1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

(Откъс от романа на Бойка Асиова „Яловата вдовица“).

Бойка Асиова,
„Яловата вдовица“
Изд. „Жанет 45“, 2007

2011_06_jalovata

Враница беше невръстно девойче, когато градчето видя свободата си.

Полкът в строй, с музика и знаме в челната ре­дица навлезе от източната страна и се отправи през центъра направо към конака. След него се мъкнеха полската артилерия и обозът. Предизвестени и все пак недоумяващи какво точно се случва, хората тичаха да ги посрещнат. Възбудата обхвана всички – и малки, и големи. Викаха „Ура!“, увлечени от възрастните деца­та крещяха и свиркаха с по два пръста в уста. Някъде сред дрипавия момчешки рояк светеха широко отворе­ните черни очи на девойчето, попаднало в градчето с пороя бежанци от Егейска Македония след последно­то въстание. Самотно, с безброй въпроси в детската си още главица, тласкано от неосъзнатия инстинкт на всяко живо същество към свобода, търчеше заедно с всички да посреща освободителите.

Преди редовната войска да влезе в града, сборна чета комити атакува казармата предната вечер. Тогава падна един от войводите. Сетне го погребаха в двора на гробищната черква до мястото, където лежат костите на свещеници и над гроба му по-късно побиха скромен кръст. Беше другоселец, но местните не допуснаха да се затрие името му от благодарност за неговото участие в освобождението на родното им място.

Безвластие и опиянение завладя града и всичките села в околията, нанизани в единна яка около ниските склонове на планините, още в първите дни на освобож­дението от чуждото владичество.

Свободата се оказа непосилна за мнозина. Непознали я истински, не можеха да я позволят и на други. Получили я, застрашаваше ги да я превърнат в тирания. До вчера роби – плахи, покорни, примирени, изведнъж дадоха воля на инстинкти и наклонности, диви страсти и лакомия, лошотии, за които и те самите не подозира­ха, че носят в пазвите си. Мрачното желание за отмъ­щение, таено дълги години, но цицало отровена кръв от сърцето на обезправения, порасна за една само нощ, размърда се и се събуди.

Падна страшно тарашуване по къщите на пома­ците, повечето от които презглава побягнаха, а някои и неуспели да вземат със себе си жените и децата си дори. Сами го нарекоха яма. Зейна в нозете им свобод­но пространстнво, в което можеха да влизат и да изли­зат както и когато си поискат. Без пранги.

Размомиха момите, разбулиха булите. Бая жени раз­чекнаха в затъмненото си съзнание и отприщен нагон. През двор под земеделските сайванти висеше по някоя бесилка и на нея се поклащаше изплезил езика си помак.

„Командаааант, командаааант!“ – викаха през нощ­та няколко кадъни, изкачили се на покрива на къщите си. Хванали се за капандурите, деряха се една през дру­га с все гърло. Ревяха за помощ, изплашени до смърт от напъващите да влязат похитители.

Мъж, извлякъл шевна машина пред чуждата порта, се тресеше от колебание: да я замъкне ли първо у дома си и пак да се върне, ами ако не намери повече нищо!? Друг, вдигнал на рамо каче с масло, притичваше надолу по улицата. Зарязан насред пътя завързан с въжета денк със завивки привлече вниманието на трети. Затича се, видя му се тежък и най-вече излишен с натъпканите в него шарени юргани, в почуда какво да го прави, взе, че го ритна. Чу откъм курника птичо крякане и се върна обратно, посече уплашилия се петел. По-нагоре в друг двор през оградата видя патици – мохамеданите оби­чаха печени патици и добре ги угояваха. Фукна петела, втурна се към клатушкащите се птици. Дотътри се до вкъщи с един чул, два тлъсти патока и ятаган с кокале-на дръжка и разперени уши. Трескав и доволен, че се е уредил с плячка. Реши, че ятяганът е ползван в Баташ­кото клане и това го издигна в собствените му очи, като човек, който е извършил справедливо възмездие.

УДАВИХА ПЧЕЛИТЕ

Прешелкова чешма шуртеше с голямото си метал­но гърло. Подпряна до един камък, по-скоро до скала, от нея нагоре започваше планината. До нея, види се току-що, бяха тупнали тежки големи восъчни кълба, из чиито клетки лениво изтичаше медът. До тях се върга­ляха пчелни кошери. Беше студено и пчелите отдавна се бяха прибрали да зимуват. Мъжът наливаше в кошер след кошер вода направо от чучура, за да ги измръзне. След това го тръсваше в канарата. Пчелите можеха да се справят с дивия стършел, проникнал в кошера, за да им ограби меда. Обвиваха във восък този нападател и той издъхваше в мига. Ала човекът? Тези най-работливи от всички божи създания, вдървени и мокри, в този злокобен за тях час мъртви се посипаха из плетеното върбово жилище в нозете му. Това беше известният в околността търговец на восък Максе. Тукашният край беше подхо­дящ за пчеларството поради обилната паша за пчелите и този занаят никога не е западал в него. Пчелини има­ше и по градините, и покрай младите горички в селата и в градчето. В работилницата си Максе притежаваше огромно менгеме за восък, за чиято ненаситност тряб­ваше много вощина. Нея изкупуваше той от пчеларите в околността. Сега суровината от най-богатия, с близо стотина кошера, пчелин на аго Джафер беше му падна­ла сама в ръцете. Старият пчелар беше се стопил някъ­де. Едва ли беше побягнал със синовете си. Ни крака, ни години живот пред себе си имаше, за да изостави дома си и богатото си стопанство, създадено с толкова много труд и да хукне към чуждата му земя. Сигурно се беше скрил някъде наблизо. Пчелинът му, наследен от баща му и поддържан десетилетия, стоеше сиротен. Тази пролет беше подмазал търните с говежда тор и ги бе покрил с прясно обелени смърчови кори, за да не ги яде дъждът. Правеше го това на три години. Ловеше напро­лет рояците, дебнеше ги с часове и дни, за да поддържа пчелина. Грижеше се за животинките бетер за деца, но и те му се отблагодаряваха с обилен мед.

Сега търговецът на восък Максе, опиянен от въз­можността да граби, изтръскваше питите на земята и всички дошли се нахвърлиха да чупят, да дъвчат лакомо и изсмукват от тях меда. Като по команда се завтекоха в градината, посочена им от него. Заградена с каменен зид, откъм южната й страна се виждаха дългите реди­ци тръвни[1]. Други вече ги бяха изпреварили. Обръща­ха една по една плетените пчелни къщи и проверяваха дали е останало нещо за лапане в тях.

Няколко часа стигнаха, за да бъде унищожено сто­панството, поддържано с любов, с много труд и тънко познаване на занаята.

Мнозиха гълтаха меда с восъка барабар, като невиж-дали, и не знаеха, че дори с този фин продукт, погълнал всичкото слънце и аромати, ако човек преяде може и да пукне. Вечерта ядачите на мед се тръшкаха по къщи­те си, все едно че бяха пасли люцерна. Прехвърляха се като заклани пилета и проклинаха лакомията си.

ЯМАТА ОСТАВИ ГРОЗЕН СПОМЕН

Отмина часът на ямата – похищението на чуждия имот, безогледното изтърбушване на къщите. Остана, грозен, споменът.

Това иначе добродетелно население не можа да се удържи пред изкушението за плячка. Бесът напна, съ­бори бента и се отприщи.

Властта трябваше да тури ред сред възбуденото насе­ление, което не знаеше какво да прави със свободата си. Като дете, което държи в ръцете си запалена, пращяща и пръскаща искри хвойнова клонка на Заговезни. Ако въ­одушевено от красивата огнена гледка замахне и я запоки­ти, ей така, напосоки, и тя падне в близката плевня? Ами пожар ще стане, какво друго. И ще изпепели всичко.

Но властта не съществуваше ей така, във въздуха. Тя беше в ръцете на определени хора и те трябваше да я упражнят мобилизиращо. Не просто да нареждат, да плашат, да заповядват, да раздават шамари, а да под­тикнат освободените люде към съзидание. А зер това беше проста работа? В това объркано време бесовете се оказаха по-бързи от разума.

Опълченецът Айдън Динка се обърна към насъбра­лия се народ пред голямото гранитно стълбище на кона­ка, където щеше да се помещава най-напред общината:

– По-старите от вас, които прекараха дълго време в робство и дочакаха свободата, могат спокойно да ка­жат като библейския свещеник: „Нине отпущаеши раба твоего, Владико“. Сиреч, сега вече отпускам твоя роб, Господи.

Наблизо стоеше дядо Коле, човек просветен, певец в черква, баща на синове комити, войводи и по-сетнеш­ни спомоществователи във възземането на родния им град. Подпрял се с две ръце на бастуна, просълзен и с треперещ глас заповтаря:

– Нине отпущаеши… нине отпущаеши… Господи.

Тази мисъл от великата книга беше казана затрог­ващо, навреме и на място. Развълнува дълбоко религи­озния старец и голям родолюбец.

СЪБОРИХА ДЖАМИЯТА

Полека-лека, едно по едно животът в града пот­ръгна по новому. От вътрешността на страната властта изпрати мъже, работили на държавна работа. Някои, учили в странство и донесли в родината си опита на модерния свят, трябваше да го приложат и в новоосво­бодените краища.

В околийския център дойде и финансов началник от Стара България. Той трябваше да тури в ред дър­жавните имоти и да се грижи за опазването им. Строг и сериозен, заработи веднага и скоро даде отчет пред своите началници за наличните държавни постройки, в които могат да се настанят всички учреждения, пред­ставляващи държавната власт.

По-първите мъже в градчето му уредиха гуляй в конака. В стаята, в която се беше настанил да работи, на масата димеше току-що донесен от фурната гювеч. Едрите късове овче месо, сварени хубаво и запечени, та лойта по тях хванала кехлибарена хрупкава коричка, представляваха гледка, на която не можеше да се устои. Уханието, което се носеше във въздуха, размекваше вся­ка воля и обещаваше сита веселба. Котелът с вино, из-напред донесен, прибавяше своя дял в угодното разпо­ложение към песни. Финансовият отпусна душа и запя. Гласът му – кадифен, мек – свободно излизаше из гърло­то му и изпълваше с топлота малката стая. Отпървом се изненадаха. Защото господинът беше с очила, купешко палто и купешки обуща. С ръце бели и чисти нокти, с нежна кожа, видимо не пипали познатите им сечива от всекидневния тежък труд. С бял нагръдник, какъвто по­вечето не бяха виждали. Нему сякаш не прилягаха тия песни. Цялото му същество беше твърде важно и гласът му наистина ги изненада. Зяпнаха го сладко учудени. Той се отпусна в песента като в люлка.

Да сум бистра вода, мамо,
мамо мори, майчице,
я знам кай да тека,
стара мори душице.

Яз бих текла, стара мори майко,
яз бих текла, стара моя майчице,
низ дребна тревица,
стара мори душице,
кай моето либе…

Не всички знаеха песните, които финансовият началник подхвана. Навярно те бяха песни на него­вия роден край или просто на майка му и на тейко му. Но като се съвзеха от първоначалната почуда, всинца го подкрепиха, макар и само с едното гърдене. Което никак не е малко. Подложените ниско мъжки гласове придаваха плътност на мелодията и покачваха нейната завладяваща сила.

Някои от участниците в гуляя час по час излиза­ха. Придавайки го на всеобщата възбуда, завладяла за­дълго жителите на този град, финансовият сметна за нормално да не ги свърта и тази вечер на едно място. Дори край такава красна трапеза. Точно когато затвори очи и пое въздух, поспря за миг и преди да продължи със следващата песен, началникът чу откъм прозоре­ца силен възглас: „Айдеее…“. Разбра, че вечерята му е устроена, за да съборят минарето в това време. Защото с идването си той и останалите участници във властта ясно и категорично заявиха, че щуротии не бива да има и че те не биха подкрепили никакви издевателства над друговерското население.

– Добре ме нагласихте – рече данъчният. – Не бива­ше. Така не биваше – разкайваше се господинът за сла­бостта си, която бяха употребили сътрапезниците му

– Не се коси, господине! Айда наздраве – опита се един от домакините да замаже станалото.

– Наздраве! – бързо се повърна назад, за да не раз­вали всеобщата хубава вечер финансовият началник.

Всички вкупом се съгласиха, че стореното – сто­рено, назад не може да се върне. Тя, джамията, и без това беше изгоряла. Останала да стърчи само кулата й, клюмнала след пожара, като преклана в мястото на ви­калото. Щеше само да грози площада.

Песните вече се бяха закачили като череши и тряб­ваше да се извадят една след друга от кошницата. Слад­ки и упойни изпълваха стаята и политаха навън в гъс­тата тъмнина.

Пяха докато нощта превали и се сипна зората.

АДЖИДАМБО

По време на ямата, с разпасани от свободата пояси мъже бяха влезли и в сиромашката къща на Аджидамбо. Вътре нямаше нищо за задигане. Знаеха, че е луд, но под­тикнати от кипналата в гърдите им мъст, сетиха се и за него. Напънаха да похитят и неговата еднострейка[2], ко­ято приличаше по-скоро на леговище на умиращо старо животно, отколкото на човешко свърталище. След малко мъж излезна от нея и размаха ятаган с кокалена дръжка. Рече пред останалите, че точно това е сечивото, с което Аджидамбо е клал нашите в Батак. Така ли беше или не, нямаше кой да потвърди, но заявеното настърви остана­лите още повече и те продължиха да тарашат напуснати­те турски къщи. Дали този точно ятаган е въртял, важно ли е. Истина е, че е бил сред колачите в Батак.

Клал заедно с другите джелати в самата черква на родопското селище. Тая тенекия дрънчеше след име­то му повече от трийсет лета. Върнал се в родния си град. Види се, дълго се е скитал по царщината – до­шъл си побелял и луд. Лудост, която го беше обърнала от кървавото лице на смъртта към живота. С цената на изгубената свяст сякаш беше осъзнал какво е сторил. Гонеше го неутолима жажда да прави добро, за да по­лучи опрощение. Цепеше дърва на хората, сечеше кир­пичи, ходеше в гората за дърва, копаеше вади, държе­ше при налбантина докарания за подковаване добитък. Това можеше – това правеше. Не взимаше пари. Когато му дадеха кора хляб за свършената работа, изпитваше истинска благодарност и на лицето му се изписваше недоумение. Сякаш не преставаше да се пита за онова жестоко клане: „Аджеба, защо го направих?“

Движеше се като едно предупреждение към окол­ните за това до каква дълбочина може да провърти свределът на съвестта. Зиме и лете ходеше все с едни и същи дрехи. Разгърден. Студ и жега за него не съ­ществуваха. Не го докосваха нито ледените пипала на зимата, нито жарта на лятото. От паметта му, види се, беше изтрита способността да усеща времето.

В един и същи час Аджидамбо пристигаше при градската фурна. Фурнаджията му даваше самун, той изсвирваше и кучетата се скупчваха с радостно ским­тене в очакване на своя дял. За себе си несвестният мъж не оставяше ни залък. Този обред се повтаряше всеки ден.

Мюсюлманите смятат кучето за особено животно и гледат на него като на свещена твар, чрез отношенията с която могат да получат опрощение. Никога не подми­нават пес, без да му отчупят от хляба си. И ако другите го правеха от най-обикновено суеверие, то Аджидамбо го вършеше с искреността на вярващия.

Беше засадил цяла гора. Изравяше саморасляци, закрепили се около стари дънери, и ги пренасяше на онзи обгрижен от него гол скат на Рила. Садеше фи­данките, донасяше в кожена торба вода от кладенчета-та и ги поливаше. Загръщаше ги с листа и клонки, за да удържат на вятъра. Вардеше ги като запалени свещички. Ломотеше им нещо, баеше им като на полазени от уро­ки деца. Стъпканите и изсъхнали борчета пресаждаше с нови. Сади я тази гора има-няма през целия остатък от живота си. Гората остана с името Аджидамбова.

Същият този Аджидамбо в нощта, когато изпадна­лите в крайна възбуда мъже се впрегнаха да съборят изгорялото в големия пожар минаре, се озова на пло­щада. Притеглен от мощния общ възглас „Аааааааа!“, сам се докопа до въжето. Дълго, снадено от дузина къси, с него бяха опасали в няколкокатова примка тя­лото на минарето във високата му част над викалото. Някогашният убиец дърпаше с все сила заедно с дру­гите и викаше същото „Аааааа!“. Жилите по врата му бяха издути от съпротивата на непомръдващото се ка­менно острие, но лицето му изразяваше доволство от участието в това дело, сякаш жадувано и от самия него цял живот. В навалицата никой не го забеляза. Двама от мъжете продължаваха да подкопават сградата в ос­новата, докато клюмне, след което отскочиха встрани. Сговорната дружина дръпна за последно и тя поддаде. Още един опън и изгризаното от пожара минаре се съ­бори на земята. Чу се тежко и тънтящо „Буххх…“, след което последва общото „Айдеее…“, същото, което чу през прозореца финансовият чиновник в разгара на го­лямата гощавка.

След няколко дни неколцина стари помаци наме­риха кураж и се захванаха да разчистват гробището на своя храм. Молитвената постройка беше изгоряла заедно с опожаряването на центъра на града, но мина­рето, което стърчеше до снощи, представляваше вече само куп камъни и тухли, омешани с парчета опушена мазилка.

Низ уровището избираше камъни и някои по-голе­ми парчета тухли и старият Мустафа. Този човек през Илинденското въстание беше спасил една от махалите от пожар. Не беше позволил на едноверците си да подпа­лят къщите на християните. С таченото си име беше им препречил пътя в решаващия миг, готови да захвърлят горящите факли към отсрещните прозорци. Сега ровеше в могилата, покрусен от вината, че нищо не можа да сто­ри, за да не поругаят божия храм. Намери се в този час един от зяпачите, който знаеше благодеянието му през ония страшни дни на лето 1903-о, та му рече:

– Ей, аго Мустафа, на тебе ле се падна тая работа?

– Дунята[3] е колело, козум. Върти се. Това що е от­горе, дойде отдолу – обясни старият помак вечния ред на световните промени.

От централната джамия не остана и следа. Едни я събориха, а други изнесоха останките й като на умрял човек. С малката в покрайнините беше лесно. Далеч от управата, никой не забеляза кога и тя изчезна.

А Аджидамбо след нощта на поваленото минаре, вързаните въжета за което и той дърпаше с лудо усър­дие, повече никой не го видя.

На пролетта, като се стопи снегът, секачи го наме­риха в Аджидамбовата гора. Както си бил седнал, опрял гръб в една стара мура, околовръст все млади дървета. Неговите крехки още борички, погалени от пролетния ветрец, се полюшваха като в моминско хоро.

Навел глава, скръстил ръце, изпружил нозете. По­луразложен. В ония дрехи, с които всички го знаеха, разгърден, обезобразен от тлението. Навярно виелица го е застигнала, замръзнал е в засадената от него гора и там си останал. Дърварите го погребаха под дърво­то. Даже изсякоха кръст върху ствола му. В чудене ка­къв точно знак да оставят, че тук има човешки гроб, решиха и издълбаха християнския знак. Сетне кръстът зарастваше, кората го обхващаше, мурата сълзеше с дребни капки смола и белегът заприлича на стара, гно-ясала рана.

Нарекоха мястото Аджидамбов гроб.



[1] тръвна – плетен конусовиден пчелен кошер. Бел. авт.

[2] еднострейка – къща с една стряха. Бел. авт.

[3] дуня – свят. Бел. авт.

Pin It
Бойка Асиова
Бойка Асиова е българска писателка и журналистка. Автор е на книгите „Добрата дума“ (1985), публицистика, сборниците с разкази „Сребърна пара“ (1987), „Да излъжеш дявола“ (1999), „Мир вам, сто врабчета“ (2001), „Приписки“ (2003), „Време назаем“ (2004), „Песните на мама“ (2005) – сборник народни песни, както и комиксът за юноши The X Files skin Deep (1998). Сборникът с разкази „Мъжко можене“ (2002) и романът „Яловата вдовица“ (2007, II изд. 2007) са издадени от „Жанет 45.
Други статии от този автор

Посетители

114

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Ако щракнете върху... преди 1 ден
  • читател писа Още
    Текстът е супер, а... преди 2 дни
  • Format Z писа Още
    Ето още едно... преди 2 дни
  • Valpet писа Още

    Поздравления към г-н... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    А Кнаусгор отлагах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Кога ще ни зарадваш с... преди 1 седмица
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст,... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Още по-големият... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Как да няма? Има!! Ето... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Който е гарантирал... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Смущаващото е, че... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Ау, хайде да пратим... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Броя на Азовците не е... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    А защо няма снимки на... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Значи, ако има избори... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Украйна за Русия е... преди 1 седмица
  • bozo писа Още
    Война между САЩ и... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Моето впечатление е,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Неграмотността на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Абсолютно точно и... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Като  шоп ще спомена... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Звучи ми много... преди 2 седмици
  • Ясен писа Още
    Съвсем естествено се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И още: приемам... преди 2 седмици