Момчето, наречено Врана
– Значи вече си готов с парите? – пита момчето, наречено Врана, с характерния си бавен говор.
Той сякаш току-що се е събудил от тежък сън – мускулите на устата още не са се раздвижили добре и не се подчиняват. Но само се преструва. Напълно буден е. Както винаги.
Кимвам.
– Колко?
Пресмятам наум и отвръщам:
– Почти четиристотин хиляди йени[1] в брой. И още малко на банков влог. Знам, че не са много пари, но като за начало ще стигнат.
– Не е зле – казва момчето, наречено Врана. – Като за начало.
Отново кимвам.
– Предполагам, че не са ти коледен подарък?
– Да, прав си – отвръщам.
Враната се подхилква и се оглежда на всички страни.
– Откъде ги взе? Май си ги задигнал от някого, а?
Нищо не отвръщам. Той знае чии са парите и няма нужда от това досадно подпитване. Просто иска да ме подразни малко.
– Е, все едно – казва Враната. – На теб тези пари ти трябват и затова си ги взел – а дали е било назаем, или си ги откраднал, или пък си ги изпросил, няма значение. Нали са на баща ти. Ще караш с тях. Поне известно време. Но какво ще правиш, като ги похарчиш? Наясно си, че парите не никнат като гъбите в гората. Ще са ти нужни за храна, за подслон. Ами като свършат?
– Тогава ще му мисля – отвръщам аз.
– Тогава ще му мислиш – повтаря Враната, сякаш претегля думите ми на длан.
Кимвам.
– Ще си намериш работа, така ли?
– Може би – отговарям аз.
Враната поклаща глава:
– Имаш още много да учиш за живота. Та каква работа можеш да си намериш далеч от къщи? Само на петнайсет години си. Още си ученик. Кой ще те вземе на работа?
Чувствам, че се изчервявам. Често ми се случва. Много лесно си пускам боята.
– Но хайде да не те обременявам с тези тягостни приказки. Все пак правиш първите си стъпки. Взел си решението, остава ти само да го изпълниш. Животът си е твой в края на краищата. Постъпи както смяташ за правилно.
Така е, мисля си. Каквото и да говорим, животът си е мой.
– Ето какво ще ти кажа все пак: ако искаш да успееш, трябва много да заякнеш.
– Старая се – казвам аз.
– Да, виждам. През последните години си станал доста по-силен. Фактът си е факт.
Кимвам.
– И все пак си само на петнайсет години – продължава Враната. – Животът ти едва сега започва. По света има толкова неща, които не си виждал, за които нямаш и най-малка представа…
Както обикновено седим рамо до рамо на вехтия кожен диван в кабинета на баща ми. На Враната му харесва тук. Той много си пада по разните джунджурии, с каквито е пълно наоколо. Сега си играе с едно стъклено преспапие във вид на пчела. Разбира се, когато баща ми си е вкъщи, не бихме и помислили да припарим в кабинета му.
– Но аз трябва да се махна оттук – казвам. – Няма вече връщане назад.
– Да, така е – съгласява се той, оставя преспапието на масата и сключва ръце зад тила си. – Обаче не си мисли, че с бягство от дома ще решиш всичките си проблеми. Не искам да ти се меся, но ако бях на твое място, не бих разчитал на това. Колкото и далече да избягаш, те ще си останат.
Аз отново се замислям надалеч ли да замина, или по-наблизо. Момчето, наречено Врана, въздиша, слага пръсти върху клепачите си и продължава да говори с мен от своя мрак.
– Хайде да поиграем на нашата игра – предлага той.
– Добре – обаждам се.
Затварям очи и бавно напълвам с въздух дробовете си.
– Започваме. И така, представи си страховита пясъчна буря – подхваща той. – Мисли само за нея. Забрави всичко останало.
Правя го: представям си страховита пясъчна буря и освобождавам съзнанието си от всичко останало. Забравям дори кой съм. Обзема ме чувство за абсолютна празнота. Скоро около нас започват да изплуват разни неща, които виждаме и двамата, докато седим на вехтия кожен диван в кабинета на баща ми.
– Понякога съдбата прилича на непрекъснато променяща посоката си пясъчна буря – подзема Враната.
Понякога съдбата прилича на пясъчна буря, непрекъснато променяща посоката си. Искаш да избягаш от нея, свърваш по друг път, но и тя поема по него, следва те неотклонно. Същото се повтаря отново и отново, сякаш си се впуснал в зловещ танц със смъртта току преди разсъмване. Няма да се спасиш от нея. Защото тази буря не е нещо случайно, долетяло отдалеч. Тази буря си самият ти. Нещо вътре в теб. Единственото, което можеш да сториш, е да се примириш с нея, да стиснеш очи, да запушиш уши, за да не ти влиза пясък, да навлезеш в бурята и стъпка по стъпка да си проправяш път през нея. Няма нито слънце, нито луна, нито посока. Дори ходът на времето не се усеща. Само ситен бял пясък, подобен на стрити на прах кости, се завихря към небето. Ето каква пясъчна буря трябва да си представиш.
И аз тъкмо такава си я представям: бял смерч, издигащ се право нагоре като усукващо се дебело въже. Стискам още по-силно очи, запушвам си ушите с длани, за да не проникнат в мен ситните песъчинки. Пясъчната буря наближава все повече. Вятърът вече притиска кожата ми. Още миг, и ще ме погълне.
Момчето, наречено Врана, слага нежно ръка на рамото ми и бурята изчезва. Но аз не отварям очи.
– Ти си длъжен да станеш най-силното петнайсетгодишно момче на света, каквото и да ти струва това. Само така ще оцелееш. А за да станеш такъв, трябва да проумееш какво значи да бъдеш истински силен. Разбираш ли ме?
Аз мълча със затворени очи. Усещам ръката му на рамото си и ми се иска да заспя така. Долавям слаб плясък на криле.
– Ти трябва да станеш най-жилавото петнайсетгодишно момче на света – прошепва ми Враната, докато се унасям, и сякаш чертае тези думи като тъмносиня татуировка на сърцето ми.
Разбира се, ти ще успееш да преминеш през тази яростна буря. Но макар и да е метафизична, абстрактна, не бива да изпадаш в заблуждение: тя безмилостно реже живата плът като хиляди бръсначи. Много хора проливат кръвта си в нея. Твоето тяло също ще кърви. Ръцете ти ще се обагрят в топла червена кръв – собствената ти кръв и кръвта на другите.
А когато бурята стихне, вече няма да си спомняш как си успял да преминеш през нея и да оцелееш. Всъщност дори няма да си наясно дали е отминала. Но едно е сигурно. След като излезеш от нея, вече няма да си същият човек. В това е смисълът на пясъчната буря.
На петнайсетия си рожден ден ще избягам от къщи, ще замина за далечен непознат град и ще живея свит в някой ъгъл на малка библиотека. Но за да разкажа за всичко поред, ще ми трябва цяла седмица. Затова ще предам само най-същественото. На петнайсетия си рожден ден ще избягам от къщи, ще замина за далечен непознат град и ще живея свит в някой ъгъл на малка библиотека.
Звучи донякъде като налудност. Но не е налудност, откъдето и да се погледне и какъвто и смисъл да се влага в тази дума.
Глава 1
Парите не са единственото нещо, което взимам от кабинета на баща ми, докато си стягам багажа. Присвоявам си и стара златна запалка – харесвам дизайна й и колко добре приляга в ръката. Слагам в джоба си и остър сгъваем нож. С такива ножове се дерат елени. Острието му е с дължина тринайсет сантиметра. Оставя в дланта усещане за приятна тежест. Вероятно баща ми го е купил при някое пътуване в чужбина. От едно чекмедже задигам джобно фенерче с ярка светлина, а също и небесносини слънчеви очила „Рево“. С тях ще ми е по-лесно да прикривам възрастта си.
Мисля дали да не взема любимия часовник на баща ми – „Ролекс Ойстър“. Красив е, но такава скъпа вещ само ще се набива на очи. Моят евтин пластмасов „Касио“ с будилник и секундомер също си го бива, а и по-лесно се борави с него. Връщам неохотно „Ролекса“ в чекмеджето.
От дъното на друго чекмедже изваждам снимка – аз и по-голямата ми сестра като деца. На някакъв плаж сме, ухилени до уши. Сестра ми гледа някъде встрани, а усмихнатото й лице е засенчено така, сякаш е срязано през средата. Наподобява древногръцка театрална маска, каквато съм виждал в някой учебник, и като че изразява две противоположни начала. Светлина и мрак. Надежда и отчаяние. Смях и горест. Упование и самота. Аз от своя страна се кокоря право във фотоапарата без каквито и да било претенции. Освен нас на плажа няма жива душа. Двамата сме по бански – нейният е с пъстри шарки, аз съм с някакви провиснали сини спортни гащета. Държа в ръката си нещо като пластмасова тояга. Вълните обливат ходилата ни с бяла пяна.
Кой ли ни е фотографирал? Къде и кога? Нямам никаква представа. И как е възможно да изглеждам толкова щастлив на тази снимка? И защо баща ми е запазил тъкмо нея? Пълна мистерия. Сигурно съм на три години, а сестра ми на девет. Наистина ли някога сме били толкова близки? Изобщо не помня да сме били на море цялото семейство. Нямам спомен да съм ходил с тях където и да било. Но все едно – в никакъв случай няма да оставя тази снимка на баща ми. Прибирам я в портфейла си. Не намирам никакви снимки на майка ми. Баща ми отдавна ги е изхвърлил до една.
След като поразмислям, решавам да взема мобифона. Щом разбере, че го няма, не е изключено баща ми да се обади на телефонната компания да блокират номера. Тогава от мобифона няма да има никаква полза. Въпреки това го пъхам в раницата заедно със зарядното. Не тежи кой знае колко и не заема много място. Ако го изключат, просто ще го изхвърля.
Слагам в раницата само вещи от първа необходимост. Най-трудно ми е да реша какви дрехи да взема. Нужни са ми два-три пуловера и няколко чифта бельо. Ами ризи и панталони? Ръкавици, шалове, шорти, палто?… Списъкът може да бъде безкраен. Но едно нещо знам със сигурност. Не искам да се скитам из някой чужд край с издута раница, която сякаш крещи: „Ей, хора, я проверете този беглец!“ Допусна ли такава грешка, някой непременно ще ме заподозре в бягство. Ще се обади в полицията и веднага ще ме върнат у дома. Освен ако дотогава не ми налети някоя банда, разбира се.
Най-добре ще е да не ходя някъде, където е студено. Да, близо е до ума. Ще си избера някой топъл край. Тогава няма да ми трябват палто и ръкавици и ще се оправя с два пъти по-малко облекло. Подбирам само леки дрехи, които лесно се перат и не се нуждаят от гладене, сгъвам ги прилежно и ги слагам в раницата. Опаковам и един спален чувал, от който съм изкарал всичкия въздух, комплект тоалетни принадлежности, яке, бележник и химикалка, дискмен „Сони“ и десет диска (може ли без музика!), батерии и зарядно. Толкова. Няма да взема никакви съдове и канчета. Тежки са и заемат много място. Храна се продава във всеки супермаркет.
Доста се бавя, опитвайки се да съкратя списъка с вещите. Прибавям едни, зачерквам други, после пак прибавям и пак зачерквам.
Петнайсетият рожден ден е идеалното време за бягство от къщи. Дотогава е твърде рано. После е вече късно, пропускаш шанса си.
През първите две години в прогимназията усилено тренирах, подготвях се за този ден. Продължих да се занимавам с джудо, което записах още в първи клас. Но не се включих в никой училищен отбор. През свободното си време тичах на стадиона, плувах в басейна и посещавах местния спортен салон. Там един млад треньор ми даваше безплатни уроци, показваше ми най-добрите упражнения за развиване на мускулите и как да си служа с тренажорите. Обясни ми кои мускули се натоварват всеки ден и кои може да се заякчат само с уреди, дори ме научи как е правилно да се правят коремни преси. За щастие съм доста висок на ръст и при толкова упражнения няма как да не оформя широки рамене и яки мишци. Много хора, които не ме познават, биха ме взели за седемнайсетгодишен. Ако изглеждам на истинската си възраст, бягството ми ще приключи твърде скоро.
Освен с треньора в спортния салон, с домашната помощница, която идва у дома през ден, и, разбира се, неизбежния минимум общуване в училище, не разговарям почти с никого. С баща ми от доста отдавна се избягваме. Живеем под един покрив, но имаме съвсем различно разпределение на времето. Той по цял ден е в ателието си, много далеч, а и аз гледам да не му се мяркам пред очите.
В частното училище, където ходя, учат деца от заможни или поне материално обезпечени семейства. В такова училище, освен ако си много мързелив, можеш съвсем спокойно да изкараш до последните класове и безпроблемно да влезеш в университет. Всички ученици са спретнато облечени, имат хубави прави зъби и са отегчителни до смърт. Аз, естествено, нямам нито един приятел сред тях. Издигнал съм около себе си стена, не допускам никого вътре и гледам да не си подавам главата навън. Кой би харесал човек като мен? Всички ме държат под око, но от разстояние. Може би ме презират или пък се боят от мен. Не е изключено да се чувстват неудобно с мен и затова да странят, знам ли? Във всеки случай съм доволен, че не ми досаждат. Защото си имам достатъчно занимания, включително и това да прекарвам много от свободното си време в ненаситно четене на книги в училищната библиотека.
Все пак винаги слушам внимателно учителите в час. Точно както ме посъветва момчето, наречено Врана.
Откъсът се публикува с приятелското съгласие на издателство „Колибри“.
