1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

Преди малко повече от три месеца – на 26 март, за да бъдем съвсем точни – направих нещо като публично изявление, в което се казваше следното:

 

2020 06 complete ass

 

Днес, 28 юни (два дни преди срока, който си дадох), цифрите изглеждат така:

 

2020 06 complete ass 2

 

Естествено, изводът от всичко това изглежда напълно неизбежен, поради което правя второто публично изявление, с което се обвързах тогава:

Признавам, че се оказах пълен задник по въпроса за коронавируса!

Започвам с неизбежното в случая заключение, но (както сигурно очакват онези от вас, които познават писанията ми, а значи и самия мен, малко по-отдавна), тази ситуация изведнъж ме захвърля в едно психическо състояние, което, ако и да нося на гърба си откак се помня, рядко ми се случва да преживея, поне с тази кристално ясна убедителност.

И това състояние е свързано – а всъщност доминирано от – усещането за някакъв вид преживяване, предусещане, предчувстване, за начините, по които се движат зъбните колела на живота, света, вселената. Едно без съмнение опасно, застрашително усещане – не по някакви други причини, а защото то много лесно може да запокити носителя си в дълбоката яма на някакъв вид самозвано гадателско, пророческо битие (нещо, което решително отказвам да приложа към себе си). Не, за гадателски или пророчески способности не говоря, нито пък дори се опитвам да мисля. Но въпреки това живея с ясното усещане и убеждение, че разполагам с достатъчно здрав човешки разум и сравнително остра интуиция, които ми позволяват да намирам пътя във всевъзможни заплетени житейски ситуации и да не губя кураж и спокойствие дори и там, където светът наоколо изведнъж е започнал да прилича на някакъв злостно разровен мравуняк.

Всъщност основният шаблон на поведението ми се върти – о, каква изненада! – около едно-единствено, доминиращо вътрешно усещане, и то е сравнително простичко: почти принципна съпротива, несъгласие, разграничаване, от нещата, които възприемам като „масови“. И това е така от първите и най-замътени детски спомени, та чак до днес. Човек би могъл да нарече този тип поведение с много имена – от простичкото „тъп инат“ до възвишеното „отказвам да приема…“ (края на човека, примерно), но реалността му не се променя ни най-малко от дефинициите или дори опитите за „вкарване в пътя“, на които, повярвайте, съм бил подлаган не веднъж и не два пъти в хода на живота си. Неспособността за съпреживяване на „масовостта“ е нещо, което най-вероятно има дълбоки, физиологически основания.

Ще спра тук, преди да съм се отплеснал в някакъв вид празно бърборене, но не и преди да направя неизбежното в случая, в сегашната житейска и световна ситуация, в която сме поставени всички, твърдение:

Реалните неща зад начините на поведение, които избрахме и продължаваме да избираме в тези толкова несигурни времена – като индивиди, като групи, като организирани или стихийни човешки маси – се оказват по неизбежност свързани с други неща, които се намират под повърхността на съзнанията ни, индивидуални или колективни – и тези начини на поведение НЕ СА еднакво достойни за разглеждане, оценяване и евентуално следване (отхвърляне).

Това е всичко за днес.

С приятелски поздрав,

Златко Енев