Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Лампата на отворения хладилник освети части от лицето му, заедно с торбичките под очите. А след два дена безсъние те изпъкваха като гипсови орнаменти върху фасадата на областен театър. Тодор Бадев приглади назад бившите си кафяви къдрици на бивш фен на „Зепелин“.

Положението в хладилника не отговаряше на сребристата му външност. Саламът беше на преклонна възраст, сухото мляко беше към края си, а мокрото вървеше към изсушаване. Само хлябът, хвърлен заедно с найлона в отделението за зеленчуци, можеше да се яде с масло, стига да го позапечеш на тостера. И да имаш здрави зъби. Тодор имаше отлични зъби, макар и част от тях да не бяха негови. Ходеше на най-добрите зъболекари, продължаваше да плува два пъти седмично и веднъж в месеца у дома му идваше виетнамски масажист. Тогава Тодор си правеше труда да прибере дрехите по гардеробите, да изхвърли пепелниците. Иначе не му се налагаше, защото на практика живееше в редакцията.

Докато размишляваше над посинелия кашкавал, от стаята на дъщеря му Албена се чу нахакания речитатив на хипхоп, в който – дори през стената – Тодор успя да различи много обидни думи, замислени като комплименти. Откакто се беше развел, тя всяка седмица идваше да го види. Това означаваше, че в петък вечерта се затваряше насаме с компютъра и в понеделник сутринта си тръгваше с най-искрени впечатления за пълноценен контакт.

„Длъжен съм да го направя – помисли си Тодор. - Дори заради малката съм длъжен. Живеем в свят без истина, а когато никой не знае каква е истината, няма как да оправи злото.“ Идеята за добро и зло беше сравнително нова за него, или може би отдавна забравена, но той смътно я свързваше с навлизането си в някакъв патриаршески период. Възраст, белязана от разредени полови контакти и притеснението, че някои неща никога повече няма да му се случат. Като че ли светът беше отдръпнал развлеченията си, за да му даде възможност да се съсредоточи.

„Малката“ усили басовете, но Тодор не забеляза, защото в главата си имаше свои. Като журналист във важен столичен вестник, той трябваше да спазва политиката му. Това на вътрешен език означаваше, че няма право да публикува изобличаващи факти за едни личности, и похвални факти за други. Естествено, първите бяха щедри към вестника и шефовете му, за разлика от вторите. Това правило досега му беше пречило умерено. Беше говорил срещу него на чаша бира пред колеги, както и на пролетния купон за сплотяване на колектива. Все пак, внимаваше да не изнася речите си пред близки на шефката, които биха й обяснили какъв бунтар се таи във „Вътрешен отдел“.

Сега обаче в първото чекмедже на бюрото му имаше документи. На пръв поглед никой не можеше да ги свърже, но на Тодор не му трябваха допълнителни обяснения. От едни ставаше ясно, че поддръжката на елекроинсталацията под града ще се предостави на частна фирма, като разноските ще се начисляват върху сметките за ток. Копия от протоколи показваха, че сред кандидатстващите фирми е имало световно добри, но техните предложения не са били взети под внимание. Други страници разкриваха, че търгът е, кой знае защо, спечелен от фирмата, поискала най-висока цена. Тя беше австрийска. Поне за пред очите на тези, които не бяха наясно кой кой е в България. А Тодор знаеше, че тя е собственост на сина на политика, който определяше правилата за търга. Този политик субсидираше и вестника, в който работеше Тодор. Естествено, правеше това встрани от вниманието на финансовото министерство. Само след година градът щеше да се превърне в крепостно владение с нов десятък, освен ако някой не напишеше последователна и изясняваща статия по въпроса. Но Тодор нямаше как да направи това.

– Какво си се надвесил над хладилника? Не виждаш ли, че смърди!

Дъщеря му го бодна с два пръста от двете страни на кръста.

– А? А, правя си инхалации. Какво ще кажеш да мръднем да изядем по една пица?

Не беше усетил миризмата.

В пицарията Албена бодеше лазанята и я тъпчеше в устата си заедно с големи дози зелева салата. Вилицата сновеше, претоварена до ръба на възможностите си, и от време на време по някой стърчащ зеленчук се катурваше върху покривката.

– По-спокойно, ще се задавиш.

– Аз не мога да бъда спокойна като тебе. Ти с часове си пишеш разни неща в тефтерчето, дремеш пред телевизора. Ето сега те видях да висиш пред хладилника. Не мога да те разбера. А днес пък изглеждаш съвсем занесен.

Беше облечена в поредица от потници, кой от кой по-къси, на пъпа й лъщеше обеца, а на главата си носеше дълбок каскет, нахлупен на една страна. Приличаше на боркиня за правата на афроамериканките в Харлем, поне според представата на МТV. Само дето не беше черна. И не беше американка. А и не се бореше за нищо, освен за общата зелева салата на масата. Имаше международен мач и от единия край на салона, под широкия телевизор, се чуваха групови възклицания и въздишки. Макар да беше девет часа, нито слънцето беше залязло напълно, нито лятната жега се беше разнесла. През отворената витрина се виждаше как два врабеца на улицата се къпят в прахта. „Къде другаде“, помисли си Тодор и кой знае защо, съжали себе си.

Разказа й за проблема си. За това, че от него се очакваше да защити истината. Една от кандидатстващите фирми, засегната от резултата, му беше предоставила документите в пълен комплект с надеждата, че правото ще възтържествува. Тодор се занимаваше с разследваща журналистика от 20 години, само дето общо взето все изпълняваше задачи. Практиката му помагаше да се ориентира къде какво се е случило от едно име и половин дума. Беше го научила обаче и отдалече да вижда подводните камъни, които ще попречат на статията да излезе. Сега с този наръч документи в чекмеджето летеше право към дигата на пристанището.

– Много важно, просто пусни статията за този крадец и толкова – каза Албена с пълна уста.

– В нашия вестник веднага ще ми я свалят. Заедно с мене.

– Пусни я в интернет.

– То накрая сигурно и това ще стане, но кой ще й обърне внимание там? У нас институциите четат вестници. Трябва да я напиша за някое друго издание.

– Давай, къде ти е проблемът?

– Нали се сещаш, че ако ме надушат, директно ще изхвъркна от работа.

– Ами ти я пусни под псевдоним и после, ако те питат, ще отричаш.

Разговорът, който в началото приличаше на споделяне, започна да дразни Тодор. Албена изглеждаше пълна с прости решения, а той – с неразрешими въпроси. „Предимството на неизползвания нож – помисли си той. – Винаги е по-остър.“

– Ами ако останем на улицата и аз вече не мога да си изплащам апартамента, а на вас с майка ти ви се наложи да се оправяте без моята заплата? Между другото, вече трета година я чакам „да си стъпи на краката“. Какво беше това стъпване, саката да беше, щеше да проходи!

Албена стана сериозна и престана да дъвче.

– Виж сега, ако рискуваш такова нещо, просто не се захващай.

„Гоооол“, чу се от другия край на заведението и няколко полупълни бирени халби се вдигнаха във въздуха.

– Не мисля, че мога да направя нещо в случая, без да рискувам. Това е адски голяма далавера. Става дума за милиони и милиони. Хората ги застрелват и за десет хиляди, като преди това им режат ушите. Ако се направя, че не знам нищо, утре този мръсник ще строи дворци по Черноморието, а цяла София ще му бута пари в джоба. Не може всичко да е разрешено! Не може всеки да прави каквото си иска! Прокуратурата явно се прави, че не го забелязва. И аз ли да стоя със скръстени ръце?

Албена гледаше към екрана в дъното, докато човъркаше с клечка за зъби някакво зеле, влязло между кътниците й.

– Слушаш ли ме изобщо?

– Татко, не знам какво да ти кажа. Нищо не разбирам от сметки.

Два дена по-късно Тодор вече имаше решение. Обади се на свой приятел от конкурентен вестник, даде му статията си заедно с доказателствата и му поръча с какъв псевдоним да го подпише. Беше много доволен. Тресеше се от страх.

Сутринта, в която статията излезе, всичко изглеждаше така, сякаш нищо не се беше случило. Тодор седна на бюрото си, обърнато с гръб към залата на „Вътрешен отдел“ и под прав ъгъл спрямо възрастната му колежка Дафина Гергова. Тя вече преглеждаше конкурентната преса с надеждата да й хрумне идея за коментар. Тодор се направи, че пише. Ръцете му бяха потни отвътре и мокреха клавиатурата.

– Гледай ти! – каза най-после Дафина. – Гледай ти, гледай ти!

Сочеше статията му, могъщо разположена на втора и трета страница с отправка от първа. Тодор скочи така бързо, че щеше да обърне стола. Дафина гледаше със злобна възбуда, както сигурно би гледала кастрацията на изнасилвач.

– Шефката ще получи инфаркт. „Нашето момче“ са го изтипосали по бели гащи. Факсимилета, документи... всичко.

Показалецът й се залепи предупредително за устата, докато Тодор се надвесваше да си види материала. Останалите пет човека в залата просто си работеха.

– Това му е краят, а? – попита той с надеждата за още коментар.

– Разстрел, и след разстрела – червеи...

Дафина презираше поезията, но винаги прибягваше до нея, за да изрази върхови емоционални състояния.

– И кой ли е авторът?

Последва церемониално сгъване на вестника, при което името остана най-отгоре и костеливата й ръка, покрита в пигментни островчета, му го подаде.

– Това е любимият ми момент. Подписана е с „Хари Хаджиев“. Естествено, не може да е от него. Човекът умря в Белене през 58-ма, две години след унгарските събития. Говореше се, че са го разстреляли при опит за бягство. Ти, разбира се, не можеш да ги помниш тези неща, защото тогава си се учил да ходиш. Аз обаче бях студентка. Този човек беше легенда. Преписи от статията му, в защита на унгарската независимост, се предаваха от ръка на ръка. Тогава нямаше ксерокси. Всъщност един колега го изключиха от университета за една такава тетрадка с цитати. Провали си бъдещето. До мене така и не стигна текст от Хари Хаджиев, но името му беше като парола.

– Парола за какво?

– За това, че не са успели да ти замажат очите. Че виждаш истината. Тогава всичко беше пропаганда. И радиото, и вестниците... Телевизията се появи на следващата година... 59-а мисля. Същата работа. Името Хари Хаджиев значеше, че още не си им повярвал. Ела в коридора да запалим по една цигара.

Млада колежка ги проследи с поглед иззад екрана си. Тя отдавна развиваше тезата, че хората пушат, за да не работят. В известен смисъл имаше право – уютното коридорче предлагаше усамотение край клозетите и ако не беше това усамотение, Тодор щеше да е изпушил далеч по-малко цигари. Дълго време той се надяваше, че тя се заяжда с него, защото го харесва. Вече знаеше, че не е така.

– А този... Хари Хаджиев – боязливо продължи разговора Тодор – понякога служил ли ти е за пример?

Дафина се замисли. Това причини сериозно разместване в бръчките на челото й.

– Не. Категорично не. Не мога да си позволя да остана без работа. А по онова време се е влизаше и в затвора. Макар че сега, на стари години, ако трябва да клекна с паничката пред някоя църква, панделата може да се окаже и по-добрият вариант. Майната й на истината. Ще я казвам както мога, когато мога.

Цунамито на новината удари редакцията след петнадесет минути, когато разобличеният политик се бе обадил лично на шефката, за да я моли за помощ. Началниците на отдели бяха свикани на извънредна планьорка, търсеха се решения за изпиране на реномето му, чертаеха се стратегии, разменяха се обиди.

– Вижте какво – свистеше главната редакторка над главите на подчинените си, – много добре знам, че това е псевдоним. А знаете, че в нашия занаят всичко се разчува. Само да има късмет някой от вас да е написал статията... само да има късмета...

Трикольорът потреперваше зад гърба й.

През следващите дни Тодор Бадев ходеше на работа с повишена нервност и пулсът загърмяваше в ушите му при всяко произнасяне на името му, но нищо не се случи. По всичко изглеждаше, че колегата му от конкурентния вестник беше запазил дискретност.

Една вечер, когато се прибра след късно дежурство, бравата на външната му врата заяде. Това беше доста необичайно, защото както всичко, което Тодор купуваше, беше скъпа и качествена. Отначало ключът влезе, после заседна някъде по средата и не можа да помръдне ни напред, ни назад. Тодор го заклати наляво-надясно. Долу, в подножието на стълбището, входната врата се хлопна. Тежки стъпки с различен ритъм, вероятно на двама мъже, започнаха да се изкачват по етажите. Ключът не влизаше и не влизаше. Някаква невидима преграда се беше спуснала пред върха му и металната врата не разпознаваше собственика си. Стъпките се приближаваха нагоре. Дребни капчици пот избиха по лицето на Тодор. Нямаше къде да се скрие. Срещата с непознатите изглеждаше неминуема. В прилив на отчаяние той издърпа ключа и опита да го вкара отново. Този път ключът се плъзна в сложната си ключалка като в леден тунел. Мъжете се появиха зад гърба на журналиста и го подминаха. Единият беше новият квартирант на съседите.

Тодор влезе в антрето си, спусна резето и известно време остана прав, подпрял чело върху металната врата. Изчака сърцето му да се успокои преди да си налее половин водна чаша уиски.

След като се утаи спомена от гестаповската планьорка, името „Хари Хаджиев“ се превърна в редакционен фолклор. Когато някой не искаше да отиде на лицемерна пресконференция, всички му подвикваха: „Прати Хари Хаджиев“. Когато някой получаваше задача да гримира фактите, си мърмореше: „Тази статия трябваше да я напише Хари Хаджиев“. А когато някой получеше комплимент за дописката си, махваше с ръка и казваше: „Е, не е точно Хари Хаджиев, ама карай“. Постепенно Тодор Бадев започна да се отпуска.

Дори по време на плуването изпита истинско щастие. Ръцете му гребяха водата и му даваха чувство за мощ, което животът на земята обикновено му отказваше. Главата му се потапяше ритмично с дишането и присъстваше едновременно в два свята. В горния имаше екот на гласове, коридори, оградени с плуващи въжета и главите на други хора, които изскачаха да си поемат дъх с рибешки уста. Долу имаше синя тишина и крака, беззащитни в голотата си. Този свят не търпеше думи, а само движение. Тодор се гмурна надълбоко и мина под всички кореми, за да стигне до стълбичката.

Докато пътуваше в таксито към редакцията се замисли, че никак не е лошо да направиш нещо смело, макар и под чуждо име. Беше отворил широко прозореца и горещата струя мяташе още влажната му коса като сешоар. Работата му беше да осведомява хората. И той го правеше. Тяхно право беше да знаят.

– Журналист, а? – попита шофьорът, чул посоката.

– Да. Определено.

– Аз тоя вестник не го чета.

– Е, истина е, че понякога не сме на ниво. А кой вестник четете?

Шофьорът махна с ръка.

– Да ти кажа право - никой. Слушам радио. И пак много приказват.

– Ами ако изпуснете нещо важно?

– Какво важно мога да изпусна? Че сме влезли във война с Марс ли? Баща ми на времето две къщи издигна, аз един апартамент не мога да изплатя.

Тодор реши, че няма да му помага за апартамента и си изчака рестото до стотинка. Издърпа тежката врата и пристъпи в прохладния въздух, който сградата пазеше само за вътрешно ползване.

В редакцията го чакаше изненада. Тодор хвърли разсеян поглед върху купчината конкурентни вестници и дъхът му спря. Най-отгоре с тлъсти букви се четеше заглавието „Главният прокурор бил на лов с Диньо Генчев - Динята“, а под него – името на автора. Хари Хаджиев. Материалът бе добре подплатен със снимки, в които дулата на съдебната и подземната власт сочеха в една посока. Вестникът не беше от най-продаваните и Тодор не познаваше никого там.

– Кой е ползвал това име отново? – попита Тодор и размаха вестника. Разговорите в редакцията секнаха и няколко чифта очи се насочиха към него.

Внезапно младата му колежка стана, прибра няколко папки и тръгна към коридора. На излизане му хвърли злобен поглед и каза:

– Който и да е бил, имал е смелостта да го направи. Тук вече отдавна сме забравили кое е редно и кое – не.

Тъй като главният прокурор нямаше преки отношения с вестника на Тодор, планьорката зави от драмата към комедията. „Този ХариХаджиев – говореше гологлав ветеран с хусарски мустаци от спортния отдел – може да е мъртъв, ама пише повече от живите.“ Около него изригнаха сопранови и басови изкикотвания. Шефката се направи, че не го е чула.

Тодор си тръгна пеша от работа, за да събере мислите си. Току-що беше преваляло и кривите софийски улички миришеха на мокри паяжини и котешка козина. Лампите вече светеха, но през една-две, така че не нарушаваха анонимността му. Тодор крачеше под тях като черна изрезка, фигура на човека изобщо от енциклопедия за живите организми – без черти на лицето, без опознавателни знаци. Силует с рипсено сако. Но сега не беше сигурен, че иска точно анонимност. Вече не го беше страх, че ще го хванат. Дори му се искаше да го хванат. Цялата му скъпо платена смелост, всичките му притеснения бяха присвоени от непознат, който се разхождаше из печата с парадната му униформа. Искаше му се хората да разберат, че той, Тодор, е Хари Хаджиев, а не някой друг. Макар че и той не беше. От друга страна някакви пера го гъделичкаха в гърлото и издуваха белите му дробове. Имаше последователи. Там някъде из пренаселения град имаше някой друг, който се беше въртял нощем в леглото, беше разглеждал снимките отново и отново и накрая се беше изправил точно като Тодор – зад сянката на Х.Х. От един нисък прозорец миришеше на пълнени чушки, което беше добре за хората вътре и зле за тези от улицата. Тодор с радост установи, че макар да крачеше в невидима група от двама, той също не беше сам.

Седмицата приключи както обикновено – с много работа и малко събития, но следващата беше подготвила истински взрив. В понеделник излязоха две статии от Хари Хаджиев в различни всекидневници, а в сряда – в един седмичник. В петък Тодор забеляза, че Дафина пише след пускането на страниците и се зачуди какво ли е възбудило перото на възрастната му колежка. Когато се наведе уж случайно над нея, тя смени екрана с интернет страница и понеже не я беше ползвала за нищо, лъсна празния правоъгълник на „Гугъл“.

– О, любовни писма ли пишеш?

Дафина се огледа подозрително, увери се че всеки в залата изглежда зает по обичайния си начин и смигна на Тодор.

– Любовни писма, ама няма да ги подпиша с моето име.

„Хари Хаджиев?“ произнесе Тодор с устни, без да издава какъвто и да било звук.

Дафина кимна.

След четири дена се появи разгромяваща статия от Хари Хаджиев във вестник с неголям тираж, но с достойно последователна политика. Хотелите на кмета по Черноморието бяха назовани поименно и сравнени с декларираните от него доходи.

– Ей, добре пише този човек! – каза Тодор, като подаде вестника право в ръцете на Дафина. Набръчканото й лице се усмихна до уши.

– Не, знаеш ли кое е добре? Добре е поне един ден в живота си човек да се почувства като него.

Тодор закима в съгласие като познавач. След работа останаха да пият по водка в близкото заведение. Говориха много, но никой не спомена пряко градушката от разкрития в печата напоследък. Те нямаше нужда да правят това. Другите, по-страхливите трябваше да му мислят.

Тодор се изправи пред металната си врата и вкара ключа. Този път нямаше никакви проблеми с бравата. Един пълноценен ден приключваше с надежда и добри новини. Влезе в антрето и удари резетата.

Лъхна го течение.

В сумрачния хол лампите бяха загасени. Балконската врата беше отворена и прозрачното перде се издуваше навътре с всеки порив на вятъра. Зад него личеше издължена черна сянка.

На балкона имаше човек.

Тодор застина на място, миг преди да светне лампата. Сърцето му загърмя. Дишането му се измести в някаква много повърхностна част от белите дробове и като че ли кислородът не слизаше надолу. И същевременно на Тодор му се струваше, че всяко поемане на въздух вдига невъобразим шум. Днес беше петък и дъщеря му трябваше вече да е в апартамента. Не се чуваше музика. Дали обувките й бяха в антрето? Той не ги видя. Не помнеше дали ги беше видял. Къде е Албена? Непознатият беше висок и леко прегърбен напред. Подпрян на парапета, гледаше към дърветата и далечната улица, по която летяха таксита. Дали вече знаеше, че собственикът на апартамента си беше в хола?

В този момент Тодор се сети с какъв замах беше пуснал резетата.

– Извинявайте, че стоя на тъмно – каза непознатият. Гласът му, нисък и силен, леко стържеше, сякаш всеки момент щеше да се обърне в кашлица. – Така мога да виждам повече неща навън.

Тодор грабна най-близкия предмет, който бе в състояние да послужи за временно оръжие, и той се оказа кристален пепелник. Фасовете се разпиляха по килима.

– Какво сте направили с дъщеря ми?

– Младата жена, която ме пусна да вляза ли? – Непознатият отмести завесата и пристъпи към стаята. Светлината от улицата очертаваше силуета му като плитък ореол. – Нищо. Остави ме тук и, доколкото разбрах, си отиде в стаята.

Мъжът се приближи. На Тодор му направи впечатление, че едрата му фигура и сега не изглаждаше много изправена, независимо, че вече не се подпираше на парапета.

– Кой сте вие всъщност и какво искате от мен?

Мъжът протегна ръка.

– Извинете. Хари Хаджиев, приятно ми е.

– Не ме лъжете – прошепна Тодор и се втурна към стаята на дъщеря. Отвори вратата с трясък и светлината вътре в първия момент го заслепи.

– Албена!

Тя седеше със слушалки пред компютъра и главата й беше килната на една страна. Само пръстите й безшумно се движеха по клавиатурата в кратки отговори на нечии чужди кратки отговори. Бяха необходими няколко секунди, за да достигне викът му до нея.

– Абе ти наред ли си? – попита го тя без да сваля слушалките.

Тодор остана известно време на прага на стаята, вкопчен в дръжките на вратата от двете й страни. Искаше очите му да се напоят с образа на дъщеря му, за да се уверят задълго, че тя е тук и е добре. Албена му се усмихна неразбиращо и се върна към чата.

– Мисля, че вече мога да разговарям – каза Тодор, докато наливаше уиски във водни чаши на себе си и на посетителя. Бяха включили един страничен лампион, който се извиваше змийски покрай ръба на библиотеката и поднасяше ябълковия си абажур към всеки, който имаше нужда от светлина. Тодор го мразеше, Х.Х. го предпочете пред централното осветление. Дори на мержеливите му лъчи можеше да се види това, което на тъмно по никакъв начин не си личеше. Гостът бе около 80-годишен, запазен старец с масивни кости и късоподстригана бяла коса. Лицето му беше най-странната част от физическата му композиция. Чертите му – едри, отчетливи – бяха смазани под тежестта на някаква постоянна сдържаност, като че ли не искаше да бие на очи. Приличаше на придънна риба, която само при крайна необходимост изплуваше на повърхността и дори там предпочиташе да се слива с околната среда. Сега наоколо нямаше други хора, с които да се слее, и той видимо се чувстваше неловко.

– Наистина ли вие сте Хари Хаджиев?

– Да – каза той и подаде личната си карта.

– Същият Хари Хаджиев?

– Предполагам.

Тодор не беше сигурен точно какви въпроси да зададе, за да си изясни картината.

– Ние всички ви смятаме за мъртъв. Според данните сте загинали в Белене при опит за бягство.

– Кои данни?

– Да, кои... Ами спомени на по-възрастни колеги, статии в интернет.

– Аз също оттогава считам себе си за мъртъв, но ето че не съм.

– Как ме намерихте? Как разбрахте, че аз съм написал първата статия? Това трябваше да бъде тайна.

Старецът се разсмя. Но много приглушено и много сдържано.

– По българския начин. Племенникът ми е шофьор във вестника, в който я публикувахте. Двама от журналистите я обсъждали в колата и, както винаги, не са считали шофьора за трети човек.

– Вие имате племенник?

– А вие нямате ли?

– Е, имам.

Тодор обхвана челото си с ръка и несъзнателно започна да го масажира.

– Защо ме потърсихте?

– Мислех, че ще ви бъде интересно да се запознаем.

– Да. Да. Така е – изпъна се Тодор церемониално и протегна ръка. – За мен е чест да се запозная с най-смелия журналист на България. Вие сте легенда. Макар че... – той се поколеба, изненадан от това, което му хрумна – аз лично написах една от последните ви статии. Мислех, че пиша от името на мъртъв човек.

– По-лесно се пише от името на мъртъв човек.

– А останалите статии, които излязоха напоследък от вас ли са?

– Не, разбира се, те също са от ваши колеги. Последният си текст аз написах през 58-ма година.

– Да, знам, унгарските събития. Те не бяха ли през 56-те?

– Моля ви, не ме прекъсвайте. Имам да ви кажа нещо. Дойдох специално за това, ще го кажа и ще си отида. Не вярвам да се видим повече, а и да се видим, вероятно няма да ви позная, така че не ме прекъсвайте.

Тодор кимна, като ученик, който обещава да слуша.

– Опитът ми за бягство, който вие споменахте – продължи старецът, като сам си допълни чашата – беше сполучлив. Успях да се добера до Линц, не ме питайте как. Около 40 години живях в Австрия и после, след промените, реших да се върна при близките си. Живея тихо, не се занимавам с обществена дейност, нямам много приятели. Вие не бихте могли да знаете за мен. Сега идва най-важното.

Той млъкна и погледът му замръзна върху една точка на стената, където нямаше нищо. Приличаше на човек, който изслушва чужда заповед, преповтаря възраженията си срещу нея и тъй като те не се приемат, събира сили да я изпълни. Всичко това ставаше при пълно мълчание. Единствено едрите му вежди на два пъти потрепнаха в призрачен знак на несъгласие. Предупреден да не го прекъсва, Тодор също не посмя да каже нищо. Хаджиев сам се върна към разказа си.

– Не съм писал никаква статия за унгарските събития.

– Моля?

– Ето как стана всичко. По онова време работех като репортер в официозния ежедневник и дори ме смятаха за много „перспективен“. Шефът на отдела ни се пенсионира и като най-вероятни кандидати за поста му всички сочеха мен и мой колега. Аз минавах за по-сериозен, но той пък пишеше изключително бързо, при това, за него нямаше значение какво. Само трябваше да му се даде тема и да му се каже дали да пише „за“ или „против“. Знаете, че във вестниците това качество не е за пренебрегване.

Тодор кимна със солидарна усмивка.

– Скоро ми подсказаха, че „отгоре“ са се спрели на мен и аз няколко дена пърхах от щастие, предвкусвайки назначението си. Една сутрин, когато отидох на работа, ме повикаха при главния редактор. Мислех, че ще ми съобщят за новия ми пост. Секретарката обаче не ме поздрави. Въведе ме в кабинета на шефа и на излизане глътна корем да не би да се докоснем при разминаването. Вече съм бил заразен.

Вътре около главния редактор бяха насядали партийният секретар, който всъщност беше мой земляк, профсъюзният отговорник и двама мустакати мъже в шлифери, които виждах за първи път. Подадоха ми три страници машинописен текст във възхвала на унгарските събития. Много компетентно написан. Вътре имаше всичко. Смелостта да се опълчиш на поробителя, който ти се пише брат. Как след смъртта на Сталин всички сме се наслушали на благородни уверения, но тайната полиция ни държи в още по-мъртва хватка. Как унгарците са имали доблестта да потърсят правата си, защото не са се побояли да назоват нещата със собствените им имена. И че заради това те заслужават по-дообър живот от този, на който ние се обричаме в раболепието си пред по-силния. Никога няма да забравя тези думи. Ръцете ми трепереха, очите ми се насълзяваха, виеше ми се свят докато четях, но кой знае защо, помня всяка дума. Може би защото все още имах съзнанието, че са ме извикали, за да ми искат сведения. Трябваше да реагирам според правилата. Хвърлих листата на масата и извиках „Кой е написал този гнусен парцал?“ Тук настана мълчание сред колегите ми, а единият от мустакатите мъже, за когото такива отговори явно бяха всекидневие, каза „Вие“. Текстът е бил написан на моята пишеща машина и заключен в чекмеджето на бюрото ми. Открили го по сигнал. Виждах го за първи път. Скоро нямаше да докосна хартия. Още същата сутрин ме отведоха. Предполагам, че моят бързопишещ колега е успял да заеме началническото ми място. Честно казано, оттогава не съм се интересувал.

Тодор се раздвижи на фотьойла при поредния си несполучлив опит да събере две и две. Запали нова цигара и видя, че е последната в кутията.

– Вие току-що ми казахте за статията, която не сте написали. Коя е все пак статията, която сте написали?

– През 58-ма ли? Не съм казвал, че е статия. Беше донос. Трима от съкилийниците ми в Белене бяха замислили бягство. Предложиха ми да се включа. Приех, но планът им да плуват през нощта нагоре по течението на Дунава ми се струваше обречен. Ако останехме, щяхме да умрем. Ако тръгнехме, пак щяхме да умрем. Изтъргувах пред ръководството на лагера това, което знаех за подготовката срещу собствената си свобода. Интересно, че те удържаха на думата си. Моите приятели ги разстреляха. Моят опит за бягство излезе успешен.

Старецът млъкна и чертите му се затвориха. Тодор стоеше втренчен и се чудеше как е възможно човек да изрече всичко това и да не се разпадне. Не можеше и да помръдне. Ако нещо блокира първата му спонтанна реакция, това беше равният тон, с който цялата история беше разказана. Тя вероятно бе преразказвана много пъти наум, превъртана още със ставането от сън всяка сутрин, може би постоянно, и така – до 80-годишна възраст. Много се ядоса.

– А не ви ли е страх, че ще се почувствам длъжен да разкажа всичко това в пресата?

– Не. Вие вече се подписахте с моето име. Ще трябва сам да се очерните, пък и да провалите всичко, което постигнахте със статията си. Да подкопаете цялата истина в нея. Е, казвам ви всичко това, защото може би някой ден ще успеете...

– Да ви изоблича ли?

Старецът отново се засмя с тихо пристъргване по ъглите на гласа. Изправи се, за да си върви.

– Да бъдете смел под собственото си име. Аз успях едва тази вечер.

На сутринта Тодор се събуди на фотьойла, подпрял крака върху ниската масичка. От устата му се стичаше засъхнала слюнка. Видя двете празни чаши и му се щеше да не беше пил толкова.

Кристин Димитрова
Кристин Димитрова е българска поетеса, писателка и журналистка. Автор е на множество стихосбирки, разкази и романа Сабазий (2007). Носител е на многобройни литературни награди. Нейни стихове са публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Англия, Германия, Ирландия, Исландия, Канада, Литва, Македония, Полша, САЩ, Сърбия, Унгария, Холандия, Хърватска и Швеция.
Други статии от този автор

Посетители

44
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 8 часа
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 6 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици