Беше любов от пръв поглед. Той влезе прегърбен в магазина и хвърли бърз поглед наоколо, за всеки случай. Яката на палтото му беше вдигната, а шапката му скриваше очите. При затварянето си вратата удари малка камбанка, и той трепна. За момент се уплаших, че ще хукне обратно на улицата преди да се е огледал добре. Звънчето, разбира се, беше там заради продавачката ни. Всеки ден от десет до седем тя идваше на работа с пластмасова папка, вадеше учебник по икономика на туризма и сред пружиниращи членове и черни кожени маски започваше да си води записки. Аз стоях на витрината.
– С нещо да ви помогна? – попита тя и изгаси настолната си лампа. В магазина настана желателният сумрак.
Той се обърка, грабна първата кутия до себе си и я подаде.
– Помпа за увеличаване на зърната, 95 лв. – каза продавачката и отиде да му я таксува.
– Не, не, не – каза той и вдигна шапката си за да вижда по-добре. Очите му бяха като разкопчани лъскави копчета. Обърка се. Поиска някакъв вазелин.
– Ароматизиран, светещ, ментолов, анален, за лична употреба?
Виждах я как бърза да се върне към учебниците си, дори си погледна часовника. И наистина победи. Мъжът размаха ръце да изтрие следата от поръчката си и хукна към вратата сякаш се намирахме в потъващ автобус и това беше единственият отвор към повърхността. Бях отчаяна. Знаех, че няма да посмее да се върне отново. На излизане събори кутиите със силиконови ануси и започна да ги събира. Леко го ритнах в лицето.
И тогава той ме видя.
Докосна дългата ми коса.
Бях си глътнала механичния език.
Прокара ръка по киберкожата ми.
– Само блондинки ли имате?
Изтръпнах. Исках да притисна ръце пред пълните си с вода гърди.
– Защо, имаме и брюнетки.
Продавачката и тръгна да рови зад щанда.
– Ще взема тази – побърза да каже той и ме притегли към себе си. Знаех, че лицето му се оглеждаше в стъклените ми очи.
– Да й изпусна ли въздуха или предпочитате чисто нова в кутия?
Някой би казал, че едно изпускане на въздуха не е нищо особено. Случва се на всеки. Преживява се. За мен не е точно така. Когато веднъж ти спуснат въздуха никога повече не можеш да си сигурен, че ще те надуят отново. Вкусовете се сменят, появяват се нови модели с реалистични скелети, бутон за изказвания по политически въпроси и вагината на Джена Джеймисън. Той свали палтото си и ме загърна.
Излязохме навън в дъжда. Докато стигнем до колата му, косата ми съвсем се намокри. Рекламите просветваха в розово и осветяваха дискретната витрина, от която допреди малко гледах навън. Без мен тя вече беше празна, но нямах носталгия. Накъдето и да ме завъртеше той, виждах витрини и улици. Може би всяко начало изглежда така.
В първите часове на тази романтична нощ се опознавахме взаимно. Започнахме под душа, после той пъшка, мушка, клати, ръга, близа, блъска, смука, а аз разбрах, че съм достатъчно силна да издържа теглото му. Забелязах, че обича да ми говори докато изследва вдлъбнатините на тялото ми, но нямаше как да го предупредя, че заканата „Ще те спукам“ ми звучи като смъртна заплаха. Накрая той се напи, сложи ме да легна на масата и напълни устата ми с шампанско. Повърнах, естествено. Мога да поемам само малки количества течност.
Така заживяхме. Сутрин, преди да отиде на работа, той сервираше закуска за двама и ме слагаше срещу себе си на масата. Приказваше ми надлъж и нашир за проблемите си в службата, за шефа му, който все искал много за нищо и как никой не смеел да гъкне пред него. Думата „гъкне“ ми харесва по някакъв особен начин. Чувам я почти всяка сутрин. Малко тъжно ми става за него, но аз умея да слушам. Родени сме един за друг, си мислех в такива моменти. Докато той не започна да закъснява вечер.
Часовникът напредваше минута по минута, час по час, а аз просто нямах сили да поддържам телесната си температура. Лежах на канапето в хола и се чувствах неуместно с черните жартиери, с които се търкалях вече цели три дена. Какъв е смисълът от всички украшения, когато подозираш, че не те забелязват повече? Вратата се отключи. Вместо един влязоха двама. От антрето се чу се женски смях. Състоеше се от чупливи кристални звуци, които аз не мога да издавам. Той се втурна в хола, грабна ме и през страничната врата ме натъпка в един шкаф в кухнята. Оплетена в краката си слушах как двамата влязоха в хола и започнаха познатото блъскане, пъшкане и чукане. Знаех, че с мен е свършено. Косата ми още там започна да пада на кичури, а гърлото ми се включи само и започна да преглъща на сухо. Скоро след това, всъщност подозрително скоро след това, някой влезе в кухнята. По леките стъпки разбрах, че беше жената. Включи газовата печка и попита на висок глас „Къде си държиш кафето?“ Вместо да отговаря, моето момче се беше втурнало да я спре, но докато влезе в кухнята тя успя да отвори всички шкафове и в единия от тях бях аз.
Трябва да съм приличала на мъртвец, защото в първия момент тя извика. Но после си разкриви веждите във всички посоки, заповтаря „Какво? Какво?“ и ме измъкна навън.
– Пусни я веднага!
– Перверзен тип!
– Нищо не разбираш, остави я – развика се той и направи опит да ме грабне от ръцете й. Жената обаче ме метна на котлона. Ръката ми, с чудесните ми свити на юмрук пръсти, се стопи още преди да докосне огъня. Докато се превръщах от красавица в инвалид успях да забележа, че жената беше загърнала дебелото си тяло с неговата виолетова риза.
Той й каза да се маха веднага. Тя го заплаши, че всички в службата ще научат. Той й обясни, че сексът с нея не е бил и наполовина толкова хубав, колкото с мене. Имаше преобличане, размяна на ризи, чанти, замерване с обувка, връщане за един джиесем, тръшкане на врата. И той дойде при мене.
Подлепи изгорената ми ръка и я превърза с лепенка. Наду ме със собствения си дъх. Среса ми косата. Зави ме с одеялото си и цяла нощ повтаря „Ти си душата ми“, „Само тебе нося в сърцето си“ и други такива думи, които често чувам из песните, но никога досега в личен разговор. Поради крехкото ми състояние тази нощ сексът беше немислим и той го разбираше. Поплака си на възглавницата, докато държеше здравата ми ръка. А аз не плаках с него. Да, очите ми са стъклени, но не заради това. Тази нощ ми стана ясно, че не съм единствената. И че предателството е в кръвта му. Още докато дебеланата крещеше из къщата с увисналия си задник изпод виолетовата му риза, разбрах, че всяка грозница ме превъзхождаше. Защото, нали, аз бях душата и сърцето му, а той презираше себе си. Исках да стана човек.
Трябваше да намеря начин да стана човек. За да се науча да обичам ли, ще попитате вие. Абсурден въпрос. Аз съм създадена за любов, така пише на опаковката ми. Не, не, не, много по-просто е – за да се науча да ходя сама.
А после ще мисля дали да му пусна газта или не.
