Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Това е приказка по поръчка. Докато приспивах дъщеря си Дейна в една от онези предколедни вечери, мразовити отвън и влажни отвътре, в които уютът избива в очите, тя както обикновено си поиска приказка. Коя, попитах. За мечето и елхата, отвърна, сякаш ставаше дума за Снежната кралица или за Снежанка и седемте джуджета. Не я знаех. Стихчета за мечета и за елхи споделяха една нейна книжка, но не и баналността на съседството. Тъй че там, в дрезгавината на прииждащата снежна нощ, поръчката беше достатъчно необичайна, че да ме предизвика, а аз – достатъчно сънлив, че да се оставя да почна без надежда за край. Дейна отдавна беше заспала, когато я довърших. Тук я допълних. Това, което се получи, подарявам на вас, но дали и на вашите деца, решете вие.

 

Имало по едно време мече на име Гунчо. За мечето Гунчо се знае малко, тъй като от край време живеело сам-само в София, град сметен под полите на тумбеста планина с име на кашкавалена пита. Сутрин мечето Гунчо ставало от само себе си, ако не се броял кръглолик будилник, който така тик-такал, че не давал на тишината да диша. Като станело, бързало към банята, пишкало на припрени откоси, миело си очите надве-натри, но със зъбите нямало шест-пет – търкало ги дълго с паста от тинтява и хищно жълта четка на черни черти. После закусвало трици, мед и праскови, полети с мляко, ту прясно, ту кисело. Накрая си обличало кафявия костюм върху риза в избягало бежово и вратовръзката на парцаливи снежинки. Така нагласено, а също и с бомбе, поемало към кварталния клон на първата частна банка, където работело досами вечерта, когато се връщало отново в своя ту тесен, ту уютен апартамент.

Мечето Гунчо харесвало своя живот. Нямало особено високо мнение за себе си, тъй че не виждало защо да иска друг, по-интересен. Имало си татко и майка, които още живеели в гората и никога не му гостували, тъй като били доволно диви и не обичали града, а и трудно говорели. Ето защо Гунчо ги посещавал веднъж годишно, най-вече през август за новата реколта мед и праскови; на свой ред им карал мляко и трици в багажника на своя пикап, който наричал за краткост джип. Мечето се радвало да е отново в гората с милите си родители, но скоро се отегчавало от безкрайните разкази за съседи, чиито деца се женели и плодели като зайци. Когато изредяла комшиите, хлевустата му майка захващала да хвали сестра му, живуща в гората под грижите на рунтавия си съпруг Иван, който изкарвал като цар от дърводобив и я гледал като в зоопарк. Щом стигнела и до двете им четинести, нечестиви дечица, Гунчо го стягала шапката, взимал си сбогом не без съдбовни обертонове и си хващал пътя заобратно.

Понякога мечето се питало дали, като живее само, не минава за самотно и дали това не го прави нещастно. Ала колкото и да се настройвало да улови вълната на някакво самосъжаление, която да осребри в скръбно прозрение, колкото и да се напъвало да се почувства проникновено зле, всяко нещо наоколо сговорчиво му напомняло, че е там заради него. Четката за зъби, пастата от тинтява, сапунът, възглавницата, още толкова неща, всички вещи. А какво да кажело за компанията на меда и прасковите, сутрин и по всяко друго време? Все пак тези сполучливи мисли понякога се оказвали леки и пукливи като балони от лунапарк. Това най-често се случвало като наближели празниците. Особено Коледа.

Макар да живеело само, мечето обичало семейните празници и не виждало защо да не си ги празнува; като се престори на Снежанка и седемте джуджета, например, или просто на много мечета; или като подреди по столчетата около масата четката за зъби, огледалото от банята, сапуна, възглавницата, легена, огледалото от хола и ютията, цялото му градско семейство. Мечето никога не подреждало около масата вярното си радио или пък изнервения си телевизор, може би защото ги намирало за малко шумни, ентусиазирано монотонни и с донякъде странни представи за общуване.

Веднъж, когато за пореден път от радиото напомнили, че наближава Коледа, Гунчо решил да се сдобие с елха. Мечето нямало охота да си купува елха от пазара; не обичало пазара, на който, освен елхи, разни животни продавали птици и други животинки, най-често зайчета и хамстери, които като неуморни детективи обдушвали решетките на клетките си. Оставало да си намери елха самò. Но елхите не се намирали под път и над път. Тъй че изходът, който Гунчо виждал с половин уста, бил да отиде в гората и да си вземе една от нея. „Да си вземе една от нея“ бил израз, който предпазливо изразявал онова, което му предстояло да стори не без помощта на брадва; или на брадвичката, както я наричал, сякаш умалителното щяло да намали неумолимостта й, да смекчи остротата на ударите в основата на елховия ствол. Въпросната „брадвичка“ била подарък от сестриния мъж, един от онези подаръци, за които и двете страни са сигурни, че никога няма да бъдат употребени. Във всеки случай сдобиването с небиеща на очи брадва нямала общо с гузни козни за сеч на елхи в гори, тъй че не разбирало защо продължавало да му е зле.

Свечерявало се, когато Гунчо подкарал пикапа. Колите насреща го заслепявали, отвръщал им с къси предупредителни откоси с дългите, но скоро се уморил и кривнал от главния път още долу, в полите на Витоша. Черният път, който сега бил бял, се виел все по-нагоре, а от двете му страни току зейвала гледка към светлините на града, все по-помътени в гъстеещия сумрак. Изведнъж пред Гунчо се ширнала равна заснежена поляна, над която избелявала обла луна. Гунчо бил мислел да извърши отсичането на светлината на фаровете, досущ като в черен филм с неволен извършител, пълен със страх и разкаяние насред всеопрощаваща естетска аура. Сега луната обезсмисляла фаровете, безцеремонно разсъбличала нощта и уличавала съучастнически всеки скрит под плаща й без капка катартично съчувствие. Гунчо се почувствал сам и гол под козинявата оцъклена луна на своя умисъл. Фаровете слабеели, та ги изключил и се заоглеждал.

 

Не я видял веднага. Първо разглеждал други, по-източени, но пък не му се щяло да разнася из града багажник с провиснали трупи. Тогава го спряла: малка, възниска, пълничка и напълно съвършена. Заприличала му на нещо близко и познато, толкова свое, че го засмъдяло под лъжичката от усилие да се сети, но напразно. Била кръгла отвсякъде, но какво от това? Ще да била зелена като дълбока солена вода, щом под студеното синьо на луната чернеела необщително, но без показност. В Гунчо започнало да се разлива нещо сладко и бурно като възврял нектар и сякаш да прелива из-от отверстията му като от настъпана жълта слива насред приведен летен ден. Гунчо опитал да си представи, че харесва тази елха като хубава и подходяща за празното място между телевизора и бюрото от масивно дърво. Наистина на пръв поглед елхата била равна и симетрична като снежинка, а на втори се оказвала изместена и непомерна, но нямало причини това да я превръща в нещо повече от Коледно дърво. „Не е съвършена, а и съвършена да е, с това не свършва света“, повтарял си Гунчо, докато обикалял около озарената отгоре и тъмна отдолу елха, гледал я как е хубава, едва по-висока и толкова по-широка от него, притихнала и честита като стегната за бой войска, и продължавал панически да прехвърля през бедната си главица възможните причини, поради които се бил превърнал в кръгъл сирак и изкуствен спътник, кръжащ в една все по-катастрофично притегляна орбита – светлината и въобще луната, нелеп пристъп на подранила пролетна умора, назряла най-после сподавяна отдавна самота, забравените хапчета, разреденият въздух, студът или пък прословутият зимен унес, дали пък космическата тържествена изложеност пред цяла вселена... Ала колкото и да се мъчело да припише правдоподобие на причините за тази странна омая, която впрочем се усилвала от налудното му въртене в кръг с брадва в лапа, толкова по-неотвратимо се изправяло пред простия, причудлив и малко чудовищен факт, че се е влюбило в елха; в елхата, за която е дошло за Коледа. И че обикаля около нея, вкопано в капана на желанието. Мечето опитало да отмести поглед, да се загледа в друга ела, или по-добре в шипка или най-добре в хвойна. Нищо не станало. Без труд установило, че от смътната съпротива и чувство за вина не било останало нищо и че без задръжки би изпосякло цялата останала гора.

Какво обаче да правело със своята елха, с тихата й всепобедност? Усещало я подключена към всичките му вени и артерии, въвлечена във всичките му кръговрати, обмени и трактове. Решило да поседне, да погледа небето, от което вече висели звезди, и евентуално да помисли. Но тъй като онова, което висяло от лапата, му пречело, Гунчо положил секирата си редом и тя просветнала с втренчената острота на отколешна мълния. Така седял Гунчо пред своята елха редом с помръкващата закана на своята брадва и се чудел какво да прави с любовта си и със себе си, със своята елха и със своята брадва. Никога по-рано не се бил чувствал така самотен и преизпълнен. Питал се с какво е пълен и дали онова, което го изпълвало, било самотата; или пък самотата, изтикана на повърхността от новия нектар, който се леел из него, изписвала кожата му с остри криви йероглифи.

Най-лошото било раснещото усещане за безизходица, това, че въобще не знаел какво да прави оттук-насетне. Мисълта да се раздели с елхата и да се прибере у дома, вече била немислима. Ала перспективата да остане в гората завинаги и да обикаля около своята елха като болен от любов глиган също нямала бъдеще, не толкова защото щяло да огладнее, да му стане студено или мъчно за вкъщи, а защото нямало да има какво да прави в гората, дори с нея в нея. Представило си как отнася елхичката у дома си и гледката как са винаги двама на топло го изпълнила като гъст, но течен мед. Тъй че да си я взимало и да си вървели.

Но да я вземе означавало да я лиши от част от нея самата, да я отдели от корените й, патетично казано. Разбира се, Гунчо можел да го мине по графата „освобождение“: да я откъсне от тромавата й вкопаност в случайно място сред пренебрежимо обкръжение? Ала никоя реторика на спасението не можела да прикрие факта на отсичането, дори ако й оставел непокътнато всичко над кръста. И после кого всъщност обичал: елхата в неведомата й видимост или нея същата в съвършената й завършеност? Ако било второто, как да отсече част от нея и да заживее с тази част? Но дори да било първото, което било, трябвало да признае, по-вероятното, то нямало как болката от сечта да се прехвърли единствено върху отстранимия остатък в пръстта. Представил си как му отсичат някоя задна лапа под предлог, че са привързани към облите му уши или към лъскавите копчета на очите му, и разбрал, че не би се доверил на такава обич.

Приближил до елхата и непохватно я обгърнал. Елхата го пообоцкала по по-незащитените места, но не дала признаци за враждебност, нито за интерес. Търпяла притихнала в мечешката му прегръдка и нито се дърпала, нито се притискала, обладана от отзивчива и все пак съмнителна кротост. Мечето се опитало да си представи възможния любовен напредък в перспективата на някакво неопределено бъдеще и не видяло нищо, никакъв изглед за промяна. Едва сега се запитало дали това да обича своята елха без претенция за ответ щяло да му бъде достатъчно и ако да – докога. Насилило се да си представи елха, която постепенно се учи да разтваря обятия, да го прегръща и да отвръща на неговото чевръсто триене с гъста мъзга изпод излющената или разлепена кора, но неизменно стигало до обезсърчаващото откритие, че всеки отклик би бил не повече от ефект на някаква негова настойчивост за близост, натрапчивост, гальовно насилие, белене, промушване, проникване, безсилие. Представило си как лиже сълзите клей, стичащи се от разранените шисти на гъбестото тяло и нетърпим прилив на желание сиропирал до изнемога всичките му сетива. Запитало се дали би успяло в името на благородни имена като любов, привързаност, вярност, преданост да се откаже от волята си да се сдобие със своята елха, но съдбовната им мощ сякаш по чудо била изпосталяла пред вида на това неподвижно създание под тази все по-никаква луна.

Замръзвало, затова се изправило, брадвата в лапа. Решението го разцепило сякаш надве: първо да отрови елхата, да разкопае коренището й, да освободи коренчетата й едно по едно, след това да я изтръгне из корен, да я изкорени докрай, после да й събере пръстта, да я изсипе в голяма саксия от пазара и така да посади елхата у дома, да си я има цяла и непокътната, жива завинаги, зелена во веки веков. Жалко наистина, че нямало друг инструмент, освен тази брадва, но това не го притеснило; дори решило, че да я отрови корен по корен из-от твърдта с инструмент за убиване било жест и красив, и символно натоварен. Разритвало снега, докато отдолу не лъснало оцъкленото лице на почвата около елхата. Първо замахнало леко, за да не нарани някой израстък, ако брадвата хлътнела неочаквано навътре. Тя отскочила сякаш от камък. Вторият път замахнал с все сила и носът й все пак влязъл достатъчно, че да бъде трудно да го измъкне. Екскалибур, казал си, и опитал още веднъж със същата сила и на същото място и острието проникнало още малко. Задялкал замръзналата земя с овладяна решимост и под различни ъгли, надявайки се да пробие кората и да стигне до евентуално мекото отдолу, а после да разширява в дълбочина. След около двайсетина удара вече не можело да си поеме дъх, но продължило още и още, докато пред очите му заизскачали искри, които осветили скромна купчинка буци с различна големина. Гунчо разровил окастрената пръст с лапи, загребал я и я запокитил с все сили. След това още веднъж и отново. Накрая пред очите му се открил плитък като в детски пясъчник кратер, от дъното на който го гледали с бели очи няколко прерязани корена. С брадва нямало да успее, поне не тази нощ, а и вече било късно. Колкото и да се мъчел, нямало да постигне повече от това да отнесе със себе си елха със садистично или безсмислено окастрени корени.

Още с първия удар Гунчо усетил, че брадвата е направена, за да сече, а не да копае; проникнала дълбоко и в същото време меко в сякаш очакващото тяло на елхата. Следващият удар се плъзнал още по-надълбоко и елхата потреперила. Третият удар можел да бъде и последен, елхата се поколебала, преди да се прекърши под тежестта си, но той побързал да й нанесе още един удар, за да й спести излишни разкъсвания по дължината на тъканта. Елхата политнала, но не се строполила, уловена във въздуха някъде близо до върха. Била по-тежка, отколкото очаквал, и за да не докосне земята и снега с мястото на отсеченото, трябвало да я подхване и с другата лапа, в която още държал дребната брадвичка, дар от зетя в дърводобива. Понесъл я към джипа като булка след венчавка, тежала, препъвал се, но нямал нито намерение да я изпуска, нито съмнение, че нещо повече може да му се случи. Мечето се чувствало силно, носело високо своята елха почти с една ръка, без да я притиска, като гледало тежестта й да легне в сгъвката на лакътя и тялото и сечивото никога повече да не се докосват. Внимавало също брадвата да не я заслепява. Всъщност нямало вече такава опасност: смрачавало се, идели облаци и носели здрав и топъл Коледен сняг.

В този миг разбрало името й – Снежанка.

Димитър Камбуров
Димитър Камбуров е роден през 1962 г. във Варна. Доктор по теория и история на литературата. Преподава в Софийския университет. Автор е на книгите „Явори и Клони“ и „Българска лирическа класика“. Понастоящем е лектор в Тринити Колидж, Дъблин.
Други статии от този автор
Посетители: 274

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 20 часа
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 20 часа
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 20 часа
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 21 часа
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 1 ден
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 3 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 5 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 6 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици