1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

С благодарност към Лиза

София. Улица „Вашингтон“ – между „Трапезица“ и „Пиротска“. Малко по-надолу са Халите. Покрита е с едри павета, а тротоарите – с каменни плочи, различни по раз­мер (децата често играят на „дама“, когато минават по тях). Край тротоарите са наредени талиги – платформи с впрег­нати коне: кокалести, някои от тях са слепи. Колелата са дървени, със спици и метални обръчи. До тях стоят цига­ни, които си приказват помежду си или спорят, или викат някому надалеч. Някои са преметнали навити дебели въжета през рамо. Това е улицата, откъдето можеш да наемеш хамали и каруци за превоз. Тук стават шумни пазарлъци. Тук, минавайки, можеш да погалиш коня, ако не е присвил заканително уши. Можеш да му дадеш да хапне парче хляб, сложено върху опната длан, за да не ти захапе ръката, без да иска. Има къщи на един, два, три етажа, под тях – мага­зини за железария или складове. На ъгъла вляво от нас е Домът на правниците. Срещу него – Македонският дом с кино „Македония“ отдолу. На десния ъгъл има седем-осем-етажна кооперация. Тези големи сгради се виждат и от прозорците, и от балкона. Това е балконът, който през го­рещите летни нощи става на спалня. Майка ми плисва две-три кофи вода, за да го измие, и след като изсъхне, го застила с дюшеци, чаршафи и завивки, слага одеяла на перилата, за да не ни виждат съседите, и цялото семейство ляга там да спи. Папа (ударението е на първата сричка), мама, сестра ми Ида и аз. Твърдо и тясно е, но си сгушен до татко си, което иначе не става често. А отгоре греят звезди, луна и много отчетливо се чуват подковани копита на коне – или на конните полицаи, които дежурят, или на бързащи файтони. А конете са винаги по два и стъпките им ту съвпадат, ту се разминават. Трак – трак – трак -трак, тра-ка тра-ка тра-ка тра-ка, трак-трак – трак-трак…

Улица „Вашингтон“ започва с градина. Там карам колело. Всяка неделя градината става пазар за слугини. Идват селски момичета по на 14-15-16 години в народни носии. Те се хващат по три, по четири в прави редици, държат се за ръце или за коланите и пеят на два гласа. Пеят гърлено. Край тях недалеч стоят майките и бащите им. И те са в носии. Идват домакини сами или с мъжете си, оглеждат момичетата, разпитват ги, пазарят се с роди­телите, уговарят условията и тръгват с някое от тях към къщите си. Защото са го цанили за слугиня. Тук има и много войници – неделя е и те са в отпуск. Събрани са на групички и гледат продължително към момичетата, дока­то някои се престрашат да се приближат и ги заговорят.

На улица „Вашингтон“ на една пряка от нас е синаго­гата. Там в двора влизаме с майка ми на връщане от паза­ра с жива кокошка, току-що купена, за да я заколи шохетът. У дома майка ми я попарва, както е обезглавена, с чайник вряла вода в един леген, оскубва я, после я опърля на син­кавия пламък от спирт за горене, разлян върху чиния, из­важда вътрешностите, отделя тези от тях, които стават за супа – сърцето, дробчетата, шийката, яйчицата; разрязва стомахчето, обръща го наопаки, маха мръсните камъче­та… Аз я наблюдавам, докато готви.

Наблюдавам и всички действия на шивачката, когато идва вкъщи да шие на майка ми рокли. Обикновено шие цели два дни. Тя ми позволява да натискам педала на шев­ната машина, да махам тропоските, да навивам масурите. От оставащите парчета плат шивачката ушива костюмчета за мен и сестра ми.

Когато е по-студено, аз нося къси панталони, но чо­рапите ми са дълги, рипсени. И за да стоят опнати до горе, нося елече с копчета, на които висят жартиерите, закопча­ни за чорапите. Когато е много студено, слагам и голф -панталон, чиито крачоли се закопчават под колената.

В синагогата ходим цялото семейство два или три пъти годишно. Баща ми не е религиозен, майка ми – до­някъде. Например един ден в годината не яде нищо, само пие вода. Тя прави „танит“. Двете ми баби обаче са рели­гиозни. И отиваме заради тях да честваме големите еврей­ски празници. Така казва баща ми, за да ме убеди да дой­да, защото в синагогата ми е скучно. Там се говори и пее на непонятен за мен език. Облечен съм с нови дрехи. Же­ните седят на балкона, а мъжете с кръгли шапчици на гла­вите – на партера. Аз съм при мъжете. На моята глава е носната кърпа на баща ми. Тя е с четири възела по краи­щата. Позволено е и така. Важното е главата да е покрита.

В кино „Македония“ дават филм как царските деца се забавляват. Симеончо има различни играчки, но най му за­виждам за самолетчето, което е като истинско, двуплощник. Симеончо се качва в него и то тръгва. Симеончо го кара сам. Не литва обаче. Гледаме и филм със специални очила: картонени рамки, а стъкла от целулоид – зелено и синьо. Един влак се движи срещу мене и ме връхлита, един фотограф разтяга към мене меха на своя голям фотоапарат върху триножник и мехът се приближава толкова близо, че протягам ръка да го пипна. Но тази близост е измамна. Щом си махна очилата, виждам, че апаратът си е там на екрана.

Папа ни води с Ханзи (той е мой доста по-голям бра­товчед, с него рядко се срещаме) на изложба на „Сименс“ (или беше ,AEG“?… Или „Телефункен“?… Но все марки на електрически уреди) в БИАД на улица Раковски 108 (сега там е партиен клуб). Край стените са наредени много апа­рати, високи колкото хладилници, но черни и с малки екранчета в средата горе. На тези екрани ние виждаме като на кино хората и автомобилите и файтоните, които се дви­жат по улицата. В момента. Да, в момента, защото папа казва на Ханзи да излезе навън и да застане… показва му къде и ние влизаме пак и го виждаме на екранчетата на апаратите. На всички. И го чуваме. Той вика; „Чичо Самииии!…“ И аз се провиквам в залата: „Ханзи!“ Но той не ме чува. Не, явно не ме чува. После папа въвежда Ханзи в тъмна кабина като голям полиран сандък със синкаво ос­ветление вътре, затваря вратата, а мене ме води на долния етаж, под земята. Там влизаме в друга също такава тъмна кабина, аз сядам пред една маса с телефон, папа ми дава телефонната слушалка и на огледалото срещу себе си виж­дам Ханзи също със слушалка в ръка. И ние двамата си говорим. И се виждаме, докато говорим. „Такива ще са бъдещите телефони“ – казва папа.

Вкъщи сме. На вратата се звъни. Дошъл е чичо Челеби, за да ни заведе с майка ми и сестра ми Ида да раз­гледаме неговите две фабрики. Долу ни чака кола марка „Пакард“, номер 25-29. Кара ни неговият шофьор. Аз се возя в автомобил! Миризмата вътре е вълшебна. Не е само на бензин. Сега колите не миришат така.

Аз съм на един от пероните на софийската гара. До мен са леля ми Роза и нейният мъж чичо Емил. Живял съм две седмици при тях. Чакаме папа и мама от Париж – при­стигат от Световното изложение. Вечер е и затова трите фара на парния локомотив (два долу и един горе в средата), който бавно влиза в гарата, са запалени. За мен тази светли­на е ослепителна. Тя е приближаващият се подарък от мно­го далеч. Какъв точно – не зная. Знам само, че имам по­дарък. И го виждам чак когато от прозореца на вагона баща ми подава огромна бала и върху нея е привързан велосипед. Велосипедът е само с две колела, а не като бебешките – с три. Нещо невиждано. Другите деца нямат такива.

За рождения ми ден папа ми е купил кънки с колелца, които се привързват към обувките с каишки. Всяка кънка е с две колелца отпред и две – отзад. Подкарвам ги из къщи, отначало падам, но полека-лека успявам да се задържа, а след малко и да обикалям из стаите. Победа! Лягам си с кънките до възглавницата. На другата сутрин ги няма там – баща ми ги е взел, за да ги върне. Майка ми е решила: не може! – кънките правят резки по пода. Папа се връща с друг подарък – парна машинка – запалваш фитил, той заг­рява казанче с вода, парата задвижва бутало, а то завърта едно колелце. Но самата машинка си стои на едно място.

Баща ми е пласьор в търговска фирма. За да продава стоките, трябва да показва мостри. Тези мостри са с на­рочно направен дефект, така че да не може да се продават. И вкъщи някои от вещите, които употребяваме, са попра­вени мостри. Например гуменият термофор е с лепенка върху кръглата дупка. Зима е, спим в неотоплени стаи и мама слага в леглото ми термофора, пълен с гореща вода. Събуждам се посред нощ с мокри крака – лепенката се е отлепила. Викам в тъмното: „Мама!“ Мама става, пали лампата, обръща дюшека наопаки и сменя чаршафите, за­вивките, долнището на пижамата. Тя налива гореща вода в голямо шише, силно натиска тапата и го слага в леглото при краката ми.

Майка ми е намазала боядисания ни под вкъщи със специална смазка – да лъщи. Вместо да свиря упражненията, започвам да си играя с лъка и цигулката като с меч и щит. Нападам, защитавам се, напредвам, отстъпвам… Толкова е плъзгаво, че падам. При падането цигулката се удря о пода и се разцепва по дължината на две. Неделя е и баща ми си е вкъщи. Знам, че съм много виновен, цигулката струва пари, уроците струват пари, очаквам голямо нака­зание. Майка ми започва да вика. Баща ми взима цигулка­та в ръце, мълчи, бавно я разглежда, показва ми цепнати­ната, дръпва струните – те са се разхлабили от удара и звукът е дрънчащ, грозен. „Чуваш ли? – казва баща ми. -Цигулката плаче. Цигулката страда…“ Аз се разревавам. Баща ми се обръща към майка ми: „Виждаш ли, на него му е мъчно за цигулката…“ А всъщност аз плача от яд и от срам, и от страх.

Живеем в къща с двор в Павлово край София. След­обед е, събуждам се насран. Две-тригодишен съм. Викам: „Мама, мама!“ – никой не отговаря. Излизам от стаята, слизам по вътрешната стълба – и долу няма никой. Кач­вам се на стол, отварям прозореца и викам към отсрещна­та къща: „Мама, мама!“ Майка ми се появява на прозореца на съседите разтревожена. Тогава се разревавам и през плач произнасям изречението: „Ти си си там, а аз тука като не-кой един идиот…“ После при всяко събиране на фамилия­та тази случка с изречението „Ти си си там, а аз тука като некой един идиот…“ се разказва сред всеобщ смях. „Ицко, кажи пак „ти си си там, а аз тука като некой един идиот“. И аз казвам, имитирайки се, „ти си си там, а аз тука като некой един идиот“.

Аз съм на шест. Събуждам се в моя креват. Напикан. Това не се е случвало от много отдавна. Знам, че е позор. Дълго не ставам от леглото въпреки всички подкани – от­лагам развръзката, надявам се на някакъв изход. Какъв – и аз не знам. И когато майка ми най-накрая дръпва завивка­та, караницата е голяма, защото лъхва такава силна ми­ризма… Но интересно – няма бой.

На дванайсет години съм. Ден е. На балкона на кух­нята съм. Живеем на третия етаж. Прекрачвам перилата, стъпвам от външната им страна, на ръба на площадката, хванат с ръце за железата, увисвам назад във въздуха и викам майка ми да дойде да ме види. И тя идва. Плач. Викове. „Ицко, моля ти се недей! Прибери се обратно! Жи­вота ми скъсяваш!“

Веднъж седмично с баща ми отиваме в Централната софийска баня да се изкъпем. Тя е много голяма. Като дво­рец е. С отделни входове за мъже и за жени. Има първа класа и втора класа. Никога не сме влизали в първа. Нареж­даме се на опашка за билети. Баща ми купува един за себе си, един детски (по-евтин) и един за теляк. Качваме се на втория етаж. Зад масичка до вратата седи мъж с бяла пре­стилка. Баща ми му подава билетите и получаваме номер за влизане. Сега трябва да чакаме. Чакащите са много. Залата е голяма, сводеста. Едни седят на пейки, други са прави. Чака се дълго. Щом някой изкъпан излезе, мъжът в бяла престилка извиква силно следващия номер. Трябва да вни­маваш – ако си пропуснеш реда, получаваш нов номер.

Когато най-после влизаме, а това става понякога след час (или след два – преди празници), един разпоредител в бяла престилка ни завежда до току-що освободената кабина. В кабината има кушетка. Ние се събличаме, обуваме си налъми (детски няма), излизаме от кабината, чакаме разпоредителя да я заключи и със сапун в ръка отиваме в къпалнята. Това е голяма ехтяща зала със стени в бели плочки чак до висо­кия таван, с курни отляво и отдясно и в края – душове от жълт метал като златни. Курните са квадратни корита от цимент с чешми над тях за топла и студена вода, а от двете им страни – с места за сядане. Всичко това – облицовано пак с бели плочки, но вече пожълтели. Пълно е с голи мъже по налъми. Само теляците са с по един бял чаршаф, даже не чаршаф, а мокра бяла кърпа от хасе или американ, опасана около кръста. Всички курни са заети, задушно е, топло е, шумно е и се лее вода. Баща ми подава на един теляк, кого­то познаваме от предишните къпания, билета (запазваме си ред) и влизаме през желязна ръждясала врата в малко по­лутъмно помещение с пейки на етажи. По тях седят мъже – чакат, за да застанат пред една тръба, от която излиза мощна струя пара. Можеш да насочваш тръбата нагоре или надолу. Всички сме потни. Заставаме и ние – първо аз, а после баща ми. Едва се диша. Най-после излизаме оттам и сядаме от двете страни на една курна. Нашият теляк е енергичен и с голяма черна кесия от много груба материя ме търка до червено: тялото, крайниците, шията, лицето -целия. С тази кесия телякът търка всичките си клиенти. Тя е лично негова. Облива ме с вода, която гребе с тас от курната. После ме намазва със сапун, масажира ме, от което ме е гъдел, и ме пуска да се изплакна сам под душа. Захва­ща се с баща ми. Изкъпани отиваме в съседния салон, къде­то са двата басейна. Единият е по-малък, но по-горещ. Потапяме се в големия. Седим върху облицовани каменни пейки. Тук ехото е най-силно – аз виквам нарочно. След това се отправяме към нашата кабина. Разпоредителят ни дава два топли чаршафа и ни я отключва. Пита ни искаме ли лимонада (не искаме). Аз лягам изтощен на кушетката, завит в чаршафа, докато баща ми се изтрива с пешкира, който си носим от къщи. И сега, и въобще откакто сме голи, все не смея да погледна онова място на тялото му, където са слабините.

Пратили са ме да купя олио. Живеем на третия етаж. Връщам се с бутилката, натискам долу нашия звънец и още от входа, докато се качвам по стълбите, започвам да плача с цяло гърло. Старая се плачът ми да е сърцеразди­рателен. Майка ми ме чува и от горе започва да вика: „Какво стана? Счупи се шишето ли?… Поряза ли се?… Защо пла­чеш?“ Аз съм доволен. Точно това съм очаквал.

Поредният ми учител по цигулка се казва Гавазов. Той е слаб, с изпито лице, дълъг нос и големи черни обув­ки. Идва вкъщи два пъти седмично, винаги в един и същ тъмен костюм, оръфан, лъскав от носене, с издути джобо­ве, от които се подават нагънати вестници. По време на урока аз прав, а той седнал до мен пред триножника със своята цигулка свирим едновременно упражненията, които ми е задал предния път. Свири със затворени очи – знае ги наизуст. Ту гледам нотите, ту него. На върха на носа му постепенно увисва капка. Не съм сигурен дали не заспива, свирейки. За да проверя, спирам. Той продължава извест­но време сам и чак тогава забелязва, че нещо не е наред. Докато му обяснявам защо съм спрял (някаква измислена причина: „Тук до диез ли се свири или до чисто?“), той бръква в десния джоб на сакото си. Първо изважда нагъна­тите вестници, после малък будилник и чак тогава носната си кърпа. Понякога будилникът звъни в джоба му, докато свирим. Той го вади, прекъсва звъненето и продължаваме.

За пръв път нашето семейство е на курорт. Във Вар­на, на море. Аз съм на шест. Най-трудното е да спя следо­бед. Казват ми, че ако заспя, вечерта ще отидем на цирк. Успявам. И отиваме. Първият цирк в живота ми. Седнали сме в ложа, съвсем до арената. Там две джуджета играят с голямо огледало (голямо за тях). Едното без да иска счупва огледалото. Остава рамката. И за да заблуди приятеля си, че огледалото е цяло, имитира абсолютно точно всички негови движения и гримаси, застанало от другата страна на рамката. Върхът е, когато двете джуджета взимат в ръце едното левия, другото – десния си галош, допират им хо­дилата и „чистят“ с тях „огледалото“. Смея се неудържи­мо, до сълзи.

Дъщерята на чичо Челеби – Соли, ще се жени. Сват­бата е в Синагогата. Синагогата е на една пряка от нас. В единайсет часа нашето семейство – папа, мама, сестра ми Ида и аз – сме в най-хубавите си дрехи (седмица пре­ди това сме имали шивачка вкъщи, платена от чичо Челеби). Чакаме таксито, което ще ни изпрати чичо Челеби, за да ни вози до синагогата. Ида е на десет години (аз съм на шест) и е с начервени устни и накъдрена коса. Била е на фризьорка, платена от чичо Челеби, защото е определена за шаферка. Таксито пристига. Качваме се в червеникава дълга кола с две сгъваеми седалки между предната и задната. Возим се една пряка и пристигаме в синагогата. След церемонията зад колата на младожен­ците се нарежда керван от двайсет и четири таксита (пла­тени от чичо Челеби). След обеда в ресторант „Бълга­рия“ във фото „Папакочев“ си правим обща снимка (за­щото в този ден всички сме красиво облечени) – една от редките снимки на цялата фамилия.

Година преди войната. Баща ми е пласьор в немската търговска фирма „Хилденбранд и Лепкюхнер“. Неделя е. Баща ми ме е взел със себе си на Витоша. С нас са и двама германци. Може би самите Хилденбранд и Лепкюхнер. Те знаят малко български. Изкачваме се по планината, грее слънце, от високото се вижда София. Настроението е по­вишено. Баща ми запява „Хей, облаци черни, мъгли – що сте вий?“ Аз тичам напред, въпреки че пътят е стръмен. Просторът ме е въодушевил. Пълен съм със сили. Об­ръщам се към групата и извиквам: „Смърт на Хитлер!“ Баща ми, малко изостанал, зад гърба на германците раз­тревожен вдига ръка и с пръст ме предупреждава да не повтарям. Веднага разбирам: това е от нещата, които не се казват пред германци, много е опасно, ние сме евреи. Из­потявам се от смущение и се втурвам нагоре, по-далече от фаталната грешка. „Но двамата с нищо не показаха, че са чули – си мисля. – Или се престориха? Ако сега пострада папа, аз ще бъда виновният!… „

На урок по цигулка при Михаил Константинов оти­вам три пъти седмично. От площад „Света Неделя“ трябва да взема трамвай номер едно. Излизам от къщи и още на първата пресечка се сещам, че нямам стотинки за билет. Заинатявам се: „Няма да се връщам вкъщи, ще закъснея, ако се върна.“ А нося и цигулката в тежък дървен калъф. „Сега ще намеря на улицата 2 стотинки.“ Докато вървя към спирката, се вглеждам много внимателно пред краката си. И намирам 2 стотинки.

На десет съм. Пътувам с каруца за село Калфадере. Води ме на гости при себе си някакъв селянин, признате­лен за нещо на моя дядо (някога амбулантен търговец по тия краища). Тръгнали сме от Разград – там е изселено цялото ни семейство, защото сме евреи, а е война. Каруца­та е с два охранени коня, не като онези на нашата улица в София. Пътуваме дълго, но не ми омръзва. Дават ми да държа поводите от време на време. Аз карам. Пътуваме по черни пътища с часове. Пристигаме. Къщата е голяма, се­мейството е голямо, има и ратаи. Играя с децата на челик, яздя жребец без седло, падам от него, возя се на върха на сеното, гледам как вършеят, как ронят фасул, дразня пра­сето, гоня гъските, които викат ссссссс, ям филии бял топъл домашен хляб, намазани с олио, поръсени с червен пипер и сол. Седя с всички на земята около кръгла много ниска маса и с дървена лъжица си взимам от общата купа зелен фасул (с много сос и леко кисел от оцета). Мирише на тор, кудкудякат кокошки, реве магаре, пуйките издават странни звуци. Научавам какво е хамбар, яхър, ритли, хамут, юлар, люцерна, кабриолет. Знам как се подковава кон и че не го боли, докато клинците влизат в копитото му.

Там, където живее моят братовчед Джеки, има много голяма вътрешна тераса. Всички живущи в кооперацията имат прозорци, които гледат към нея. Там простират пра­не, там тупат килими. Там играем и ние, децата, когато е празна: караме велосипеди, играем на народна топка, мо­мичетата – на дама, момчетата на топчета (стъклени). За­почва да пада вечерта и колкото по-тъмно става, толкова по-силно крещим, по-бясно се гоним. Родителите ни викат от балконите да се прибираме за вечеря, ние зачервени, потни не чуваме. Разпалени палячовци – подскачаме, танцу­ваме, кикотим се, плачем обидени, докато не се стъмни съвсем и не ни дострашее.

Денем е, на терасата слиза Бенчи, две-три години по-голям от нас. Предлага да играем на лекар и пациент. Това е новост. Как се играе? Той разпределя ролите. Избира единственото момиче за пациентка. Завежда я в ъгъла, кой­то е най-скрит от прозорците. Тя стои права. Бенчи заста­ва пред нея. След него се нареждаме всички ние един зад друг. Четири-пет момчета сме. Аз съм последен… И пре­гледът започва. Той произнася няколко лекарски изрече­ния към пациентката с добре познатата предразполагаща интонация на добрия чичо доктор. После я обръща с лице към стената и чука със средния пръст на дясната си ръка върху лявата, която мести по гърба й – преслушва я. Пос­ле прикляква, навежда се, поглежда под полата, леко я по­вдига с едната ръка, а с другата масажира дупето й. Тя е с бели гащета. И продължава да й говори: „Нищо тревожно, госпожо, сега като вземете хапчетата, които ще ви пред­пиша…“ Дълбоко съм смутен. Той с две ръце сваля гаще­тата й надолу към колената. Не зная къде да гледам. Тя стои кротко и мълчи. Бенчи пъха главата си под плисира­ната пола, както правят фотографите със старите си фото­апарати върху триножници по градинките. Скоро ще дой­де моят ред и аз ще трябва да съм лекар… Отказвам се и напускам…

Pin It
Ицко Финци
Ицхак (Ицко) Финци, разбира се, не се нуждае от особено представяне, но може би не всички знаят, че покрай многото си други дарби той притежава и таланта на оригинален, добър разказвач. Тук го представяме именно в това му амплоа.
Други статии от този автор

Посетители

50

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... преди 14 часа
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... преди 1 седмица
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 2 седмици
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 4 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 4 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... Събота, 11 Юли 2020