Драскулки – Проза

Малка доматена сага

Не знам за турското, византийското и съветското, но доматеното владичество е безспорен факт по нашите земи. Животът на българина минава под знака на това индианско растение, бих казала, целогодишно. И сме се превърнали в същински индианци, които се кланят на соларното божество Домат, сигурно е за добро, не знам. Доматът не просто управлява аграрния ни цикъл, той влиза в ежедневната логика на човека, в летния му дневен ред. Хайде да ходим на опера в Летния театър, предлагам на леля ми. „Не мога, на Галата сме, поливаме доматите.“ Хайде утре на театър? „Не може, толкова много сме обрали, ще консервирам.“ А на джазфест няма ли да ходим тази година, нека послушаме. „Не става, подменяме изсъхналите корени с нови, да назреят за есента“. Доматите, доматите, доматите. Шт, стига вече, не искам да те слушам повече! Нима доматите ще диктуват живота ни? Позволявам си да повиша тон. Кратка пауза. Тя ме поглежда ме гузно. „Ама пък какви тикви са се натъркаляли… За тикви нали може да говорим… или поне за тиквички?“ Вдигам ръце. Томатоу адженда сетинг, какво да се прави. Лято е.

Автор(и): Евдокия Борисова

Прочети още...

Да отвориш вратата

Сенките на струпаните по склона дъбове са пронизани от полегати слънчеви потоци. Земята долу е цялата на петна; виждам как в прашните конуси на светлината се въртят рояци дребни мушици; чувам жуженето на пчелите.

Лятото е уморено. В топлата пръст на август се прокрадват иглици есен – босите ми нозе усещат хладните им убождания. Претръпналата земя се прощава с лятото. Въздишките ѝ се издигат на леки бели облачета и кимат от билото на планината.

 Следобедът се изпълва с птици – кръстосват подивели, взимат си сбогом преди да се понесат подир облаците. Огласят нещо на техния си език – навярно изричат имената на прощаването. Тъжно е.

Автор(и): Мюмюн Тахир

Прочети още...

Моят Шабат

„Моят Шабат“ е третата част от бъдещата ми книга, която има работно заглавие „Аврамов мост“. Захванах се да я пиша заради моите внуци. Те са родени и живеят извън България и допускам, че никога няма да научат подробности за корените на моята фамилия. Това е драма за мен. Защото в еврейската традиция животът започва и завършва със семейството.

Защо „Аврамов мост“? Родена съм в Бургас. Родът ми обикаля по тези места от по-миналия век. И днес, ако пътувате по посока към Малко Търново и преминете през малкото градче Средец /някога Карабунар/, ще видите един мост, който се казва „Аврамов мост“. Той е кръстен на името на моя прадядо Аврам. Защо? Ще разберете, когато прочетете книгата.

Автор(и): Вивиана Асса

Прочети още...

Проклятието на Помпей

Всяка стъпка, камък, фреска и стена тук са предчувствие за края. Всичко тук напомня за огнения кошмар в разигралата се драма на огъня преди повече от две хиляди години. Включително и сега, в миговете, когато юнското слънце щедро сипе жар върху главите на горките туристи. Елате тук в някоя късна, дъжделива ноемврийска сутрин. Но, не… тогава пък възприятията ви ще бъдат потиснати от липсата на слънчева светлина. Все пак Помпей трябва да се преживее в неговата автентична огнена жар. Ако издържите, обиколете го целия…

Това е град-приказка, който разказва легенди – цялата антична митология ще прочетете по стените му, истории известни и не чак толкова, стенно обилие от багри, форми и нюанси, организирано в сложни хуманни, флорални и животински композиции, в полутонове, в активна динамика и перспектива. Да, скъпи ми Паоло Учело, точно така, и в перспектива. А времената са малко преди и малко след Христа. Предупреждавам – това е огромно пространство, пригответе се за дълго пешеходно пътешествие. Помпей е голям. Представях си го почти като развалините на Плиска или Преслав, най-много Търново? Но не. Имайте предвид, че за осем-десет часа само ще го пробягате. При това не целият. Няма да го разгледате. Засега е разкопана малко повече от една трета от него. Колко ли още чудеса и легенди крие земята тук?

Автор(и): Евдокия Борисова

Прочети още...

Тревата е зелена и през май...

Не съм мигнала. От всичко, което си казахме, помня само думите кантарион и мащерка. Не можех да остана повече, щях да се разплача. Толкова се зарадвах, че дойдох да се видим – нали си бяхме обещали, че ще бъдем заедно, докато усетим, че чувствата си отиват. А моите ставаха все по-силни. Винаги си се шегувал, че съм се залепила за теб. Сигурно е така, но ти си най-скъпият ми човек. Не знаеш колко се вълнувам, когато те търся, и какви неща искам да ти кажа – с какво нетърпение очаквам срещите ни, как едва сдържам желанието да те докосна, дори и само за миг, да те гледам, да те слушам…

Автор(и): Мюмюн Тахир

Прочети още...

Златимир Коларов – два кратки разказа

Над Александровска болница прелита ято гълъби. Насочва се към сградата на Стоматологичен факултет, извива покрай Военна болница, прелита над Центъра по хигиена, Пулмологията, Кожна клиника и Майчин дом и се появява в небето откъм хирургиите. Гълъбите кацват върху покрива на най-старата сграда на Александровска болница, онази с тунела, дето я знае цяла България и разрошват с човки перата на гърдите си. Във въздуха полита пух.

Вървя по притихналите, изпъстрени с окапали есенни листа алеи, загледан в гълъбите, листата шумолят от стъпките ми и си спомням…

Автор(и): Златимир Коларов

Прочети още...

О, Лимасоле мио

„Гответе се за женски десант на острова на Афродита.“ Това съобщаваме на мъжете си и ги напускаме за четири дена. Дванайсети април е, денят на космонавтиката. По пътя към аерогарата Пламен го глобяват за превишена скорост, „ее-е, то не може хем вкупом от харема си да се отървеш за цели 4 дена, хем да не си платиш за удоволствието“, клати глава на себе си и облекчено въздъхва в мига, в който ни поглъща търбухът на Терминала. В шест, нула нула, вече сме в самолета на Уиз еър с полет от Варна за Ларнака. Ухилени сме до уши и наредени една до друга на седалките като гърненца. Чернокоса, меднокоса и кестенява с русо омбре. Пишете я блондинка, за нейна утеха, най-младата от нас, но пък прекалено и нахално умна, затова на помощ идва изрусяването. Марти, Кадриш, аз. Надяваме се да литнем навреме, е не чак в космоса, но все пак достатъчно високо, за да кацнем някъде към осем и нещо сутринта в Кипър. Седим една до друга, стегнали коланите, накипрени като за острова на Киприда. Насадени в самолета и твърде доволни, „като куче в каруца“ – казваше майка ми, когато искаше да изобрази върховния кеф. Щото на кучето, каква му е работата? Да тича пред и след каруцата. Друго е да се пести енергия, „насадено“ удобно в каруцата, просто да го возят, а то да пръхти с изплезен от щастие език. Литваме, пърррр-пър-право в облаците. И дано да няма турбуленции.

Автор(и): Евдокия Борисова

Прочети още...

Писмо до Хаим Оливер

Случва се и това, читателят да продължи недовършеният път на героя. Някакви си 40 години след като Великият поход на династронавтите, който трябваше да сложи край на апартейда в Южноафриканската република, завърши на граничния пункт, аз, Фани, интербригадист и санитар, летя към ЮАР.

Вярно е, че в интернет прочетох информация от момиче, очевидно играло ролята на Фани при филмирането на „Федерация на династронавтите“ и „Великия поход на династронавтите“, което, уточнявайки годината, в която е снимана продукцията, казва „Аз съм Фани, било е 1984 година“. Вероятно има много Фанита, даже съм сигурна, че ги има, защото и двата тома на книгата продължават да се предлагат при антикварите, и то не на ниска цена, в единствените им издания от 1963 и 1964 година, и поне тези, които аз си купих досущ приличат на моите, дадени някому и невърнати – с изтрити от много прелистване твърди картонени корици, с пожълтели по края, от многократно полаганите читателски пръсти, страници. Със сигурност има и други Фанита, но и аз съм Фани. И през 2006 година съм на път да завърша приключение, започнато от илюстрираните от Борис Димовски страници на „Федерация на династронавтите“ в самотата на една детска болнична стая, в която си най-малкия. Самотата, в която за първи път откриваш силата на книгата, която четеш сам.

Автор(и): Фани Ц уракова

Прочети още...

Похвално слово за великомъченица Валентина

Свеждам най-преклонно глава пред Вас, учителко моя! Макар че не Ви разбирах докрай, Вие ми предадохте своя плам. И знаещото във втори клас не повече от двайсетина български думи турче, след време щеше да пропише стихове, да превежда не само художествена литература, а и да провежда срещи на високо политическо и дипломатическо равнище, да съставя антологии, че и да изследва – брей, брей! – историята на литературата на този език, но това е вече съвсем друга тема и едва ли заслужава внимание.

И понеже като неопитно първолаче се опитвам да пиша похвално слово, нека поне на финала да остана мъничко верен на жанра. И така: облажавам Вашите устни и език, о, Валентино, учителко и великомъченице, които ме учеха нови думи и смисли, защото нали и според източното разбиране заслужава си да бъдем роб единствено оногому, който ни научи на една буква; облажавам Вашите очи, в които гореше пламъкът на търпеливия труд и подпалваше и мен; дважди облажавам Вашето лице, в което се отразяваха лъчите на небесното светило, наречено знание и познание; трижди облажавам Вашите нозе, които летем плуваха в прах, есенес газеха лепкавата кал и зимъска затъваха в снежните преспи, а още повече, многажди облажавам Вашите ръце и пръсти, които ме учеха как да погаля молива, за да пише той красиво и изразително, как да трия с твърдата гума така, че да не се продупчи тънката хартия, как да нарисувам тревата и мравката, дървото и слънцето, луната и звездите, нине и присно и во веки веков…

Амин!

Автор(и): Хюсеин Мевсим

Прочети още...

Април на село

Голямата крайселска ливада е изпъстрена с шарките на пролетта. Не е като килим, а като домашно тъкана черга – проста и безхитростна, но излъчваща някакво свежо сияние, някакъв крилат намек за пробуждане и ново начало, за близко, на една ръка разстояние, прекрасно бъдеще. Лежа и се наслаждавам на селския пейзаж. В лекия топъл въздух прелитат тумбести като ангелски бузки облачета, радват се на живота долу и сигурно и на мен се радват. А аз съм сам. Сам, не самотен. Тук съм се спасил от бита, не че някога съм му робувал, най-малко пък съм имал жажда за вещи.

И сега по ме вълнува не това, което съм направил дотук, а какво предстои и какво мога да направя. Горе на ливадата, която подпирам с гръб, долита птича песен – надигам се на лакът и виждам на хвърлей място две яребици върху един показал се наполовина от ливадата камък. Камъкът е току на склона, който слиза към дерето и оттук го виждам като гърбица. Черна новина лети към клетата майка. Не пейте птици, грижата ми е толкова необятна, че няма песен с такава рамка, дето да я побере! Две яребици пеят на склона към едно дере, на безгрижните грижи носят. От топлината, от лудия цъфтеж наоколо, от лъжовното предчувствие и дъхавия въздух главата ми се завърта.

Автор(и): Мюмюн Тахир

Прочети още...

Пеперудата на Роршах

Любимите съждения на Георгиев не са относно времето, но удоволствието от оприличенията е сравнително ново откритие, с което все още е склонен да злоупотребява. „Оприличенията масажират фантазията“- обяснява пред неподозиращи интересите му събеседници. (Добре, че съществува Шкловски и умее да слуша.) Тестът на Роршах същевременно го изпълва с възмущение. „Непочтено е“ – развива тезата си пред слушащия Шкловски – „да се представя пред неподготвения поглед на човека едно образувание, което поради двустранната си симетрия неизбежно напомня женски полов орган. Принуждавайки тестувания да полага неловки усилия да съчини непременно някакъв друг и при това убедителен отговор. Защото в противен случай би се оказало, че планетата се населява с отдадени или на автоеротизъм, или на безкрайни сексуални тежнения същества. Което впрочем би бил и единственият резултат от теста, доближаващ се до някаква истина.“

Автор(и): Яна Букова

Прочети още...

След любовта

Това ли е всичко, което остава след любовта? И какво изобщо остава след нея?

Телефонен номер, който постепенно избледнява в паметта?

Чаши с гравирани монограми, откраднати от „Еспланада“.

След любовта остава обичаят бялото вино да се сипва в тези две чаши и линията да бъде на еднакво ниво.

След любовта остава една маса в кафенето „?“ и учуденият поглед на стария келнер, че ни вижда с други.

Автор(и): Момо Капор

Прочети още...

Пастирката или мъртвешкият шум

Тази история ме копаеше отдавна. Все си мислех, че ще я забравя, но когато ставаше дума за стада, кошари, егреци, се сещах за нея, и тя продължаваше да ме дълбае. И тогава за сетен път разбирах, че не можеш да избягаш от водата на паметта или паметта на водата да избяга от тебе.

По-късно възникна друго затруднение – не знаех как да я опиша, защото Ехли от Русалиево, който ми разказа историята, отбеляза, че това е действителен случай, и грехът ще бъде мой, ако се отклоня от него. По мои морални съображения не можех да преинача разказаното от него. Направих няколко опита, които се оказаха безуспешни, и захвърлих стада, кошари и всичко друго в нищото. Знаех, разбира се, че съществуването предхожда същността и че винаги нищото трябва да се запълни с нещо. Всички имаме грешна или неправдоподобна представа за себе си, затова човек трябва да признае поражението си. Признавам си, обръщайки очи към небесата.

Автор(и): Мюмюн Тахир

Прочети още...

Втора хирургия

Да срещнеш стар познат преди Нова година, с пари в джоба и цял следобед пред теб, какво по-приятно от това за човек, тръгнал да се поразходи. Такъв слънчев и безгрижен трийсет и първи декември беше, че Емил Коев не можа да не се зарадва на охлузената и, общо взето, нелепа фигура, която се появи на вратата. Джас бе скочил едновременно с двата крака и хвана трамвая в последния миг.

– Ало, артиста! – помаха му от седалката Емил и се засмя до уши на стария си съученик. Беше весел още от обяд, когато го изгониха от къщи под благовидния предлог да напазарува. По този случай се беше почерпил на тръгване от запасите за вечерта, но както се казва, само за блясък в очите. И ето ти сега Джас!

Автор(и): Красимир Дамянов

Прочети още...

Тайната вечеря

Необикновено скрежна е ранната миланска утрин на 18 януари. Минавам предългото разстояние от хотела, в близост до Централната гара, през Ла Скала, където се бавя поне два часа, по Виа Данте и Двореца на Сфорците, миланските Медичи, през пиацале Кадорна – та до Манастира Санта Мария деле Грацие. Вече е 12 без нещо на обяд, слънцето припича, зиморничаво вдигам яка и се смесвам с няколко гълъба на малкото площадче пред входа на манастира. Зъзнем и се припичаме, аз, гълъбите и една избухнала магнолия в страничния двор. Ослепително зелена полянка, да, със сигурност зеленото щади очите, но тези, които са попадали някога на живо в Ирландия например твърдят, че може и да ослепееш от зеленото. Тук, в Италия, то е такова през зимата. Портокали са вързали плод по улиците на Милано, напъпили са камелиите, а маслините са презрели – малко пó на север от нашия балкански паралел сме, но световното море на моретата е близко и си казва думата. Пролет е. Почти повярвала в това, размразявайки костите си, наблюдавам колко сме дългокраки, аз и гълъбите. Сенките продължават да са дълги, а е вече обед. Обедно време за тайна вечеря.

Автор(и): Евдокия Борисова

Прочети още...

Ескимоско иглу на припек

Всичко започна, когато преди четири месеца на майка ми ѝ откраднаха един цял тир с дамски обувки. Майка ми има малка обувна фабричка, или по-точно – цех; там работят, както се казва, на ишлеме. От Италия идват заготовките, моделите също са техни. Майка ми произвежда обувките и ги изпраща обратно в Италия. Оттам ѝ превеждат парите за заплати.

Обаче тирът със стоката тръгна към Калотина и изчезна. Първо идваха от полицията, разследваха, но се разбра веднага, че нищо няма да открият. Готова продукция и друг път беше изчезвала; само че не цял тир. В такива случаи майка ми си прибира застраховките, но тоя път кражбата беше по-крупна. Застрахователите се обърнаха за помощ към една детективска агенция – „Саламандър“.

Автор(и): Марин Дамянов

Прочети още...

Циганската лъжица

След като дълго се колебах в коя най-сигурна банка да си внеса парите, избрах Банесто. Банката управлявана от Марио Конде, мой връстник и бизнесмен на годината. Внесох на мое име петстотинте хиляди пезети, изкарани на Гредос и крити досега по различни места в стаята (покритото мляко котката не го лочи, извинявай за откровеността) и купих отново кола на старо. Този път бял Сеат124, четвърта или трета ръка, чийто собственик с радост се отърва от него срещу трийсет и пет хиляди (триста и петдесет долара) и моментално потеглих за Астуриас, надявайки се да спася нещо от предишния. Макар и да го бях платил, от бързане не си бях дал труда да го прехвърля на свое име. Предишните собственици, подплашени да не сгазя някого за тяхна сметка, побързали да снемат от отчет возилото.

– Добре де, не искам вече колата, разбрах, а само акумулатора – обясних в гаража за задържани автомобили в Комияс. – Съвсем нов е, ето фактурата.

– Заминавай, да не задържим и теб. С тия документи нямаш право изобщо да си показваш носа от Мадрид!

Така че напразно прекосих Пиренеите. Но не съжалявах: река Есла, по чието поречие се бях качил, е една от най-красивите испански реки. С ждрела и кръжащи орли, с невидими пъстърви във вировете, планински ливади около тях, на които никой не ти казваше нищо, ако осъмнеш в палатка.

Автор(и): Красимир Дамянов

Прочети още...

Дзен или на лов за азиатски тигри

Заминах за Бангкок на двайсет и пети октомври хиляда деветстотин деветдесет и трета година. Една от най-дългите в живота ми. Междувременно Бил Клинтън бе поел кормилото в Съединените Американски Щати от стария Буш. Чехословакия се бе разпаднала без кръв, докато войната в Югославия бушуваше от близо година. Идеше редът на Босна, а след нея и на Косово. Когато стигнеше в Македония, ансестралната ми земя, щях да се запиша доброволец. Жестокостите, извършени на Балканите изпълваха страниците на европейския печат. Музиката на Горан Брегович заливаше ефира – нищо, че беше сърбин или може би точно затова. Една покъртителна история за двама влюбени – Адмира Исмич и Божко Бъркич, бошначка и сърбин, застреляни по средата на моста Връбна от снайперисти при опит да избягат от града, обиколи света. Нарекоха ги Ромео и Жулиета от Сараево. Починаха Дизи Гилеспи, Кобо Абе („Жената от пясъците“), Борис Христов (гениалният бас) и Цола Драгойчева, някогашна членка на някогашното Политбюро („баба Цола“), която направи така през седемдесет и трета, че да загубя година и половина в казармата за разлика от теб, галеникът на съдбата.

Автор(и): Красимир Дамянов

Прочети още...

Предчувствие за септември

Говорел за необикновените неща с обикновени думи, гласът му бил възглух, ала нищо особено, пък и когато исках да го опишат, хората се замисляха, споглеждаха се смутено и вдигаха рамене: „Ами нищо особено… Не повишава глас, поприведен един такъв, обикновен… Нали ви казваме – нищо особено…“ Неуспешни останаха и всичките ми опити да разбера откъде е, как се е появил така внезапно и защо също така внезапно си е отишъл.

Тази история, която би могла да се случи не само тук, но и на всяко друго място, не може да се възпроизведе дословно. Дори не съм напълно сигурен, че действително се е случила. Хората обаче разказаха за него убедително, с някакво светло удивление, и от развълнуваните им слова ставаше ясно, че човекът още с появяването си започнал да говори неща, които изобщо не били за вярване, ала най-странното било, че го слушали без възражения – слушали го унесено, дори с някаква радостна симпатия.

Автор(и): Мюмюн Тахир

Прочети още...

Силиконовата долина

Първата нощ си избрах един як негър от Южна Африка, който, за да се стопли, подскачаше с боксови стъпки и млатеше сянката си ожесточено под уличния стълб, давайки красноречиво да се разбере какво ще се случи на тия, които посмеят да го изтикат. Стотина гладни, недоспали бездомници като нас от цял свят се мотаеха уж безразлични около полицията, до полунощ часовите не позволяваха на никой да припари до заветната врата с испанското знаме. Обикновено атаките почваха малко след това. По един, по двама, дребни тъмни силуети потайно притичваха като индианци и се залепяха на входа, щом полицаите се приберяха да се постоплят. И си бяха индианци. От Андите и Огнена Земя с плетени ушанки и плитки. Мигновено след тях изпълзяваха от съседните портали, изпод уличните храсти като хлебарки румънски цигани с капи, сенегалци, албанци, югославяни. Тичайки отначало приведени, после изправени, накрая трополейки като коне, след тях се юрваха вече десетки подлъгани от цял свят. Започваше ужасна разправия на всички езици, правене на безмислени списъци, от прозорците крещяха „стига вече, оставете ни да спим, пор фавор!“, но само след минути отвътре изскачаше изумен от наглостта им разгневен полицай, други колеги му идеха на помощ и бялата стена със заветната широка тъмносиня портална врата с надпис „Полиция“ вдясно и жълточервеното знаме над нея, оставаше да свети отново далече на отсрещната страна, недостижима.

Автор(и): Красимир Дамянов

Прочети още...

Карпe дием

Няма да описвам как ме арестуваха, съставиха акт, за малко да ми конфискуват колата и как се прибрах. Майка ти както винаги се оказа права. Най-странното обаче бе, че въпреки всичко по време на задържането ми в Лерида осъществих това, за което бях тръгнал: стройна и сигурна система на снабдяване с контрабанден тютюн на ниски цени. Трудно е да се повярва, но само пет минути след като се разигра с татко ти сценката с румънските граничари от „Златния телец“, в случая – с испанските, полицаите спряха на пътя друг българин с кола натоварена с цигари. Любо, софиянец от Малашевци, с който изкарахме остатъка от нощта в ареста в поделението на Гвардия Сивил в някакво близко градче. Направиха ни актове, а на сутринта се върнахме с влака до митницата в Сеу Д’Уржел, за да решат там дали са за конфискуване или не колите, с които бяхме извършили нарушението (аз бях на ръба с шест кашона). На връщане пътувахме на стоп до поделението в Балакер и то май точно с колега професионалист, защото от дума на дума, като му разказахме какво ни се е случило, той много се смя. Разменихме си телефоните и след кратки колебания дали не е ченге, му се обадих в Мадрид. Оказа се наш човек, точен като часовник, снабдител на изгодни цени.

Автор(и): Красимир Дамянов

Прочети още...

204

В десет сутринта на Орлов мост вече е горещо. Краят на август е. Градът е пуст. Останали са само трезвениците и пияниците, тарикатите са на морето. Русата букинистка на спирката подрежда последните книги на щанда. В ъгъла лежи старото издание на Андерсеновите приказки, което забравих преди 30 години в една училищна стая и оттогава все ми липсва. Пристига автобусът, скачам неохотно в него, иначе ще закъснея.

Дупча билет, заставам в хармониката по средата, втъквам слушалките в ушите си. Тръгва Shut Em Down.

На „Графа“ се качва мацка в делови костюм с къса пола и сяда на първата седалка след хармониката, до някаква баба. Оставя красивите си крака леко разтворени. Лицето ѝ е средна хубост, с дребни черти и кестеняв бретон, ведро, с едва доловима благосклонност към околния свят. Обувки на средно висок, стабилен ток. Чантичката лежи в скута ѝ. Краката са наистина прекрасни и разтворени повече от необходимото. Ако не седи на първата седалка след хармониката, открита за погледите на насрещно седящите, бих си помислил, че се разхлажда, допускайки повея от прозореца до нежните си слабини. Тя среща спокойно погледите на останалите пътници: моя, на мустака отсреща, на жената с пазарска торба. Няма пукната грижа. Напрежението нараства бавно и постепенно, заедно със скоростта на автобуса по лекия наклон към НДК. Панически се опитвам да задържа свежестта на сутрешния душ под розовия лен на ризата, зад тъмния калифорнийски грак на Тони Морело. Трудна работа. Електричеството жужи нечуто в лятната утрин, уловило в мрежата си всички ни. Отеква далечен рог, дрънкат конски сбруи. Мацката пътува, отправила взор напред, отпуснала ръце върху дамската чанта на скута си, краката ѝ леко разтворени, 20 сантиметра между коленете, обувките стъпили на пода без напрежение.

Автор(и): Вергил Немчев

Прочети още...

Политическа икономия. Първа част

Един е Законът за търсенето и предлагането, сине мой, и Адам Смит е негов пророк. Дали съм го учил в университета като теб? В университета учихме Маркс и Енгелс, Ленин и Сталин. Е, увлякох се: дядо ти е учил мустакатия разбойник. Но за да ненавиждат и те, и последователите им омразния англичанин – всички икономисти от времето на Победилия, Реалния социализъм и Развитото социалистическо общество, в което живяхме с майка ти, родителите ни, а и вие за малко – сигурно не е случайно. Истина е, че преди да ме уволнят и дигнат кромата от площад Сан Николас на връх Коледа, а после да ми се наложи да продавам цигари в метрото, и аз нямах представа като някогашните ни управници, че цената на стоката се определяла на пазара.

(Откъс от недовършената книга на Красимир Дамянов „Испания“, последна част от трилогията, включваща още романите „Дневникът на една пеперуда“ и „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“)

Прочети още...

Откъс от „Хавра“ на Захари Карабашлиев

„Есента най-после дойде и стана време да потеглим за Крим. Наталия не даде никакво ухо на молитвите ми да ме остави сама в Петербург, като че ли искаше да ми докаже отново, че съм нейна заложница. И така щеше да бъде, докато навърша пълнолетие. Чудя се възможно ли е да сме толкова различни? Съмнявам се, че някой някога е имал толкова ужасна сестра! А възможно ли бе да не сме сестри по кръв? Ако не бях толкова сигурна в ангелската природа на майка ми, аз просто щях да допусна, че нещо непоправимо греховно се бе случило между нея и някой друг мъж, а не баща ни.

Отправихме се на това омразно кримско пътешествие, чиито подробности ще спестя. Само ще спомена, че минахме първо през Бахчисарай, където Наталия се простуди, а после пътувахме и до най-южната част на полуострова, докато най-после се установим в Ялта. А там времето бе топло, цветовете – красиви, въздухът – нежен.

Автор(и): Захари Карабашлиев

Прочети още...

Книжни герои

Ако влезете в болничната част на Университетска болница „Царица Йоанна – ИСУЛ“, справите се в малко сложната ѝ, след множество ѝ прекроявания архитектура и стигнете до Клиниката по неврохирургия или Клиниката по неврология, ако още изчакате край болничните легла няколко години, можете да срещнете Алиса. Алиса от страната на чудесата.

Дали харесвам тази книга? Не. Още някога преживяването на промяната в размера на тялото, задушаващото тясно пространство на стаята, дългото безпаметно пропадане никак не допринасяха за душевното ми спокойствие. Не.

Сега обаче, седнала до леглото на жена, оперирана преди няколко дни от тумор на мозъка, изпитвам, разбира се съчувствие и отговорност, но и онова неизменно вълнение, както при среща с дълго невидян приятел, със същество от книжния свят. Жената вижда и усеща крайниците си уголемени, гардеробчето зад нас, болничното шкафче, стаята малки, таванът съвсем се е смъкнал, малка съм и аз, малък е и съпругът ѝ до прозореца, по лицето на който се стичат сълзи. Така като се стичат на лицето на човек, който е срещнал неизбежността и вече е изгубил силата на гнева. Сълзите потичат изведнъж, без предизвестие, почти без промяна в мускулите на лицето, освен едно леко приближаване на веждите.

Автор(и): Фани Цуракова

Прочети още...

Любовта е топла супа

Денят на любовта е, а какво виждаш? Любовта става все по-малко, претенциите – все повече. В началото не искаш повече от цвете, прегръдка. Повече от нечии уши, които да те чуят. Повече от устни, в които да впиеш своите. Ръка, която да хванеш. Така ти е повече от добре. Имаш чувството, че имаш всичко. Че си намерил това, което толкова дълго си търсил. Сякаш можеш да отидеш до Луната и обратно, а космосът да си гледа работата. Сякаш си планета, открила своето Слънце. Въртиш се около него. Радваш се на топлината му. Понякога се париш, понякога ти става леко студено. Но знаеш, че го има.

Автор: Иван Димитров

Прочети още...

Римски истории през август – част 2

Време е да видим Вила Боргезе, вече четвърти ден сме тук. Ако Рим е бялата ми мечта, Боргезе е детска. Но и тя бяла. Заради прочутата статуя на Бернини Аполон и Дафне. Младият бог е влюбен до полуда в прелестната Дафне. Но над нея тегне проклятие, ако той я докосне, тя ще се превърне в дафина. Тя бяга, но можеш ли да избягаш от страстта, той е по петите ѝ с лира в ръка, докосва я едва и тя се обвива с дървесна кора, краката ѝ се вкопават в земята, пръстите се превръщат в корени, от снежнобелите ѝ фини прасци изникват лаврови клонки, разлистват се, ръцете ѝ са вдигнати безсилно нагоре, безсилни да се противостоят на магията, косата ѝ се вее и превръща в млади вейки. Лицето и е уловено в предсмъртен, не, тя няма да умре, в прощален вик. Любовта е жертва. Какво е това, болка ли, тъга и страдание ли е, съжаление за земния, човешки живот? Любовта те превръща в нещо друго, не си вече ти, обречен си, нямаш избор. Аполон не страда, той е бог. Той просто… губи.

Автор: Евдокия Борисова

Прочети още...

Човек в бялото поле

В автобуса е топло и уютно. Навън прехвърчат снежинки. За да снимам в тази белота, трябва да отворя обектива на фотоапарата си доста повече от това, което показва светломерът. Старият Никон обаче е в чантата ми, а чантата – в багажното отделение. Искам да спя след цялото това безсъние от последните седмици. Забелязвам, че шнолата на жената пред мен не е достатъчно добре закрепена да издържи тежката ѝ черна коса. Дали е бързала тази сутрин? Опитвам да си спомня лицето ѝ – мисля, че я погледнах, когато се настанявах на мястото си. Погледнах ли я?

Автор: Захари Карабашлиев

Прочети още...

Римски истории през август – част 1

„Трябва да сте съвсем откачили, за да тръгнете през август към Рим“, отсича Деска, братовчедка ми, многознайката на фамилията. От двайсет и пет години живее в Гренобъл и съвсем е заприличала на французойка. Баба Сказа, така я наричаше навремето майка ми, любимата ѝ леля, прозирайки наративния талант и безкрайната ѝ Овенско-Маймунска креативност. А вуйна ми влюбено ѝ казваше: На мама френчето. Френчето изучи куп езици, но не стана филолог, а инженер, и обиколи целия свят, Европа – едно на ръка, но и Бразилия, Китай, Австралия, ама не като нас, г… път да види, а по работа. Държелива е и на пътешествия, обаче Рим ѝ се вижда вповече през лятото. „Много е горещо, ще се опечете! Глупи, забрави, това не ти е България, там ни дъх не лъхва над полени, вярвай ми“… (Глупи е индианското ми име, тя му е кръстница, а аз изпълнявам мисията на о, санкта симплицитас – колкото повече минават годините, толкова по-успешно). Е, не може, билетите са купени, хотелът – резервиран. А и там вече ни чака скъп приятел, поетът Румен Иванчев, с окуражителното „Всички полети водят към Рим.“

Автор: Евдокия Борисова

Прочети още...

Вторник срещу сряда (и през август)

01:35. Махленските кучета млъкват. Стихва тропането на платнища, секва кукерският звекот на ръждиви ламарини. Иззад ъгъла подава нос – кошута плаха – тишината. И полита назад, предусетила воя на влакова свирка…

Не за теб. Приближават туф-тутуф, отминават вагоните в мрака, със своя неведом товар.

Обективирай. Мускули стави болят от един бояджийски ден. От половин нощ на разпънатия диван от летви зачеркнали всички пози с мушкане в ребрата таза гръбнака. Сбутан между шкафове найлони кофи с инструменти в белосаната стая. Ложето не имало би против малко сън. Но пулсиращата пулпа, неотстъпна афта, чоплене с език.

Твърде много упорстваме. Не упорствай твърде много. Не се опитвай. Легни на тротоара отпред и… някой все ще се погрижи. Някой все ще те спаси. Но не много, Хенри. Не много. О.

Автор: Вергил Немчев

Прочети още...

Птицо проклета

Знаеше, че трябва да приготви нещо. Нещо важно, ако и неясно. Реши да използва малък трик, затвори очи и се остави на тялото да го води, протегна ръце, опипа пред себе си, отвори вратата на някакъв шкаф, лъхна го мраз (оказа се пак пред хладилника), бръкна опипом, извади онова, което бяха поискали пръстите му, отвори очи, вторачи се. Беше извадил кисело мляко и замразени малини – силно странен избор, дори нямаше представа, че в хладилника му има подобни неща. Не си спомняше някога да е обичал замразени малини, а всякакви млека избягваше вече от години, заради ревматизма. Все пак реши да следва командите на подкорието си, сложи на електрическата печка тенджерка с малко вода, постави в нея порцелановата купа, сипа вътре шепа малини, посипа ги с малко захар, все така без да има идея защо, изчака докато се поразтопят, извади купата от врящата вода, заля ги с кисело мляко, обърка сместа. Получи се хубав розов цвят, но това май беше всичко. Опита малко, начумери се и изля буламача в умивалника. Беше очаквал по-приятна изненада. Или поне нещо от малко-малко разбираемо.

На И.

Прочети още...

Оръжие на възмездието

Към края на втората световна война, когато дори ония членове на НСДАП, които контролираха мислите си със спокойния автоматизъм на Марлене Дитрих, поправяща грима си; когато дори онези от тях, които въобще минаваха без мисли, сливайки напълно съзнанието си с колективния разум на партията, – с една дума, когато в главите дори на най-тъпите и безмозъчни партийци почнаха да идват неприятни догадки за перспективите на по-нататъшния развой на събитията, германската пропаганда глухо и загадъчно заговори за новото оръжие, разработвано и вече почти създадено от инженерите на Райха.

Отначало за това се говореше по малко. Например „Фьолкишер Беобахтер“ печаташе в рубриката „Ти и Фатерланд“ материал за някакъв учен, загубил на Източния фронт всичко освен дясната ръка, но изправил се на протези и продължил с една ръка да кове победата „някъде край суровите балтийски вълни“, както поетично се закодираше местоположението на секретната лаборатория, за която ставаше дума; статията свършваше сякаш с принудително премълчаване на това какво именно кове едноръкият патриот. Или например киножурналът „Дойче Рундшау“ показваше горящи отломки от английски бомбардировачи, летящи, както се съобщаваше, „към един от разположените по крайбрежието научни институти, заети с извънредно важна работа“; в края на сюжета, когато вече звучеше бодра музика, дикторът в скоропоговорка добавяше, че немците могат да бъдат спокойни – научният мозък на нацията, зает със създаването на небивало досега оръжие, е надеждно защитен.

Автор: Виктор Пелевин

Прочети още...

Четвъртък сутрин

Настоящият текст е откъс от „Софийски дует“ – втори роман на българския автор Иван Димитров, издаден от „Жанет 45“ в началото на миналата година. Действието се развива в днешна София, където в Борисовата градина е открит труп – първоначално обявен за клошар от медиите, впоследствие идентифициран като известния български писател Йордан Константинов.

„Противоречива фигура, Константинов оставя след себе си незавършен роман за София. Издателство „Жанет 45“ публикува текста като прилага към него на колажен принцип четири ранни новели на писателя, интервюта с негови приятели и някои фрагменти от бележниците му“ – така самото издателство представя книгата на Иван Димитров.

Автор: Иван Димитров

Прочети още...

История с торта

Тази история се случи в новогодишната нощ на последната ми зима в България. С жена ми и тригодишната ни дъщеря посрещахме 1997-а в едностаен апартамент под наем в едно ветровито и грозно предградие на Варна. Не помня този ден да подсказваше, че сме в навечерието на нещо ново и различно. По пътечката до спирката под остъклената ни тераса внимателно пристъпваха и се подхлъзваха все същите приведени хора с балтони и найлонови торбички, севернякът трупаше боклуци по голите храсти, между блоковете тук-там бяха останали петна мръсен сняг със следи от бездомни кучета. И все пак, ако човек вдигнеше поглед по прозорците на тези олющени сгради, щеше да забележи на много от тях изрязани с детска ръка и залепени снежинки, звездички, гирлянди, някъде трепкащи разноцветни лампички и върхове на елхи. Прогнозата бе, че се очакваха сериозни снеговалежи.

Автор: Захари Карабашлиев

Прочети още...

Разсейки

Благодаря ти, Господи, че му изпрати тази болест!

Баща ми изкара само един курс химиотерапия и категорично отказа друг. Отказа лъчетерапия и всякакви други терапии. Искал да отиде на село „на чист въздух“ и да си говорят с майка ми.

Сядай сега тука и да си приказваме – казвал ѝ.

Защо не отидеш да си приказваш с пияниците от „Телевизора“ сега, отговаряла майка ми. После се поусмихвала и сядала отстрани до печката.

Автор: Захари Карабашлиев

Прочети още...

Посетители: 115

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 4 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018