаваше от правото му да се труди, пътува и преподава. Това беше тежък удар, който само влоши депресията му и липсата на продуктивност през шестте години до заболяването му от Паркинсон. Щастливият брак на сестра ми и фактът, че тя напусна страната легално, не бяха кой знае каква компенсация за изпадането му в немилост пред тези, които бяха най-важни за него – колегите-комунисти от института. Освен това, беше вече осъзнал, че синът му няма да го последва като послушен кон, впрегнат в партийния коловоз, по който се ръководеха академичните служители. Не знам дали го е безпокоял фактът, че заминаването на сестра ми на запад би могло да даде негативно отражение и в моето полицейско досие. Такива неща той не обсъждаше с мен.

Аз истински се радвах и даже завиждах, че сестра ми се сбогува с комунистическото ни битие. Просто бях изпуснал момента за влизане в комунистическата партия и въобще не ми минаваше през ума, че бих могъл (в качеството си на преподавател по анатомия) от есента на 1974 г. да се включа в инициативите й като безпартиен симпатизант. Отрезвяването ми настъпи рязко. Чувствах се безсилен. От това състояние можех да се спася по два възможни начина: или професионалната ми изява щеше да надделее над господството, което партията упражняваше върху моя живот, или „лошите хора“ в комунистическата йерархия щяха да бъдат изритани и ние най-после щяхме да имаме комунизъм с нормално човешко лице. Искам още веднъж да припомня, че моралните ми оценки бяха изцяло плод на собственото ми нежелание да стоя в един кюп с хора, които олицетворяваха комунистическата партия, а не на някакъв социален проект, съзнателно отхвърлящ комунизма.

Точно това, мисля, е от изключително значение. Хората, които биха могли да бъдат опозиция на комунизма в страна като България (а струва ми се, че това е валидно и за целия комунистически лагер в Източна Европа), бяха изградили политическата си позиция според конкретните носители на политическата идеология, а не като реакция срещу нея. Днес вече не мисля, че тази идеология не намери успешна реализация, защото беше прилагана в практиката от корумпирани хора. Обаче именно това беше политическото ми кредо през 70-те години. Никога не съм се съмнявал, че съм от хората, които трябваше да противостоят на диктатурата на комунизма, но в ежедневието винаги намирах оправдания за бездействието си.

По-нататък ще стане ясно как се държах в ежедневието и как един конкретен случай донесе втората черна точка в моето досие. Също ще стане ясно как партията и тайната полиция се бяха слели в едно.

Всяка учебна година се провеждаше специален семинар за преподавателското тяло, в който се изучаваха подбрани теми от комунистическата теория и практика. Семинарите бяха задължителни, но се провеждаха след работа, което означаваше, че два пъти месечно ядяха от свободното ни време. Един асистент от Катедрата по марксизъм-ленинизъм избираше темите и правеше програмата; той водеше и семинара. Струва си да се спомене, че преподавателите в катедрите по идеологическите дисциплини бяха предани комунисти и в повечето случаи обвързани или с партията, или с органите. Самият факт, че преподаваха подобна материя поставяше верността им към партията извън всякакво съмнение. За нас обаче не бяха под съмнение нито самодоволната им праволинейност, нито отсъствието на каквото и да е въображение. Принудителните ми контакти с тези индивиди още от студентски години ме караха да полагам свръхусилия, та да избягвам съмненията относно вярата ми в комунистическата теория. Въпреки това през цялото си университетско обучение успявах да получа най-високите оценки по т. нар. идеологически дисциплини., макар че начинът, по който бяха преподавани – като вестникарски версии на Марксизма, с ударение върху Ленинизма, беше отблъскващ за всеки нормален човешки мозък.

През втората година на тези преподавателски семинари публично изразих убеждението си, че въобще нямам нужда от тях, понеже първо, сме грамотни хора и сами можем да прочетем материала и второ, се чувстваме достатъчно компетентни да осмислим темите и без елементарните дискусии, в които бяхме принудени да участваме. Просто реагирах на затъпяващия начин, по който бяха представяни сериозни социални и политически проблеми. Но тъй като самата цел на занятието беше да ни въвлече в скучни и затъпяващи разговори и да отвлече вниманието ни от сериозните проблеми, моята критика беше злонамерено изтълкувана като несъгласие със същността на комунистическата теория. Ръководителят на семинара направи всичко, за да парира твърденията ми и да продължим по предвидената програма. Вече към края на годината една от темите беше „ролята на комуниста в социалистическото общество“. Според библиографската справка, трябваше да обсъдим моралните качества, които по пътя ни на преминаване от социализъм към комунизъм отличават един партиен член от обикновените граждани на нашето общество. Естествено, всичко около нас беше в пълно противоречие с аргументацията на темата. Не се въздържах да се опълча срещу самото понятие за морал у членовете на партията. „Можем ли да посочим поне един партиен член, който е по-добър от всички останали в Института поне в едно отношение?“ Този въпрос зададох няколко пъти, придружавайки го с примери. В действителност истинските примери седяха заедно с нас в същата семинарна зала и си мълчаха. Всички присъстващи разбираха за какво говоря, въпреки че един-двама нечленуващи в партията се изказаха срещу моите преценки и поискаха допълнителни доказателства за твърденията ми.

Семинарът завърши по план, програмата беше изпълнена, а аз изпитвах угризения, че моето изпълнение не излезе нищо повече от буря в чаша вода. Реакцията ми беше доста детинска, което би могло да се отдаде на особеностите в начина ми на мислене и собствения ми характер. И все пак такива реакции ставаха все по-чести при нарастващото чувство на отчаяние, обхванало всички честни интелектуалци. Отсъствието на каквато и да е надежда осуетяваше опитите да се повдигнат животрептящи теми, да се поставят на обсъждане сериозни проблеми или да се изрази съществена критика към начина, по който се прилага марксизмът. С изключение на най-фрапиращите случаи, разкритикуването оставаше без последствия и животът продължаваше по старото си русло. Единственото, което се променяше след подобно „геройство“, беше, че нещо в живота на критикуващия тръгваше не както трябва.

Затова, когато ми бе отказана изходната виза за Чехословакия, ме обзе съмнението, че най-вероятно досието ми вече включва цитати от публичните ми изявления по време на семинарите. Те биха могли да дойдат от два източника. Първия заподозрях мигновено – ръководителя на семинара. За втория обаче се досетих доста по-късно, когато разбрах, че сред нас е живяла цяла армия от информатори, които са докладвали и за най-малката нотка на критичност срещу режима или управляващите.

Два месеца по-късно трябваше да понеса още едно последствие от безпредметната си „смелост“. По това време бях предложен пред Академичния съвет за повишение въз основа на успешната ми работа като преподавател и научен работник. На заседанието на съвета шефът на катедрата по марксизъм-ленинизъм станал и казал, че съм се противопоставял на учението на Маркс и Ленин и че на този етап не бивало да бъда повишаван. Съветът се съобрази с неговото мнение.

Във всички тези случаи имаше известна доза ирония или поне аз полагах усилия да ги приемам по този начин. Новината, че ми е отказана виза за Чехословакия (която дори не беше западна държава) предизвика бурни вълнения в моето семейство. Забележете, на следващия ден не баща ми, а моят тъст каза, че ще отиде да се срещне лично с шефа на паспортния отдел и ще се опита да оправи нещата. Той наистина го посети скоро след това и визата беше подпечатана за два дена.

Тъст ми така и не сподели какво точно е казал, но оттогава все подозирам, че е бил полицейски сътрудник. До края не успях да разбера истината за него, независимо от всичките ми усилия, но той отговаряше на всички критерии за тази работа. Имаше буржоазен произход и никога не се беше обвързвал с комунистите преди или след Девети септември. Беше изцяло отдаден на добруването на семейството си. Ценяха го като главен счетоводител в една от големите варненски фабрики и той беше горд със скромните си постижения като експерт в тази област. Като цяло, тези характеристики го правеха идеален кандидат за ролята на таен сътрудник. Най-малкото, нямаше нищо по-лесно да се поблазни и поддаде на вербовка, ако образованието или кариерата на дъщеря му или сина му се окажеха застрашени. Фактът, че имаше добро материално положение, без да е партиец, а в частния си живот демонстрираше враждебност към комунистите, може да има приемливо обяснение, ако приемем, че някъде по горните етажи на милицията знаеха истинската му роля.

От друга страна, моят баща и професорът по марксизъм-ленинизъм, попречил на повишението ми, бяха приятели, но на баща ми и насън не би хрумнало да го моли нещо за мен. Той можеше да бъде единствено явен комунист, никога таен сътрудник. Главите и на двете семейства носеха грижата и отговорността за нашето благополучие, но по съвсем различен начин се бяха нагодили към системата. Тъст ми се примиряваше с неизбежното, а баща ми се придържаше към партийната дисциплина. Във всеки случай, убеден съм, че и двамата не са и помисляли за друга стратегия за оцеляване.

И така, понеже за повишението нямаше кой да ми помогне, наложи се да изчакам година и половина. Междувременно не извърших нищо, което би могло да се прибави към без друго опетненото ми досие, а и критичните ми изявления по време на семинара бяха постепенно забравени. Не съм сигурен коя беше точно причината да приглуша критичното си отношение. Дали защото имах вече четири деца? Или защото бях разбрал, че словесните бунтове не водят до нищо? Вероятно комбинацията от двете. Каквато и да беше причината, сигурен съм, че не беше, за да им угодя. Така започнаха моите усилия да се измъкна от капана, който по-възрастните мои роднини ми бяха заложили без да искат.

Трябваше да минат още шест години, за да схвана окончателно колко безнадеждни са напъните ми да преуспея като независим провинциален интелигент, преживяващ мирно и тихо редом с враждебните и вечно слухтящи комунистически власти. Макар и да не настъпиха видими промени, дневниците ми от тези години показват, че вътрешно са ме мъчили безброй неща. Най-същественото беше, че ставах все по-отдалечен от приспособилите се към комунизма мои съграждани.

След епизода с чешката виза нямах повече проблеми с пътуванията си до Съветския Съюз, Румъния, Унгария и Източна Германия. Бързо схванах обаче, че тези ми задгранични излизания не бяха в истинската чужбина. Из цяла Източна Европа цареше униформена посредственокрация и приспособленчество. Различните нации живееха еднакъв сив живот на полицейско слухтене и партийно присъствие във всеки дом. Подозрителност и съмнения висяха над всички наши срещи и беше много трудно да се разбере зад горчивите шеги политическата нагласа на „чуждестранните“ ми колеги. В срещите ни доминираше чувството, че всеки от нас знае някаква истина за живота ни, която нямаше нужда да бъде изговаряна. Очевидно споделеното знание беше разпределяно между хора, чийто инстинкт за самосъхранение ги държеше нащрек един срещу друг. Знаеше се, че всеки би могъл да бъде информатор – по партийна или полицейска линия – и съответно всеки на всекиго изглеждаше съмнителен. Понякога човек дори не можеше да бъде сигурен дали не го подозират основателно, тъй като разговарянето и доносничеството бяха преплетени до такава степен, че в крайна сметка едва ли можеше да се знае с положителност на какъв адрес ще бъде доставена изпуснатата нарочно или несъзнателно информация. Мисля, че в края на тази глава ще стане безпределно ясно как доносническата мрежа можа да обхване буквално всекиго, независимо от личната му воля или нравственост. Обаче, вместо да ни обедини като жертви, мрежата ни обръщаше един срещу друг, принуждавайки ни насила да защитаваме собствените си егоистични интереси.

Така или иначе, аз имах шанса да се запозная с надарени интелектуалци (както в моята страна, така и в Будапеща, Източен Берлин и Букурещ), жадни да проникнат отвъд стените на недоверие помежду ни. Заедно се гмурвахме в глъбините на общото ни безсилие, а това, което виждахме там, на дъното, беше лична обида, желание за бягство – физическо и морално – и наивна вяра, че можем да построим кула от слонова кост, която да подслони нашето его. Приемахме самата духовност за убежище, сякаш комунизмът беше пълен триумф на материализма над човешкия дух – каквото той всъщност и беше. Вярвахме, че ако опазим духа си непокътнат, щяхме да останем недосегаеми за догматичното комунистическо зло – за социалните злини, узаконени от обсебените от материализъм маси. Но нямаше къде да се денем или да заживеем като миди, обвити от духовна черупка.

Към тази основна заблуда ние прибавихме и друга, не по-малко субективна. Това беше погрешното убеждение, че в света на капитализма духовните стремежи триумфират над материализма. С малки изключения, ние знаехме не много за западния свят, освен онова, което се носеше от уста на уста. Интересно е да се отбележи обаче, че сродните интелектуалци, живеещи в Централна Европа, хранеха по-малко илюзии, че комунизмът ще се оправи отвътре, макар да бяха по-наивни от мен, що се отнася до човешкото лице на Запада. Вероятно поради моя балкански манталитет аз бях неоправдано резервиран по въпроса за евентуалното ми отиване на Запад. Тъкмо обратно – моите двойници по съдба от Унгария и Източна Германия бяха окончателно загърбили комунизма и всеки сам за себе си търсеше решение в емиграцията.

Трябва все пак да кажа, че сред тези, които бях опознал, тези, с които имах професионални контакти, а дори и сред глашатаите на дисидентството, пръкнали се тук и там, нямаше нито един, който да стои твърдо и безкомпромисно на антикомунистическа платформа. Реформатори на диктаторския комунизъм имаше в излишък, но дисиденти, които да се борят срещу комунизма, нямаше.

Някой с основание може да се запита защо говоря за печалното отсъствие на антикомунистически проекти в глава, посветена на командваната от комунистическата партия милиция. Има две взаимно допълващи се причини. Първо, комунистическите тайни служби нямаха грижата да гарантират държавната сигурност срещу подривна дейност или нападение от чужда страна, а да шпионират гражданите. Ние бяхме истинският враг, а не идеолозите и генералите на империалистическия Запад. Ето защо на практика беше невъзможно да останеш извън наблюдение, да не говорим да бъдеш оставен да се занимаваш с някаква подривна дейност. Освен това, на всички беше ясно, че комунизмът не е режим, който може да бъде съборен с нелегални действия, а да се действа открито беше равносилно на самоубийство. Организирането на антикомунистически заговор (ако такъв въобще можеше да бъде измислен) изглеждаше абсурдно начинание и никой не се осмеляваше дори да помисли за такова нещо. Тази първа и най-съществена причина е добре известна на всички, които се интересуват от комунизма в Източна Европа.

Другата причина, поради която свързвам отсъствието на антикомунистически настроения с партийната полиция, е далеч по-малко известна. Дори и да не допуска организирането на заговор срещу себе си, диктаторският режим обикновено се подкопава от мълчаливата съпротива на вътрешните му врагове или от корумпирания стил на управление. И при най-жестоките авторитарни режими рано или късно настъпва пробив в единството на елитите. Комунистическият режим не беше наложен, следователно нямаше вътрешни врагове. Комунистическият режим беше избран или, ако не беше избран, беше приеман, толериран и понасян с безразличие. Той плъзна извън границите на Съветския Съюз, цинично наричайки се народна демокрация, и тъкмо като заместител на демокрацията, постепенно и неусетно се превърна в диктатура. Там, където му беше оказана ранна съпротива, както в Унгария и Чехословакия, мотивът по-скоро беше антисъветското настроение, отколкото някаква съзнателна антикомунистическа стратегия. Тамошните спонтанни вълнения бяха безмилостно смазани, което завинаги наведе всички глави над комунистическата ясла. В останалите страни трябваше да мине доста време, докато фалшификацията се разкрие, затова и проглеждането за истината беше мъчително и нееднозначно. Примамливата идея, че ние, нравствените и стойностни хора, можем да осъществим един ден хуманното политическо и социално учение, забави нарастващото недоволство и протестите.

И ето го смисълът на това, за което говоря. Оставаха ли хора, които да образуват фронт срещу държавните и местни диктатори? Лесно ми беше да разпозная мрежата от доносници, но къде бяха онези, които щяха да изградят мрежа от борци? Бих могъл да стана доносник, за да оцелея, но не бих могъл да оцелея като борец. Дори и да се намереха хора, достатъчно дръзки да основат антикомунистическо движение, те нямаше да могат да намерят последователи. Индивидуалното усилие не може да доведе до появата на нова политическа сила. Тя се нуждае от платформа, фронтова линия и политическа философия. В доминираната от Съветския Съюз Източна Европа не можеха да се намерят дори и зачатъци на нито едно от тях. А най-лошото беше, че никаква състоятелна антикомунистическа философия не беше създадена нито от едната, нито от другата страна на Желязната завеса.

Ще го кажа без заобикалки: шепа интелектуалци бяхме стигнали до извода, че комунизмът е безизходица, която трябва да се изтърпи. Но рано или късно трябваше да дойде краят на нашите страдания. Въобразявахме си, че някой на Запад знае за нашите мъки и надвиването на точно този тип комунизъм е въпрос само на политически сметки. Естествено, ние дори не се осмелявахме да допуснем, че мнозинството наши сънародници харесваха живота си при комунизъм точно от тази марка. Ирония е, че не мога да се сетя за нито една историография, социология или политическа теория, която да твърди, че една политическа сила може да оцелее без подкрепата на народа. Комунизмът от Съветски модел просъществува повече от седемдесет години и все още не е изцяло преодолян.

Всичко това ме кара да мисля, че комунизмът дойде точно навреме, за да угоди на политическите настроения и начин на мислене на цели нации, дълго хранени с имперска бюрократична изостаналост. Но макар да беше дошъл с времето си, той започна да се разпада по-бързо, отколкото бе предвидено. Задушаван в свирепа икономическа и военна надпревара със западната пазарна икономика, комунизмът се саморазяде отвътре поради скапаното партийно управление.

Към 1981 г., на 35-годишна възраст, бях почти наполовина достигнал до тази оценка на системата, в която живеех. Прекрасно знаех, че мнозинството се бяха нагодили към комунизма и че си имаме вездесъща тайна народна милиция, която невидимо следеше всеки опит да се критикува нагаждачеството. Но нямаше начин да знам как стоят нещата от другата страна на Завесата, тъй като се въздържах да подавам молба за задгранични посещения. Не го правех, от една страна, защото не бях сигурен дали ще получа желаното разрешение, а отказът можеше окончателно да срине моралната ми издръжливост. Но от друга страна, може би инстинктивно съм подозирал, че ако веднъж отида на запад, надеждите ми, че комунистическият Изток може да се превърне в нормално за живеене място, щяха да бъдат окончателно съкрушени. Страхувах се като дете от непознатата лъскавина на Запада. Както впоследствие стана ясно, наистина не съм можел да предвидя степента, до която този блясък щеше да завладее ума и душата ми. Все още не успявах да разбера, че различията се простираха далеч отвъд чисто екзистенциалните проблеми.

Все пак, както е казал Оскар Уайлд, най лесният начин да се избавим от изкушението е като му се отдадем. Международните медицински конгреси и симпозиуми бяха такова изкушение. След дълги колебания жена ми и аз решихме да отидем на една конференция по имунология, която щеше да се проведе в Холандия в началото на юни 1981 г. Такова пътуване поставяше два основни проблема – паспорти и валута за храна и хотел. Колкото до транспорта, беше ни отстъпена колата на родителите ми – червена съветска Лада, в която щяхме и да спим по пътя.

Подадохме молбите си за паспорти навреме. След четири седмици любезно връчиха паспорта на жена ми, а аз получих отказ. Не ми дадоха никакво обяснение. Бяхме объркани и не виждахме изход от ситуацията. Не ни се искаше да се откажем от плановете си да пътуваме до Холандия през Австрия и Западна Германия. В продължение на ден-два не знаехме какво да предприемем, докато изведнъж тъща ми подсказа нещо – защо да не се обадя на генерала и да го помоля за среща? Говори се, добави тя, че бил свестен човек. Генералът, за когото ставаше дума, беше началникът на Окръжното управление на МВР и в негова власт беше да отменя решенията на своите подчинени. Това наистина е шанс, помислих си аз, и вдигнах телефона. За моя изненада съдбата бе решила генералът да е там. Отгоре на всичко, секретарката му не направи опит под някакъв измислен претекст да отклони молбата ми за разговор с него. Гласът ми трепереше, докато му обяснявах нашия случай, но той се отнесе делово и ми определи среща. Надеждата се опитваше да потисне унижението, което изпитвах в душата си до деня, когато се срещнах с него.

Това беше първото ми и последно посещение в известното на всички Окръжно управление на МВР. На срещата отидохме заедно с жена ми. След стриктна проверка ни пуснаха да влезем и един капитан ни заведе до канцеларията на генерала. Нямаше съмнение, че шефът му разиграваше евтина популярност, демонстрирайки достъпност два часа седмично. Той беше съвсем наясно, че не представлява почти никакъв риск да се дадат паспорти и на двамата членове на семейство като нас. Едва след няколко години разбрах, че този цирк не беше нищо повече от един малко по-фин начин да се държат под контрол хора като мен. За първоначалния отказ причината беше формална, а не законова. Полицейското правило беше, че съпрузите не могат да пътуват на запад заедно – единият пътува, а другият остава в страната като заложник. Все пак в нашия случай имаше нещо необичайно: аз бях този, който имаше причина да пътува до западна държава, защото бях регистрираният за представяне на доклад на медицинската конференция, а точно на мен отказаха да издадат паспорт. Добре знаеха също, че само аз имах шофьорска книжка и жена ми нямаше как да пътува сама. Естествено, би могла да вземе самолет, но за тях беше почти сигурно, че тя няма да плати толкова пари, за да отиде сама на конференция. Трябваше да предугадя този капан веднага, но всъщност го открих доста по-късно. Ако решехме да се примирим с положението, пътуването нямаше да се състои (за което те пет пари не даваха), а ако един от нас решеше да не се върне, за тях щеше да бъде една беля по-малко. Обаче, ако държахме на своето и настоявахме за моя паспорт, тогава аз щях да стана зависим от тяхната „щедрост“ – без някаква специална причина и противно на правилата да ме дарят с изходна виза. По онова време не бях наясно с тези сделки, напълно прозрачни за посветените.

И действително, генералът благослови моето излизане и направи всичко възможно да представи това като лична услуга – защото бях толкова симпатичен и порядъчен гражданин. Той ни поздрави иззад масивното си бюро и ни подкани да разясним нашия случай. Сторихме го с голямо притеснение, макар и да усещахме, че е част от ритуала. После той ни попита вярно ли е, че имаме четири деца. Разбира се, казахме, вярно е. О, колко нетипично и патриотично, възкликна той. И така, за около пет минути се отклонихме от въпроса към обсъждане на децата, отглеждането им, разходите, както и блаженството да бъдеш родител. И тревогите по тях са нещо в реда на нещата, уверявахме го ние. Внезапно той сложи точка по въпроса, като заяви, че щом сме такова смело семейство да отгледаме четири деца, този път ще разреши да ми бъде издадена виза. Не пропусна обаче да изрази увереността си, че по най-бързия начин ще се приберем при нашите деца. Това ми се стори по-скоро въпрос, отколкото пожелание.

Всъщност какво друго бихме могли да направим, освен „да побързаме да се приберем“? Честно казано, не почувствах особено облекчение; напротив, в мен се прокрадна подозрението, че това надали щеше да бъде последната ми среща с представителите на тази институция. Имах все пак някакво удовлетворение: така силно желаех да отида на конференцията в забранения Запад, че от погледа ми убягнаха клопките на ситуацията, в която бях хванат. За кой ли път проявих наивност и повярвах, че просто сме успели да се измъкнем през една от вратичките в системата, нарочно направена така примитивно гъвкава. Да не говорим за убедеността ми, че унизителното разрешение ми е дадено заради примерното ми поведение, заради това, че не представлявам заплаха за обществото и режима и заради отсъствието на каквито и да е волности в битието ми на професионалист тогава. Знаех, че и семейството ми не беше без значение. В заслепението си дори не помислих за влошаващото се състояние на досието ми. Нищо чудно фактът, че ще се върнем в Родината, да се отрази с няколко плюса в него – такава мисъл ме споходи няколко пъти. Само каква ирония, че точно цивилният офицер, отговарящ за Медицинския институт, ни повика да ни връчи паспортите. Направих се, че не забелязвам злобната усмивчица, която си беше закачил, докато ни инструктираше как да се държим в Дивия Запад, ако се случеше някой да ни провокира тенденциозно и злонамерено. Сметнах, че се чувства неловко, защото не кой да е, а шефът му от най-високо беше отменил неговото решение да ни държи у дома.

Колкото до парите, това си беше чисто личен проблем. Ние наистина нямахме намерение да се отправяме на път с еднопосочен билет. Радостта от пътешествието ни граничеше с еуфория, въпреки че финансово изглеждахме като бедняци в обкръжението на себеуважаващи се колеги. Върнахме се навреме, като през целия дълъг път се молехме съветската кола изневиделица да не сдаде багажа – нещо, което се беше вече случило два пъти на отиване. Трябваше да се приберем преди изтичането на срока, даден ни от милицията. След завръщането си ентусиазирано разказвахме на всички за нашето пътуване. Постепенно обаче осъзнах, че малкото българи, изтеглили късмета да посетят някоя западна държава, обикновено не споделяха охотно за дребните си удоволствия в чужбина, особено пък с тези, които не бяха имали шанса да пътуват навън.

Няколко любопитни неща се случиха по време на пътуването. В началото ме заболяха очите от ярката пъстрота на пейзажа както в градовете, така и в селищата, през които минавахме. Не бях привикнал на толкова много цвят – дори осевата линия на шосетата в Австрия беше жълта. Когато стигнахме покрайнините на Мюнхен, загубихме ориентир и отбихме в зона за почивка, за да питаме накъде да продължим. Обърнахме се към човек с трансплантиране челюст, който удивително приличаше на прочутия Ники Лауда от Формула 1. Попитахме го как да стигнем до Щутгарт. Той извади пътна карта от колата си и, след като ни обясни маршрута, ни я подари. По-късно, в Хайделберг, проблем се оказа паркирането, понеже не искахме да плащаме. Пристигнахме в петък следобед и успях да намеря свободно място сред другите коли на площада на Стария град. Оставих колата на един тротоар, като се направих, че не виждам знака, забраняващ паркирането през почивните дни. На сутринта, идвайки към празния площад от обратната му страна, отдалеч забелязах един полицай да обхожда самотната ни и опърпана Лада и се вцепених. Все пак бързо превъзмогнах импулса да побягна и колебливо закрачих към колата. „Ваша ли е, господине?“ – попита любезно полицаят. „Да – казах, – моята“. „Погледнете тук, ако обичате – продължи той и отвори предната врата. – Забравили сте да я заключите, скъпи господине. Разбирате, че могат да ви оберат, нали? Ето тук – фотоапарат, дамска чанта. Тъкмо се обадих по радиостанцията да дойде колега да я пази“. Благодарих на полицая, все още невярващ, че ще си тръгне без да ме глоби. Понятието „частна собственост“ беше чуждо за мен – същността му включваше и задължението на полицая да я охранява.

Колата ни все пак се развали по пътя за Кьолн, малко след Бон. Аз реших да продължа на автостоп, за да не пропусна предварително уговорена среща с един колега, а жена ми остана да чака Пътна помощ. Веднага ме взеха на стоп, а и пътуването се оказа приятно. До Кьолн ме закара учител на средна възраст, който спря по пътя, за да ме почерпи нещо за пиене. Човекът, който ме закара обратно до Бон, ме покани у дома си и ми подари бутилка вино от собствената си изба. Когато най-сетне се върнах на мястото, където бях оставил жена си и колата, хората от Пътна помощ си бяха свършили работата и отново можехме да потеглим.

Всичко случило ни се беше в пълен контраст с пропагандата и предупрежденията, които ни бяха отправили в милицията. Всекидневието ни погълна по старому. Обаче една рана се беше отворила дълбоко в душата ми – рана, която нямах желание да лекувам. Очите ми окончателно и безвъзвратно се бяха отворили за собствената ми космополитна природа и тепърва трябваше да подлагам на преоценка всичките си критерии – житейски, професионални, политически и философски. Беше ми ясно, че не мога да променя системата. Просто нямаше „други“, с които да работя заедно над такъв славен проект. Себе си обаче бих могъл да променя. Пътуването ми на Запад се оказа не причина, а катализатор на решението ми за промяна. Започнах да разбирам, че досега бях насочвал енергията си неправилно – живеех на неправилно място, вършех неправилни неща, залъгвах се с мисълта, че съм полезен. Дали някой беше програмирал това или грешката беше изцяло моя? Все още пазя доказателства, че през тези твърде драматични за мен години, аз съм хвърлял вината за своя неуспех (а и за провала на комунистическата система) върху несъвършенствата на отделната личност. Психологически не бях още узрял да отхвърля комунизма по принцип. Но бях достатъчно живял, за да отхвърля всякаква надежда, че комунистическата партия може да функционира по-добре, ако бъде ръководена от други, по-добри комунисти и че статуквото може да се промени.

За съжаление, да променя себе си означаваше да се отърся от всичко, което ме свързваше с хора и институции, зависими от моето присъствие. Бях преживял тридесет и шест години на едно и също място, получавайки почти недоловими печалби от малкото, което бях сътворил и отгледал. При това бях се обвързал с толкова много хора и проекти. Нито един от проектите, уви, не беше мой собствен.

Основният обект на разрушителното ми желание за промяна беше моята професия, донесла ми повече разочарования, отколкото удовлетворение. Хабилитирането ми беше сигурно и щяха да ме сметнат за луд, ако напусна. Не защото не бих могъл да печеля повече пари другаде, а поради високия обществен престиж, на който преподавателската работа се радваше. Ако бях истински решен да търся промяна, логичният избор беше да напусна.

Стана така, че през февруари 1983 г. аз наистина се преместих в София, намерих си временна работа като участъков лекар в една квартална поликлиника и се опитах да стана свободно практикуващ журналист. Този мой ход не остана без последствия за втория ми брак. Преди това жена ми и аз живеехме с родителите ми и родителите на моята майка. В желанието си за промяна, обаче, аз скъсах връзките си с родния дом и с жена ми, а там останаха и четирите ми деца. За мнозина обстоятелствата около развода ми (който се проточи почти две години) замъглиха основните причини за тази моя постъпка. Според общественото мнение, бях поругал най-съкровените и традиционни ценности – бях се отрекъл от грижите за добруването на децата ми и се бях отказал от гарантираната и престижна академична кариера. Мълвата разнасяше случая, украсен с всевъзможни садистични нюанси. Присъдата беше жестока.

Текстът се публикува със съгласието  на автора.

Златко Ангелов

Златко Ангелов (1946) е български писател, който живее в Испания. Автор e на мемоарната книга „Communism and the Remorse of an Innocent victimizer“ (Texas A&M University Press, 2002), сборника с новели „Еротични спомени“ (Сиела, 2012), сборника с разкази „Любов на Boogie Street“ (Скалино, 2013), книгата за Америка „Моята Америка“ (Ерго, 2015) и сборника с литературни есета “Литература на края на света” (Лексикон, 2017). Негова публицистика и литературна критика четете в дигиталното издание „Неизбежна проза“, както и на личния му блог www.antipropaganda.net.

Други статии от този автор

Посетители

37
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 1 ден
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 5 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 5 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... Сряда, 21 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко прави един... Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Без да съм... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019