Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Сигурен бях, че когато влязох в купето, нямаше никой. Останах сам и по-късно, заслушан в звуците на движещия се влак. Гледах през прозореца полето и редките дървета край железопътната линия. И не забелязах кога е влязъл този мъж. Имаше доста едра глава и тесни рамена. Приличаше на лесничей в зеленикавия си костюм с кръгли ревери. Срещна погледа ми и неочаквано се представи: Лайош Някойси. Бил преводач от унгарски.

– Отдавна чакам тази среща – изрекох бързо. – Не зная дали ще повярвате. Но е така.

– Явно няма да скучаем – отбеляза преводачът. – Сигурен ли сте, че точно мен очаквате.

– Нали сте преводач от унгарски?

– Винаги това съм работил.

– Тогава вие сте човекът.

– Има ли някакво значение, че не съм пътувал с влак повече от двайсет години? И в купето съм почти случайно.

– Това само ме прави още по-уверен, че срещата ни е предопределена.

– Ситуацията, признавам, стана загадъчна.

Исках да му обясня колко е важно за мен, че именно случайно се оказах в едно купе с преводач от унгарски. Бях чакал срещата прекалено дълго време. И същевременно се изненадах. Само трябваше да си припомня целта на моето пътуване. Изпратиха ме да подпечатам някакви фактури на фирмата, в която работех от половин година. Не знаех защо точно мен избраха. Щеше да е по-естествено, ако бях получил предупреждение за уволнение. Това не само очаквах, а дори го желаех. Надявах се, че тогава ще намеря сили нещо да променя. Но вегетирането ми в офиса явно щеше да продължи неизвестно още колко време. И признавам, че тръгнах с голямо нежелание.

Сега всичко бързо се променяше. Моят бог отново беше се намесил.

– Случайностите, оказва се, взаимно се допълват – продължих смутен. – Свързаните с вас. И другите, заради които аз съм в купето.

– Изглежда още сте далеко от главното – подхвърли със смях преводачът. – От истинската причина, заради която обявихте, че сте ме очаквали. Надявам се скоро да я чуя.

– Запознах се с нея преди няколко години… Казва се Аника…

– Разбирам, красива унгарка.

– Тогава научих, че животът понякога е лесен и безгрижен. Всичко помежду ни се подреждаше като в детски пъзел. Никога повече не изпитах подобно усещане.

– Не е трудно да ви разбера.

Не бях сигурен дали ми се подиграва. Лайош Някойси – Петров или Иванов, не мога да си спомня точно, вероятно вече участваше с досада в натрапения разговор. Започнах отдалеко и обясненията ми, както изглежда, прекалено се проточиха. Усмивката на лицето му изглежда беше само предупреждение да го оставя намира. Но признавам, че бях прекалено възбуден от срещата. Едва се удържах да не го засипя с нови обяснения, които вероятно щяха да останат за него също толкова неясни. Нямаше никога да разбере колко е трудно да срещнеш случайно преводач от унгарски. Бяха ми нужни повече от четири години. Едва ли ще проумее и защо дори не помислих да отида в някоя преводаческа агенция. През цялото време чаках подходящ случай. Очакването беше се превърнало в най-важно занимание. Бях сигурен, че разбера ли от случайно срещнат човек значението на непознатите унгарски думи, ще проникна в значително по-сложен замисъл. Отнасяше се до важното в живота. И затова пасивно, както и смятах, че трябва да бъде, очаквах тази среща. Ситуацията изключваше търсенето на агенция за преводи. Повече й подхождаха уединението и концентрацията на духа, с която си повтарях двете унгарски думи. Отдавна не бяха само думи. И със сигурност имаха съвсем различен смисъл и значение. През цялото време бяха заредени с невероятна нежност и най-искрено желание.

Отново си спомних как за последен път излязох да се разходя по алеята край Балатон. Обръщах се да разбера дали още се вижда името на хотела. Луминесцентните светлини вече трудно се различаваха, когато реших да се върна обратно. Тогава забелязах, че от страничната алея към мен идват две момичета. С широки копринени рокли на големи цветя, които тогава бяха модерни. Заливаха се от смях. Докато ги гледах аз също се засмях, заразен от тяхната веселост. И усмихнат зачаках да приближат. Не се изненадах, когато едното момиче ме заговори на немски. Не разбрах какво ми казва, а и смятам, че нямаше особено значение. Явно беше някаква закачка.

– Предпочитам да говоря на родния си език – отговорих на английски. – Но едва ли знаете български.

– И вие сигурно не знаете унгарски.

– Нека тогава продължим на английски.

– Окей.

– Искате ли да се запознаем?

– Това е основното ни желание. Бяхме решили да се запознаем с първия срещнат. Отдалеко разбрахме, че не сте унгарец.

– Сигурно защото нямам мустаци?

– По всичко си личеше, че не сте тукашен.

Трябва да уточня, че на английски разговорът с мен продължи другото момиче. Но аз още тогава не можех да откъсна очи от Аника. Беше с дълга и тежка коса, почти до кръста. Плътните й веждите се събираха, засмееше ли се, и погледът й ставаше магнетичен. Продължихме заедно да се разхождаме. Последваха нищо не значещи, понякога дори банални подмятания, изразяващи взаимното ни желание за приятно прекарване. Вероятно ги знае всеки, разговарял с непознати момичета които постоянно се смеят. Говорехме за всичко, което сравнително лесно успявахме да преведем на английски.

Седнахме на една пейка близо до водата – аз между двете момичета. Беше невъзможно да не докосвам роклите им. Прострели краката си напред, гледахме мътното и сиво небе. Приличаше на езерото. Дори на места се сливаше с него. Скоро, с наближаването на вечерта, задуха сравнително силен вятър. И се преместихме в близкото заведение. Поръчахме си кафе със сметана. За себе си прибавих паленка. Сервираха я в плътни чашки, големи колкото напръстник. Изпих черешовата ракия на една глътка, поех си дъх. Момичето, което ме заговори на немски, беше идвало преди десетина години у нас на море. Сега се опитваше да си спомни името на къмпинга.

– Арапя, Корал, Атлиман – изброих и вдигнах рамена. – Други не си спомням. Не искам да си спомням.

– Така и не успявам да се сетя.

– Няма значение. По-лесно ми е да говоря за Балатон и Шюфок. И за вас, разбира се.

– Това е заради нея – обясни момичето и посочи Аника с лукава гримаса. – Заради нея говорите така. Тя е истинската причина.

– И заради нея – съгласих се.

Скоро тя се извини, че ще ни остави сами. Имала неотложна среща. Помоли сервитьора да й поръча такси. Помаха ни преди да напусне кафенето. И вече почти съжалявах, че останахме сами. Докато беше тя, разговорът вървеше доста непринудено. Бях сигурен, че след известно време Аника също ще си тръгне. Щях да го приема за напълно естествено. Благодарен на случая, че ме срещна с две весели момичета. И ме остави за известно време насаме с по-красивата.

Скоро с нея отново се разхождахме по алеята край езерото. Беше почти тъмно. Запалиха едновременно лампите, скрити в околните храсти. Светлината беше приглушена. Дори направо интимна. И допълваше светлинките на появяващите се тук-там звезди. Държах Аника за ръката и мислех за случайността. Така беше подредила събитията, че да се срещнем в последната вечер. На следващата сутрин заминавах. Случайността, или по-скоро бога на Случайността, който тогава за мен беше истинския бог. Вярвах в него. Бях готов ниско да му се поклоня, да отправя към него най-горещите си молитви, но не очаквах да е прекалено щедър. Без съпротива щях да приема капризите му. Направо не ми се вярваше, че още сме заедно, когато между храстите и двете високи дървета отпред, видях светлините на хотела. Дори когато бяхме във фоайето. Ключът от стаята беше в джоба ми. И минахме далеко от рецепцията. През цялото време Аника едва забележимо се усмихваше. Поглеждаше ме косо с тъмните си очи, доверчиво отпуснала длан върху ръката ми. Бях я прегърнал през кръста и върховете на пръстите ми се спускаха по извивката, от която ми се завиваше свят. После се изкачвахме към втория етаж. През цялото време усещането в главата ми беше, че се движим със свръхзвукова скорост.

Тук вероятно ще пропусна някои съществени подробности. Просто защото прекалено бързо се сливаха, превръщаха се в горещ и влажен поток, който беше едновременно начало и край на всичко важно в живота ми. Не помня колко пъти умирах и отново идвах на себе си, през тази безкрайна и същевременно кратка нощ. Накрая над въздишките и острия ни дъх, над подпухналите от целувки устни, и над сплетените тела, звучаха две унгарски думи. В тях имаше нежност и желание, които никога не можах докрай да разбера. Не знаех какво точно означават. И същевременно знаех за тях повече отколкото на пръв поглед значеха.

С времето чувствата ми към Аника и към всичко, което се случи тогава, постепенно се сляха с почти религиозното преклонение пред бога на Случайността. Бях сигурен, че само благодарение на него всичко се случи с такава лекота. И се подреди толкова съвършено. При нужда му отправях молитвата си от две непознати унгарски думи. Бяха най-чиста и съвършена мантра, която ми помагаше в трудни моменти. И сега, докато гледах към Лайош Някой си, бях готов отново да ги изрека.

– Ще ви помоля за помощ. Искам да ми преведете две важни за мен думи. Заради това толкова се зарадвах на срещата ни.

– Слушам ви!

– Нодьон фай.

– Много ме боли.

– Сигурен ли сте?

– В какво дали съм сигурен?

Погледнах през прозореца на купето – вече беше тъмно и се виждаха само пробягващи назад една след друга светлини. Скоро светлините изчезнаха. Тъмнината зад прозореца стана значително по-плътна. Опитвах се да разбера какво беше се случило. Бога на Случайността отново се намеси. Лишил ме от молитвата, с която в продължение на много години му засвидетелствах преклонението си, сега безгрижно се забавляваше. Дори направо си играеше с мен. Така разчетох създалата се ситуация. И ако в този момент още не е отвърнал поглед, вероятно ме обвинява в липса на чувство за хумор.

Палми Ранчев
Палми Ранчев е български поет и писател. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Автор е на стихосбирките: "Шапката на скитника", "Манхатън, почти събитие", "Парцаливо знаме", "Хотелска стая", "Среднощен човек: биографии" и "Любовник на самотни улици и запустели къщи". Носител е на няколко второстепенни литературни награди. Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици.
Други статии от този автор

Посетители

40
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 7 часа
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 6 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици