Настоящият текст е откъс от „Софийски дует“ – втори роман на българския автор Иван Димитров, издаден от „Жанет 45“ в началото на миналата година. Действието се развива в днешна София, където в Борисовата градина е открит труп – първоначално обявен за клошар от медиите, впоследствие идентифициран като известния български писател Йордан Константинов.

„Противоречива фигура, Константинов оставя след себе си незавършен роман за София. Издателство „Жанет 45“ публикува текста като прилага към него на колажен принцип четири ранни новели на писателя, интервюта с негови приятели и някои фрагменти от бележниците му“ – така самото издателство представя книгата на Иван Димитров.

Автор: Иван Димитров

Тази история се случи в новогодишната нощ на последната ми зима в България. С жена ми и тригодишната ни дъщеря посрещахме 1997-а в едностаен апартамент под наем в едно ветровито и грозно предградие на Варна. Не помня този ден да подсказваше, че сме в навечерието на нещо ново и различно. По пътечката до спирката под остъклената ни тераса внимателно пристъпваха и се подхлъзваха все същите приведени хора с балтони и найлонови торбички, севернякът трупаше боклуци по голите храсти, между блоковете тук-там бяха останали петна мръсен сняг със следи от бездомни кучета. И все пак, ако човек вдигнеше поглед по прозорците на тези олющени сгради, щеше да забележи на много от тях изрязани с детска ръка и залепени снежинки, звездички, гирлянди, някъде трепкащи разноцветни лампички и върхове на елхи. Прогнозата бе, че се очакваха сериозни снеговалежи.

Автор: Захари Карабашлиев

Благодаря ти, Господи, че му изпрати тази болест!

Баща ми изкара само един курс химиотерапия и категорично отказа друг. Отказа лъчетерапия и всякакви други терапии. Искал да отиде на село „на чист въздух“ и да си говорят с майка ми.

Сядай сега тука и да си приказваме – казвал ѝ.

Защо не отидеш да си приказваш с пияниците от „Телевизора“ сега, отговаряла майка ми. После се поусмихвала и сядала отстрани до печката.

Автор: Захари Карабашлиев

Мъжът зад витрината помаха за сбогом, излезе и пресече към кафенето отсреща. Върна се с кафе и вестник, постави картонената чаша на уличното елтабло и запали цигара. Позяпа безцелно, допи и допуши, хлътна обратно в магазина, настани се в кожено кресло и разгърна вестника. Той се казваше Николай Щиплиев, за приятелите Нино, трийсет и петгодишен неженен управител на мебелен магазин, смугъл и черноок, в джинси и бежово велурено сако. Държеше спестяванията си в повече от една банка, пиеше умерено, ненавиждаше всяка проява на нетърпение и обичаше да пазарува извън сезона неща като плажна рогозка, фотопринтер, селска къща и коледна украса. Уж не съвсем в хармония с диктата на своята практичност, търговецът хранеше слабост към художествата и дискретно, но редовно посещаваше някои театри.

Автор: Вергил Немчев

Седяхме и съзерцавахме природата. Отсреща – високата скала осветена от слизащото слънце, като уста на кит. Последните топли дни. Казах: Това пространство тука ми напомня на „Факултета“, (така се нарича една циганска махала в София) – малката ни къща в бяло, тази неравна отъпкана полянка пред нея, струпаните дърва, пепелта от снощния огън, лятната импровизирана кухня между дърветата и най-вече прането на дългото въже. Циганите се перат много. Там във „Факултета“ във всеки двор имаше проснато пране. И трите пъти когато съм ходил там. Първия път ме заведе Джони Пенков. Циганите го познаваха от телевизията, от филми. Той водеше една французойка от Париж, от някакъв международен комитет за правата на човека. Взеха ме от къщи с кола. Шашнах се. Няколко километра само от центъра на София – и изведнъж си като че в друг край на света.

Автор: Ицко Финци

А от думите си не се отказвам, въпреки това. Не знам колко време ще успявам да удържам още, щото машинката, колкото и да я обгрижва човек, се поизносва с годините и вече май-май започвам да чувствам, че се уморявам не на шега от цялото безсмислие и безвремие, в което ни е потопило времето ни българско. Но награда има, в това съм напълно уверен. Може и да не ти прати Господ признание и успех, но пък в замяна ще ти пратя я някоя млада и силно любеща жена, я друга някоя благинка, дето никога не си вярвал, че може да я има. Номерът е само да успяваш да държиш очите и душата си отворени за наградите, дето се стоварват отгоре ти, а не да риташ като инатесто магаре и да ревеш непрестанно, че нищо не си получавал/а…

Автор: Златко Енев

Вървеше по коридора към машината за лед. И през цялото време се оглеждаше за красивото момиче, което чистеше стаите. Постоянно мислеше за нея. Направи му силно впечатление още щом я видя. Мургава, с пълни устни и невероятно стройно тяло, с изразителна чупка в кръста. Приличаше на мулатка. Тънкият ѝ кръст беше стегнат с обикновено платнено коланче. Под него извивките на пълните с енергия заоблени форми бяха като изчислени. Нищо излишно, само колкото да предизвикват желание, което тлееше през цялата нощ. На сутринта, докато триеше очи пред огледалото, се присмя на себе си. Следващия път, когато я срещне, щеше да я заговори. Размяната на погледи засега му се стори по-важна. И заместваше думите.

Автор: Палми Ранчев

Може би два от десет-петнадесет. Такава беше статистиката на здравите чорапогащници, които държеше в найлонов плик, набутан в гардероба, от своя страна, набутан с дрехи, част от тях обличани само веднъж. А за да сложиш къса пола, ти трябва нов. Не можеше да е всякакъв, а такъв, че да скрива обилното количество целулит и месо, които издаваха отминалото време, както и правопропорционалния мързел за физически упражнения. Дори през пролетта, когато ти се иска да кажеш „сбогом“ на рутината. Порови в гардероба на дъщеря си, откъдето изпаднаха дори опаковки от шоколад. Накрая обу каквото имаше подръка – черен плътен клин върху чорапогащник с две бримки от забити при обуване пръсти точно на лявото бедро. Високи токове. Съгласи се пред огледалото, че отгоре розовата къса ленена пола стоеше добре. Или поне колкото беше възможно.

Автор: Силвия Чолева

Опитваше се да върви сравнително спокойно. Не беше лесно. Вчера, и особено онзи ден, получи доста чувствителни удари. Още в началото му беше ясно, че трябва да е далече от униформените. Но го привличаха като пеперуда светлината на лампата. Най-силен беше ударът в рамото. Ама и ключицата му засегна. Никога не беше предполагал, че болката може да бъде толкова непоносима. Трудно е да си я представи някой, ако не са го удряли с полицейска палка. После получи още два удара в гърба, на няколко места му излязоха комболи като картофи. Ама тогава не го заболя толкова. Ударът по рамото и ключицата беше направо убийствен. Болката преряза цялото му същество. Сви се на жълтите павета и зачака със следващите да го убият. Беше сигурен, че нямаше да понесе отново същата болка. За късмет повече не го удариха.

Автор: Палми Ранчев

Казват, че си жив дотогава, докато има на света някой, който си спомня за теб. Ако е така, значи дядо ми Александър е жив. Да, формално сме го погребали отдавна, още в комунистическо време. Но често в главата ми се завърта, кой знае защо, неговата история. Може би защото и аз като него се оказах емигрант. Разликите са, разбира се, много, но поне две са твърде съществени. Той е тръгнал на изток, а аз – на запад. Той едва е надхвърлял юношеската си възраст, а аз клоня към залеза.

Автор: Станка Николова

Пратиха го в пенсия веднага, не го оставиха и ден повече. Сякаш им беше досадил, сякаш не вършеше работата си с прецизността, с която всяка сутрин се бръснеше, връзваше вратовръзката върху снежнобялата яка на безупречно изгладената си риза, сресваше оредялата сива коса и се намръщваше срещу лицето, което виждаше в огледалото. Не познаваше това лице – с дълбоки прорези от бръчки, с развихрени косми, щръкнали от веждите, носа, ушите, които никаква ножичка не можеше да укроти. После слагаше сакото и накрая обувките – лъснати до блясък. Винаги носеше малко парцалче (за всеки случай) в джоба си, за да ги избърше, ако се накалят или внезапно завали, защото беше есен.

Автор: Силвия Чолева

Прекоси задния двор на пететажния жилищен блок. Седна на ниската метална оградата в най-далечния край. Беше обичайното му място. Тук, скрит от хората в блока зад двете високи тополи, можеше да го намери всеки, на когото беше нужен. Иван стоеше с наведена глава, изглеждаше дори задрямал, а всъщност чакаше търпеливо. Най-вероятно скоро щеше да се появи шефката от големия магазин на ъгъла. Снощи беше му казала, че очаква половин камион с картофи. Били в чували, лесни за пренасяне. Каза ѝ, че знае къде да го намери. Нека се обади пристигнат ли. Но вече се молеше да не се появи точно сега. В двора от страничния вход, който излизаше от двора направо на улицата, бяха се появили двете най–важни за него същества. Маша беше изчезнала за цели четири дни. Иван напразно обикаляше и я търсеше в най-тайните кътчета на двора, където преди беше се случвало да се крие.

Автор: Палми Ранчев

Обикаля известно време по спирката на автобусите, и не защото любопитства, докато разглежда масата на продавачката на преоценени книги или витрините на грозния метален павилион за евтина козметика. Никак не ѝ се чака, а нейният автобус както винаги закъснява. Живее почти до центъра, в стар квартал. Но рейсът обикаля дълго, докато стигне до нейната спирка. Маршрутът му е такъв, и затова с него се пътува доста по-дълго. Може да се прибере пеша, по-бързо е, но не го прави. Или го прави все по-рядко, защото в края на деня е доста уморена. Една жена на висок глас коментира с продавачката и избира лак за нокти. Лаковете са наредени по цвят. Момичето подава глава почти извън прозорчето на павилиона, за да види дали има търсения от жената. Не е ясно защо просто не си го избере сама. Ноктите ѝ са с различна дължина, лошо поддържани, с изгризани кожички отстрани. Косата на продавачката се заплита в наредените шампоани и кремове за ръце и ги събаря. После ядно излиза отпред пред павилиона и подрежда всичко отново както си е било.

Автор: Силвия Чолева

Имаше пистолет. И мразеше хората. Това са фактите в момента, повтаряше си той. Не дължеше обяснение на когото и да било както за едното, така и да другото, дори когато влезе в претъпканото с посетители кафенето. Беше от модните напоследък. Столовете и масите бяха отвратителни. С безброй пластмасови заврънкулки. Навсякъде украшения. Искаха активно да се харесат. Нямаше по-достойно за огромното му презрение. Презираше както столовете и масите, така и хората, които седяха на тези столове и около подобните на столовете маси. Значи имаше допълнителни основания да стреля. Всеки момент щеше да започне. Ще го направи хладнокръвно. Прицелване – изстрел, прицелване – изстрел… Не трябва да изпразва целия пълнител. Ще пусне няколко куршума в самодоволните търбуси наоколо. После ще се застреля в слепоочието. Ръката в джоба на сакото му беше схваната от стискането на пистолета.

Автор: Палми Ранчев

Кристо обединява хората, чувам. Едър мъж леко залита върху мен клатейки се с моряшка походка върху понтона и се извинява с „Чудо, чудо“ на всички езици, които знае. Няколко дечица край мен писукат и правят цигански колела. Срещам приятели и познати с обувки в ръце. Поклащат се леко заради „понтонната“ походка, но и заради еуфорията, която ги обзема. За първи път съм част от един съвременен, добронамерен и благодарен световен Вавилон. Съпричастна съм, не защото Кристо е българин, а защото е гражданин на света с твърд български акцент, както казват американските журналисти.

Автор: Бисера Виденова

Най-лошото в това да си търсен от полицията в град като Барселона е, че всички кафенета отварят толкова късно. Когато си принуден да спиш без покрив над главата, обикновено се будиш по зазоряване, а никое от кафенетата в Барселона не отваря преди девет часа. Затова трябваше да чакам с часове, преди да мога да изпия чаша кафе или да се избръсна. Чувствах се странно, когато виждах анархистките лозунги по стените на бръснарниците, според които даването на бакшиш е забранено. „Революцията разкъса оковите ни“, гласеше надписа на едно от окачените по стената парчета хартия. Искаше ми се да кажа на бръснаря, че скоро отново ще му надянат веригите, ако не внимава поне малко повече.

Автор: Джордж Оруел

Долу на „Аксаков „ни чакаше кола, натовариха ме в нея и ме закараха в Дирекция на милицията до „Лъвов мост“. Там ме свалиха по едни стълби до приземния етаж и ме заключиха в килия. Цял ден ме държаха жаден и гладен. Вътре нямаше нито легло, нито стол – само един влажен циментов под. До вечерта клетките около моята се позапълниха. Някъде към полунощ се чу глас:

– Всички да си свалят обувките и чорапите и да си навият ръкавите и панталоните до коленете!

Взеха да извеждат един по един съкилийниците ми, а после се разнесоха стонове, които кънтяха като в пещера. Дойде и моят ред. Клетката ми отключи дребно човече, тънко като тръстика и не по-високо от метър и шейсет. Беше облечено в униформена риза с навити ръкави. Погледна ме криво и каза:

– Идвай тука!

Автор: Костадин Костадинов

Втория си ауреус открих през октомври 1943 г. Изкопах си го с тези две ръце. Точно бях навършил 17.

След като бомбата уби родителите ми и бутна къщата ни на Дунава, една наша леля от Чепеларе взе да гледа сестричката ми, а мене дядо Захари ме прибра да живея в Тополка. Тогава баба вече беше починала и той въртеше сам хана. Имаше нужда от помощник, защото много народ се извървяваше оттук. Нашите войски бяха завзели земите в Беломорието и търговците, които купуваха стока от ония краища, изкарваха добри пари, а щом дойдеха в хана, се разпущаха и харчеха на воля.

Захари ми е дядо по мъжка линия. Татко го беше зарязал, за да се ожени на другия край на България за рускиня – за майка ми. Нейните родители също бяха покойници – само знаех, че баща и е бил офицер от армията на Врангел.

По цял ден работех в хана – или сервирах в кръчмата, или оправях стаите за гости. Вечер заспивах като пребит, сутрин се вдигах по тъмно. Оставаше ми още една година учене в гимназията, но с дядо се разбрахме да прекъсна, докато свърши войната.

Автор: Костадин Костадинов

С Васил Странджев, по-известен с прякора си Императора, се запознах през есента на 1995-а. Той живееше в родопското село Тополка, а на мене ми се наложи да се заселя там с жената и децата, за да се грижим за болнавата ми тъща.

За първи път го видях един неделен следобед в селската кръчма. Заради горещото циганско лято бяха изкарали масите на площада. Императора играеше шах с магазинера, а четирима кибици наблюдаваха фигурите на дъската и вяло коментираха поредния ход. Пред всеки от групата стоеше запотена чаша с облак (коктейл от мастика и ментовка). Електрическите жици на главната улица приличаха на гирлянди – бяха натежали от безброй лястовици, които се събираха за пътя си на юг.

Автор: Костадин Костадинов

Привечер се появяваха по-големите. Те бяха по-сдържани, но и по-опасни. Превръщаха стискането на ръцете, прегръдките и удряне на дланите в сложна церемония. Опитваше се да разбере какво замисляха. От всичко най-отвратителни бяха постоянните кражби. Във всеки турист момчетата и момичетата виждаха само своя бъдеща плячка. От всички надебелелия напоследък Едуардо беше най-безмилостен. Вероятно само така му изглеждаше. Не правеше нищо различно от останалите гамени. И той дърпаше чантите на жените или фотоапаратите от ръцете на разсеяни или разглеждащи старините японци. После с голяма скорост се спускаше по някоя от съседните улички. Само дето беше доста по-арогантен.

Автор: Палми Ранчев

Идваха откъм насипа над железопътната линия. Единият държеше топка под мишницата. Ръкомахаше със свободната ръка, а другата всеки момент сякаш щеше да изпусне топката. Тя обаче така и не падна до края. Другият изглеждаше видимо по-голям с две-три години и с превъзходство разсеяно подритваше истински и въображаеми камъчета, или каквото имаше по земята. Не бързаха, говореше единият, другият се съгласяваше или просто отговаряше лаконично. Гласовете се губеха, разтваряха се в обедната мараня, а момчетата повишиха тон само докато влаковата композиция преминаваше с оглушителен шум, скърцане и трясък.

Автор: Силвия Чолева

Бях се зачела в летните повърхностни анализи и прогнози, когато се сетих, че закъснявам за часа за масаж. Скочих от шезлонга. Омотах набързо прозрачното тюркоазено парео около тялото си и хукнах. Подскачах по стълбите. По пътеката срещу мен вървяха двама мъже, нови лица в хотела. По-ниският се закова на място. Забавих малко крачката си – не отива на петдесетгодишна жена да топурка като малко момиченце. Минах покрай вкаменилите се непознати фигури, нахълтах във фоайето и ги забравих.

Автор: Мими Михайлова

Фриц беше изпечен мошеник. Имаше голяма дърводелска работилница, в която произвеждаше фалшиви антични мебели. Плащаше мизерни надници на двайсетина нелегални работници – поляци, румънци и българи. Бизнесът му беше прост и доходоносен. Обикаляше цяла Германия и Холандия и изкупуваше старите греди на обявени за разрушаване средновековни сгради. От тях дърводелците черноработници правеха пред очите ми гардероби, бюфети и спални. После се включвах и аз, като резбовах върху мебелите прочутите „ахенски лилии“ или фризове с така наречените „кучешки опашчици“. Накрая колекционери от цял свят плащаха луди пари за „античните“ мебели.

Когато отиваше да декларира доходите си в данъчното, а и на срещите с потенциални клиенти, Фриц обличаше дрипави дрехи и се представяше за прост вехтошар. Всъщност, печалбите му бяха космически. Задържах се при него, защото освен заплатата получавах правото да обитавам един прашен ъгъл в огромното му хале. Там през свободното време можех да си правя моите дървени скулптури.

Автор: Костадин Костадинов

Бях забравил, че с жена ми решихме да предоставим известна самостоятелност на дъщеричката ни. До днес винаги я придружавахме – по-често жената, но и аз, поне два пъти седмично – и до училище, и на английски, и когато ходи на плуване. Най-накрая решихме, че не само не можем, а и не трябва винаги да сме около нея. Причината да забравя за съвместното ни решение е съвсем банална. Преди три дни приех нова поръчка и вече работех по нея. Тази сутрин попитах жена си защо още не е облечена.

Автор: Палми Ранчев

На път съм да сбъдна трафаретната мечта на всяка средностатистическа мечтателка на средна възраст, захласната по телевизионните сериални сюжети. Венеция през зимата. Най-романтичният град в света в най-неочакваното за посещения време – точно след карнавала и преди пролетта. Преди настъпване на жаркото лято с убийствени влажни температурни изпитания в малката, разпръсната из лагуната суша, сред милионните туристически порои с щракащи фотоапарати и смартфони. Светлината от светкавиците допънително загрява въздуха, и, съюзявайки се със слънчевите лъчи, работи за глобалното затопляне. Нивото на водата се покачва и градът подгизва, дави се и ври; къщите тръгват към лагуната, църковните кули се поклащат застрашително наляво-надясно, толкова неустойчиво, че не успяват да съберат достатъчно сили и да се сгромолясат. Всичко танцува и се движи в този град и то не само по време на карнавала. Само на Рич и Брук не им пука в гондолата – тя с годежен диамантен пръстен, увита в скъпи кожи, той размекнат в умилителен захлас… Дързост и Красота. Гондолиерът подвиква „О, соле мио“, а в джоба на автентичната му жилетка шумолят стотачки.

Автор: Евдокия Борисова

Едно е да влезеш в пандиза за пет-шест дози хероин и съвсем друго за няколкостотин хиляди лева, мислеше Тръпчо, докато прекосяваше площада към ъгъла на хотела. Беше размисъл за възможностите, които представя живота на различните хора, а също и за смисъла му. Имаше ли значение разликата, поне за него, продължаваше разсъжденията си Тръпчо. След като беше много по-вероятно да попадне – където и да е – за някоя доза херо, отколкото да спечели стотици хиляди. Такова беше положението. И нямаше да се промени. Въпреки сравненията и отрезвяващата оценката на евентуалните си възможности Тръпчо се чувстваше сравнително добре. Слънцето беше се появило в дъното на улицата и го чакаше да застане срещу него, за да стопли лицето му. Трябваше само да промени посоката, в която се движеше. Вече не вървеше към хотела, а се отправи към дъното на улицата. В такива моменти на почти безпричинно доволство Тръпчо притваряше очи и спираше, а заедно с него спираше и времето. Тогава мигът на блаженство ставаше продължителен. И за дълго непокътнат.

Автор: Палми Ранчев

– По време на вечеря с американския президент в Белия дом, Наполеон казал:
– Ако притежавах оръжията, които вие имате, в никакъв случай нямаше да загубя битката при Ватерлоо.
По-късно пак по време на вечеря, този път в Кремъл, Наполеон казал на руския президент:
– Ако имах вашите служби за разузнаване, в никакъв случай нямаше да загубя битката при Ватерлоо.
След време Наполеон посетил България и по време на вечеря с министър-председателя казал:
– Ако вашите съвършени медии бяха мои, никой нямаш да разбере, че съм загубил битката при Ватерлоо.

Автор: Мюмюн Тахир

По времето, за което разказвам, санкциите срещу бивша Югославия бяха в разцвета си. И контрабандата през границата не спираше. Принципно бях наясно какво се върши. Кой го прави, как го прави и срещу какви пари. От известно време търсех своето място. Не исках да съм един от стотиците измекяри. Чакаха рано сутрин с коли, и дори с мотори, да прекарат един пълен резервоар. Продаваха го и бързо се връщаха, за да минат поне още веднъж. Исках да направя истински удар. Организиран от мен, с мои финанси и акъл. Без да ставам войник или какъвто и да било на мутрите, които работеха в същия бизнес, но на едро, с цистерни и големи хора зад гърба си.

Автор: Палми Ранчев

Хубаво е да имаш при кого да отидеш в центъра на София. Вървиш с всички останали, които бързат по някаква работа, или си позволяваш да бездействаш на някое място, създадено точно за това, да се бездейства – кафене, градина с пейки, скъп магазина, в който повечето влизат да разглеждат, – зяпаш и бездействаш. Нямаш ли работа, подобни занимания могат да продължат доста време. Накрая, поне за мен, идва момент, когато ми писва. Тогава, както казах, е хубаво, ако имаш при кого да се отбиеш. Сега, накъдето и да се обърна, както и да погледна, съм близо до сергията за стари книги на Пламен Тушков. Всъщност сергията е на друго момче, което също познавам, а Пламен само продава. Без значение. Зад отрупаната маса с книги по това време мога да видя само него.

Автор: Палми Ранчев

Една ранна утрин бавно крача по челото на Акямачкото било. Вятърът носи волната песен на чучулигата и попива умората от гърбовете на излезлите по нивите селяни да берат узрелите тютюневи листа. Въздухът е бистър и хладен, ухае силно на тютюневи съцветия – скъп ми е този аромат, вдишвал съм го дълго преди години. Отдавна не съм идвал по тези скъпи за мен места и навярно затова сега ми се струва, че дърветата, подредени като тютюневи стебла по отвесния склон към Дрангос дере, ме поздравяват с изящните си клони, разперени като криле на сокол, което ме изпълва с очарование. А отсреща снежнобелите къщи, кацнали по отвесните скатове и разпилени от хълм на хълм, привличат с изящната си магнетична сила, пък долу реката с прекрасните си меандри търси безкрайността.

 

Автор: Мюмюн Тахир

Сега на някой, който ме познава от предишните години и още смята, че съм бизнесмен, ще му се стори смешно, дори жалко, че се търкалям в калта. Пробягвам на кратки спринтове между възвишенията, крия се зад стволовете на високите дървета и оттам преценявам дали пазачите са ме забелязали. Понякога си мисля, че не трябваше толкова дълго да се съпротивлявам. И по-рано да им дам парите. Щях да се спася поне от мъченията. Но онези, които са си залагали апартамента, за да имат първоначален капитал, и са печелили с труд всеки лев, ще ме разберат. Признавам, че в началото също имах свой номер. Дълго време се преструвах, че съм човек на Генерала. Няколко пъти го засякох в офисите на двете групировки, с които търгувах. Поздравявах го, той питаше за майка ми, с която са от едно село, и аз съответно му отговарях. Този контакт със сигурност ми е помогнал. И в продължение на две-три години работех почти необезпокояван.

Автор: Палми Ранчев

– Пицария google, добър ден, слушам ви.

– Пицария какво?

– Пицария google, какво искате да поръчате?

– Но… това не е ли пицария „Дон Домат“?

– Уви, беше. Наскоро google я купи и сега предлагаме куп допълнителни иновативни услуги, от които можете да се възползвате.

– Добре. Да видим какво толкова ново ще ми предложите!

Автор: Красимир Йорданов

Преди половин час Войчех беше напуснал дома ѝ, но тя все още усещаше вълнението от присъствието му. Бавно отпиваше от чашата. Беше я подала, за да ѝ налее още от виното. С него се чувстваше сигурна, доверяваше се на професионалния му нюх и на преценките му…, а той ѝ се беше посветил изцяло. Пареше я дъхът му: „Искам да…“. И двамата знаеха, че повече от това нямаше да позволят да се случи. Беше омъжена, имаше дъщеря, която я копираше, а и позицията ѝ изискваше точно премерени думи и поведение… Вече бяха изморени от разиграването на сценарии, от предвиждането на ходове, от страха да не сгрешат.

Автор: Мими Михайлова

Нищо по-банално от Коледа във Виена, ще кажете. Баба ти все във Виена е ходила. Е, ходила е. Което си е така, така си е. Средата на 70-те е, дядо ми Радослав купува билети за кораб по Дунава и отплават, въпреки бурните протести на съпругата Евдокия. „Ти полудя ли, бе, Славко, вместо да си купим холова гарнитура, ще ходим във Виена? Виена, на стари години!…“ (Годините им са към шейсетте и по моему, днес, не са никак стари, ама хайде). Връщат се след три седмици подмладени и сияещи, баба ми носи армагани. Получаваме с братовчедката Деси най-красивите кукли, които соцлагерът някога е виждал, а средното поколение в лицето на майка, вуйна и леля се сдобива с три различни десена релефна лилава тревира, последния писък на модата. Костюмите тайор са ушити собственоръчно и светкавично от баба ми (тя е модистка) и дамите блясват в образователното общество на Добрич през Шумен та чак до Пловдив по най-виенския начин. В майчината ми фамилия никога не е стоял въпросът „защо Виена“ и „какво ще ѝ гледаш на Виената“. Напротив, колкото повече – толкова повече. Леля ми обаче, от другата страна на баща ми, вечно въздишаше: „Ах, Евдокия, мечтата ми е да отида във Виена, на новогодишния бал в операта, свако ти така и не ме заведе, ще си умра с отворени очи. Ама то е култура, то са обноски! Ей го, на и наш Джими (братовчедът) не е излизал от България, а е вече на четирийсет!“ Ами отидете бе, хора, софиянци сте, ей я де е Виената наблизичко. Социализъм било, не пускали. Превземки. Е, от двайсет и пет години вече пускат. Светът е широк и красив и познание дебне отвсякъде.

Автор: Евдокия Борисова

Едно, две три. Начало. Когато слагаше костюм, свиреше на пианото. Малко се беше разакордирало, но в този момент не можеше да си позволи да плаща на акордьор. Не и преди да получи пенсията. Иначе парите от сина си събираше във влог. Тях не искаше да докосва, освен в екстрени ситуации. Или – мечтаеше си понякога – ако получи покана от някоя филхармония в чужбина. Да дирижира „Реквиема“ на Моцарт. Тогава щеше спокойно да си купи – дори и най-скъпия – билет за самолет и да замине, както подобава на световноизвестен диригент. Не беше успял да стане чак световноизвестен, но пък синът му, като е сега в Аржентина, току-виж уредил едно гостуване. Много добре знаеше, че е невъзможно, и все пак…

Автор: Силвия Чолева

Посетители: 121

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Peter Petrov писа Още
    Много добър текст. За... преди 12 часа
  • Димитър писа Още
    И изведнъж политически... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    На български "сказка" е... преди 1 ден
  • Юрий Проданов писа Още
    Напоследък все по често... преди 2 дни
  • броди писа Още
    От родната ни... преди 3 дни
  • TM писа Още
    Един сериозен текст.... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Г-н Карев, съгласен съм с... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Странно, не може ли някой... преди 4 дни
  • Николай Колев писа Още
    Статията е изключително... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Действително,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Забравих да изпратя... преди 1 седмица
  • Свилен Гавазов писа Още
    Благодаря на автора за... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Мисля че уикипедия... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Имам трудности с... преди 1 седмица
  • калоян михайлов писа Още
    Господин Енев,вече трета... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Откога турският се брои... преди 1 седмица
  • Мина Ветренска писа Още
    С интерес прочетох... преди 1 седмица
  • Г Килифарев писа Още
    Един застаряващ философ... преди 1 седмица
  • Иван Младенов писа Още
    Уважаеми, г-н Енев,
    моля,... преди 1 седмица
  • Dimityr Kunev писа Още
    Отново искрено се смях,... преди 1 седмица
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Напълно съм съгласен с... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Обикновено е по-добре... преди 1 седмица
  • Георги Килифарев писа Още
    Поучителна, но нефелна... преди 1 седмица
  • ВС писа Още
    Страхотно есе. Вече от... преди 1 седмица