Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 

Джонатан Лител:
„Доброжелателните“
Изд. „Колибри“, 2010 г.
Превод:
Георги Ангелов

2010_11_Littel_Bien

Доброжелателните – Откъс 1

Доброжелателните – Откъс 2

Потеглих отново. Не бях указал никаква посока на шофьора, но той следваше потока евреи към „Мелникова“. Продължавахме почти да не виждаме немски войници; имаше само няколко контролни поста на кръстовищата, както и на ъгъла на ботаническата градина, и един друг – на пресечката на „Артьома“ с „Мелникова“. Там присъствах на първия инцидент за деня: фелджендарми биеха няколко брадати евреи, с дълги къдрави масури пред ушите, може би равини, облечени само по ризи. Бяха потънали в кръв, ризите им почервенели, жените викаха, тълпата бе силно развълнувана. После фелджендармите хванаха равините и ги отведоха. Оглеждах внимателно хората: знаеха, че ще умрат, четеше се по изплашените им погледи; но все още се надяваха, че се отнася единствено за равините, набожните.

В края на „Мелникова“, пред еврейското гробище, противотанкови заграждения и бодлива тел стесняваха шосето, пазено от войници на Вермахта и украински полицаи. Охранителният кордон започваше оттук; веднъж преминали това гърло, евреите вече не можеха да се върнат обратно. Зоната за сортиране се намираше малко по-нататък, вляво, на запустялото място пред голямото християнско гробище „Лукяновское“. Дълга, доста ниска стена от червени тухли ограждаше гробището; зад нея големи, полуоголени или все още червенеещи и жълтеещи дървета скриваха небето. От другата страна на улица „Дегтяровска“ бяха поставени маси в редица, пред които минаваха един след друг евреите. Там открих много от нашите офицери: „Започна ли се?“ Хефнер кимна с глава на север: „Да, от няколко часа вече. Къде бяхте? Щандартенфюрерът е бесен.“ Зад всяка маса седеше по един подофицер от командото, придружен от преводач и няколко войника; на първата евреите трябваше да предадат документите си, на втората – парите, ценностите и бижутата, после ключовете – от апартаментите с четливо надписани етикети, и накрая – дрехите и обувките си. Сигурно подозираха нещо, но нищо не казваха; при всички положения зоната зад кордона бе блокирана. Някои евреи се опитваха да говорят с полицаите, но украинците крещяха, удряха ги, връщаха ги обратно в опашката. Духаше пронизващ вятър, беше ми студено, съжалявах, че не си взех пуловера; от време на време, когато вятърът затихнеше, се долавяше лека пукотевица; повечето евреи като че ли не я забелязваха. Зад редицата маси нашите аскари товареха в камиони цели бали конфискувани дрехи; колите се връщаха в града, където бяхме изградили разпределителен център. Отидох да разгледам купчината лични документи, нахвърляни безразборно насред мястото, за да бъдат по-късно изгорени. Имаше разкъсани паспорти, трудови книжки, профсъюзни карти или купонни книжки, семейни снимки; вятърът отнасяше най-леките листа, мястото бе осеяно с тях. Разгледах няколко фотографии: снимки, студийни портрети на мъже, жени и деца, на баби, дядовци и бузести бебета; понякога изгледи от почивки, на щастие и нормалността на живота им отпреди това. Спомних си за една снимка, която държах в чекмеджето си в колежа, до моето легло. Представляваше портрет на пруско семейство отпреди Голямата война – трима млади юнкери в кадетски униформи и най-вероятно тяхната сестра. Вече не си спомням къде я бях открил, може би по време на редките ни излизания, при някой антиквар или продавач на пощенски картички. По онова време бях много нещастен, бях насила настанен в онзи ужасен пансион, вследствие на голямото ми неподчинение (бе във Франция, където се бяхме установили няколко години след изчезването на баща ми). През нощта подробно изучавах снимката в продължение на часове на лунната светлина или под одеялото с малко джобно фенерче. Защо, питах се аз, не можех да раста в съвършено семейство като това, вместо в този покварен ад? Еврейските семейства от разпилените снимки също изглеждаха щастливи; за тях адът бе тук, сега и единствено можеха да съжаляват за изчезналото минало. Отвъд масите евреите по бельо трепереха на студа; украинските полицаи отделяха мъжете и момчетата от жените и малките деца; жените, децата и старците ги товареха на камиони на Вермахта, за да ги отведат до дерето; останалите трябваше да отидат пеша. Хефнер дойде при мен. „Щандартенфюрерът ви търси. Внимавайте, наистина е в лошо настроение.“ – „Защо?“ – „Ядосан е на обергрупенфюрера, че му е наложил своите два батальона полицаи. Мисли, че обергрупенфюрерът иска да си припише всички заслуги по Aktion.“ – „Но това е глупаво.“ Блобел приближи, бе пил и лицето му лъщеше. Щом ме видя, грубо ме нападна: „Къде изчезнахте? Чакаме ви от часове.“ Отдадох му чест: „Щандартенфюрер! SD си има свои задачи. Оглеждах взетите мерки, за да избегнем всеки възможен инцидент.“ Малко се поуспокои: „И какво?“, изръмжа той. – „Всичко изглежда наред, щандартенфюрер.“ – „Добре. Качете се там горе. Бригадефюрерът иска да види всички офицери.“

Качих се отново в колата и последвах камионите; при пристигането полицаите сваляха жените и децата, които се присъединяваха към идващите пеша мъже. Много от евреите, вървейки, пееха религиозни химни; малцина се опитваха да избягат – те бяха бързо залавяни от охраната или убивани. От билото ясно се чуваха залповете и жените, най-вече, започваха да изпадат в паника. Но нищо не можеха да сторят. Разделяха ги на малки групи и седнал зад една маса подофицер ги броеше; после ги поемаха нашите аскари и ги отвеждаха отвъд края на дерето. След всяка поредица изстрели тръгваше нова група, всичко ставаше доста бързо. Заобиколих дерето от изток, за да отида при другите офицери, които бяха застанали горе на северния склон. Оттам дерето се ширваше пред мен: бе около петдесет метра широко и може би тридесет метра дълбоко, простираше се на няколко километра; малкото поточе на дъното се вливаше в Сирец, която бе дала името си на квартала. Бяха прехвърлили дъски над поточето, за да могат евреите и стрелците да го прекосяват лесно; оттатък, пръснати навсякъде по голите склонове на дерето, се множаха малки бели групички скупчени тела. Украинските „опаковчици“ домъкваха товара си до купчините и ги принуждаваха да лягат отгоре или отстрани; тогава напред излизаха хората от наказателния взвод и минаваха покрай редиците легнали почти голи хора, като изстрелваха на всеки по един куршум от шмайзер в тила; общо имаше три взвода. Между екзекуциите няколко офицери оглеждаха телата и даваха смъртоносния изстрел с пистолет. На една височина над сцената се бяха разположили група офицери от SS и Вермахта. Там бе Йекелн със своя антураж, придружен от д-р Раш; разпознах също някои висши офицери от 6-а армия. Видях Томас, който ме забеляза, но не отвърна на поздрава ми. Отсреща малките групи се спускаха по склоновете на дерето и отиваха при скупчените тела, които все повече се разпростираха. Студът вече хапеше, но раздаваха ром и аз пийнах малко. Блобел се спусна с колата направо от нашата страна на дерето, сигурно бе направил пълна обиколка; отпиваше от плоска манерка и недоволстваше, викаше, че нещата не вървят достатъчно бързо. При все това темпото бе максимално ускорено. Стрелците бяха сменяни на всеки час и тези, които не стреляха, им носеха ром и зареждаха пълнителите им. Офицерите говореха малко, някои се опитваха да прикрият вълнението си. Ортскомандантурата бе докарала походна кухня и военен пастор приготвяше чай, за да сгрее Орпо и членовете на зондеркомандото. Когато стана време за обяд, висшите офицери се върнаха в града, но по-ниските чинове останаха да се хранят с хората. Тъй като екзекуциите трябваше да продължат без спиране, разположиха походната столова по-надолу, в една падина, откъдето не се виждаше дерето. За снабдяването отговаряше групата; когато отвориха консервите, при вида на дажбите черна кървавица хората започнаха бурно да недоволстват и да викат. Хефнер, който току-що бе изкарал цял час в доубиване, крещеше, захвърляйки отворените кутии на земята: „Що за идиотщина?“; зад мен един Вафен-SS шумно повръщаше. Самият аз бях пребледнял, от вида на кървавицата ми се повдигаше. Обърнах се към Хартл, фервалтунгсфюрера на групата, и го попитах как е могъл да допусне това. Но Хартл, изправен в смешно широките си бричове, оставаше невъзмутим. Тогава му изкрещях, че това е позор: „При това положение можеше и без подобна храна!“ Хартл ми обърна гръб и се отдалечи; Хефнер хвърляше консервите обратно в кашона, докато друг офицер, младият Нагел, се опитваше да ме успокои: „Хайде, оберщурмфюрер...“ – „Не, това не е нормално, такива неща трябва да се обмислят. Това е част от задълженията му.“ – „Напълно, мръщеше се Хефнер. Отивам да потърся нещо друго.“ Някой ми наля чашка ром, която изпих наведнъж; алкохолът ме прогори, стана ми по-добре. Хартл се върна и насочи дебелия си пръст към мен: „Оберщурмфюрер, не можете да ми говорите така.“ – „А вие не можете да... да... да.“, заекнах, сочейки обърнатите кашони. – „Майне херен!, излая Фогт. Никакви скандали, моля ви.“ Очевидно всички бяха изнервени до крайност. Отдалечих се и хапнах парче хляб със суров лук; зад мен офицерите оживено спореха. Малко по-късно висшите офицери се върнаха и Хартл явно е докладвал, защото Блобел дойде и ме смъмри от името на д-р Раш: „При подобни обстоятелства трябва да се държим като офицери.“ Заповяда ми да сменя Янсен, когато го освободят от дерето. „Носите ли оръжието си? Да? Никакви госпожички в моето командо, ясно ли е?“ Пенеше се, бе напълно пиян и вече почти не се владееше. Малко по-късно видях Янсен да се изкачва. Погледна ме мрачно: „Ваш ред е.“ От моята страна склонът на дерето бе твърде стръмен, за да мога да сляза, наложи се да го заобиколя и да вляза откъм дъното. Песъчливата почва край телата бе просмукана от възчерна кръв, поточето също бе почерняло от кръв. Ужасна миризма на изпражнения надмогваше мириса на кръв, много хора се изхождаха в момента на смъртта; за щастие вятърът бе силен и донякъде разсейваше зловонието. Отблизо нещата съвсем не протичаха така спокойно: идващите от височината на дерето евреи, погнати от аскарите и Орпо, виеха от ужас при вида на гледката, мъчеха се да се освободят, „опаковчиците“ ги удряха с пръчки или метални кабели, за да ги принудят да слязат и да легнат, дори на земята продължаваха да викат и се опитваха да станат, и децата се вкопчваха в живота точно както възрастните, изправяха се със скок на крака и хукваха, докато някой „опаковчик“ не ги настигнеше и повалеше, изстрелите често бяха неточни и хората биваха само ранени, но стрелците не обръщаха внимание и вече минаваха към следващата жертва, ранените се влачеха, гърчеха, стенеха от болка, други, напротив, оставаха безмълвни и парализирани от шока, с облещени очи. Хората стояха напред-назад, стреляха един през друг, почти без прекъсване. Бях като вцепенен, не знаех какво да правя. Графхорст дойде и ме разтърси за ръката: „Оберщурмфюрер!“ Посочи телата с пистолета си. „Опитайте се да довършвате ранените.“ Извадих пистолета си и тръгнах към една група: съвсем млад мъж ревеше от болка, насочих пистолета си към главата му и натиснах спусъка, но нямаше изстрел, бях забравил да освободя предпазителя, вдигнах го и пуснах куршум в челото му, той подскочи и внезапно млъкна. За да достигна някои от ранените, трябваше да вървя върху труповете, бялата и отпусната плът поддаваше под ботушите ми, костите предателски се чупеха и аз залитах, затъвах до глезените в кал и кръв. Бе ужасно и ме изпълваше с непоносимо чувство на отвращение, като онази вечер в Испания, в нужника с хлебарките, тогава бях малък, вторият ми баща ни бе подарил почивка в Каталуния, спяхме в някакво село и една вечер получих диария, хукнах към нужника в дъното на градината, светейки си с джобно фенерче, а дупката, през деня съвсем чиста, сега гъмжеше от огромни кафяви хлебарки, уплаших се, опитах се да стискам и се върнах в леглото, но спазмите бяха твърде силни, нямаше нощно гърне, обух големите си ботуши за дъжд и се върнах в нужника, казвайки си, че мога да разгоня хлебарките с крака и да свърша набързо, надникнах през вратата, осветявайки земята, после забелязах някакъв отблясък на стената, насочих лъча на фенерчето, стената също гъмжеше от хлебарки, всички стени, и таванът, и горният праг на вратата, бавно извих подадената си през вратата глава и те бяха там, черна, мърдаща маса, и тогава бавно, съвсем бавно изтеглих главата си и се върнах в стаята, и се стисках до сутринта. Изпитвах същото чувство, когато ходех върху телата на евреите, стрелях почти напосоки по всичко, което помръдваше, после се овладях и се опитах да внимавам повече, все пак хората трябваше да страдат възможно най-малко, но при всички положения можех да довършвам единствено последните, отдолу имаше още ранени, все още неумрели, но скоро щяха да бъдат. Не бях единственият загубил хладнокръвие, някои от стрелците също трепереха и пиеха между партидите. Забелязах един млад Вафен-SS, не знаех името му: започваше да стреля небрежно, с шмайзер на хълбока, смееше се ужасяващо и изпразваше пълнителя си наслуки, изстрел наляво, после надясно, после два изстрела, после три, като дете, което следва линията на паважа по някаква тайнствена вътрешна топография. Отидох при него и го разтърсих, но той продължаваше да се смее и да стреля точно пред мен, изтръгнах му шмайзера и го ударих през лицето, отпратих го при хората, които зареждаха пълнителите; Графхорст ми изпрати друг вместо него и аз му подхвърлих шмайзера, извиквайки: „И го прави чисто, ясно ли е ?!!“ Край мен водеха нова група: погледът ми срещна този на красиво младо момиче, почти голо, но много изискано, спокойно, с огромна тъга в очите. Отдалечих се. Когато се върнах, все още бе жива, полуобърната по гръб, куршумът бе излязъл под гърдата й и тя хриптеше, вкаменена, красивите й устни потрепваха и като че ли искаха да кажат нещо, гледаше ме втренчено с големите си изненадани, невярващи очи, очи на ранена птица, и този поглед се заби в мен, разкъса стомаха ми и от него изтече струя дървени стърготини, бях обикновена кукла и не усещах нищо, а същевременно с цялото си сърце исках да се наведа и да избърша пръстта и потта от челото й, да я погаля по бузата и да й кажа, че всичко е наред, че всичко ще се нареди, но вместо това нервно изстрелях куршум в главата й, което в крайна сметка бе същото, поне за нея, ако не за мен, защото, при мисълта за това безсмислено разхищение на хора, бях обзет от огромна, безкрайна ярост, продължавах да стрелям по нея и главата й се пръсна като плод, тогава ръката ми се отдели от мен и тръгна сама из дерето, стреляйки наляво и надясно, аз тичах след нея, правейки й знаци с другата ръка да ме изчака, но тя не искаше, подиграваше ми се и съвсем сама стреляше по ранените, без моята намеса, накрая, останал без дъх, се спрях и заплаках. Вече всичко свърши, мислех си, ръката ми никога няма да се завърне, но за моя голяма изненада тя отново бе тук, на мястото си, здраво захваната за рамото ми, а Хефнер се приближаваше към мен и ми казваше: „Достатъчно, оберщурмфюрер. Ще ви заместя.“

Изкачих се обратно и ми предложиха чай; горещата течност донякъде ме ободри. Луната, в трите си четвърти, се бе издигнала и висеше в сивото небе, бледа и едва забележима. Бяха подготвили малка колиба за офицерите. Влязох и седнах на една пейка в дъното да пуша и да пия чая си. В колибата имаше още трима души, но никой не говореше. Долу залповете продължаваха да отекват: неуморим и методичен, гигантският механизъм, който бяхме изградили, продължаваше да унищожава хората. Струваше ми се, че никога няма да спре. От самото начало на човешката история войната винаги е била възприемана като най-голямото зло. Ние обаче бяхме измислили нещо, в сравнение с което войната започваше да изглежда благоприлична и чиста, нещо, от което вече мнозина се опитваха да се измъкнат, търсейки убежище в простичката сигурност на войната и фронта. Дори безумните касапници на Голямата война, които бяха преживели нашите бащи или някои от по-възрастните офицери, изглеждаха почти благопристойни и справедливи в сравнение с това, което бяхме докарали на света. Намирах това за необикновено. Струваше ми се, че в него има нещо съдбовно и че ако успея да го разбера, то тогава ще разбера всичко и най-сетне ще намеря покой. Но не успявах да мисля, мислите ми се блъскаха една в друга, отразяваха се в главата ми като грохота от вагоните на метрото, изнизващи се покрай станциите, във всички посоки и на всички нива. Така или иначе, никой не го бе грижа какво мислех. Нашата система, нашата държава дълбоко не се интересуваше от мислите на своите слуги. Беше й безразлично дали убиваме евреите, защото ги мразим, или защото искаме да напреднем в кариерата, или дори, в определен смисъл, защото ни доставя удоволствие. Както й бе безразлично, ако не мразим евреите, циганите и руснаците, които убиваме, и ако не изпитваме никакво, съвсем никакво удоволствие да ги елиминираме. Всъщност й бе безразлично дори ако отказваме да ги убиваме, не би имало никакво наказание, защото добре знаеше, че запасът от налични убийци е бездънен, можеше да черпи колкото си иска хора, а на нас можеха да ни определят други задачи, по-съответстващи на нашите способности. Шулц например, командантът на Ек 5, който бе поискал да бъде преместен след получаването на Fuhrerbefehl, най-сетне бе отзован и казваха, че е получил добра служба в Берлин, в Staatspolizei. Аз също бих могъл да поискам да замина, вероятно дори щях да получа добри препоръки от Блобел или д-р Раш. Защо тогава не го правех? Може би защото все още не бях разбрал каквото исках да разбера. Щях ли някога да го разбера? Нищо не бе по-малко сигурно. Едно изречение на Честъртън постоянно се въртеше в главата ми: „Никога не съм твърдял, че е грешка да се навлиза в приказната страна. Само съм казвал, че винаги е било опасно.“ Това ли бе войната – една покварена приказна страна, детска площадка на побъркано дете, което чупи играчките си, заливайки се от смях, което весело изхвърля съдовете през прозореца?

Малко преди шест часа слънцето залезе и Блобел заповяда да прекратим за през нощта: така или иначе стрелците вече не виждаха нищо. Проведе кратко съвещание на крак зад дерето със своите офицери, за да обсъдят проблемите. Хиляди евреи все още чакаха на мястото и на „Мелникова“; според сметките вече бяха разстреляни около двадесет хиляди. Много офицери се оплакваха, че водят осъдените от горната страна на дерето: когато виждаха сцената в краката си, изпадаха в паника и ставаха трудни за контролиране. След разискването Блобел реши сапьорите от Ортскомандантурата да изкопаят подходи през деретата, които водеха към основното дере и да вкарват евреите оттам; така щяха да виждат телата в последния момент. Заповяда също мъртвите да бъдат покрити с вар. Върнахме се в квартирите си. На площада пред „Лукяновское“ стотици семейства чакаха, седнали на куфарите си или на земята. Някои бяха запалили огън и приготвяха вечеря. На улицата положението бе същото: опашката се извиваше до града, пазена от рехав кордон. На другия ден, на зазоряване, всичко започна отначало. Но не мисля, че е необходимо да продължавам с описанието.

На 1 октомври всичко бе приключило. Блобел заповяда да взривят склоновете на дерето, за да покрият телата; очаквахме посещение на райхсфюрера, искаше всичко да е чисто. В същото време екзекуциите продължаваха: още евреи, но също и комунисти, офицери от Червената армия, моряци от Днепърския флот, крадци, саботьори, чиновници, бандеристи, цигани, татари. След това айнзацкомандо 5, командвано вече от щурмбанфюрер Майер вместо Шулц, пристигна в Киев, за да поеме екзекуциите и административните задачи; нашето зондеркомандо щеше да продължи напредването си по стъпките на 6-а армия, към Полтава и Харков; така следващите дни след Голямата акция бях много зает, защото трябваше да прехвърля цялата си мрежа и контакти на моя приемник, лайтер III на Ек 5. Трябваше да се заемем и с последствията от акцията: бяхме събрали сто тридесет и седем камиона дрехи, предназначени за нуждаещите се Volksdeutschen в Украйна; одеялата щяха да отидат при Вафен-SS за полева болница. Трябваше да се пишат и доклади; Блобел ми бе припомнил заповедта на Мюлер и ме бе натоварил да подготвя визуално представяне на акцията. Накрая пристигна и Химлер, съпроводен от Йекелн, и още същия ден ни възнагради с реч. След като ни разясни необходимостта от елиминиране на еврейското население с цел да „изкореним болшевизма“, със сериозен тон отбеляза, че „съзнава тежестта на задачата“; после, почти без никакъв преход, ни изложи своето виждане за германския Изток. След края на войната руснаците, изтласкани отвъд Урал, можеха да образуват някаква остатъчна Slavland; разбира се, те редовно щяха да опитват да се върнат; за да им попречи, Германия щеше да изгради в планините линия от градове гарнизони и укрепления, поверени на Вафен-SS. Всички германски младежи щяха да подлежат на двугодишна военна служба в SS и да бъдат изпращани там; несъмнено щеше да има загуби, но тези постоянни слаби сблъсъци щяха да позволят на германската нация да не „изпадне в мекушавостта на победителите“ и да запази цялата „мощ на бдителния и силен воин“. Бранени от тази линия, руските и украинските земи щяха да бъдат отворени за немска колонизация и да бъдат развити от нашите ветерани: всеки от тях, „войник земеделец, както и синовете му“, щеше да управлява голям и богат имот; полската работа щеше да бъде осъществявана от славянски илоти, а германецът само щеше да ръководи. Фермите щяха да бъдат разположени на групи около малки гарнизонни и пазарни градчета; що се отнася до ужасните руски промишлени градове, те щяха да бъдат окончателно сринати до основи; Киев, древен германски град, който първоначално се е казвал Кирофо, можеше все пак да бъде пощаден. Всички тези градове щяха да бъдат свързани с Райха чрез мрежа аутобани и двуетажни експресни влакове, с индивидуални спални купета, за които щяха да бъдат построени специални железопътни линии, широки няколко метра; широкомащабните строителни работи щяха да бъдат осъществявани от оцелелите евреи и военнопленниците. Накрая Крим, някога готска земя, както и немските области на Волга и петролният център Баку, щеше да бъде присъединен към Райха, за да се превърне в място за почивка и отдих, свързан направо с Германия, през Брест-Литовск, с експрес; след завършването на тази монументална дейност Фюрерът щеше да се оттегли там в пенсия. Речта направи силно впечатление на всички: макар и за мен очертаното виждане за бъдещето да напомняше фантастичните утопии на Жул Верн или на Едгар Райс Бъроуз, в него съвсем ясно се съдържаше някакъв план, крайна цел, съставен в разредени, намиращи се високо над нашата сфери.

Откъсите от романа се публикуват с приятелското разрешение на издателство „Колибри“. 

Джонатан Лител
Джонатан Лител (род. 1967) е американско-френски писател и журналист, станал световноизвестен с романа си Доброжелателните (2006), в който по особено правдив начин се описват ужасите на Втората световна война.
Други статии от този автор

Посетители

9
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петър Петров писа Още
    Четейки текста... преди 8 часа
  • Златко писа Още
    Всъщност, защо да не... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Както казваше... преди 2 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Катя, какво търсите на... преди 2 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 3 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 3 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 1 седмица
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 1 седмица
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 1 седмица
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 2 седмици
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 2 седмици
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 2 седмици
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 2 седмици
  • Мариета писа Още
    Благодаря Ви за тези... преди 2 седмици