вчера разглеждах програмата на най-голямата книжарница в града. щяха да гостуват ирански поетеси в изгнание. за хора в изгнание по моите представи изглеждаха доста добре. изгнаничеството винаги е вървяло. франция е хубаво място за хора, които нямат къде да отидат. в тази категория включвам и себе си. всъщност съдбата на иранските поетеси във франция не ме интересува. интересува ме съдбата на емигрантите в българия. вътрешните емигранти.

има една група хора в българия, които всеки ден хващат автобус от плиска или румънското посолство, или ндк, минават край попа и въпреки че физически пребивават на територията на българия, те отдавна са емигрирали вътрешно. емигрирали са в някакъв си техен свят, защото този, извън главите им е невъзможен за живеене. той просто не е годен за живееене, грозен е за гледане и засяда между зъбите.

аз не пиша журналистически текст, слава богу. нито другите неща, които съм слагал тук са поезия. аз не пиша поезия и никога не съм писал.

това, че говоря на български, слушал съм лекции на български и пиша на български съвсем не значи, че ще го правя винаги. човек сменя езици както сменя къщи. не е задължително да завършиш живота си в къщата, в която си се родил. местиш се, купуваш нови мебели и понякога се налага да изхвърлиш старите. човек не е придатък на територията, не е някаква си акцесорна вещ. за мен животът не започва и не свършва с вазов, не уча "вишу", чалгата във всичките й форми не ми е вътрешно присъща, политически се чувствам неадекватен и непредставен, защото няма адекватен модел който да се е обърнал към мен. осъзнавам, че в българия думите никога нямат последици, затова всеки се чувства свободен да говори каквото си иска и свободен да не слуша какво му се казва. и не само това. казваш едно, а мислиш друго. и не само това. този, който те слуша, знае, че казваш едно и мислиш друго. той знае много добре какво имаш предвид, но кима с глава и се съгласява. после и двамата извъртате очи. питайте тим рот от Lie to me да ви каже какво значи този знак.

виждам, че обединяващата сила, най-малкото общо кратно в българия отдавна не са някакви ценности или дзен-ности с положителен отенък, а три мощни сили - сбърканата представа за миналото, омразата към съседите и финансовата невъзможност да емигрират, (перефразирам Карл Дойч по уикипедия).извратени медии, самозабравени политици и милиони смачкани хора, които живеят в омагьосан кръг от смазващо ежедневие. недоволството се предава по въздушно капков път в автобусите или в трамваите. ако някой тръгне да анексира тази държава или да я окупира недай си боже, ами той ще си тръгне. ще си каже, о, те са минали много преди мен и са взели каквото е можело. никой не би искал да окупира държава с народ като този.


Small Ad GF 1

слава богу, аз нямам съмнение как нещата ще се подобрят, как ще се "оправим". проблемът е в тази група хора, за която стана въпрос в началото. тя просто не се вписва в средата. тези университетски преподаватели, лекари, хора със собствен бизнес, екзотични докторанти, поети, музиканти, издатели, те просто трябва да изчезнат. да се пръснат нанякъде, да ги няма.

аз съм спокоен, защото това ще се случи. когато закрият министерство на културата, аргументът ще бъде, че културата може да съществува и без министерство. панаирът на книгата ще бъде прекръстен на "сеир на книгата".  да се прекръсти на сеир на книгата, литклуб, литернет и издателствата, които се занимават не с техники за отслабване и т. нар самоусъвършенстване, а издават упадъчна европейска литература просто трябва да изчезнат. тази група хора просто не се вписва в пейзажа. веднъж като изчезнат малките уютни книжарнички с уморени и отчаяни продавачи, които продават по пет книги с поезия на месец, всичко ще си дойде на мястото. единството на нацията ще се върне. най-клуб ще се премести в парламента, или обратното, все едно, няма да има литературен вестник, вестник култура, иглика василева да превежда джойс и пол остър за никакви пари, няма да има никола георгиев, алтера, 703, този или онзи.

парламентът ще приеме закон, с който българският език ще бъде обявен за свещен, а след това за рядък и застрашен език. ще молим юнеско да го защити от самите нас. юнеско ще се заеме с нелепата задача да защитава нещо, което умира в устните на хората. ако българинът не говори български юнеско ли трябва да му дава пари да го проговори? но това ще се случи. убеден съм.

защото всичко в тази държава изглежда самодейно и евтино, невдъхващо и невдъхновяващо, хората, които го правят, независимо дали става дума за поезия, организиране на събития, преподаване наистина го правят за без пари. водени от някакво месианско убеждение, че ако не го свършат те няма кой друг да го свърши. един ден, натоварени на влака, на балканския експрес, ще прекосят сърбия с алеко константинов в ръка, като доказателство. за да им повярват, че такава страна съществува. но това няма значение. никой няма да им повярва, защото никой не би разбрал алеко. или станислав стратиев. освен ако не си българин. но тогава не би искал да си спомняш.

Източник

Момчил Миланов е роден за пръв път на 19 декември 1686, денят, в който Робинзон Крузо напуска своя остров, за втори път през 1786 под подозрителното име Вилхелм, и за трети, но не последен – през 1986. Завършва френска гимназия в София през 2005, става лауреат на национална олимпиада по литература, влиза право в СУ. В момента прави магистратура по международно право в университета на Страсбург. На 3 декември 1894 в Самоа. На 3 юни 1924 в Прага. На 13 юни 1986 в Женева.