1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

Рупето и Васко Спасов харесаха „Куфара“. Те са джазови музиканти. „Ако имаше едно пиано тука...“, каза Васко. „О-о...“, каза Рупето. (Той заеква и затова избягва дълги изречения). „Куфара“ е в мазе. Или по-скоро сутерен. Има три помещения – в едното е барът с високите столове, а в другите две са масите с пейките. Свързва ги сводест отвор. В ъгъла най- в дъното има камина. Никъде няма врати. Освен входната и тази за тоалетната. Сумрачно е и е бедно. Схлупено е. Аз казах: „Мога да донеса едно пиано“. Мислех за пианото, което едно семейство приятели, заминавайки за Канада, бяха оставили на разположение на Гинка (моята бивша съпруга) – да прави с него каквото намери за добре, а тя ми го предостави за да го настаня в дома на млади мои съседи, които имаха малка дъщеря, та да проверят дали няма да се запали по свиренето, но не, не се запали, само дрънкаше на него, чувах я през стената, не беше акордирано, звучеше фалшиво и аз си го взех у дома.

Тия премествания се правеха от специалисти по пренасяне на пиана.

Наех пак същите и с тяхното камионче пренесоха пианото от вкъщи – в „Куфара“. Руско пиано. Черно, лъскаво. „Латвия“. Предварително бяхме обсъдили на кое място ще бъде поставено. Пасна идеално. Ести беше щастлив. Ести е собственикът на „Куфара“ и пуска по уредбата само джаз. Само джаз. Той е влюбен в джаза.

Когато се развеждахме с моята съпруга Гинка – професионална пианистка (това стана преди демокрацията), купих за нея, за новото й жилище едно ново пиано, защото нейният роял остана при мен в апартамента, който тя напусна, без да вземе нищо. А там, където се нанесе, не можеше да влезе роял – беше малко таванско ателие. Роялът беше голям, не концертен, малко по-малък от концертните. Три четвърти да кажем.

А как стана наш ли? Кирил Дончев, приятел, композитор на театрална и филмова музика, реши да купи роял на сина си Антони – също музикант, намери един и заедно с жена си Стойка поканиха Гинка да отиде да го види и да си каже мнението. Гинка категорично го препоръча. Черен „Bechstein“ от преди близо 100 години, запазен и звучен. Но синът им нямаше подходяща квартира за такъв роял. Казах на Кирил: „Купете го, за да не го продадат другиму и го сложете у нас. Имаме много широки стълби и лесно ще влезе, а междувременно ще търсите удобна квартира за Антони“. Така и стана. Живея на втория етаж. От входната врата до голямата стая няма никакви завои. Носачите тогава взимаха по сто лева на етаж както за сваляне, така и за качване на рояли. (Сега взимат по-малко).

Почнах да търся във вестниците обяви за жилища под наем. За Антони. Подходящите ги съобщавах на Кирил и Стойка. Минаха няколко месеца. Антони обяви, че ще се ожени и родителите му решиха да отстъпят на младоженците току що завършения техен апартамент в блока на Филмовите дейци. Сватбен подарък. И Антони и жена му заживяха там. Но този апартамент беше на последния, на 17-тия етаж на блока. Значи качването на рояла щеше да струва 1700 лв., защото нямаше как да влезе в асансьора. Плюс 200лв. за свалянето от вкъщи – 1900 лв. А самият роял струваше 3000. По-добре да купят едно ново пиано – с асансьора – и право горе. Отказаха се от рояла. И аз започнах да го изплащам на Кирил и Стойка. След година и половина (или повече?) стана наш. След развода още дълго стоя у дома. Бях го обикнал. Такъв хубав тон имаше, че колкото и примитивно да съставях акомпите на лявата ръка, пак излизаше красиво. Имам не знам как образувало се вярно чувство за хармония (от малък свирех на акордеон, а там акордите на басите са готови и подредени), знам всички пиеси по слух (и ги аранжирам винаги в до-мажор или ла-минор, зависи), но нямам техника. Самоук съм. Този роял обаче не даваше да се разбере това. Поне в моите уши звучах понякога изумително. Дори съчиних една сутрин пиеса, която приятелите признаха и я свиреха после в „Куфара“ – звучеше им като фокстрот от филм на Чарли Чаплин.

Но когато Гинка най-после се сдоби с обширно жилище дойде моментът роялът да отиде при нея. Тя имаше нужда от точно такъв тон – на роял, а не от тона на малкото гедерешко (ГДР – германска демократична република) пиано. Заех се с пренасянето. Намерих една нова музикална къща, която се занимавала и с пренасяне. Собственикът дойде у дома и видя рояла, после го заведох в жилището на Гинка (то е на първия етаж на стара 4 етажна кооперация) и като видя стълбите каза: „Да, роялът може да влезе, но ще трябва да изрежем железните парапети“.

След два дни се обадих на познатите ми преносвачи. Младият им шеф след като видя рояла, а после стълбите при Гинка каза: „ Да, ще го вкараме“. „А парапетите?“ – попитах. „Не пречат“.

Мисля, че роялът влезе само с помощта на някакви висши сили. Преживях събитието неочаквано дълбоко. (После не спах цялата нощ). Тримата преносвачи (начело с младият шеф) първо го разглобиха, разбира се, махнаха му капака, после краката и клавиатурата. Но това, което остана беше огромно, тежко черно чудовище. Бяха го изправили по дължината му и така беше най-неудобен за хващане. Но тази беше единствената възможна позиция. Вярно, таваните на кооперацията бяха високи, но стълбите и площадките твърде тесни. Само младият шеф беше огледал предварително пътя от входа долу до апартамента, а другите двама не знаеха какво ги чака. И слава богу, защото иначе не биха поели нагоре. И всъщност, мисля, единствено неговите команди кой накъде да завие и откъде да повдигне в критичните моменти (и не команди – това бяха ужасяващи застрашителни викове) не позволиха на изнемогващите мъже да се предадат пред гигантското тяло, пред опасността от заклещване или сгромолясване на рояла надолу по стълбите.

Музикалният инструмент за музиканта е нещо свято, като жив човек. И всяка беда с инструмента той я преживява като рана в собствения си организъм. Наблюдавах Гинка. Тя слизаше по стълбите и се качваше, влизаше, излизаше от апартамента. Като луда. Изглежда и аз съм музикант, защото такова напрежение изпитах, че накрая бях разбит. Бях разстроен, изтощен и озлобен. Имаше две натъртени места отстрани под основата на клавиатурата.

Но влезе ! Роялът влезе! Станало беше чудо!

Значи: роялът от вкъщи е при Гинка. Пианото на канадските приятели: от съседското семейство е дошло при мене, но от моята къща е пренесено в Куфара. А от онова таванско ателие, бившето жилище на Гинка (то стана софийска квартира на нашия син Самуел – актьор в Берлин), гедерешкото пиано дойде вкъщи. Не мога без пиано. Обичам да свиря на пиано.От малък. Винаги сме имали пиано. Нямахме мебели, живеехме под наем, но имахме пиано.

О, в „Куфара“ ставаха чудесни празненства. Обикновено предния ден Рупето се обажда по телефона на когото от нас намери и на следващата вечер там сме и Еко, и Георги Дончев, и Васко Спасов, и Мишо, и Пармака – т.е. контрабас, тромбон, тромпет – и аз с цигулката. А Рупето и Пармака – пианисти. И приятели, приятелки. И редовните посетители на бара. В камината горят дърва, уютно е. Да, пие се, естествено, но няма пияни. Има хора очаровани, изненадани, радостни, че са попаднали на жива музика. При това винаги импровизирана. Като на домашен концерт. Понякога наистина се случваха върховни музикални преживявания. За мен бяха такива.

Но един ден от Канада дойде вест: пианото да бъде занесено у едно роднинско на канадците семейство, чието дете трябва веднага да започне да се учи да свири.

Викам преносвачите и „Куфара“ осиротява.

Пак се събираме там, говорим си, разказваме си това-онова, но не е същото.

Няколко седмици по-късно Еко изведнъж се сеща: „О, аз имам пиано в един апартамент в Младост 4. Дали да не го докарам? Вярно, марка „Орфей“, но... пиано.“

Не бях чувал за такава марка.

И след няколко подканяния от наша страна Еко го докара в „Куфара“. Светло-бежово пиано. Изглеждаше не зле. Българско, произведено незнайно кога във фабрика „Кремона“, Казанлък. Ести извика акордьора Косьо. Той го постегна и животът в „Куфара“ пак стана прекрасен.

Не за дълго обаче. Пианото марка „Орфей“ скоро грохна. Беше си старо. Клавиши хлътваха и не се повдигаха повече, струни се късаха, педалите отказваха, стана фалшиво. Споглеждахме се „Не, не става… Пречи ни. Ядосва ни…“ Еко каза „Да, съгласен, и на мен не ми харесва, но как се захвърля пиано?.. Как се постъпва с пиано, което е за боклука?“ Нямахме отговор.

Аз казах: „Хайде да направим представление: чупене на пиано. Ще го трошим и режем пред публика. Докато не стане на малки части. Търпеливо, методично“. Погледнаха ме учудено, с недоумение. Бяха музиканти. Звучало им е като „Хайде да заколим старица“. Еко даже се смути, обиди се, развали му се настроението.

На следващото събиране в „Куфара“ пианото „Орфей“ го нямаше. Еко го бил продал за символичната сума от 200лв. на една приятелка с малко дете. Помълчахме. Попитах „Искате ли да съберем пари – по 100лв – и да купим евтино пиано на старо?“ Да, всички искаха. Прибрах се вкъщи, влязох в Интернет и открих едно за 450лв. Жената, която се обади на телефона ми каза адреса, там живеела някаква баба, каза ми ако ми хареса да оставя на бабата сумата и да го взема. Заведох акордьора Косьо. Черно, немско, неизвестна марка, от преди войната. Той каза „Добро е, много добро за тези пари“. Разказах на момчетата. Еко ми даде само 50, от другите чух „сега нямам“, а някой попита „ама струва ли наистина?“. И разбрах – не им се дават пари. И си помислих „А защо да не го купя аз. После ако им хареса ще си разделим сумата, ако не – ще си остане мое, но ще седи в „Куфара“. Това, че ми акомпанираха докато свиря и се забавляваха с моите интерпретации ме разнежваше, бях им признателен, защото те са професионални музиканти от висока класа, а аз?... Да, като дете ми се събират пет години уроци по цигулка, но в джаза съм прохождащ и наивен, смешен. И върнах 50-те лева на Еко.

Обадих се на познатия млад шеф на преносвачите, казах на Ести кога да ни чака и пианото се разположи на празното място. Косьо веднага го акордира...

Какво нещо е частната собственост!... Помислих си: „Ами когато ни няма, посетители ще го пипат, ще тропат по клавишите, не се заключва“. И още на другия ден го измерих, купих от магазина за завеси и чаршафи – втора ръка (точно под нас) евтин плюш на килограм и му уших калъф. Взе ми един следобед. Имам шевна машина марка „Тула“. Съветска. Обичам и да шия.

Облякох пианото и зачаках останалите. Когато дойдоха, получих ефекта, който очаквах – всички ахнаха. И казаха „Цар си Ицко“.

Но идеята да чупим пиано пред публика не ми излизаше от главата. Само не знаех как това чупене да послужи за нещо, да значи повече от обикновено зрелище, И рано една сутрин ми хрумна как да стане. „Защо да не е роял?“ – се попитах и всичко нататък се подреди. Седнах и почнах да пиша. Ето какво излезе:

„КОНЦЕРТ ЗА ДУШАТА“

Синопсис:

Ицко Финци (цигулка), Румен Тосков (пиано) и Веселин Веселинов-Еко (контрабас) изнасят в зала „България“ концерт от миниатюри: известни танга, пиеси за пиано, за цигулка, арии из опери, валсове, аранжирани за трио – салонна музика в прочувствено изпълнение. Висок е респектът им към класиката. (На афиша трябва да пише „Концерт за душата“ и да личат имената на композиторите). Отначало всичко е както трябва – ръкопляскания след всяка пиеса, Публиката е разнородна – от прехласнати възрастни меломани до шумни тинейджъри. Поведението на някои от младите обаче започва да смущава. Те се държат съвсем фриволно – не им харесват нито пиесите, нито артистите, говорят високо, споделят го със съседите си. Това са инструктирани предварително от Ицко Финци „подстрекатели“ Те постепенно заразяват заобикалящите ги юноши и всички започват да се смеят, да освиркват, да се подиграват на музикантите. Тримата често се споглеждат, предчувстват провала си и контрабасистът за да „спаси положението“, кани една своя позната – известна фолк-певица седнала на първия ред, звезда на „чалгата“, да изпее нещо с тях. Тя е облечена екстравагантно и, подканяна от изненаданата възторжена младежка публика (гимназистите са доведени организирано), без притеснение се качва на сцената и запява най-популярната си песен. Контрабасистът и пианистът (добри импровизатори) й акомпанират. Една част от зрителите в залата е объркана, но другата, по-голямата, запява заедно с нея – младите знаят наизуст текста (както е и всъщност с повечето песни от този репертоар). За контрабасиста и пианиста подобно „отклонение“ от програмата е просто закачка с публиката, но цигуларят е потресен, обиден, чувства се опозорен. Ицко приема внезапния обрат за предателство спрямо изкуството. И енергично напуска сцената. Скоро се връща, Носи със себе си не цигулката, а някакви механични инструменти. И се нахвърля върху рояла първоначално удряйки с огромен 7 килограмов чук краката му (роялът се килва) и капака (разцепва го на две), а сетне и дупчейки стените му с „канго“ (тип бор машина) и режейки го с електрически трион. Публиката отначало онемява, а после избухва в протест – с възклицания, викове, писъци, настъпва всеобща суматоха (нали има подготвени подстрекатели). Ицко обаче не спира, а колегите му не смеят да се приближат – може да ги пореже. Някой зад сцената дръпва шалтера, за да спре електрическия трион и настъпва пълен мрак. В един миг настава тишина. Уморен и отчаян, цигуларят оставя триона, осветява с фенерче лицето си и произнася реч за скалата на неговите ценности и че няма никога, докато е жив, да се примири с пошлостта на чалгата. През това време на сцената са се качили извиканите по спешност полицай и лекар в бяла престилка. Също с фенерчета. Лекарят прошепва нещо на певицата, Токът междувременно идва. Тя се приближава бавно до цигуларя, прегръща го нежно и с микрофона в ръка запява... Ave Maria от Шуберт. Контрабасистът и пианистът (на полусчупения роял) й акомпанират. И публиката подема мелодията със затворени уста (първи започват подстрекателите). Цялата зала пее Шуберт. Пее полицаят, пее лекарят. Само Ицко не пее. Песента свършва – оглушителни овации, свиркане с уста и викове по американски. Младите от публиката хукват към сцената и се скупчват около певицата, боричкайки се за автограф... В другия край стои и ги наблюдава съкрушен, доведеният до отчаяние цигулар. Еко взима микрофона и обявява: „Ние подаряваме хонорарите си за поправката на рояла!”.

Край на концерта.

Познавах млада кинорежисьорка. Посветих я в идеята. Тя я прегърна, хареса я, запали се. „Да, ще стане уникален филм, всичко трябва да бъде абсолютно достоверно, автентично, ще намеря студенти кинооператори от Академията, трябва да снимат най-малко шест камери едновременно от шест различни гледни точки“...

И работата тръгна. Тя се зае с „подстрекателите“, с младежката публика (беше раздала по гимназии кочани с билети), с действащите лица – коя да е певицата, кой – лекаря, кой – полицая. Уговори операторите – студенти от НАТФИЗ. (Всичко това искаше много ходене). Аз пък – със спонсорите. Събрах три хиляди лева. Останалите пари трябваше да дойдат от продадените билети. Намерих скапан роял за 500 лв., запазих дата в зала „България“, поръчах афиши, (напечатаха ги), пуснаха билети на каса, намерих къде дават под наем канго-машини и електрически триони, (запазих една машина и един трион за датата на концерта), уговорих се с преносвачите за вкарването на купения роял в залата, обадих се на Косьо акордьора – да го настрои на сцената непосредствено преди началото, избрах пиесите, нотите, съставих програмата, събрах Рупето и Еко на репетиция. (Те свиреха смутено и все питаха наистина ли ще удрям рояла с чук)... Лиза (така се казваше режисьорката) откри фолк певица, уреди срещата ни с нея в един луксозен хотел в Пловдив, заминахме за там, тя пристигна от Панагюрище, (пазеше я телохранител), разбра какво искаме, зарадва се, че ще участва, не поиска пари (беше мила, женствена, интелигентна и красива)...

Три дни преди събитието получих някаква стенокардия, силна тежест в областта на сърцето, изтръпване на лявата ръка, болка в плешката и лекарят ме посъветва да не рискувам. Касаело се за живота ми. Настояваше и аз постъпих в кардиологична болница.

От момента, в който решихме с Лиза да отменим концерта, стенокардията ми мина.

След 5 дни излязох от болницата здрав, но с горчивото чувство на човек, който е разбрал, че вече не е способен на велики дела.

Бях на 73.

* * *

Като малък рядко ходехме на ресторант, но когато отивахме – баща ми майка ми сестра ми и аз – винаги свиреше салонен оркестър и аз се залепвах до подиума. Свиреха възрастни хора, седнали пред пултове с ноти – все като че уморени, малко анемични, безразлични. Но внимателни. Не правеха грешки. Пиано, две цигулки, виолончело, кларнет, флейта, тромпет. От тогава знам думата потпури. Свиреха потпури из опери или оперети – т.е. най-мелодичните места от увертюрите и някои от ариите. Или балетна музика. Или миниатюри от класици. И баща ми, и майка ми познаваха кое от къде е, от кого е.

Представиха ме преди 5-6 години на собственика на „Хамбара“ и аз казах „А защо, господине, не купите едно пиано, толкова ще подхожда на тази обстановка“. Разбира се, представях си как аз свиря, а някой от младите ми приятели ми акомпанира. Тогава още играех в театъра, но ми минаваше през ум, че на старини може би ще се препитавам със цигулката в някой локал.

В „Хамбара“ също влезе пиано.

В кооперацията, където живея, съседният апартамент е тристаен. В едната стая живееше Людмила Лаптева. Казвам живееше, защото тя почина. Почина пред мене...

Познавах Людмила още от уроците по руски език за телевизията. Тогава беше хубава, женствена, беше лингвистка и преподаваше правилата, граматиката, а ние – трима актьори – постоянни герои – изигравахме наивни сценки на руски – илюстрирахме преподаденото. И това се филмираше предварително – веднъж седмично в продължение на две години. После нашата група се разтури, уроците ги правеха по друг начин и не се срещах с Людмила освен по стълбите на кооперацията. Като остаряхме (станахме по на 70) тя почна да ме търси. Питаше за клюки от света на театъра и киното, разговаряхме за Путин, за предишния президент – Елцин, за несправедливите пенсии и много често на руски език, тя беше рускиня, разказваше ми за живота си в съветска Русия, в България, за една-две свои любови даже ми разказа.(От канадец, с когото се запознала край морето, получаваше ежемесечно пари, но после неговите вноски в банковата й сметка секнаха). Пращаше ме за лекарства, когато не беше добре, за хляб, за вино, поправях й казанчето на клозета, искаше ми често пари на заем (винаги ги връщаше навреме). Една нощ (беше 3 часа) ме събуди по телефона уплашена – в просъница усетила в тъмното мъж в стаята си и го видяла – тършувал с фенерче, извикала, той й заповядал да не мърда, поискала да стане – той я ударил по лицето, шурнала кръв от носа й (после имаше белег) и излязъл от стаята и понеже не била сигурна дали си е отишъл, или е още във вестибюла, не смеела да мръдне и решила да ми се обади (телефонът й бил до кревата). Аз извиках полиция, дойдоха двама униформени, не завариха крадеца, но ни показаха как той (според тях наркоман) е влязъл и излязъл през балкона на кухнята – намериха следи...

Аз ту се пазех да не я разглезя от внимание (да знае, че трябва да разчита главно на себе си), ту – като не звънеше известно време (било на вратата, било по телефона) сам се обаждах да я питам от какво има нужда.

И един ден ми телефонира, за да ми каже, че не може да стане от леглото. Не знаела от какво е. Била паднала преди седмица на улицата, веднага се вдигнала и ходела нормално следващите дни, но сега болките в крака горе при таза били непоносими. Купих й лекарства. Минаха дни. Болките не минаваха. И за да не ходи до тоалетната не ядяла и не пиела. Беше отслабнала много. Извиках личната й лекарка от поликлиниката. И лекарствата, които тя даде не помогнаха. След седмица се обадих на Мария, моя приятелка – психиатър. Обясних й симптомите на Людмила и тя каза „Ми счупила си е шийката на тазобедрената кост. Прави се операция. Извикай веднага линейка и я закарай в „Пирогов.“„

С линейката дойде лекар, прегледа я и каза: Болната има счупване на шийката на тазобедрената кост.

И разбрах, че ми предстоят доста грижи.

(Не съм забравил, че разказвам истории с пиана и рояли).

Хирургът в „Пирогов“ излезе от кабинета си с рентгеновата снимка в ръка и попита „Вие ли сте с Лаптева?“ Кимнах. (Нямаше друг) „Тя има счупване на шийката на тазобедрената кост. В тези случай се прави операция. Слагаме изкуствена става. Няма друго лечение. Операцията не се заплаща. Заплаща се ставата.“ „Колко струва една става ?, попитах, (знаех, че аз ще я платя). Хирургът каза: „Ако е вносна – 1700 лв., ако е българска – 1050 лв. „Каква е разликата?“ – попитах. „Българската издържа по-малко – до 20-25 години максимум“ „А вносната?“ „До 30 и повече“. Помислих малко и казах: „Добре, сложете й българска.“ И хирургът влезе в кабинета да попълва документите. „Людмила е на 72 години – си мислех, – невъзможно е да доживее до 102 г. При този начин на живот, с това пиене, с този артрит...“ Да, тя имаше артрит от преди.

Влязох в асансьора да я изпратя до деветия етаж. Лежеше върху носилката и ми се усмихваше. Бях нейният спасител. Не се смути, че я оставят да лежи в коридора на отделението – липсваха свободни места в стаите.

Вечерта спах спокойно. Имах чиста съвест. Събудих се някъде към 7.30. Полежах разсъждавайки и си казах. „Разбира се, ще изтегля 1050 лева и ще ги дам, без да ми мигне окото, но не би ли могло да се опита...“ И набрах номера на една позната рускиня – актриса. Беше сънена. Попитах я: „До кого се отнасяте за помощ вие руснаците, когато изпаднете в материално затруднение?“ Тя каза „ До съюза на белогвардейците“. Замълчах. Не знаех, че има такъв съюз. И ми даде телефона на председателя.

Беше ми лесно да съчиня молбата. Написах я просто: сама съм, нямам съпруг, нямам деца, нямам роднини, нямам спестявания, нямам имоти, живея под наем в общинско жилище, получавам пенсия от 110 лв месечно, паднах, счупих си шийката на тазобедрената кост, предстои ми операция, която ще ми струва 1050 лв., моля за помощ.

Всичко беше истина.

Замислих се. Молба до Съюза на белогвардейците? До тези, които са бягали от терора на Октомврийската революция? Съвсем друг тип хора са. Тя е дошла в България като съветска гражданка. (Оженила се е за свой състудент – българин в Днепропетровск). При това баща й е бил генерал от съветската армия, бил е началник на различни военни окръзи из онази огромна страна (местели са го, като по-способен). Вярно – кариерата му се сринала, когато майка й била изпратена на лагер в Сибир заради донос, че била казала на опашка за хляб нещо подигравателно за съветската власт. (Людмила ми беше разказала– баща й веднага се развел с майка й задочно, но това не го спасило от разжалване, после когато по хрушчово време пуснали майка й от лагера и тя се върнала при мъжа си и животът им се превърнал в ад). Обаче дали това ще трогне председателя на белогвардейците?... Да напиша „родителите ми са страдали от сталинизма“?... Е добре, дори и да се трогне – колко ще й отпуснат? Най-много 200-300 лв...

А дали да не опитам друго?...

И написах още една молба със същия текст, но до Началника на „Пирогов“.

В 10 часа бях в болницата. Тя лежеше в коридора. Беше усмихната. Носех й писалка. Прочете молбата и я хареса. Подписа я. И влязох при началника на отделението. (Този кабинет беше най-близко – на същия етаж). Беше в бяла престилка – не възрастен, с добродушно лице, с очила без рамки, малко плешив. Хирург. „Разбрах, че вие сте довели снощи новата пациентка...“ каза. (Познали са ме, нали съм актьор, и са му докладвали). Ръкувахме се. „Да“, казах, “ето тук една молба...“ И я поставих на бюрото му. Той я зачете. Изведнъж ме погледна, после пак се върна на листа, лицето му се озари и с удивление и състрадание произнесе бавно: „Но, това е леля Люда!... Леля Люда!.. Тя е приятелка на майка ми... Те преподаваха заедно руски в университета... аз съм седял на коленете й... моята майка е от Чувашия...“

Беше развълнуван и объркан. Посегна към телефона, отказа се. „Бихте ли излезли за малко?“ Разбрах, че иска да се обади някому, но не пред мене. Почаках в коридора. След малко ме покани отново в кабинета, за да ми каже, че всичко е уредил, че лично той ще оперира Людмила и тя няма да плати нищо.

Скоро ще стигнем до пианото.

Няма да разкажа за усложненията преди и след операцията. Една нощ даже щели „да я изпуснат“, каза сестрата. Изтичала й кръвта от незарастващите шевове и не можели да я спрат. Не се съсирвала.

Ето, аз съм в болничната стая край леглото й и беседваме за бъдещето. Людмила не е никак весела. Предстои да я изпишат... Докато проходи – някой трябва да й помага вкъщи, санитарка й трябва... Тя е сама. Абсолютно сама. „Не може ли Любка – портиерката на кооперацията?“ – питам. „С какво ще й плащам ?“ – казва тя. Млъквам. Дълга пауза. И внезапно се сещам: в стаята й съм виждал едно пиано. Черно пиано. Никога не бях я чувал да свири. „Ми ще дадем пианото ти под наем – казвам – За какво ти е това пиано?. Ще му искаме по 50 лв. на месец!“ Тя ме гледа с неверие. „Кой ще го вземе?“ „Знам кой.“

Късно вечерта отивам в „Хамбара“ при Калин – той е собственикът. „Би ли взел пиано под наем ?“ Пауза. „Бих.“. „Какъв наем би могъл да плащаш?“„ Колко се плаща?“ Пауза. Аз: „50 лева.?“ „Става.“ „А ще платиш ли и пренасянето?“ „ Да“. „Ми добре. Намерил съм ти такова пиано“. Прибирам се вкъщи подскачайки – намерил съм изход!Толкова лесно ! Но на сутринта разсъждавам в кревата: „Да, закарвам пианото в Хамбара. Получаваме първите 50 лева. Къде е гаранцията, че следващия месец пак ще ги получим? А по-следващия? И ако поискаме да си го вземем обратно колко ще ни струва едно местене? Маса хора съм чувал да се оплакват от дължащи с години наематели!“. Отивам при Людмила в болницата. „Открих бар, където го искат ! Но трябва акордьор да оцени пианото ти“. Тя ми дава ключовете от апартамента си. Викам Косьо. Той го разглобява, преглежда го основно и казва: „На това пиано почти не е свирено, то е добро, колкото едно немско пиано, но марката му е „Украйна“ и за него можете да вземете най много 400-450 лева.“

Отивам пак при Калин и го питам. „Можеш ли да платиш предварително наема за осем месеца?“ Пауза. И казва: „Мога“.

Людмила е изписана от болницата, вече си е у дома и лежи на кревата. Точно в уречения час край нея (като по чудо) сме всички: бившият й съпруг Чавдар (те отдавна са се сдобрили), двамата носачи с техния млад шеф и Калин. Калин дава на Людмила 400 лева. И подписва документ. Тя ги преброява и подписва разписка и не вярва, че всичко е истина, че държи в ръцете си 400 лева. (И това е само първата вноска, за първите 8 месеца!). Носачите слагат специалните колани под пианото, препасват си ги през раменете, повдигат го, слагат го върху специалната количка и го возят към вратата. Долу на улицата го вкарват в камиончето, Калин сяда до шофьора (той е шефът на носачите, другите двама са отзад при пианото) и четиримата потеглят към „Хамбара“. Там ги чака акордьорът Косьо.

„Хамбара“ е (като „Куфара“) в стил „ъндърграунд“( подземен). Всичко нарочно е оставено бедно, изхабено без нарочността да личи, уж естествено, случайно образувало се – от небрежност, от изтеклото време. Дървения навсякъде, високи столове пред бара, стени прашни, отдавна небоядисвани, каменен неравен под, голи потъмнели подпиращи греди до високия (близо 10 м.) таван от талпи, до които водят тесни дървени стълби – горе може да се седи върху тях под самия покрив... Има и вътрешен балкон покрай по-дългата стена – пак от тъмно дърво – с маси и пейки. Цялата тази къща някога е била печатница, казват. И – навсякъде свещи. Никакво електричество. Освен за звуковата уредба и за кафе-машината. И за крушката пред вратата. Отвън няма фирма, само мъждука мръсна електрическа крушка през тарабите. „Хамбара“ е в един заден двор.

Вече три сезона всяка сряда и събота свирим там – Васил Пармаков на пианото на Людмила, а аз на цигулка. И така се препитаваме. Посетителите са все млади. Понякога изживяваме върховни мигове на истинска музика. Познаваме ги по това, че настава тишина, всички се заслушват. И после някои момичета идват при нас и казват: „Може ли да ви прегърнем?“

Людмила я няма вече.

* * *

Веднъж Краси Костов, стар приятел, изненадан и разнежен от свирнята ни с Пармаков в „Хамбара“, каза „Интересува ли те едно пиано? Искат да се освободят от него, ето ти телефона. Дай на жената 300 лв – тя ще им се зарадва.“ Обадих се. Да, готова е да го даде. Колко искате?, попитах. 400 – каза. Звъннах на Оги – собственика на чайната на улица Бенковски. „Нали отдавна си говорим, че в чайната трябва да има пиано. Намерих едно Ще го докарам. Ако не ти хареса, няма да остане. Аз го купувам“. „Съгласен.“ – отговори той

Носачите едвам слязоха с пианото по тясната стълба от втория етаж на една къщичка в Симеоново. Вкарахме го в чайната и Косьо (акордьорът) още същия ден го акордира и каза, че е находка за тия пари. „Зайлер“! Немско!

Още следващата седмица свирихме с Пармаков в чайната. Пармаков никак не одобри пианото. „Не, то е добро, акустиката на чайната е лоша“ – повтарях аз. За втората вечер купих завеси от магазина под нас (втора ръка, на килограм), окачих ги по стените, взех от сестра ми един персийски килим, сложих го пред пианото и всички признаха: „О, сега е съвсем друго, звучите чудесно !“. Само Пармаков твърдеше обратното. Но Оги не одобри нито завесите. нито килима. Цветовете не му харесваха. Взех си ги. И повече не бях поканен там. Мина време. Контрабасистът Гошо каза: „Що не го махнеш онова пиано от там? (да, точно с тези пренебрежителни думи). Никой не свири на него“.

Отбих се при Мато, собственика на кръчмата „Сам дойдох“. „Казвал си ми, че не си доволен от твойто пиано ?“ „Да, – каза, – спукана му е плочата отзад, не може да се настройва. Готов съм да го изхвърля, мога да го подаря, само да се освободя от него.“ Веднага уговорих с Оги час, когато е удобно да взема пианото от чайната и същата вечер се обадих на оня шеф на музикална къща, който искаше да отреже перилата, за да вкара рояла при Гинка. На следващия ден в чайната пристигна не камионетка както очаквах, а лека кола марка „Сааб“ с ремарке, като тези в които возят коне, но още по малко и самоделно – от заварени железа и ламарини. Двамата носачи (единият беше шофьорът на Сааб-а) натовариха пианото в ремаркето, седнахме в колата и по пътя им разказах, че аз имам също кола марка „Сааб“, със счупена скоростна кутия, смяната на която ще ми струва 9000 лева, пари за които мога да купя прекрасна кола на старо и че заради монтьора, заинатил се да открие евтина скоростна кутия от катастрофирал Сааб точно същия модел, моят седи от една година в неговия двор. Носачите смениха пианата (взеха си старото вместо хонорар) и си заминаха. На другия ден Косьо акордира „Зайлер“-а. Мато насрочи първия ни концерт. Не казах на Пармаков от къде е новото пиано в „Сам дойдох“. Свирихме особено въодушевени – малко пространство, чувствителни слушатели, великолепна акустика. Пармаков каза „Ето това е пиано! А не като онова в Чайната!“ Аз ликувах.

На следния ден ми се обади шефът на музикалната къща. „Разбрах, че имате „Сааб“ и че се чудите какво да го правите. Искате ли да ми го продадете, за да си поправям с неговите части моята кола. Мога да ви дам не пари, а в замяна – един хубав роял от моите. Който си изберете.“

Вече си наумих в кое заведение ще сложа новия роял.

Pin It
Ицко Финци
Ицхак (Ицко) Финци, разбира се, не се нуждае от особено представяне, но може би не всички знаят, че покрай многото си други дарби той притежава и таланта на оригинален, добър разказвач. Тук го представяме именно в това му амплоа.
Други статии от този автор

Посетители

42

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... преди 13 часа
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... преди 1 седмица
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 2 седмици
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 4 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 4 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... Събота, 11 Юли 2020