От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Дядо Станойчо, наричаха го Гърлицата заради бързите му нозе и защото от Лешко до Горна Джумая можел една овца невързана да води, разкаваше за комитското време така:

Ние лещани бехме от вътрешните, падеждани спадаха към върховистите. Стара ежня гореше помежду двете села, що имаше да делим опустело, но хорска му работа, все за нещо да се дърлят, да се джавкат като псета за разгонена кучка. Прибираме се ние от пазар, идем от градо, а падеждани чекат. Ако бърже те носат нозете, арно. Ама докопат ли те, бой те гощават, та ти държи цела неделя. Тръгнат ли падеждани за към Логодаж, всички пътеки завардим, па ги сгащим и да видиш, оле-мале, връщаме им дажбата. Сватба ли се дигне в наше село или у Падеж, не минава без борба кой хорото да води. Гайдата писка, ситним четворното, земята пуши и току напираме началото да хванем, а падеждани бранят, момите за пояс държим, ама очите ни терат началото, ние лещани нападаме, срещу нас настръхнали падеждани. По некое време се разсипе хорото, плетове падат, колове се дигат и да видиш патардия, глави пукат, моми пискат, прах се дига, лаят кучета, мале, мале. После спираме като некой знак да ни е дал и охкат едни, скимтят други, кръв струи под калпаци, очи се затварят, куца некой, друг се за пояс държи. Наместват се капи, повиват се пояси и тая бъркотия пак гайдата оправя, писне игриво и наново на четворното наскачаме. Момите плахо надойдат и лудо рипаме чак до среднощ.

Това арно, ама голема беля дойде кога политиката ни омота главите и тръгна битка между вътрешни и върховисти. А народо уж прост, но нищо напусто не минава край него, имена ни лепна, та ни легнаха като гащи на дупе, нас вътрешните коцкари нарича, торбари на върховистите вика. И началниците не мирясват, тежки си закани хвърлят, мълви пълзат сред людето, клин се впива да разцепи народното единство. Чу се, пропукали първи пушки, ударили се некои наши чети с върховистки, враго ли объркахме, наситихме ли се него да гоним, чавки ли акъло ни изпиха?

А един ден събират ни лещанските комити, думат ни, нема на глава да се излезе с върховистите, само бой ке облекчи препирнята. Па нареждат ни началниците с падеждани да се ударим, на другия ден, на ридо Чукарци. На утринта се измъквам с пушка и току да отворя порта, баба ти Достена, падаше си люта, ми рипва и вика никъде нема да одиш, от дома да не си мърдал, деца немаш ли, стоката комшията ли ке оправя. Думам й да ме не спира, защото за свободата съм кренал да се бия, а тя повече се люти и нарежда, големците – вика – ви мътат кратуните, а вие ветър гоните. Кучето прискимте, кокошките врекнаха, магарето зарева, думам на Достена да не дига шумотевица, оти ке съсипе потайността на делото, а тя вика та вие и току ми зашлеви плесник. А аз пушката ли да държа, мене ли да браня, рипвам навън и право към сборнио пункт. Зад мене проклетии сипе, огин да те порази, слънце да не видиш и що ли не. На път срещам другари и те се плачат, комай у всека къща имало същата прощална неволя.

От към Ушите полека денят тръгна да слиза, ама мъгла легнала напреко Лешко и Падеж. И Чукарци, ридо между двете села, местото на полесражението, се не види, вървим ние у мъглата, посоката само държим. Катерим се нагоре през дъбиците, десетарите напреде теглят, ние тех следваме и за враго се озъртаме. Съчки пукат под цървулите, шумата шуми, десетарите се лютат, знак ни дават да стъпнуваме полечка. А ние с пушките напред газим, засукали мустаци, наежили се като петли, падеждани тераме и им се върло каним. Дъбиците разреждат, стръмното се изсипва надолу, равното стигаме, върхо гледаме. А горе – страхотия, гръм се изсипва, дърветата потреперват, баш срещу мене глас вика:


Small Ad GF 1

– Стой, ке те коля!

Що е истина, уплаших се, ако и юнак да падах. Но овладевам положението, право на земята легам, с шумата се слепвам и мера с пушката напреде. Оня отсреща и той се цели у мене. Гледам два рунтави мустаци мърдат, жълти пожълтели от тутун, па кой мислиш се кани душата ми да зима, дедо ти Гьоре Будишки.

– Гьоре, ти ли си? – му викам.

– Не мърдай! Ке пукам!

– Не ме ли позна бре, Гьоре? Аз съм, Станойчо Гърлицата.

– Не те познавам Станоя, оти нема роднинство у комитските работи.

– Ама Гьоре, истина ли ке ме пукаш?

– Уха, таман съм те фанал на мушка.

– Как така бре поразник, нали у неделя заедно сме яли и пили на престъпулка на твой Младенчо?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Това за престъпулката си е наша работа, а сражението войводите нареждат. Аз съм се клел…

– И аз клетва съм давал бре, ама никой не ми рече оти зет и шура требе да се тепаме. Аз враг ли съм ти бре?

– Може ли сражение да има, а врагове да нема, а?

Сербес беше дедо ти Гьоре и тогава сербезлъка си показва. А докато думаме с него и другите от четата лещани се разпознават с падеждани, кой сват открива, кой кум, кой баджанак, едни други се срещаме и ръце си стискаме, и ежнята като дим изчезва. А слънцето се дига над Малешевията, мъглата към доловете бега и пушки по дъбиците окачваме, право на росното седаме, едни други се гледаме и весело си думаме. Вади кой ракийка има, за ядене що Бог дал и всичко на комитска софра слагаме, наздраве си викаме и арно си я подкарваме. Времето минава, ракията съгрева кръвта ни, весело ни става и хоро подкарваме, ама за началото се не караме, нали момите ги нема. И поред го водим еднъж ние, после падеждани. И пак седаме, сладък моабет захващаме, и наздравици за свободата дигаме, и майката на султано често споменаваме.Слънцето взе да заваля към Свети Илия и песни как си пеем, некой с пищова гръмва. Тишина страшна настава. По едно време нашио десетар рипа, виновника да търси, но насред път се спира, към всички се обръща, па се провиква:

– Момчета бре, комити бре, не се ли много заседехме? Ами ако некой големец дойде, та ни сгащи как ядем и пием, а битка не водим, а? Я малко да попукаме, оти сражението изпускаме.

Всички съгласие даваме, че арно се е сетил нашио десетар оти сражението изпускаме и право на пусиите бегаме. Ние вземаме лещанската страна на Чукарци, падеждани срещу нас залегат. И почва се пукотия яка, какараските врекат, към небо се дигат, ние гръм и огън хвърляме към падеждани, падеждани с огън и гръм ни целят. И гледам до мене един се смее и вика:

– Я, я, те го отсреща шурата, са ке го гръмна.

И се цели у оня, па примижва с две очи, спусъка натиска и се настрани извива. А куршумо знаеш ли кой гявол гони. Отсреща противнико жив си живее и се смее.

И кога слънцето тръгва да зайде зад Лещанската планина, знак се дава да оставаме сражението. Надигаме се лещани от пусията и падеждани от техната, и се гледаме, и се броиме, танто за танто, от падеждани нема убити, и ние лещани всички сме живи. Па се стегна четата наша и с юнашки песни потегляме към дома.

Та сражението арно мина, големо пукане падна, много джапане исфърлихме, ама за мене лошото ме чекаше у село, оти баба ти Достена сопа ми беше приготвила, пуста да остане. И по натам синко що биде, не е за разправане…

Владимир Каперски е български писател и журналист.

Pin It

Прочетете още...

Циганската лъжица

Красимир Дамянов 18 Ян, 2018 Hits: 7176
След като дълго се колебах в коя най-сигурна…

Ван Гог в Париж

Тодор П. Тодоров 16 Апр, 2013 Hits: 6729
Аленочервени нощи. И възпалени очи. Кисели…