1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Харуки Мураками
„Кафка на плажа“
Изд. „Колибри“, 2006
Превод: Людмил Люцканов

2010_11_Kafka_na_plaja

Откъс 1

Откъс 2

Щом дойде на себе си, Наката установи, че лежи по гръб сред бурени. Той отвори бавно очи. Беше нощ, но на небето не се виждаха нито звезди, нито луната, въпреки това обаче не цареше пълен мрак. Въздухът бе наситен с мирис на летни треви, чуваше се жужене на насекоми. Кой знае как се беше озовал на същото запустяло място, където бе чакал дни наред на пост. Усети, че нещо грапаво и топло докосва лицето му. Обърна леко глава и видя, че две котки ближат усърдно страните му с малките си езичета. Бяха Гома и Мими. Наката се приповдигна бавно, протегна ръка и ги погали.

– Наката спеше ли? – попита ги той.

Котките замяукаха едновременно, сякаш искаха да се оплачат от нещо, но той не разбра нито дума. Изобщо не проумя какво се опитваха да му кажат. Чуваше се само обикновено котешко мяукане.

– Извинете, но не разбирам какво искате да кажете.

Наката се изправи на крака и огледа себе си – не забеляза нищо необичайно. Никъде не го болеше, ръцете и краката му се движеха нормално. След известно време очите му свикнаха с тъмнината и той видя, че по ръцете и дрехите му няма кръв. Дрехите му не бяха намачкани, нито изпоцапани и изобщо си бяха същите, с каквито бе излязъл от жилището си. До него лежеше брезентовата му чанта, а храната и термосът бяха вътре. Шапката му бе в джоба на панталона. Като че всичко беше наред. Но все едно той не разбираше нищо.

Ясно си спомняше, че за да спаси Мими и Гома, бе убил Джони Уокър – убиеца на котки. Беше го намушкал с нож. Ръката му все още усещаше това. Значи не е било сън – от раната рукна кръв и Джони Уокър се строполи на пода, сви се на кълбо и издъхна. После Наката се свлече на дивана и загуби съзнание. И се намери да лежи сред бурените на празното място. Но как се бе добрал? Нали не знаеше обратния път. И по дрехите му нямаше кръв. Не, онова не беше сън. Иначе откъде се бяха взели Мими и Гома? Само дето сега не разбираше какво приказват.

Наката въздъхна. Беше зле с логиката, но какво да се прави… По-късно щеше да помисли и да разбере всичко. Нарами торбата си, вдигна двете котки и излезе от парцела. Още щом се озова извън оградата, Мими взе да шава в ръцете му. Като че искаше да я пусне.

Наката я остави на земята.

– Мими, струва ми се, че можеш да се прибереш сама вкъщи. Близо е.

Мими размаха енергично опашка в знак на съгласие.

– Наката не разбира какво се е случило и не знае защо вече не може да разговаря с теб. Но той успя да открие Гома и сега трябва да я върне на семейство Коидзуми. Всички там я очакват. Благодаря ти за всичко, Мими.

Мими измяука, отново размаха опашка и бързо изчезна зад ъгъла. И по нея няма кръв, каза си Наката.

Завръщането на Гома много зарадва семейство Коидзуми. Минаваше десет вечерта, но децата все още бяха будни и си миеха зъбите преди сън. Родителите им пиеха чай пред телевизора – гледаха новините. Посрещнаха радушно Наката. Двете момиченца в пижами се забутаха с лакти от нетърпение да прегърнат своята любимка. Веднага дадоха на Гома мляко и котешка храна и тя излапа лакомо всичко.

– Извинете Наката, че ви обезпокои толкова късно. По-добре щеше да е, ако беше дошъл по-рано, но така се случи.

– Нищо, нищо – обади се госпожа Коидзуми. – Не се безпокойте, моля ви.

– Часът няма значение – рече съпругът й. – Тази котка е като член на семейството. Не мога да ви опиша колко се радваме, че я намерихте. Ще изпиете ли с нас чаша чай?

– Благодаря, но Наката трябва да си върви. Просто искаше да ви предаде Гома колкото се може по-скоро.

Г-жа Коидзуми отиде в друга стая и се върна с един плик, който нейният съпруг връчи на Наката с думите:

– Заповядайте. Не е много, но моля, приемете го за всичко, което направихте. Много сме ви признателни.

– Благодаря ви – каза Наката и се поклони, приемайки плика.

– Но как успяхте да я намерите в тази тъмнина?

– Ами това е дълга история. Наката няма да може да ви я разкаже цялата. Той не е твърде умен и не умее да обяснява добре.

– Всичко е наред. Как да ви се отблагодарим, Наката-сан? – каза госпожа Коидзуми. – Остана малко храна от вечерята, печени патладжани и кисели краставички, вземете ги за вкъщи.

– С голямо удоволствие. Наката много обича печени патладжани и кисели краставички.

Той прибра в чантата си кутиите с храната и плика с парите и с бързи крачки се запъти в посока към гарата. Спря пред една полицейска будка близо до търговската улица. Млад полицай седеше вътре до едно бюро и пишеше нещо в някакви бумаги. Фуражката му беше върху бюрото.

Наката отвори плъзгащата се стъклена врата.

– Добър вечер. Извинете за безпокойството – рече той.

– Добър вечер – обади се полицаят, като вдигна очи от книжата и огледа внимателно Наката.

Това безобидно кротко старче вероятно се е изгубило и иска да ме пита как да стигне до жилището си, помисли си той.

Застанал на входа, Наката свали шапката и я пъхна в джоба на панталона си. От другия джоб извади носна кърпа и си издуха носа. После сгъна кърпата и я прибра.

– Слушам ви, кажете – рече полицаят.

– Наката току-що уби един човек. Наката съм аз.

Полицаят изпусна химикалката си на бюрото и се вторачи с отворена уста в стареца.

– Седнете тук – каза колебливо и посочи стол отсреща.

После опипа кръста си, за да провери на място ли са пистолетът, палката и белезниците.

– Благодаря – продума Наката, седна с изправен гръб, сложи ръце на коленете си и погледна полицая в очите.

– Значи вие сте… убили някого?

– Да. Наката уби един човек с нож. Само преди няколко часа – чистосърдечно си призна Наката.

Младият полицай извади формуляр, погледна стенния часовник и записа точния час и думите „убийство с нож“.

– Кажете си името и адреса.

– Казвам се Сатору Наката и живея на…

– Един момент. С кои йероглифи изписвате името си?

– Извинете, но Наката не познава йероглифите. Той не умее да чете и да пише.

Полицаят се намръщи.

– Изобщо ли не умеете? Дори името си не можете да напишете, така ли?

– Да. Наката умееше да чете и да пише, но когато беше на девет години, претърпя злополука и оттогава не умее. Наката не е твърде умен.

Полицаят въздъхна и остави химикалката.

– Не мога да попълня формуляра, ако не знам как се пише името ви.

– Прощавайте.

– Имате ли семейство, близки?

– Наката е съвсем сам. Няма семейство. Няма работа. Живее от помощите, които получава от губернатора.

– Знаете ли какво, вече е доста късно, предлагам ви да си отидете вкъщи. Приберете се и се наспете добре и ако на сутринта си спомняте нещо, елате пак тук. Тогава ще си поговорим.

Дежурството на полицая бе към края си и той искаше да привърши работата си по книжата. Беше обещал на свой колега да се срещнат в близкия бар и да пийнат по чашка. Така че нямаше никакво желание да си губи времето в разправии с някакъв смахнат дядка.

Но Наката го изгледа строго и поклати глава.

– Не, господин полицай, Наката иска да разкаже всичко, докато все още си го спомня. Ако изчака до утре, може да забрави нещо важно. Наката беше в празното място, което е във втори квартал. Госпожа Коидзуми го бе помолила да намери Гома, тяхната котка, която се беше изгубила, и той я търсеше там. Внезапно се появи едно огромно черно куче и отведе Наката в голяма къща с голяма порта и черен автомобил, паркиран отпред. Наката не знае адреса. Никога преди не беше попадал в тази част на града. Но е сигурен, че не се намираше в района Накано. В къщата завари човек на име Джони Уокър. Имаше интересна висока черна шапка. В хладилника в кухнята бяха наредени котешки глави. Около двайсетина. Този човек събираше котки, режеше им главите с трион и изяждаше сърцата им, а от душите им правеше специални флейти. После с тези флейти събираше човешки души. Пред очите на Наката Джони Уокър уби с нож Кавамура-сан. И още няколко котки. Разряза коремите им. Канеше се да убие и Гома и Мими. И тогава Наката грабна един нож и намушка Джони Уокър.

Джони Уокър сам поиска от Наката да го убие. Наката не възнамеряваше да го прави. Никога преди не е убивал. Просто искаше да попречи на Джони Уокър да убие още котки. Но тялото на Наката не му се подчини. Самó свърши всичко. Наката хвана един нож и два пъти намушка Джони Уокър в гърдите. Джони Уокър падна, облян в кръв, и издъхна. Наката също бе целият изцапан с кръв. После му се зави свят, седна на дивана и като че ли заспа. Когато се събуди, беше нощ и той отново се намираше на незастроеното място. До него бяха Мими и Гома. Това се случи току-що. Най-напред Наката занесе Гома при стопаните й, госпожа Коидзуми му даде печени патладжани и кисели краставички и после той незабавно дойде тук. Помисли си, че е най-добре веднага да съобщи на господин губернатора какво се е случило.

По време на целия си разказ Наката седеше с изправен гръб и когато свърши, си пое дълбоко дъх. Никога през живота си не бе говорил толкова много. Почувства се като изцеден.

– Предайте, моля, всичко това на господин губернатора – добави.

Слисаният полицай го изслуша, но не разбра почти нищо от онова, което разправяше старецът. Каква Гома? Какъв Джони Уокър?

– Ясно. Всичко ще предадем на господин губернатора – обеща той.

– Надявам се, че няма да лиши Наката от помощите си.

Със сериозно лице полицаят се престори, че си записва нещо.

– Разбирам. Ето как ще го кажа: Въпросното лице моли да не му спирате помощите. Така добре ли е?

– Да, чудесно. Много ви благодаря. Извинявайте, че ви отнех от времето. Предайте поздравите ми на господин губернатора.

– Непременно ще ги предам. Бъдете спокоен. И си починете добре – рече полицаят и добави забележка от личен характер: – Казахте, че сте убили човек и сте се изцапали с кръв, а по дрехите ви няма и петънце.

– Да, напълно сте прав. Честно казано, и Наката го намира странно. Беше целият в кръв, но когато се събуди, кръвта беше изчезнала напълно. Много странно.

– Наистина е странно – промълви полицаят с глас, в който се четеше натрупаното за целия ден изтощение.

Наката отвори плъзгащата се врата с намерение да си върви, но се спря и се обърна.

– Извинете, господин полицай, но ще бъдете ли тук утре вечер?

– Да, ще бъда – предпазливо отвърна пазителят на реда. – Утре вечер съм дежурен. Защо питате?

– Носете си чадър, дори времето да е хубаво.

Полицаят кимна. После се обърна и погледна часовника. Неговият колега трябваше да се обади всеки момент.

– Добре, ще си нося.

– От небето ще вали риба. Много риба. Най-вече сардини, струва ми се. И малко скумрии.

– Сардини и скумрии, така ли? – засмя се полицаят. – В такъв случай няма да е зле чадърът да се обърне, да се наловят малко рибки и да се мариноват.

– И Наката обича мариновани скумрии – рече Наката със сериозен вид. – Но може би утре по това време той вече няма да е тук.

Когато на следващия ден в района на Накано от небето действително паднаха сардини и скумрии, младият полицай пребледня като платно. Нищо не предвещаваше, че близо две хиляди сардини и скумрии изведнъж ще рукнат от облаците. Повечето се сплескаха при удара в земята, но някои оцеляха и се замятаха по павираната търговска улица. Рибите бяха съвсем пресни, още миришеха на море. Те се пльосваха върху хора, автомобили и покриви, но като че не падаха от голяма височина и за щастие никой не пострада сериозно. Затова пък много хора преживяха силен шок. Рибата валеше от небето като град – истински апокалипсис!

Полицията проведе разследване, но не можа да намери смислено обяснение на случилото се. От никой рибен пазар или риболовен кораб не съобщиха за липса на големи количества сардина и скумрия. Никакви самолети и хеликоптери не бяха прелитали по това време над този район. Не бяха регистрирани торнада. Бе отхвърлена вероятността някой да си е направил лоша шега – кой би сторил такова нещо? По молба на полицията от Санитарната служба в Накано събраха няколко риби и ги изследваха, но не откриха нищо необичайно – най-обикновени сардини и скумрии, пресни и като че ли годни за ядене. От полицията обаче изпратиха свои служители с автомобили с високоговорители да предупредят жителите да не ядат рибата, тъй като е с неустановен произход и може да съдържа вредни вещества.

Случаят бе сензационен и се превърна в истински подарък за медиите. Репортерски екипи забродиха по търговската улица и разтръбиха из цялата страна за небивалото произшествие. По телевизията дадоха как с лопати почистват заринатата с риба улица. Интервюираха една домакиня, която била ударена по главата от падаща скумрия, чиято гръбна перка разрязала бузата й. „Добре че не беше риба тон“ – каза жената, притискайки носна кърпичка към бузата си. Думите й бяха смислени, но зрителите се подсмихваха. Един смел репортер дори изпече няколко риби на мястото на събитието. „Много е вкусно – гордо заяви той пред камерата. – Прясно, сочно месце. Жалко, че няма настъргана ряпа и варен ориз за гарнитура.“

Младият полицай бе потресен. Онова чудновато старче – как ли му беше името? – предсказа, че тази вечер от небето ще вали риба, мислеше си той. Сардини и скумрии. И така излезе… Но аз само се изсмях и дори не записах името и адреса му. Дали не трябва да докладвам на началника? Да, но каква полза от това сега? Никой не е пострадал сериозно, не е извършено никакво престъпление. Само дето рибата падна от небето. И толкова.

И нима шефът ще ми повярва, запита се той. Да кажем, че му заразправям как вчера в полицейската будка е дошло някакво странно старче и е предсказало, че ще вали дъжд от риба. Шефът ще си помисли, че съм превъртял. В управлението ще доукрасят нещата и ще ме направят за смях, а може и някой прякор да ми лепнат.

И още нещо, помисли си полицаят. Старецът бе дошъл да съобщи, че е убил някого. Иначе казано, да се предаде. А на мен въобще не ми се занимаваше с него. Дори не отбелязах нищо в дневника. Това определено е нарушение на служебния правилник и може да си имам неприятности. Но старецът разправяше такива нелепости. Никой полицай не би приел приказките му сериозно. Случва се някой ненормален да влезе в полицейската будка точно когато си затрупан с работа. Светът е пълен с хора, на които им хлопа дъската и които сякаш са се наговорили да отидат при някой дежурен полицай и да дърдорят глупости. Започнеш ли да им обръщаш внимание, ще станеш като тях!

Само че предсказанието на стареца за дъжд от риби, колкото и да е налудничаво, се сбъдна, така че може и историята, която той разправи – че убил някого с нож, Джони Уокър май го нарече, – да се окаже вярна. А от всичко това следва, че ме чакат големи проблеми, тъй като пуснах човек, направил самопризнание за убийство, и дори не написах рапорт.

Най-накрая от общината пратиха боклукчийска кола да извози всички купища риба. Младият полицай регулираше уличния трафик и бе блокирал входа към търговската улица. Колкото и да обливаха с вода от маркучи пътната настилка, не можаха да отмият рибешките люспи, полепнали по нея. Известно време улицата бе толкова хлъзгава, че немалко домакини, тръгнали на пазар, паднаха с велосипедите си. Мястото вонеше на риба. Кварталните котки бяха пощурели. Полицаят беше много зает с почистването и нямаше време да мисли за странното старче.

Но на следващия ден в съседен квартал откриха труп на мъж, починал от прободни рани, и полицаят се изуми. Убитият се оказа известен скулптор и бе намерен от чистачката, която ходеше през ден в дома му. Лежал на пода в локва кръв, при това съвсем гол. Смъртта бе настъпила приблизително два дена по-рано, вечерта; оръжието на убийството бе касапски нож от собствената му кухня. За свой ужас младият полицай най-сетне повярва на всичко, което му беше казал старецът. О, не, помисли си той, в каква каша се забърках! Трябваше да се обадя в управлението и да повикам патрулната кола да приберат стареца. Той направи самопризнание за убийство и трябваше да го закарат в следствения арест. Там щяха да решат луд ли е, или не. Това бе мое задължение, а не го изпълних. Но след като се стигна дотук, най-добре ще е да си налягам парцалите и да си трая, реши младият полицай.

А по това време Наката вече не беше в града.

Откъсът се публикува с приятелското съгласие на издателство „Колибри“.

Pin It
Харуки Мураками
Харуки Мураками (род. 1949 г.) е ако не най-известният, то при всички случаи най-превежданият японски автор в момента.
Други статии от този автор

Посетители

45

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 1 ден
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Началото на... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Книгата е... преди 2 дни
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Големият номер в... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... преди 3 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... преди 3 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 3 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Да се публикуват... преди 4 дни
  • Вла Дунев писа Още
    Хаха, готин отговор,... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Хей, Влади, радвам се... преди 4 дни
  • Вла Дунев писа Още
    Златко, свалям ти... преди 4 дни
  • Златко писа Още
  • Гост писа Още
    Кой е илюстраторът? преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Сладур! преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Образцовите... преди 6 дни