1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

От:
До:
Относно:
Прикачен файл:

Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
1984
БАЛАДА ЗА ГЕОРГ ХЕНИХ

2.

«Скъпи Краси! Седя на немско кресло в немския дом на немския ми татко и гледам през прозореца тази немска панорама с моята българска душа, в която, както знаеш, скитат убийци, мърморейки си мръсни думички. Докато ти вчера остана да седиш в «Прага» с милият ти Млади, мен ми се белеше кожата на същата тази душа на аерогарата: ад, без компания. В самолета измислих едно стихотворение, започваше така: мили Боже, мили Боже. И продължаваше: Боже господи, о, Боже мой, мой Боже, Боже, Боже… Help me, help me, help. После, малко преди да се насера от страх, самолетът се разби на Берлинското летище и аз се възвисих, осран до ушите, при Боже мой (наближава Великден все пак). После изпих във влака сто бири, а като пристигнах тук, още сто, но това нищо не промени: светът си остана гаден, гнусен и подмолен и понеже бях осран – аз допълнително го доосмърдях. Цяла Германия смърди на моите лайна сега. След седмица съм в Лай?… Лай?… Лайпциг! Ще осмърдя и него. Но първо Цаист, където жена ми си е намерила жених – съседът от долния етаж!

Ще изпълня твоята поръчка (Какво ли му бях поръчал? Шедьовър?) Искам да напиша новела, която да разтърси света, но не мога. Искам да пробия Симплонски тунел и не успявам. Искам да обера швейцарска банка, но в Източна Германия няма! Седя като глупак, слушайки монолога на фалуса си. Копнея за диалог с него. Ако беше достатъчно дълъг, сигурно щяхме да си приказваме на френски…

Напиши «Война и мир», Красимире, Девета симфония, ако не – емигрирай в Африка на луната или в гъза на географията, но не забравяй, че си писател. Иначе, бъди здрав, хубав и дебел сценарист! Виктор.»

HALBERSTADT, пишеше отзад на картичката, Fishmarkt mit Dom und St. Marin.

Нямаше сергии с риба, виждаха се само две готически църкви една зад друга, пуст площад, а на преден план двутактов автомобил Вартбург. Същият, какъвто щеше да ми остави след смъртта си Лице на убиец, тъст ми. Значи, догодина. Не, не бе писана в трезво състояние. Готов бях да се обзаложа.

Какво ли преживяваше „милият“ ми приятел в „милата“ си Германия?

3.

– Заповядай, ще трябва да изчакаш малко или ако предпочиташ, седни да обядваш с нас – прие ме неочаквано сърдечно известният режисьор. По типично несъобразителния си начин бях позвънил на вратата на ателието му по обяд.

– Трябва да те предупредя, обаче – въведе ме в хола той, – че с Люба сме на диета и няма нищо друго на масата освен ангелска чорба.

Имаше млада красива съпруга и възрастна майка с благородно излъчване. Такава, каквато щеше да стане и моята след тридесет години. Най-странното е, че им говореше със същия меден глас, който помнех от радиотеатъра за младия слушател, когато беше още само артист и всяка неделя в девет часа се излежавах в леглото в очакване на новата радиопиеса.

– Прочетох сценария ти – каза Иван Андонов с гласа на главния герой от „Властелин на света“ след като приключи с ангелската чорба (зеленчукова супа без нищо: нито олио, нито дори сол, само отвара). А аз извадих бележника си. – Но киното си има свои закони, вече очаквах да чуя, спомняйки си за Бонзо и за Гани, ала за моя изненада той продължи: – Има драматургия в него, и то добра, бих казал на световно ниво, но само наполовина. Разбираш ли какво искам да кажа?

– Не. Не разбирам.

– Хората не говорят така.

– А как говорят? – отвърнах малко рязко, вече засегнат и аз.

– Не знам, като бивш артист аз знам само как не трябва да говорят. Има неща непроизносими на екрана. Като „никаквица“, да речем, а го е написал един голям наш сценарист. Гледал ли си „Вилна зона“?…

– Значи не ви харесва как говорят героите ми – прекъснах го аз. Очаквах, че всеки момент от някое чекмедже ще измъкне ситно изписани страници на ръка.

– Не съм казал такова нещо – засмя се обезкуражаващо той. – Извинявай, но аз не обичам да измислям. Ако ми харесваше, щеше ли да ми трябваш ти? За разлика от много мои колеги, чистосърдечно си го признавам. Измисляй ти. И забрави, моля ти се, че е кино: как било осветено лицето му, кое се вижда в кадър и кое не. Не се бъркай в работата на другите! Изчисти и диалога от междуметия и възклицания, изпълнителите сами ще ти набутат толкова, че свитки ще ти излязат! Изобщо, не мисли за подправките, а за основната манджа…

– Каква чорба беше – казах ехидно, – ангелска? Мога ли да си запиша рецептата?

– С удоволствие, но в киното не съм на диета – усмихна се той. – Напротив, минавам за разточителен кулинар. А и сценарият ти е дяволски. Впрочем, той, дяволът де, Арсен, чука ли го, или не?

– Кого?

– Твоят Иван. Не се разбира…

– За какъв дявол трябва да се знае? – намръщих се.

Имаше предвид главния герой от сценария. За времето си това беше революционна сцена. Или поне така си въобразявах. Дълго бях мислил и накрая бях стигнал до идеята да превърна дефекта в ефект. „Ела, ела да ти изтрия гърба, казваше лукаво в новелата откъм банята Арсен (да, бях увековечил някогашния фотограф от моста!). „Добре, докато Ема спи“, отговаряше Иван, опънал ластичния харпун в коридора. Как обаче щеше да стане на кино, наистина не знаех. По лицето на другия Иван, този сега, се беше изписала неочаквана тревога.

– Аз ще ти кажа за какъв – започна да крачи из ателието той. – Чука го! – повиши глас със злост, гласът вече на Филип от Дон Карлос на Шилер. – Лукавият не-про-ща-ва! Запомни това. Веднъж поне да го наебат тоя Иван! Тоя шибан български наивник на средна възраст, тоя среден гласоподавател, тоя поплювко дето се оставя да го манипулират в парламента, службата, на улицата, дето… – заклати глава той и заканително заръмжа, но не довърши, на вратата се позвъни. Влезе жена му от коридора с голям отворен плик.

– Какво има? – попита леко раздразнен той.

– Поздравителният адрес!

– Е, слава богу, наканиха се – смени тона той.

Люба отвори плика и започна да чете.

– Дъра-бъра! Остави, не занимавай момчето с глупости… обърна се любезно към нея домакинът. – И от кого е подписан, пише ли?

– От секретаря на съюза.

– Не от министъра?

В стаята стана тихо.

– Дори не и от председателя?!…

– Безпокоя се, че не.

Той затвори очи. Мълча така известно време.

– Това е отмъщение за „Дами канят“ – каза след малко глухо, вече с гласа на Федя Протасов от „Живият труп“.

– Аз ти го казах – въздъхна жена му, – казах ли ти го!

– Не ме гледай така! – неочаквано изрева Иван Андонов към мен. – Сега разбра ли защо трябва да бъде наебан? Не? Още ли не разбираш? Е, когато станеш на петдесет години, отидеш на петдесет фестивала и спечелиш петдесет награди за страната си и българското кино и ти изпратят за рождения ден една хартийка дето не става и за клозета… – направи драматическа пауза той, – тогава ще разбереш защо!…

5.

В началото на лятото ръководството на Съюзa на писателите свика кабинета на младите на семинар в станцията в Дружба. Срещата беше посветена на патриотизма и историческото минало.

– Защо бе, колеги, сме губили толкова войни! – задаваха от глупави по глупави въпроси, особено един от най-младите от участниците, противен и с говорен дефект, едва ли не разплакан, та ми се щеше да потъна в земята от срам. От друга страна нали бях учил в школата за запасни офицери, че нямаме загубена битка от българска страна последните сто години, как ставаха тогава тия национални катастрофи? Отляво и отдясно вече подрънкваха оръжия, водеха се разгорещени спорове за граници и минало величие, останах изумен от леснината, с която присъстващите се разпалиха (не всички, по умните се бяха спасили на плажа).

Уви, вечерите ни не бяха по-мъдри от следобедите. Тостове за родината, крясъци „България на три морета!“ (личните ми предпочитания бяха по-скоро към Северна Добруджа и делтата на река Дунав, но кой да ме пита) общо взето ме оставяха безразличен. Но не и многото вино, докарано направо от избата на окръжния комитет на партията в бившия дворец в Евксиноград… Бе достатъчно силно, за да започна скоро да виждам във всяка една от по-хубавичките гостенки нещо повече от посредствени поетеси. Особено една смугла и гривеста татарка или калмицка, сякаш изпратена точно за срещата, за да ни напомни произхода (една от теориите е, че българите сме дошли от степите). Бе седяла в автобуса на връщане от литературното четене в някакъв културен център в града и нещо – свенливата усмивка, случайните докосвания, стиховете, които чете, а по-късно всичко у нея след един определен момент, дори силното неразположение и неочаквания главобол, бе почнало да ми се струва знак свише…

Изпратих я криво ляво до стаята – беше на първия етаж – изгарящ от желание, но все още недостатъчно пиян, но после, много по-късно, останал сам срещу оцъклената от възбуда вълча луна, когато гостите на групички си тръгнаха по стаите с бутилки и чаши в ръце, запълзях по дирите й, залитайки, броейки балконските врати.

Подминах първата, втората, третата, на четвъртата се препънах в късо подрязана роза, която разпра панталона, а на петата, според всички изчисления – тази на казачката, с лек подскок се улових за терасата над мен и се прехвърлих през парапета.

6.

В стаята беше тихо. Куманката едва се различаваше на лунната светлина и леко припукваше с устни, но дори и това леко пукване с върха им, сякаш изпращаше въздушни целувки в степта, както и силният мирис на конска пот (възможно ли беше да е толкова неразположена?) не успяха да ме откажат от което си бях наумил, дори още повече ме възбудиха. Съблякох мълниеносно дрехите си, преди това предвидливо откачих ключовете си да не тракат от гайката на панталона, сложих ги на нощното шкафче между конските сбруи, нагайката, кремчетата тоалетно мляко от кумис (представях си ги в ясно в тъмното) и съвсем гол бързо се метнах в чуждото легло. Не се реших веднага да се напъхам под чаршафа й (от вратата за краката, както се казва), а полежах до нея и с трепереща ръка я докоснах колкото можах по-нежно първо по косите… Мисля, че това ме спаси. Момичето промълви нещо в съня си, може би ме усети, извърна се с гръб към мен, а аз моментално запулсирах като вена от слабините на чистокръвен арабски жребец. И тъкмо се готвех да направя нещо такова – да изпръхтя или да започна да ровя с копита, (Диляра! – шептях забравени имена – Диляра!“), когато пръстите ми се заровиха в ново, съвсем не на мястото си окосмяване.

Господи, боже мой, спомних си стихотворението на Виктор.

Боже мой, боже мой, хленчех. Help me, help me, help!…

Поетесата имаше косми по лицето си! Беше с брада и мустаци!

Наистина не кой знае какви, по-малко от тези на най-големия ни национален поет, първият, за когото се сетих, но и значително повече от на друг, също национален, граничещ с национализъм в творчеството си поет, спорен от гледна точка на господстващата критика, за когото бе ставало дума на семинара…

Изтрезнях моментално. Навлякох каквото можах, а бравата изщрака в гърба ми като затвор на карабина.

7.

Събудих се рано, с песента на славеите, в друга стая. Не с брадатата казачка, а с няколко небръснати литератора около мен, натъркаляни по земята. Надигнах се и се измъкнах на терасата. Майко мила! Имах чувството, че времето се е свило и се събуждам преди десет години след гуляй в барака на Аспаруховия мост, когато за пръв път видях във Варна да плават параходи в небето. Столове, прекатурено нощно шкафче с чекмедже, отхвръкнало на тенискорта при летежа си, счупени клони и части от женско бельо се въргаляха долу, бутилки – потрошени и здрави – хаос!

Мислех, че ще ни арестуват, очаквах да видя на паркинга зад станцията синята мигаща светлина на патрулката, зеления тромав силует на пикапа от Отрезвителното, строени милиционери с палки. Но не, беше тихо, по-спокойно и тихо отколкото на почивка! В столовата закусваха първия секретар на съюза на писателите с няколко души от свитата си, чакаха председателя с добермана му да се появи и се усмихваха ласкаво на влизащите вместо да ругаят намръщено. Един по един участниците от вчерашното пиене влизаха под одобрителните им погледи. Какво ставаше? Още ли не бях се събудил? За подобно „готино“ прекарване някога с повреждане на имущество, вдигане шум след полунощ на обществено място и сбивания по времето на студентския празник или на бригада щеше да има изключвания, четене на заповеди и порицания пред строя като в казармата, но не се случи нищо подобно. Секретарят и неговите хора добродушно коментираха с управителя подвизите ни от вечерта по начин, който не оставяше място за съмнение: симпатизираха ни! И те, милите, бяха минали по същия изпитан път, и те някога бяха били луди млади. Още помнеха зад кой храст бяха повръщали и зад кой натискали колежките, къде бяха изгубили девствеността си и къде идеалите си! Е, толкова далече не желаеха да се връщат във времето! Какво тук значеха няколко счупени стола и бутилки? Бяхме достойна смяна, биваше си ни. „И по бавно се развращавайте“, спомних си с отчаяние класика. Нима беше познал? Нима бях почнал? Искаше да ме предпази или подиграе гениалният стар пръч с козето лице!

Последен влезе млад пъстроок момък с брада. Взираше се изпитателно в лицата на гостите и въртеше многозначително на пръста си връзка ключове с добре познат медальон от зъб на акула. Моят.

8.

Виктор пристигна с германката и детето през юли като топъл шеметен дъжд в сухото лято, като изкупление след оргия. Зарадвах се, макар и обстановката в къщи да беше натегната: тъща ми си беше дошла от Братислава и имахме сериозен спор около гледането на лозето. Така че, когато приятелят ми пристигна, още копаеше на вилата и настанихме гостите в спалнята на родителите на Сандра.

Ингрид беше симпатична, но ми се стори съвсем обикновена за развинтеното въображение на нашия приятел. „Не можеш да си представиш какво гадже беше – прошепна ми насаме той, сякаш оправдавайки се, – но оня идиот я спуква от работа, виж как се е изоставила!“ Имаше предвид мъжът, с когото жена му живееше в Цаист. Говореше много смешен български. Ела да те напръцкам казваше на дъщеря си (Let me give you a little fart!, вместо „spray you“) с дезодоранта, и бъркаше „краставица“ с „красавица“, които в интерес на истината, звучат доста сходно на български. Използвах суматохата, че децата се заиграха, а Сандра и Ингрид разговаряха на балкона, и влязох при Виктор в спалнята.

Той вадеше грижливо дрехите си от куфара и ги нареждаше на масата. Спомних си, че беше зодия дева, като баща ми: всяко нещо на мястото си и място за всяко нещо. Най-накрая измъкна старо пожълтяло книжле и го постави внимателно най-отгоре. На корицата имаше доста нескопосно нарисувана цигулка и с грозен прав шрифт пишеше: „История на лютиерството в България.“

– Какво означава? – полюбопитствах.

– Изкуството за правене на цигулки, Красимире! –каза важно той.

Звучеше безобидно. Предишния път бе дошъл за фестивала и си бе тръгнал с посинено око. На по-предишния пък се беше събудил в циганския квартал, в семейство на виден прекупвач на редки метали. Цялата фамилия била със златни зъби, даже и бебето… Трябваше да си отварям добре очите ако не исках изненади.

– Нещо по история на музиката ли са ти поръчали? Кой ако не е тайна?

Той вдигна нагоре чепатия си, с изгризан до кръв нокът пръст.

– Комитета за Култура? – учудих се.

– От още по-висша станция…

– Държавният съвет?!

– Бог – скромно каза той.

Гледаше по същия начин през очилата, както когато ми каза, че е удушил дъщеричката ни.

– Аха – влязох в тон. – И какво ти поръча старата цинична свиня, репортаж?

– Виола.

Да гамба или д’аморе?

– Правиш ли разлика, Красимире? – завъртя иронично очи той и се засмя.

– Не – признах си чистосърдечно и се разсмях и аз, – чувал съм го от Алекс.

– Алекс е конгениален музикант, но и той не разбира от инструменти. Копеле шибано такова! – захлопна куфара той. – Затова те обичам, защото си вреш носа навсякъде. Нося ти страшна история!… Велика!… Изгарям от нетърпение да ти я разкажа!

– Предпочитам да я прочета – погледнах го с подозрение. – Написал ли си я?

– Не естествено – разтвори ръце той, – остава ли време от пиене!

– Не я разказвай тогава, ще я урочасаш.

И го поканих да се поразходим до морето.

9.

– За какво се разправя?

– За един старец, когото познавах. Майстор на цигулки. Като много малък свирех на най-малката цигулка в света.

Имало три четвърти, половинки, четвъртинки. Но осминка, на която да можело да се свири – не. И майсторът я направил. За него. Наричал го цар. Цар Виктор. По името на италианския крал, на чието коронясване като млад музикант бил свирил. Как и кога е попаднал в България вече не помнел, но вероятно с онези чешки ентусиасти – учени, преподаватели, музиканти и художници, които, привлечени от панславянската идея, се отправили към новосъздадената българска държава в края на деветнайсети и началото на двайсети век.

Георг Хених бил един от тях. Овдовял, оскотял, превит на две от болест на Бехтерев, изоставен от учениците си, на които предал потомствения си занаят, лютиерството – живеел в началото на петдесетте до тях на улица Волов, пряка на Искър, в страшна мизерия. Бил познат на баща му от времето, когато постъпил в Операта

– Аха – казах, – И книжката?

– Свих я от Народната библиотека.

Бяхме стигнали римските терми. До къщата с плета от дяволски нокът, чийто мирис някога бе ме карал да се губя в квартала. Ухаеше и сега, но по-слабо, храстът бе вече попрецъфтял. А отсреща до термите се издигаше църквата, на чиято стена видях онова невероятно арменско лице.

– Споменат е разбира се в нея старецът. Но между другото. Като основатели са посочени двамата му ученици.

Същите, които го изпратили да умре в старчески дом и искали да му свият инструментите. Живи били и досега, горе-долу на възрастта на баща му. Този нещастник, който отровил живота на майка ми и избягал в Германия! Но преди това й построил, разбира се, бюфет. Били толкова бедни, че не можели да си купят. Направил го, за да й затвори устата. В ателието на стареца… Същия тоя бюфет, който съм бил виждал у тях в кухнята.

– Музикантът построи бюфет! Ти представяш ли си? – презрително се изсмя той и махна с ръка над главата си. – Геният на тромпета – домашна мебел! Софийският Дизи Гилеспи – долап! Човекът, който транспонира Полетът на бръмбара от Римски-Корсаков за тромпет – кухненски шкаф!… Напомня ми малко на теб.

– Е и какво лошо има?

– Нищо, и ти можеш всичко. Понякога се питам това ли е човекът, който написа „Сол“.

– Не ми разказвай повече, а го напиши!

„Ай, Марин, майстор Марин, не добро прави бюфет. Музикант прави музика, дърводелец прави бюфет!“ Старецът не можел да си намери място от огорчение, но вече му бил обещал инструментите и ателието. Всеки ден сенките от миналото го спохождали да питат какъв е тоя странен инструмент, орган ли строи младият непознат мъж с огнен поглед и издута вена на челото до късно през нощта, а леля Берта си мислела, че ходи при любовницата. Малкият Виктор искал д го научи да разговарям с тях на странния си език, но той кимал недоволно с глава и скоро започнал да майстори инструмент с необикновена форма – нито цигулка, нито виолончело. Всеки ден се молели на дървото и се вслушвали в звуците му…

10.

Стигнахме най-близкия плаж, южния, който е залепен до пристанището и по тази причина- най-замърсен; тръгнахме по пясъка, минаваше полунощ, вървяхме боси със сандали в ръце, подритвайки кутии от кока кола, внимавайки да не стъпим на стъкло или счупена мида. Предавахме си внимателно в тъмното бутилката от ръка в ръка, вятърът развяваше косите ни.

– Имаш ли представа колко трябва да отлежи едно дърво, за да се направи от него челната страна на цигулка? – Очите му светеха в тъмното зад очилата. – Според теб колко?

– Не знам. Три години? Колко?

Възбудата му се предаваше и на мен.

– Три?! Двайсет, тридесет по три! Сто години, Красимире! Парчета скъпоценна дървесина, които се предават от баща на син, от син на внук, от внук на правнук…

Всички части на инструмента, на истинския инструмент, се правели от различно дърво, дошло от различни части на Европа, на света понякога. Старецът ги съхранявал грижливо увити в плат. И ги показвал единствено на него, дори не и на баща му, когото много обичал и ценял като музикант, но бил огорчен от упорството му… Там, където била къщата му на Волов, сега имало блок, щял да ме заведе да ми покаже мястото. Георг Хених (между другото, името идвало от немското König, горски цар, елф, сещал ли съм се за какво става дума?) държал приземния етаж. Над него живеел един простак, някакъв районен инспектор по нещо си, и той на тясно и със зло куче, от което така го било страх, когато носел на стареца млякото, което майка му пращала. Онзи искал да му вземе работилницата. Веднъж…

– Вики…Спри! Не ми го разказвай… Не искам да слушам повече! – казах.

…Веднъж го намерили увит в парцали, да плаче свит в стаята си, кучето му било разкъсало крака, та сега си мислел, че е имал късмет, защото ако беше ръката, ако била сухата му кокалеста ръка с фини, макар и изкривени от артрита пръсти, нямало да я направи, никога нямало да я видя… Виолата!

– Моля те! Отивам до тоалетната… Спри! – извиках и хукнах към ниската пристройка, преди съблекалните. Не лъжех: от изпитото евтино вино, нощния хлад ли, напрежението, което ми предаваше откакто беше пристигнал, наистина страшно ме сви корема, но той не спря, продължи да ме следва като хипнотизиран, и когато влязох вътре и подпрях вратата с ръка и разкопчах колана си с другата, продължи да говори, от онази страна на вратата, без да спира, без да си дава сметка за идиотската ситуация, в която се намирахме, колкото иначе да беше подреден и гнуслив.

А от мен се изсипа цялата смрад, всичкото зловоние на изминалата седмица, цялата мърсотия, насъбрана през лятото и идиотското прекарване на станцията на писателите, от дните на безделие, караниците със Сандра, с тъща ми, с учителката в детската градина, вечното нямане на пари, мъчителния невървеж след трите месеца работа по сценария, където всяка дума, всеки ред ми се струваха ту гениални, ту безсмислени и тъпи. Беше около един и половина през нощта, аз отвътре в най-мръсния нужник зад отсамната страна на желязната завеса, той отвън, на пясъка, почти крещейки, за да го чувам, когато за втори път в продължение на две седмици си изгубих ключовете (този път ги изтървах направо с колана в дупката), докато клечах и слушах най чистата история, която някой от нашето поколение е създал, на възможно най-мръсното място! Пред клозет на варненския южен градски плаж от средата на осемдесетте години на миналия век сред гларусите, захвърлените бутилки, презервативите, загубените стотинки и забравените огризки, опиканите стари вестници. Първо там и после, докато вървяхме обратно към къщи, докато се карахме и обвинявахме взаимно за ключовете и безнадеждно хвърляхме камъчета по прозорците да ни отворят…

Не помня как влязохме, нито кой ни отключи, нито кога заспах – бях още като замаян, а той повече от мен – но вече успокоен, имах усещането, че приятелят ми се е пръснал. На сутринта му дадох ериката, която купих от сестрата на капитан Георги Георгиев, закарах ги на лозето с автобуса – него, жена му и детето, и го оставих. Сякаш предчувствах, че ще напише най-хубавото нещо написано на български, което ще обиколи света както предишния собственик на машината – земното кълбо с яхтата си, преди да се върне и го заколят като агне в Одеса. Щастливи години!

11.

„Той пише, все пише! – оплака ми се шепнешком Ингрид, когато на третия ден се качихме при тях. Ами „напръцкай“ го де, че да спре, искаше ми се да й кажа. Ала не, „чатка“ ли „чатка нашият“ на машината! Отслабнал и сякаш по-блед от преди, работел на сянка под терасата, не слизал на плажа с тях, почти не се хранел според нея. „Не мога да я трая! – призна ми на свой ред и той. – Ужас, иска да спи с мен, обичала ме била!“ Последното, реплика от пиянския монолог на един фотограф от агенцията, който биеше и гонеше жена си, но тя винаги се връщаше при него, не ми звучеше никак подходящо за лятна ваканция. Падането на Никол от терасата един от следобедите го изведе за кратко от унеса му, аз мигом долетях на лозето след болницата, слава богу нямаше й нищо и пихме настръхнали в топлата привечер, но в крайна сметка не се спря, докато не свърши. После слезе на плажа и спа непробудно цял ден и изгоря на мехури, летя с парашут, теглен от лодка, за което плати цяло състояние, игра на рулетка и загуби останалите си пари, сби се два пъти и си поряза ръката на лозето, крещя ужасен, че кръвта му изтича в земята, не можейки да откъсне поглед от пръста си, а вечерите си прекарваше на станцията на писателите или на журналистите с Ингрид и дъщеря си, която заспиваше в скута на майка си.

Беше написал сто и тридесет страници на един дъх. Това, което в общи линии представлява цялата Балада днес. За седмица прави по двайсетина на ден. Стори ми се прекалено за качествен текст, но не посмях да поискам да му хвърля едно око тогава. Доколкото го познавах, трябваше да чакам сам да ми предложи, небрежно, с известно самосъжаление, ей така, да съм видел просто дали си струва. Сам бях стигал до осем страници, но от тези осем рядко оставаха повече от три. Все пак любопитен бях какво е написал. Най-сетне, когато свърши парите, кротна. Остана в тихо примирение на вилата, умълчан, загледан в опадалите по земята листа, охлювите, впечатляваха го рогата им. Напомняха му фантасмагоричните същества на Йеронимус Бош, които един ден щях да видя в музея Прадо.

Същата нощ се бяхме качили със Сандра на вилата и останахме да спим при тях. Бях донесъл нещо за пиене и късно през нощта, когато децата заспаха, се качихме на терасата, за да не ги будим с гласовете си. Не ни се спеше, небето беше обсипано със звезди. Вилата още нямаше горен етаж, „тераса“ наричахме бетонната плоча, която отляхме на ръка някога с тъста ми и неколцина негови приятели, все пияници и капитани като него, служеща за покрив на двете стаички, в които Виктор и семейството му се беше настанило. Ингрид и той в „гостната“, която беше и кухня, и спалня, на единственото двойно легло, малката – в тясното помещение предвидено за баня, празно и още само на мазилка, където едва се събираше старо походно легло. Плочата беше още топла, лежахме по гръб и гледахме в небето, разказах им за чувството, което изпитах веднъж, когато се събудих, че съм надвесен над него.

– Хайде да им попеем! – неочаквано каза той, както лежахме, и се надигна.

– Какво да им изпеем? – обърна се на немски към жена си.

– Wenn alle Brünnlein fließen – тихо каза тя и приседна до него, подгънала колене на една страна.

– Какво означава?

– Докато всички изворчета бликат. Или кладенчета. Народна песничка.

И те запяха. Първо тя, после той, после заедно. Ето думите:

 

Докато всички кладенчета бликат,
Пий жадно, с длан!
Не смея ли любимата си да повикам-
Знак ще й дам!

С очи ще й намигна,
Ще я докосна с крак.
О, само в стаичката ми да влезе,
и моя ще е пак!

От винцето поруменяла
Тя има
алени страни,
Мома красива като нея няма
Под слънчевите висини!


Никога нямаше да забравя гласовете им!

Съвсем простичка песничка. Тя ли е?

Нямаше си дори припев, просто се повтаряха последните два реда, краят на третия и четвъртия, но и с тях и без тях, с онова радостно възторжено подвикване – „Ю-ху!“ – щеше да е най-красивият дует под открито небе, цялото посипано със звезди, който и аз, и Сандра, и тихите прашни мушмули в югозападния ъгъл на лозето, и сенките на асмите, и щурчетата, скрити в смокинята при клозета на двора – макар че живее ли и едно лято едно щурче? – щяхме да помним с години.

Пееха така, сякаш времето беше спряло. Сякаш никога не бяха се разделяли, никога не бяха говорили лошо един за друг, не бяха се обиждали, мразили, плакали, изневерявали, терзали, стенели от обида, фучали от ярост, ставали родители, остарявали с години. Както тогава – току-що запознали се в театъра в Цаист, спали за пръв път заедно, задъхани на пода в гримьорната, както в стаичката от песничката, чийто текст съвсем наскоро издирих в Интернет. Комбинирах съвсем наслуки думи на немски като вода, река, тека, кладенче, изворче, щастие, младост…

12.

Месец по-късно след заминаването им, лятото свърши внезапно и страшно. На 30 август в 18 часа и пет минути на паркинга на летището във Варна избухна самоделно взривно устройство. Половин час преди това друга бомба бе взривена на гарата в Пловдив. Бяха ранени много хора, имаше и загинали, но и за двете щяхме да научим по безжичния телефон на мълвата едва на другия ден, както и това, че са дело на български турци. Щях да го чуя и в емисиите на Свободна Европа или ББС Лондон, ако бях слушал четенето на книгата на Оруел, нещо от което демонстративно се бях отказал, докато истинският брой на жертвите щеше да стане ясен след повече от седем години: четирима загинали и общо петдесет и един ранени. Малко повече подробности тогава узнах от приятеля си в издателството, бившият офицер в МВР и завеждащ отдел проза, с когото се бяхме сприятелили дотолкова, че ми бе дал да прочета Фашизмът предишната година. Книгата, иззета от книжарниците поради недвусмислени сравнения с политиката на режима, която взриви съзнанието ми, не по-малко от турските бомби. А само няколко дни след това на път за София (най-сетне художествения съвет бе свикан, летните кинофестивали свършили и поканените критици – завърнали се по родните си гнезда), успях да видя и обгорените от взрива цветарници от мушелкалк пред аерогарата.

Изпитвах смесени чувства.

От една страна, тъмната, стихийна страна от характера ми на човек, бил на ръба на изключването в първия курс на гимназията заради правене на бомбички, една от които за малко не откъсна пръсти на съученик, ликуваше подобно на Алекс по време на земетресението от седемдесет и седма: най-сетне нещо се случи, нещо неимоверно! Наши сънародници, от най обезправените низини, – някои от тях дори не знаеха български, бяха им отнели училищата, контролът върху единствените два вестника на езика им беше пълен, интелигенцията им купена, – се бяха осмелили да хвърлят камък в застиналите води на режима и кръговете вече препускаха към бреговете на системата с бясна скорост. Не бях толкова глупав да крещя „Да живеят турските атентати!“ както някога бях крещял „Да живее Полша!“, но сладката мисъл, че „нещо се случи“ не ми даваше да заспя и постоянно си мислех с вълнение за това.

От друга – когато си дадох сметка пред опушените камъни и цветарниците от балчишки варовик с вградени розови раковинки (сега черни), че същата сутрин, часове преди това да се случи, тъща ми със сина ми бяха слезли от градския автобус и минали нищо неподозиращи оттука, бързащи за първия полет за София (смъртоносното устройство вече може и да е било заложено), чувствах как краката ми се подкосяват, как ме обзема непосилен, умопомрачителен гняв, черната жлъч нахлуваше в главата ми. Какво беше виновно детето ми, имало късмет този път, разминало се за пръв път със смъртта, но не и невинните ранени от паркинга, какво щеше да стане, ако устройството бе избухнало вътре в сградата или самолета?…

Мразех ги, мразех тези, които бяха довели извършителите дотам, че да не мислят какво вършат, мразех и другите, които им бяха промили мозъците и осигурили експлозива, но мразех най-вече себе си, че съм способен да мразя! За пръв път мразех някого истински и дълбоко.

(Откъс от четвърта глава от „Студентът по Хармония“ от Красимир Дамянов,
в памет на Виктор Пасков, който почина преди две години на 16 април срещу Разпети Петък.)

Pin It
Красимир Дамянов
Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.
Други статии от този автор

Посетители

63

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... преди 17 часа
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... преди 2 дни
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... преди 3 дни
  • Бате Любо писа Още
    Не сте информирана... преди 4 дни
  • Витов писа Още
    Партиите, по... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Ами така може,... преди 1 седмица
  • Срам писа Още
    Как може Йооп (Joop) да е... преди 1 седмица
  • АННА Малешкова писа Още
    Написано много... преди 2 седмици
  • Plamen писа Още
    Разликата не е между... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    ... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... Петък, 11 Септември 2020
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! Сряда, 09 Септември 2020
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020