Драскулки – Проза

Последният праг

По заповед на Лак-Ифар-ши Яст бил издигнат Дом на смъртта, който съществувал един период и половина.
Ако някой линг, носещ червения знак на пълнолетието, искал да прекъсне нишката на своя живот, той идвал тук. И повече никой не го виждал…
Тоя Дом бил построен от един механик на име Велт. И същият тоя механик го разрушил.“

(„История на планетата Сим-Кри“, списък 76, раздел 491)

„Окончателно ли е твоето решение?“ Надписът се простираше по цялата врата отдясно наляво. Покритите някога с жълт олин букви бяха олющени и потъмнели. Прахът, който проникваше навсякъде, се стелеше по тях и образуваше тънък слой. Металната рамка на вратата, облечена в пластмаса, беше изпъстрена с набързо направени надписи. Оставили ги бяха тези, които бяха влезли през тази врата, за да не се върнат никога. В ъгъла се издигаше купчина предмети, хвърлени от хилядите, минали оттук: апарати, които показваха времето, гривни, метални кутийки за зърна от кан. „Окончателно ли е твоето решение?“ На въпроса трябваше да се отговори. Само с една дума. Велт се побави за миг, като се мъчеше да успокои своето разбушувало се сърце, и едва чуто промълви:

– Да.

Автор(и): Герман Максимов

Прочети още...

Москва не вярва на сълзи и клишета

Към Русия, като към никоя друга посока на света, обикновено тръгваме, въоръжени до зъби с клишета. От Хотят ли русские войны до Москва слезам не верит. Предчувствам, че ми предстои среща с тези двете. Но и с други: за най-великия народ, преживял и победил войната; за най-четящите хора; за най-огромните пространства и най-широките славянски души… За крепкия руски студ; за почти религиозния пиетет към изкуството; за най-добрата музикална и филологическа школа. За зловещите Сталински репресии; за отчаяния алкохолизъм на една нация; за авторитарната машина, която мачка свободния дух; за нищожността на човешкия живот, който копейка не струва тук, в безкрайните степи от Урал до Сибир. И никога не е струвал. Нито по царско, имперско, нито по болшевишко време. Особено днес. Четох някъде, че около двайсет милиона човека (без никой да знае точно колко) в днешна Русия живеят в изоставени железопътни вагони. Бездомници, просяци, работещи бедни. Живеещи в градове и села, които ги няма на картата. Има и още клишета, от които на човек му нагарча в гърлото. Които го правят досадно спокоен, но затова пък гузен. За кошмарната бюрокрация, с която и царизмът, и болшевизмът са се чувствали комфортно. За чудните, чувствителни и състрадателни хора, които не са родени да живеят сами, а обичат да се тъпчат в комуналки, продължават да си говорят на товарищ, а жените на девушки, въпреки възрастта. Пишат с тебешири и смятат с дървени сметала. Страната на контрастите? Империята на злото? Когато човек тръгне да проверява валидността на клишетата, обикновено се проваля. Точно затова го прави.

Автор(и): Евдокия Борисова

Прочети още...

Не е крайно лошо

Събуди се съвсем рано – тъкмо се беше развиделило – и понеже си знаеше, че няма никакъв шанс да заспи отново внимателно, на пръсти се измъкна от притихналата къща и бавно пое към механата.

Фамилните къщи, от които се състоеше хотелският комплекс, бяха досущ еднакви, общо десет на брой, разположени на две нива. По пет къщи на ред. Тяхната се падаше на горната редица, най-крайната, току до гората и най-отдалечена от механата.

Всички къщи бяха заети, доколкото беше разбрала, и сега в този безбожно ранен час нямаше жива душа навън. Кая прекоси необезпокоявано и без да бърза прясно окосените морави пред къщите, стигна до края на горната редица и заслиза по каменните стъпала, залепени от външната страна на механата.

Щом стъпа на чакълестия път, обрамчващ целия комплекс, зави надясно и след три крачки се озова в подножието на механата. Погледна нагоре, присвивайки очи, за да фокусира, но от мястото, където беше, не се виждаше нищо. Дали изобщо е отворена толкова рано, усъмни се за момент, но все пак пое по масивните стъпала, водещи към чардака.

Автор(и): Дияна Тончева

Прочети още...

Ръката, която те държи

Баба ѝ говореше забавено, леко завалваше думите. Кая си помисли, че това вероятно се дължи на лекарствата.

Загледа се в ръцете ѝ, безпомощно отпуснати в скута. Наистина изглеждаха отънели.

Не знаеше какво да ѝ отвърне. Какво можеше да ѝ отвърне?

Преди два дни баба ѝ се обади по телефона. Звучеше разстроена.

– Кайче, Мати тука до мене плаче за теб. Ей го на – плаче.

Кая отведнъж усети някакви хладни тръпки в стомаха си.

Автор(и): Дияна Тончева

Прочети още...

Възхвала на Ханс Аспергер – част 14

Историята ми стига до момент, в който, така поне го чувствам, щафетата би трябвало да се поеме от други. Дорейн, а може би и Паул, и Клаус – всички те имат свои собствени разкази, които също могат, и най-вероятно трябва, да бъдат предадени, в някаква версия на наш семеен Рашомон. Не знам кога и как всичко това би могло да стане възможно – поне засега това не е вариант, който ми се струва практически осъществим. Между годината, в която приключвам – някъде в 2011 – и онази, в която Леа започна самостоятелния си живот през 2014, лежат немалки разстояния, без съмнение изпълнени с множество препятствия и трудности, но моето присъствие в тях е по-скоро странично, пък и свидетелствата, с които разполагам – спорадични спомени, подкрепяни от някоя и друга снимка на мило семейно тържество – са всичко друго, но не и най-подходящите за онзи интензивно-интимен разказ и тон, в който беше издържано всичко досега. Ето защо си мисля, че е време да приключвам, но преди това бих искал да споделя последните неща, които ме занимават в тази връзка. Важни неща, така поне си мисля.

Работата е там, че след всичко разказано дотук, след целия порой от болезнени, но и със сигурност поучителни, а на места може би и вдъхновяващи, истории из живота на едно семейство с аутизма, все пак у мнозина от вас може би продължава да чука един въпрос, който най-вероятно би останал неизказан, ако не го задам самия аз:

„Добре, историята ти е вълнуваща, затрогваща, искрена… Но дали заедно с това тя е и необходима? Нужно ли ни е да знаем всичко това? В края на краищата аутизмът е сравнително рядко психическо състояние, на практика той не присъства в животите на повечето от нас. Живеем в свят с толкова много истории, толкова много факти, толкова много информация. Защо би трябвало да отделяме и за твоята история някакви части от тези тъй дефицитни ресурси, времето и вниманието си?“

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Като мъжете

Тази сутрин, веднага щом се събуди, момчето беше изтичало да нагледа кученцата на двора и откри едното мъртво. Изглеждаше като заспало – очичките му бяха затворени – и в първия момент момчето се заблуди. Но много скоро разбра, че кученцето не спи.

Майката я нямаше, сигурно се скиташе, както обикновено, някъде из селото. Откакто спря да ги кърми, почти не се връщаше при тях. Другото кученце, братчето на умрялото, не изглеждаше добре – лежеше на една страна и издаваше хрипове. Сигурно и то щеше да умре, помисли си момчето неволно.

В онзи момент, по тънката пижама на крокодили и маратонки на бос крак, още сънено и стъписано от смъртта пред себе си, то твърдо реши, че ще се държи като мъж. Няма да се разстройва, няма да плаче. Ако се наложи, ще се стиска и толкоз. Едва ли е толкова трудно. Ето баща му – нямаше спомен някога да го е виждало разплакан.

Автор(и): Дияна Тончева

Прочети още...

Възхвала на Ханс Аспергер – част 13

Никой от нас не можеше да си го обясни. Бяхме говорили многократно с двете водещи учителки в класа ѝ, бяхме се постарали да направим всичко възможно, за да открием някаква причина, някакво обяснение, за необяснимото ѝ поведение. Всички само вдигаха рамене – Леа е много послушна, много изпълнителна, не създава никакви проблеми, не сме забелязали никакви странни поведения или сигнали…

По това време тя вече живееше при Дорейн и аз – без да разбирам нищичко, та дори и по-малко от нищичко, живеех с чувството на огромно облекчение. А Дорейн драпаше – всъщност по-правилно е да кажа „е драпала“, тъй като по онова време комуникацията ни беше силно затруднена – през всите кръгове на ада. Леа беше се превърнала в малка адска машинка, която избухваше непрестанно – но винаги само при майка си, което ме изпълваше тогава с някакво много гадничко, много низичко и злостничко, чувство на удовлетворение. „Хак ти е, нали така си го желаеше! Давай сега, плащай си моля сметките, булка! Не съм те аз с остен бол, ти сама си го избра!“

Веднъж беше отскубнала як кичур коса на майка си, заедно с част от скалпа. Трошенето, беснеенето, опитите да се самонаранява, да удря, да хапе, да дращи – всичко това май се беше превърнало в част от ежедневието им. Без Клаус да може да помогне с нищо, просто защото Леа не допускаше нито за миг възможността в жилището на Дорейн да живее някой друг, освен те двете с майка ѝ. Така и продължи, до края на тези пет години – Дорейн ги нарича „моите пет години в единична килия“.

Лудницата беше – е била – пълна. И възможности за някакво разбиране, за някакво обяснение – нула.

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Възхвала на Ханс Аспергер – част 12

Исках тук  да продължа веднага със следващата важна история от живота ни с Леа – когато стигнем дотам, със сигурност ще видите сами колко невероятно трудно е понякога човек да премине „отвъд стената“ на аутизма – но междувременно се случиха няколко неща, които ме карат да мисля, че тук има нужда от поредно отклонение, размишление. Работата е там, че коментарите на хората към онова, което пиша (дотук без изключения издържани в тон на страхотна солидарност и човешка подкрепа – благодаря на всички ви!), ме карат да виждам по-добре трудностите, пред които съм изправен, докато пиша всичко това. И основната сред тях е свързана с поддържането на баланса между искреност и ексхибиционизъм, по-труден от който самият аз не познавам. Ето защо започвам да говоря тук за нещо, което излиза малко извън руслото на „чистия разказ“.

Та значи, за какво точно става дума? Ами, тънеж си е. От една страна, аз говоря от гледната точка и себеусещането на човек, който не възприема себе си като неуспешен баща – инак целият този разказ би бил напълно невъзможен, както беше невъзможен през всичките години, в които ме измъчваше някакво подобно усещане. Едва сега, когато вече се чувствам напълно ОК с всички грешки, глупости и слабости, които съм вършил и допускал в хода на годините, аз съм в състояние и да говоря за тях, без  да изпадам нито в самосъжаление, нито в опити за прикриване. Но от другата страна, разбира се, стоят самите грешки, глупости и слабости. И да се помирят едни с други тези неща не е съвсем лесна работа. В последната част например се постарах да ви дам ясно усещане за това колко неадекватен съм бил по отношение на Леа – и това ще става още по-ясно в следващите части, когато стигнем до описанията на разликите между мен и Дорейн като родители. Неадекватен съм бил и по отношение на Паул, в продължение на много години. Казано най-общо, аз имам проблеми с нормалната човешка близост – тя ме уморява, напряга, много често изпълва с агресия и т. н. Мога, за известно време, особено ако е свързано с някакъв вид анализ. Страшно добър съм в откриването на скритите причини за един или друг семеен конфликт, например, защото това изисква неща, в които главата ми се впряга в работа. Стане ли обаче дума за „простичко човешко споделяне“ на емоции, невербални сигнали и всякакви подобни неща, аз започвам да се отегчавам ужасно бързо, просто защото нямам реален усет за тях. За мен това са „празни приказки“ и „губене на време“, колкото и да се напъвам да постигна смисъла им като взаимна терапия или какъвто той си е там. В това, предполагам, се състои основната характеристика на собствената ми принадлежност към спектъра.

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Възхвала на Ханс Аспергер – част 11

Някъде през 2008 започна да става ясно, че нещо в живота на всички ни отново не е наред. Всъщност, това го казвам едва сега, повече от десет години по-късно, от позицията на човека, който знае всичко – или поне нещо – за нещата, които се случиха по-късно. В самите моменти от онова време, заровен дълбоко зад защитните валове на собствените си инстинкти за самосъхранение, със сигурност не съм забелязвал, или яростно отблъсквал, потискал, избутвал назад, всички предупредителни сигнали. Пък и дали е било възможно нещо по-различно? Бях преживял най-голямото чудо в живота си, бях получил отсрочка, бях положил толкова усилия, за да направя от себе си човек, който е заслужил всичко това… А сега отново трябваше да признавам – тоест най-първо да осъзнавам, да разбирам, да приемам, със или без скърцане на зъби – че пак съм неадекватен, че пак не успявам да постигна уменията, способностите, възможностите, които се изискват от човеците при толкова извънредни обстоятелства. Че децата ми се нуждаят от нещо повече, нещо друго, нещо, което очевидно не мога да им дам…

А в паметта ми са останали толкова малко отчетливи неща, просто се чудя как да предам всичко това. Гледам снимките, останали от онази година, виждам, че външното русло на живота ни е продължавало повече или по-малко в същото направление, дори и в същата форма, със същите, привични и познати чупки – някакви новогодишни партита (Боже, колко депресивно беше това парти, 2007-2008, чак и сега потръпвам, когато си спомня), после всевъзможни пътувания, техни и мои, всевъзможни опити за постигане на нормалност, или поне за изглед на нормалност. А отдолу ми пари и пари, и пари…

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Възхвала на Ханс Аспергер – Заключение

И така, историята на Леа и цялото семейство достигна до момент, който до голяма степен съвпада със сегашния, и чиито мажорни тонове, така поне бих искал да вярвам, ще определят животите ни оттук нататък. Изглежда като добро място за приключване на цялата история, но не и преди да съм казал няколко думи за нещата, с които за мен, а и за всички нас, е свързан този тъй съдбовен поврат, срещата и животът с аутизма.

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Възхвала на Ханс Аспергер – част 10

Въпросът за възпитанието и образованието на невроспецифичните деца съпътства и определя цялата тематика на аутизма още от ден първи. Добре известна е например трогателната история на живота на първия в света диагностициран аутист, Доналд Триплет (който е все още жив и в добро здраве, на 86-годишна възраст). Роден в семейството на добре образовани и грижовни родители, но пък във време, в което за аутизма не се е знаело почти нищо, Доналд преминава през всевъзможни перипетии, докато намери подходящата среда, която ще му позволи да развие максимално способностите си. Първоначално той е институционализиран и това води до рязко влошаване на състоянието му. Едва след като родителите му го оставят в ръцете на едно фермерско семейство (техни близки приятели, живеещи наблизо), Доналд намира спокойствието, обичта, грижите и подходящата среда, в които може да се развие.

Темата, по лесно разбираеми причини, е обект на множество обществени, научни и всякакви други спорове и спекулации. Самият аз имам само най-повърхностни познания относно историческото ѝ развитие (за хората, които биха искали да се образоват допълнително, бих препоръчал чудесната книга В една друга тоналност: Историята на аутизма [In a Different Key: The Story of Autism] от американските журналисти Джон Донван и Карен Закър. Случаят с нашето собствено дете е вероятно много показателен за начините, по които германската социална и образователна система се грижи за децата със специални нужди, както и за общите умонагласи и отношения към темата в тази високоразвита страна. Казано възможно най-кратко: ние вярваме, че Леа е получила всичко най-добро, което системата на образование, самите ние и конкретните специалисти, които поеха грижата за нея, биха могли да ѝ дадат. Днес тя е спокойна, щастлива и уравновесена млада жена, която – в границите на инак много сериозното си увреждане – се наслаждава на живота си и създава у всички ни усещането за заслужена гордост и удовлетворение, след толкова много години на сравнително тежки изпитания.

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Възхвала на Ханс Аспергер – част 9

Идва моментът, в който трябва да говоря и за един от най-важните аспекти на живота с аутизма и аутистите – различните видове подкрепа и помощ, които те и семействата им получават (тук в Германия). Ще подчертая веднага, че в нашето семейство тази работа беше поета и извършвана още от самото начало от майката на Леа, докато аз, в повечето случаи, играех ролята на „поддържащ спътник“. Дори и в годините, в които малката живееше при мен, майка ѝ продължи да се грижи непрестанно за цялата комуникация и организация, свързана с работата с различните социални служби, натоварени с тази задача тук. Без нейната упоритост, компетентност и всеотдайност това дете никога не би достигнало нивото на развитие, на което се намира днес. Поклон!

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Възхвала на Ханс Аспергер – част 8

Завръщам се отново към разказа. Или поне към онова от него, което е достъпно за паметта ми. Странно нещо е тя, не ще и дума, прави каквото си иска и ни играе какви ли не номера, гъне се и вие като пътека из непозната гора – от всички страни дървета, дървета, дървета, някак усойно и чуждо е в тая гора, човек неволно потръпва и не смее много-много да гледа встрани, придържа се бъзливо към пътеката, все пак тя предлага поне някаква сигурност…

А дали, наистина? Направих всичко, което можех, за да опресня спомените си за тази част от историята, прегледах стотици фотографии и видеоклипове, всичко, което сме събирали в хода на годините като трудолюбиви мравчици, щрак тук, клик там – и единственият резултат от това беше, че ме налегна такава тъга, че ако не бях зачаткал по клавишите (писането, моята дрога!), сигурно бих се свил на кълбенце в леглото и бих пролежал така нощта, вперен в една точка, с напразната надежда, че сънят все пак ще спусне ръка над очите ми. Но неее, не съм вече толкова млад, знам как минават такива нощи. Прочее, нека се опитаме да следваме пътеката…

Началото изглеждаше почти невероятно леко. Всъщност, може би не точно леко, а някак много интересно, много изпълнено с открития, които – след ужаса и ступора от предходната година – сега ми изглеждаха почти като приключения, като открития на цели непознати светове. А също и една нова, напълно неизвестна до този момент гордост: гордостта от „женската работа“, от това да се научиш да се справяш с десетките, стотици, а може би и повече „дреболии“, с които е изпълнено ежедневието на всеки родител, принуден да се грижи сам за децата си, а особено такъв, при когото това не се възприема като нещо подразбиращо се от само себе си, тоест баща.

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Възхвала на Ханс Аспергер – част 7

И така, семейната история стигна до изключително драматичен момент, който аз възприемам и описвам като най-голямото чудо в живота си. Надявам се да се съгласите с това. По някаква причина, която не проумявам и до днес, вселената или Богът бяха решили да ми дадат допълнителен шанс. Това е моята гледна точка в тази сложна динамика, но днес, толкова години по-късно, когато малко по малко започвам да осъзнавам, че собствените ми усещания, разбирания и прозрения са само малка част от тази изключително сложна семейна система, вече разбирам, че тя е напълно недостатъчна за разбирането на цялото. В тази история има минимум пет участници – и вероятно е от изключителна важност да направя опит за поне минимално обрисуване, представяне, обясняване, на отделните психически и личностни динамики, от които тя е съставена. Прочее, нека се огледаме и се опитаме да разберем, доколкото е възможно, какво точно се случва в този и последващите го моменти, дни, месеци, години…

Ефектът от думите на „децата“, по време на фамилната постановка (констелация), беше, разбира се, като от избухване на бомба. Трудно е да се опише нещо такова, ако човек не го е преживявал – усещането за абсолютна истина, буквално спусната „свише“, сякаш сте разговаряли директно с Бога, в комбинация с огромна изненада, удивление, ошашавеност. Всички участници – някъде към 10-15 души, стояха като замръзнали, гръмнати, зашлевени, изберете сами думата, която ви се струва най-подходяща. Аз подсмърчах шумничко, Дорейн, която също беше се разплакала, беше напълно безшумна. Лицето ѝ видимо посивя, ударът сигурно е бил безкрайно тежък, но тя го прие без никакви признаци на слабост или, не дай Боже, съпротива някаква. Седеше спокойно, малко като някоя от онези восъчни кукли от музея на Мадам Тюсо, не издаваше нито звук, но сигурно само тя си знае какво ѝ е струвало всичко това. Усещането за тайнство, за магия, за докосване до нещо безкрайно мощно, ако и напълно неразбираемо, държа всички ни в продължение на поне минута. Извършихме набързо ритуала, с който е свързано провеждането на всяка от тези терапевтични сесии – взаимно даване на прошка, раздяла, прегръдка. А след това започнахме да се разотиваме. Животът обикновено продължава нормалното си русло, дори и когато бихме искали да потънем в забравата на момента и никога, никога, никога да не изплуваме отново.

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Възхвала на Ханс Аспергер – част 6

Спрях се на напрегнато място – къде за да събера мислите си, къде просто да поема дъх – но сега, след часовете на почивка, ми се струва, че може би попресилих с драматичността и динамиката в последните няколко части, а тази история, както уточних още в началото, ще се опитва не само да вълнува и въодушевява към съпреживяване, но и ще предоставя информация, колкото и докъдето ми е възможно. Та, мисля си, нека направим тук вече отдавна заслужената пауза и се обърнем към една малко по-информативна, малко по-трезва и, ако щете, малко по-обнадеждаваща, част от историята на изследванията, свързани с аутизма.

На първо място: вчера във Фейсбук се започна един доста важен разговор между госпожа Станислава Чуринскиене и мен, който няма как да премълча, тъй като това просто не би било почтено по адрес на аудиторията. Става дума за собствената ми убеденост, че аутизмът е психическо състояние, а не болест, и че поне досега не са известни надеждни, достоверни начини за лечението му, откъдето и настояването ми, че

Едва когато приемете, че се борите не „против болестта“, а за детето си, вие получавате някакъв шанс за израстване, за постигане на спокойствие, уравновесеност, нормалност, човешкост. Преди това сте само „жертва“ – жертва на собствените и обществени предразсъдъци, свързани с масовото незнание, от което е забулен и обграден този феномен.

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Възхвала на Ханс Аспергер – част 5

И изтрещя гръм, и се помести плочата от входа, и нахлу светлина в пещерата, и два ангела небесни долетяха, та подложиха по едно рамо от всяка страна – и ме повлякоха навън, към светлината, към живота, към новото начало…

* * *

Дъра-дъра, два чадъра!

* * *

Бих искал, разбира се, да можех да ви разкажа нещо много патетично, по-библейско така, ако може, та и по-епохалничко да прозвучи, хем бива ли иначе, та нали за най-голямото чудо в досегашния си живот разказвам.

Иска ми се, но не би…

Реалността беше, че седях на стола си комай като онзи пословичен тип, дето са го зашлевили с мокър парцал през лицето, напъвах се да разбера какво се е случило, но главата ми отказваше да го приеме. Само тялото, мъдър набор от гени, всичките по на милиони години, вече отдавна беше прещракало какво точно се е случило, и се тресеше, разбира се, в неконтролируеми спазми. Ревях, братко, та две не можех да кажа.

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Възхвала на Ханс Аспергер – част 4

Може би вече си викате, „Е, че това ли ти беше смъртта бе, човеко? Я посмали малко така, превключи на къси, ти каквато я разду по-рано, аз вече очаквах, че на някоя кука си се накачал, а ти май-май малко така лайно човек ще излезеш, да не ти е уроки“. Та, да обясня, викам, доколкото мога: когато едни други умници попитали същото Гьоте (тоест Йохан Волфганг, царство му сияйно): защо ли, аджеба, живее още, след като е написал най-известната по онова смъртна книга, „Страданията на младия Вертер“, той им отговорил просто, че Вертер е мъртъв вътре в него. Повече от това и аз не мога да кажа. Ако искате да го видите по-отблизо, един вид от подкожно разстояние, то прочетете ей тия тук два разказа, писал съм ги преди доста години и те са най-близкото до лудницата на онова време, което някога ми се е пръквало. И може би сами ще видите, че онзи човек е мъртъв. Няма го, отиде си, замина. Това е всичко, което мога да кажа.

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Възхвала на Ханс Аспергер – част 3

А сега трябва да поема дълбоко дъх. Идва моментът, в който ще трябва да започна разказа за нещо, което в първия момент немалко от вас сигурно ще възприемат като леко налудничаво, или поне като опит за някакво несериозно оригиналничене: въпросът за това в какво се състои наградата от живота с аутизма и аутистите, в какво е привилегията да бъдеш родител на невроспецифично (или другояче увредено) дете, в какво е, извинете бомбастичната фраза, универсалният смисъл на цялото това „страдание“, на невероятното изпитание. Защото всички тези неща ги има, те съществуват, и още как! Само дето са трудни за виждане и осъзнаване, особено в началото, особено когато болката и отчаянието току се засилват да ви удушат – и единственото нещо, за което сте в състояние да мислите и мечтаете тогава, е „Всичко друго, само не това! Само не това, не, не, нееееееееееее!“

Ще започна малко отдалеч, моля имайте търпение. Най-първата професия и образованието, което получих в годините на оформянето си, беше философията, така че нещата, които ще говоря тук, имат ясен философски привкус. Ако има опасност всичко това да ви отчужди и накара дори за момент да си помислите, „язък, май дотук беше интересното“, то ще повторя: моля имайте малко търпение. Философията, която практикувам аз, е човечна, разбираема и топла. Четете по-нататък и сами ще се убедите в това.

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Възхвала на Ханс Аспергер – част 2

Заживяхме, значи, спокойно и щастливо, кажи-речи като в приказка. (Всъщност семената на онова, което в края на краищата щеше да ни раздели, десетина години по-късно, вече бяха започнали да покълват, но това е нещо, което е част от друга история). Бебето кротна, Павелчо също се поуспокои, започнахме лека-полека да забравяме ужаса с нощните писъци на Леа. М-да. Ние започнахме да ги забравяме. Какво се е случвало със самата нея, никой не знае, разбира се. Но поне отвън не се виждаше нищо. В продължение на още няколко месеца.

Докато се зададе истински тежката, непосилната среща с аутизма. Диагнозата.

Както винаги, майка ѝ беше първата, която подаде сигнал за тревога. Бога ми, пак грях трябва да признавам. Когато тя за пръв път каза „нещо не е наред с това дете“, аз реагирах толкова зле, толкова подрипнах и напънах да споря, едва ли не да се карам, та чак отново ме избива на срам. „Ти винаги търсиш нещо, което да отравя спокойствието и щастието на всички, как можеш да бъдеш толкова черногледа, погледни само колко красиво и спокойно е това дете!“ А тя ме поглежда едно такова, хем гневно, хем през сълзи, присвива устни и ми показва: сложиш го да седне – а то се килва на една страна, като някаква зле направена кукла. Скоро ще стане на годинка, а все още няма абсолютно никакво чувство за равновесие, не може дори да седи. Боже, помагай, Боже!

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Възхвала на Ханс Аспергер – част 1

Започвам днес една история, която вероятно с пълно право разглеждам като най-трудната и най-мъчителната в досегашния ми живот: историята на раждането и отглеждането на двете ни деца, Паул и Леа Енев. Говорих с всички членове на семейството, преди да започна (тоест говорих с онези от тях, с които това е възможно: Паул и майка му, Дорейн Вестфал), и всички ме насърчиха с огромно разбиране и, бих казал, огромна любов (разведен съм с Дорейн от около 15 години насам и оттогава насам тя живее с друг партньор, Клаус Айхнер, с когото междувременно също ме свързва дълбоко и силно чувство за приятелство, разбиране и взаимна подкрепа). Предполагам, че в някакъв смисъл вече мога да се наричам „щастливец“.

Историята, искам или не, ще се върти основно около Леа, но самият аз я схващам като история на цялото семейство. За всички онези сред вас, които са имали съдбата (и изпитанието, и привилегията!) да станат родители на невроспецифични деца (ще поясня това изключително важно понятие след малко), то със сигурност е нещо, което едва ли се нуждае от обяснения. Там, където се роди такова (или такива) деца, всичко останало по неизбежност отива на заден план.

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Бяло

Не можеше да понася някой да докосва нейните вещи, усещаше, че мъртвите клетки на кожата попиват в тях, а след това в нея самата. За нея хората бяха просто превозни средства на вируси, заразоносители, които дебнеха удобния случай да я хвърлят в агония. Колко хубаво, че съпругът ѝ беше достоен човек и се грижеше за нея. Все пак тя би предпочела да спи сама в стаята си, където всичко бе нейно и бяло – подът, стените, таванът, дрехите, чаршафите, цветята. Единствено украшенията с инкрустирани диаманти бяха прозрачни, но тя не ги докосваше. Мъжът ѝ беше старомоден, държеше на семейството. Все пак Мана бе дочула за някаква дама, но фактът, че панталонът ѝ имаше двоен ръб, макар и едва забележим, извика у Мана единствено сиво презрение. Сега и до края на живота ѝ Витан щеше да бъде източник единствено на вируси и стрес.

Автор(и): Здравка Евтимова

Прочети още...

Червеният полковник

Събуди ме сутрешният глад. Изправих се на крака и разкърших снага. Отърсих сламата, полепнала по четината ми. Заврях зурла в каменното корито и предъвках остатъците от фуража по дъното и ъглите му от предния ден. Да, да, явно това беше причината за мрачното ми настроение.

Бях шопар с известна слава в района. Водех се на държавна служба в Трудово-възпитателното училище в село Враня стена[1]. В него превъзпитаваха момичета на различна възраст с неморално поведение. Независимо от етикета, който им бяха лепнали, те бяха с добри души и аз ги обичах. Храната ми сервираха винаги навреме и топла. Изключенията бяха рядкост. Дори да бе от предния ден, пак я подгряваха. Наричаха ме Червения полковник. Чинът ми ги задължаваше да имат такова отношение към мен не само за храната, но и за някои порядки в училището; издаваше и цвета на партийната ми принадлежност, но моите съпартийци не разрешаваха на местните селяни да ме наричат Червения, за да не се уронва престижа на партията. Направиха го много ефикасно – с тоягата – основния им метод на убеждение. Останах само Полковник. Аз, също така съм единственият нерез в страната, който е прочел „Животинска ферма“ на Оруел. Знам някои глави наизуст. „Седемте заповеди“ от нея все още цитирам без запъване. Добавен към чина ми, този факт от биографията ми оборва безусловно каквито и да е злословия по мой адрес. Сега обаче, след Промяната и от както се появиха слуховете за затваряне на училището, нередностите зачестиха.

Автор(и): Ванцети Василев

Прочети още...

Човекоскот

Щом забеляза, че Маркиняш пак е бременна, отчето ѝ нареди да махне плода, противно на Божиите и човешките закони. Как пък не, извини се Маркиняш и закърши ръце в протрития плат на полата си, откъде-накъде ще рискувам да горя вечно в ада. Отчето я разтърси така, както вятърът – бостанските плашила, има ли по-голям ад от тримата ти недъгави вкъщи. Маркиняш навири корем, ако не бяха неведоми пътищата Господни, бурята нямаше да събори църковната стряха, а да пощади кръчмата, сякаш мъжете не извършват много от греховете си точно в това свърталище. То и сега често нямате и залък да сложите в устата, но ще дойде време, когато ти и мъжът ти ще останете без сили за работа или поне когато ще трябва да се отчетете пред този, който управлява всички нас, кой ще се грижи тогава за тия нещастници, попита отчето и тъй като не получи отговор, рече по-направо, започвам да мисля, че ти и мъжът ти сте по-големи безсрамници от Палмира Мойра, чиито девет копелета, всичките от баща ѝ, се родиха здрави и читави, все някакъв грях извършвате ти и мъжът ти, трима недъгави ми се струват показателно наказание, отърви се, докато е време, от онова, което порочно расте в утробата ти, и занапред, когато плътта подтикне мъжа ти към съвкупление, ставай от леглото и коленичи за молитва.

Автор(и): Дулсе Мария Кардозо

Прочети още...

Глад

Тео я гледаше и колкото повече я гледаше, толкова повече се съмняваше – дали тая е с всичкия си. Тънка, дълга връв – но най-удивителното беше, че тя непрекъснато ядеше. Казваше се Мария, по дяволите, такова хубаво име и такава огромна уста. Работеше в библиотеката на половин смяна, след това миеше стълби, косеше със стара шумна като оръдие електрическа косачка парцелите на софиянци, чистеше къщите им, къпеше болните баби от градчето, уж искала да учи нещо в София – бе чул Тео.

До преди седмица-две не беше такава. Зърваше я с чаша кафе в ръката. Вперила поглед в един дълъг тип – развлечен, мургав, който работеше при Тео. Монтираше машините и винаги имаше претенции – прашно било, топло било. Тео го уволни, разбира се.

Автор(и): Здравка Евтимова

Прочети още...

Женева, 1959 г.

През септември 1959 г. аз и по-големият ми брат, Шефкет, бяхме записани в начално училище по френски език в Швейцария. Баща ни, Гюндуз – турски инженер с талант за математика – беше нает да работи за IBM в Женева, и откак бяхме пристигнали от Истанбул през юни, майка ни, Шекюре, отчаяно се опитваше да ни научи на френски. Френският ѝ беше добър – беше научила езика при монахините в Dame de Sion, католическо училище в Истанбул – но тя не беше педагог. Трудно беше да се наложи каквато и да е дисциплина на две непокорни момчета на седем и девет, а още по-малко пък заедно с това човек да ги научи на нов език.

В града имаше много деца на чужденци като нас, които не говореха френски; виждахме ги на брега на Женевското езеро, в парковете, по улиците. Със сигурност в крайна сметка щяхме да научим езика, дори и ако само говорехме с другите деца в училище? Майка ни беше достатъчно заета, като се опитваше да се справя едновременно с нас и с домашната работа; сигурно нямаше да е толкова важно, че не сме успели да научим езика от нея.

Автор(и): Орхан Памук

Прочети още...

Париж в жълта жилетка

Бунтовният дух на Париж ме обзема още в автобуса на път към пистата. Странно или не, асоциацията се навява от циганка с дънести шалвари и елече, с непроницаемо лице, което не изразява никаква емоция, пол или възраст. Забрадката ѝ, предизвикателно омотана и завързана над главата, напомня формата на червена якобинска шапка. Разбира се, ефектът е случаен. Една зловеща нова Мариана, повела народа към неизвестното. Marchons, marchons! Видът ѝ се подсилва от гигантска брадавица на горната устна, покриваща почти изцяло долната част на лицето, скрито в сянка. Оглеждам се за гилотината… С нечистата си кръв да напоим браздите, нали така се пееше в най-прекрасния химн с възможно най-ужасяващия текст. Очите ѝ не изразяват нищо. Съвсем нищо. Дори не страх или агресия, примирение или отрицание. Не говорим за страдание и болка. Просто нищо. Тъпота и безразличие. Някакво атавистично желание за присъствие в охолния свят на другите, ей така, напук. Защо е тръгнала тази жена към Париж в навечерието на Коледа? Кой я очаква, какво ще прави в сърцето на цивилизацията? Роднини ли има там? Ще краде, ще проси, ще получава помощи, ще напомня постоянно за себе си, проклети да сте, вие сте виновни, че съм такава, че съм аз.

Автор(и): Евдокия Борисова

Прочети още...

Малка доматена сага

Не знам за турското, византийското и съветското, но доматеното владичество е безспорен факт по нашите земи. Животът на българина минава под знака на това индианско растение, бих казала, целогодишно. И сме се превърнали в същински индианци, които се кланят на соларното божество Домат, сигурно е за добро, не знам. Доматът не просто управлява аграрния ни цикъл, той влиза в ежедневната логика на човека, в летния му дневен ред. Хайде да ходим на опера в Летния театър, предлагам на леля ми. „Не мога, на Галата сме, поливаме доматите.“ Хайде утре на театър? „Не може, толкова много сме обрали, ще консервирам.“ А на джазфест няма ли да ходим тази година, нека послушаме. „Не става, подменяме изсъхналите корени с нови, да назреят за есента“. Доматите, доматите, доматите. Шт, стига вече, не искам да те слушам повече! Нима доматите ще диктуват живота ни? Позволявам си да повиша тон. Кратка пауза. Тя ме поглежда ме гузно. „Ама пък какви тикви са се натъркаляли… За тикви нали може да говорим… или поне за тиквички?“ Вдигам ръце. Томатоу адженда сетинг, какво да се прави. Лято е.

Автор(и): Евдокия Борисова

Прочети още...

Да отвориш вратата

Сенките на струпаните по склона дъбове са пронизани от полегати слънчеви потоци. Земята долу е цялата на петна; виждам как в прашните конуси на светлината се въртят рояци дребни мушици; чувам жуженето на пчелите.

Лятото е уморено. В топлата пръст на август се прокрадват иглици есен – босите ми нозе усещат хладните им убождания. Претръпналата земя се прощава с лятото. Въздишките ѝ се издигат на леки бели облачета и кимат от билото на планината.

 Следобедът се изпълва с птици – кръстосват подивели, взимат си сбогом преди да се понесат подир облаците. Огласят нещо на техния си език – навярно изричат имената на прощаването. Тъжно е.

Автор(и): Мюмюн Тахир

Прочети още...

Моят Шабат

„Моят Шабат“ е третата част от бъдещата ми книга, която има работно заглавие „Аврамов мост“. Захванах се да я пиша заради моите внуци. Те са родени и живеят извън България и допускам, че никога няма да научат подробности за корените на моята фамилия. Това е драма за мен. Защото в еврейската традиция животът започва и завършва със семейството.

Защо „Аврамов мост“? Родена съм в Бургас. Родът ми обикаля по тези места от по-миналия век. И днес, ако пътувате по посока към Малко Търново и преминете през малкото градче Средец /някога Карабунар/, ще видите един мост, който се казва „Аврамов мост“. Той е кръстен на името на моя прадядо Аврам. Защо? Ще разберете, когато прочетете книгата.

Автор(и): Вивиана Асса

Прочети още...

Проклятието на Помпей

Всяка стъпка, камък, фреска и стена тук са предчувствие за края. Всичко тук напомня за огнения кошмар в разигралата се драма на огъня преди повече от две хиляди години. Включително и сега, в миговете, когато юнското слънце щедро сипе жар върху главите на горките туристи. Елате тук в някоя късна, дъжделива ноемврийска сутрин. Но, не… тогава пък възприятията ви ще бъдат потиснати от липсата на слънчева светлина. Все пак Помпей трябва да се преживее в неговата автентична огнена жар. Ако издържите, обиколете го целия…

Това е град-приказка, който разказва легенди – цялата антична митология ще прочетете по стените му, истории известни и не чак толкова, стенно обилие от багри, форми и нюанси, организирано в сложни хуманни, флорални и животински композиции, в полутонове, в активна динамика и перспектива. Да, скъпи ми Паоло Учело, точно така, и в перспектива. А времената са малко преди и малко след Христа. Предупреждавам – това е огромно пространство, пригответе се за дълго пешеходно пътешествие. Помпей е голям. Представях си го почти като развалините на Плиска или Преслав, най-много Търново? Но не. Имайте предвид, че за осем-десет часа само ще го пробягате. При това не целият. Няма да го разгледате. Засега е разкопана малко повече от една трета от него. Колко ли още чудеса и легенди крие земята тук?

Автор(и): Евдокия Борисова

Прочети още...

Тревата е зелена и през май...

Не съм мигнала. От всичко, което си казахме, помня само думите кантарион и мащерка. Не можех да остана повече, щях да се разплача. Толкова се зарадвах, че дойдох да се видим – нали си бяхме обещали, че ще бъдем заедно, докато усетим, че чувствата си отиват. А моите ставаха все по-силни. Винаги си се шегувал, че съм се залепила за теб. Сигурно е така, но ти си най-скъпият ми човек. Не знаеш колко се вълнувам, когато те търся, и какви неща искам да ти кажа – с какво нетърпение очаквам срещите ни, как едва сдържам желанието да те докосна, дори и само за миг, да те гледам, да те слушам…

Автор(и): Мюмюн Тахир

Прочети още...

Златимир Коларов – два кратки разказа

Над Александровска болница прелита ято гълъби. Насочва се към сградата на Стоматологичен факултет, извива покрай Военна болница, прелита над Центъра по хигиена, Пулмологията, Кожна клиника и Майчин дом и се появява в небето откъм хирургиите. Гълъбите кацват върху покрива на най-старата сграда на Александровска болница, онази с тунела, дето я знае цяла България и разрошват с човки перата на гърдите си. Във въздуха полита пух.

Вървя по притихналите, изпъстрени с окапали есенни листа алеи, загледан в гълъбите, листата шумолят от стъпките ми и си спомням…

Автор(и): Златимир Коларов

Прочети още...

О, Лимасоле мио

„Гответе се за женски десант на острова на Афродита.“ Това съобщаваме на мъжете си и ги напускаме за четири дена. Дванайсети април е, денят на космонавтиката. По пътя към аерогарата Пламен го глобяват за превишена скорост, „ее-е, то не може хем вкупом от харема си да се отървеш за цели 4 дена, хем да не си платиш за удоволствието“, клати глава на себе си и облекчено въздъхва в мига, в който ни поглъща търбухът на Терминала. В шест, нула нула, вече сме в самолета на Уиз еър с полет от Варна за Ларнака. Ухилени сме до уши и наредени една до друга на седалките като гърненца. Чернокоса, меднокоса и кестенява с русо омбре. Пишете я блондинка, за нейна утеха, най-младата от нас, но пък прекалено и нахално умна, затова на помощ идва изрусяването. Марти, Кадриш, аз. Надяваме се да литнем навреме, е не чак в космоса, но все пак достатъчно високо, за да кацнем някъде към осем и нещо сутринта в Кипър. Седим една до друга, стегнали коланите, накипрени като за острова на Киприда. Насадени в самолета и твърде доволни, „като куче в каруца“ – казваше майка ми, когато искаше да изобрази върховния кеф. Щото на кучето, каква му е работата? Да тича пред и след каруцата. Друго е да се пести енергия, „насадено“ удобно в каруцата, просто да го возят, а то да пръхти с изплезен от щастие език. Литваме, пърррр-пър-право в облаците. И дано да няма турбуленции.

Автор(и): Евдокия Борисова

Прочети още...

Писмо до Хаим Оливер

Случва се и това, читателят да продължи недовършеният път на героя. Някакви си 40 години след като Великият поход на династронавтите, който трябваше да сложи край на апартейда в Южноафриканската република, завърши на граничния пункт, аз, Фани, интербригадист и санитар, летя към ЮАР.

Вярно е, че в интернет прочетох информация от момиче, очевидно играло ролята на Фани при филмирането на „Федерация на династронавтите“ и „Великия поход на династронавтите“, което, уточнявайки годината, в която е снимана продукцията, казва „Аз съм Фани, било е 1984 година“. Вероятно има много Фанита, даже съм сигурна, че ги има, защото и двата тома на книгата продължават да се предлагат при антикварите, и то не на ниска цена, в единствените им издания от 1963 и 1964 година, и поне тези, които аз си купих досущ приличат на моите, дадени някому и невърнати – с изтрити от много прелистване твърди картонени корици, с пожълтели по края, от многократно полаганите читателски пръсти, страници. Със сигурност има и други Фанита, но и аз съм Фани. И през 2006 година съм на път да завърша приключение, започнато от илюстрираните от Борис Димовски страници на „Федерация на династронавтите“ в самотата на една детска болнична стая, в която си най-малкия. Самотата, в която за първи път откриваш силата на книгата, която четеш сам.

Автор(и): Фани Ц уракова

Прочети още...

Похвално слово за великомъченица Валентина

Свеждам най-преклонно глава пред Вас, учителко моя! Макар че не Ви разбирах докрай, Вие ми предадохте своя плам. И знаещото във втори клас не повече от двайсетина български думи турче, след време щеше да пропише стихове, да превежда не само художествена литература, а и да провежда срещи на високо политическо и дипломатическо равнище, да съставя антологии, че и да изследва – брей, брей! – историята на литературата на този език, но това е вече съвсем друга тема и едва ли заслужава внимание.

И понеже като неопитно първолаче се опитвам да пиша похвално слово, нека поне на финала да остана мъничко верен на жанра. И така: облажавам Вашите устни и език, о, Валентино, учителко и великомъченице, които ме учеха нови думи и смисли, защото нали и според източното разбиране заслужава си да бъдем роб единствено оногому, който ни научи на една буква; облажавам Вашите очи, в които гореше пламъкът на търпеливия труд и подпалваше и мен; дважди облажавам Вашето лице, в което се отразяваха лъчите на небесното светило, наречено знание и познание; трижди облажавам Вашите нозе, които летем плуваха в прах, есенес газеха лепкавата кал и зимъска затъваха в снежните преспи, а още повече, многажди облажавам Вашите ръце и пръсти, които ме учеха как да погаля молива, за да пише той красиво и изразително, как да трия с твърдата гума така, че да не се продупчи тънката хартия, как да нарисувам тревата и мравката, дървото и слънцето, луната и звездите, нине и присно и во веки веков…

Амин!

Автор(и): Хюсеин Мевсим

Прочети още...

Посетители

21
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Един много нормален... преди 57 минути
  • Нели писа Още

    Ако сте изчели много... преди 11 часа
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Не е лошо авторът да... преди 13 часа
  • meritus писа Още
    Гьобелс се върти в... преди 13 часа
  • Златко писа Още
    И накрая - последното... преди 1 ден
  • Нели писа Още
    Тук обаче не става... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    А пропо, майката на... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Опасна тема, която... преди 2 дни
  • Нели писа Още
    И все пак е толкова... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Казват, че, веднъж... преди 2 дни
  • Just passing by писа Още
    Авторката е преди... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    "Сговорна дружина... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    За всички хора, които... преди 5 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
          До Георги... преди 6 дни
  • Сухи писа Още
    Както казва един... преди 6 дни
  • петьо писа Още

    ще има да вземаш. за... преди 6 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Авторът очевидно не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Това издание не го... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Наистина ли? Колко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Любим разказ от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Странно нещо са... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Да, с голямо... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Есето на Георги Карев:... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Господин Карев, това... преди 2 седмици
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Както всички текстове... преди 2 седмици