Драскулки – Свободен текст

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2018 05 Phil impr

 

Кои мислим че сме ние?

Наскоро прочетох в една от дискусиите в Интернет следното изказване:

„Относно циганите – сълзи на умиление ще текат от очите ми само ако ги видя по телевизията на групи да се изнасят към Индия (праисторическата им родина) и оставят нашите портмонета, телефонни и електрически кабели на мира. Няма друга държава в света, където циганите да са такава безумна напаст.“

Да оставим настрана безумния провинциализъм на това твърдение (дори и най-краткото посещение до Италия, например, лесно би убедило господина, че българските цигани са много стока в сравнение със събратята си от други страни – нещо, което в никакъв случай не дава на италианците, поне ония, които познавам, да настояват за „изселване“). Да, очевидно България и българите ще трябва да изминат един доста дълъг път преди да разберат, че за проблеми с вековна история решения „а ла минут“ не може да има.

Та, като оставим настрана невежеството на това изказване, в него се открива нещо много интересно: една типична черта на онова, което ще си позволя да нарека тук „средното българско мислене“ от момента. Става дума за несъзнателното хвалипръцовство на нашего брата, който, виждайки се в невъзможност да постави България и българите на върха на положителната скала, просто радикално обръща нещата и започва да бълва суперлативи на отрицанието, само и само за да може да види себе си и страната си като нещо, което заслужава внимание, па било то и едно напълно отрицателно, унизително внимание.

Колко пъти всеки от нас е чувал фрази от рода на: „Ей, туй ние българите сме най-загубената нация на света!“, „От България по-тъпа държава няма!“ или „От нас по-големи диванета не може да има!“ Колко пъти! И зад всички тях, разбира се, се крие единствено несъзнателното желание на всяка цена да се отхвърли мисълта (каква ти мисъл, тук вероятно може да се говори най-много за някакво полуосъзнато усещане), че България (може би) е просто една малка страна, която останалият свят май много-много не забелязва. За радост или за нещастие. (Казвам тук „за радост“, защото, надявам се ще се съгласите, печалната „слава“ на съседите ни, ако и да ги направи много по-добре познати по света от нас българите, едва ли е за завиждане).

Но, за да не разводнявам прекалено много забележката си, бих искал да приключа тук със следните думи: Слава Богу, че България не е много известна! Слава Богу, че ние не можем да се мерим с немците нито в тяхното величие, нито пък в падението им! Много по-лицеприятно е човек да се помаже с мисли за национално величие (а за някои хора очевидно е и много по-приятно да се омажат с речи за национално падение), отколкото да се признае простата и не особено себеласкателна мисъл, че онова, с което България и българите могат да се гордеят, е че почти никога не са вършили неща, от които наистина би трябвало да се срамуват. (А между другото, едно-две от тия „неща“, като например спасяването на българските евреи през втората световна война, ни поставят наравно с всяка друга нация, струва ми се). И това на едно място и в едно обкръжение, което едва ли ще може да се нарече меродавно, поне в това отношение.

Е, може би ще кажете, това ли ти е цялата гордост бе, нашенец? Не се ли опитваш тук да ни продаваш зелени тикви за узрели?

За да отговоря, ще си позволя да преразкажа добрия стар виц за реалния социализъм:

Каква е разликата между песимиста и оптимиста при социализма?

Песимистът се познава по това, че си бъхти главата и, скубейки коси, повтаря:

„О, колко гнусен и гаден е тоя свят! По-гнусен и по-гаден свят от тоя не може да има!“

Оптимистът го потупва по рамото и казва:

„Може, може, приятелю! Ако само знаеше колко страшно може!“

 

Искрено ваш,

Златко Енев

 

За България и българите

Седя си тук пред екранчето на машинката, почесвам се от скука щото работата ми се види малко нещо безинтересна и, от време на време, като ме сгащи съклетът на сериозно, грабвам и аз като поп Минчо Кънчев видрицата и започвам да хвърлям наоколо помислювания като краставо магаре – къчове. Да видим кой ли ден някое от тях ще се върне обратно и ще ме тресне по челото, та да се чудя откъде ми е дошло.

И тъй,

За България и българите (включая арменци, евреи, турци, цигани и всички останали, на които им харесва да се наричат така – да ме прощават ония, които ще рекат, че не съм българин, щото имената на децата ми не били български или щото съм отказвал да мразя циганите).

Като бях дете, в моето малко градче турци, българи и цигани живееха заедно (ако и не непременно в обятията едни на други), та една цяла година седях на един чин с циганче. Види се, бай Тошо отрано се беше усетил с туй малцинство и ги беше „прекръстил“ още преди Европата да за почне да му се кара, та момчето се казваше (и все още се казва) Илия, макар и да предпочиташе името Алико. Аз бях доста криво хлапе и, де ме прощава добродушният Илийчо, много го дразнех, като все му виках „Илия – циганска филия“ (да ме питаш откъде съм я изкопал тая дивотия). Карахме се ние двамата, та от време на време се и посбийвахме, но, гледай ти – сега, повече от тридесет години по-късно, се поздравяваме най-приятелски когато се видим при редките ми посещения в къщи. Та даже се и прегръщаме, ако щете ми вярвайте. Илия малко се е повпиянчил, горкият, но инак си е все същия веселяк и аз си умирам от смях с неговите лафове. Такива ми ти работи. Да ме пита човек защо не съм се научил и аз като хората да мразя истински.

Защо ви разправям тия неща, ще ме попитате? Ами, работата е там, че аз не вярвам в това, че проблемите на България (имам пред вид само тия с телефонните кабели, не ония с продажните политици и крадливите бизнесмени) ще могат да се решат ако се награбят всите бедни дяволи и се потопят на дъното морско. Не мога да го повярвам туй нещо, и това си е! Де да имаше начин тъй с едно махване на вълшебната пръчица всички ние да се превърнем във весели, доволни и щастливи хора! Де да можеше света да рипне, па да се прегърне и да запее All you need is love … Де да можеше …

Е, хубаво, ама не може. Пространството си иска своето време, беше казал Томас Ман и – да не повярваш –, това не само че класик го е казал, ами то май и наистина си е така. Сигурно е достатъчен само един прочит на Клайстовия „Михаел Колхаас“ например, за да се убеди човек, че преди няколко века в Германия е имало много по-юначни разбойници, отколкото ги има днес в България, та даже и животеца, май-май, удивително е напомнял на това, през което бедната ни родина се влачи в момента. И немците, тъй ми се види, честно са си платили цената на това, за което ние днес им завиждаме (напразно, между другото, защото техните трески за дялане, макар и не толкова очевидни колкото нашите, са не по-малко, повярвайте ми). А, каква е цената ли? Ами, на тоя въпрос май всеки от нас сам трябва да си отговори. Моят личен отговор, колкото и вулгарно да ми звучи, е следният: поколения и поколения, които са изчезвали като боклук в торище, за да могат следващите ги да пораснат малко по-нависоко … и тъй нататък, и тъй нататък. Или, ако това сравнение ви се струва прекалено грубо, то нека използваме едно друго: които са поставяли следващия сегмент от моста, по който да преминат ония след тях. И който никога не може да бъде завършен, разбира се (да се надяваме поне).

Добре де, но какво ни помага това на нас – днес живущите? Ще трябва ли просто да приемем, че сме тор на историческото бунище, да изквакаме като жаби през суша, па после – да се гътнем?

Хей, почакайте! Между тор и тор също има разлика. Не всеки от нас може да направи хубав, качествен боклук (а на някои май и време няма да им остане, като гледам само колко много от него се губи тук в групата във взаимно надлайване). И в това, ако щете ми вярвайте, е целия смисъл, който успявам да открия в мътилката житейска, пък ако щете ми се смейте, докато ви заболят коремите: ако мога, да си наторя добре градинката, пък какво вече ще стане след мен – Божа работа. И да оставя другите да торят техните си градинки по начина, който те сами си изберат. Пък, ако е рекъл Господ, може и малко боклук насам-натам да подаря. Ако останалите го пожелаят, разбира се. Ей това е, което успявам да открия, че то инак ме люшкат вълните безпощадно и – току-виж – хептен съм се изгубил и отчаял, щото милата ми родина май наистина бая път трябва да измине, докато от торище стане на райска градина.

А, за циганите ли? Ще ме прощавате, но малко нещо си падам по цитатите (пуста суета, здравата ме е награбила), та отново ще си позволя да използвам чужди думи, тоя път на Еразъм Ротердамски. „Всекиму собствените му говна най-хубаво миришат“. Ха сега де! Иди речи, че мъдреците само мъдри приказки приказвали.

 

Искрено ваш,

Златко Енев

 

 

За германците, Телман и „доброто старо време“

У-у-уф! Пусти съклет, не стига дето през деня не ме оставя на мира, ами, ей ти на – сега и през нощта ме е подгонил.

Легнах си аз преди час и нещо уж да спя, но къде ти! Въртят се из главата ми едни такива мислички, шумни и нахални като сибирски комари, пищят в ушите ми, дърпат ми завивката и не ме оставят да заспя. Въртях се насам-натам, пуфтях, пъшках, докато жена ми най-накрая не изтрая и ме натири да си чеша крастата, щото знае, милата, че инак тъй и няма да заспя до не знам кои петли. И ей ме на сега отново пред машинката, тракам по клавишите, почесвам се умно където не ме сърби и се питам до кога ли ще ме траят хората с туй мое словоизобилие дето му се не види края … Ха да видим какво ще излезе от тая работа.

Та значи, ей ви тука още едно пъстро нещице, пък ако не ви хареса, аз ще си бера калая без да се оплаквам. Тъй де – който си има брада, трябва да си има и гребен, нали така.

И тъй,

За германците, Телман и „доброто старо време“ (де бой, де!)

Като се прибера в къщи (аз съм от Преслав, шуменско), приятели и познати все ме дърпат да им разправям за живота в Германия и малко нещо ми се поразсърдват, че не искам да им разказвам приказки от хиляда и една нощ, ами все повтарям, че немците много и много собствени проблеми си имат.

„Де да им имахме проблемите!“, отговарят ми приятелите, допиват си бирата и се разотиват, като сигурно си мислят „Глей го тоя к’во се прави на много важен. Не стига, че си живее живота, ами се и оплаква на всичко отгоре.“ И сигурно са прави. Щото то не само, че сит на гладен вяра не хваща, ами май и обратното е в сила. Та затова ми се щеше да ви разправя тука една историйка от модерна Германия, пък вие я приемайте както си пожелаете.

Ще започна с това, че от доста години насам живея в един от по-интересните квартали на източен Берлин (Пренцлауер Берг се казва), който се има за малко нещо немски Монмартър. Живеят тука доста интелектуалци и бохеми, човек среща при пазаруване лица, дето инак само по телевизията ги вижда, и тъй нататък, и тъй нататък. Имало късмет кварталчето – през войната как са падали бомбите, не знам, но то като по чудо е оцеляло „почти“ неразрушено (казвам „почти“, защото по средата му има парк с огромен хълм – истински хълм, не играчка като от Дисниленд –, който е изцяло направен от остатъците на съборените сгради след войната).

В един друг парк в квартала, малко по-настрана от центъра, се мъдри не чак толкова огромен, но все пак бая големичък паметник. Той, паметника, мене ако питате, по-хълм от хълма, щото е направен по всички правила на социалистическия реализъм, демек, колкото по-чепат, толкова по-хубав, но нейсе. Седи на него господин Телман, заканва се с юмрук на някого си, гледа накриво сякаш го боли ченето и не ще и не ще да си отива.

Абе, то ако беше по волята на западняците, той отдавна да е последвал Ленин, Димитров и всите останали герои къде кипреха улиците и площадите на източен Берлин, но не – запънали са се май източноберлинчани на живот и смърт, не си дават героя щото си дал живота за тях и тъй нататък. Добре бе, щом си е дал живота, да ви го оставим тогава (знаят политиците, че, ха са барнали на източен Берлин предразсъдъците, ха утре хората още по-масово са избрали ПДС, пък тогава дупе да им е яко на ония оттатък стената). Какво да се прави, тукашни нрави (да ме прощава бай Валери, че му цапам хубавото стихотворение).

Та, значи, седи си Телман нависоко, заканва се на враговете и бди за ред и дисциплина. Дотук хубаво, ама хлапетата дето са по на 14-15 години, на тях им пука, та им дреме за кого умрял Телман, нещо май му гонят карез, горкия, та, мине се не мине месец, току го омажат-омажат с ония ми ти пъстри спрейове, та замяза на индианец.

Опала, чакай малко! Нали сме в Германия, такива номера тук не минават (или поне тъй се разправя), хайде сега, мине се не мине време, току се зададат юнаците от чистотата, въоръжени до зъби с телени четки, анти-спрейове и какво ли не още, ще речеш, че на война са тръгнали. Та, дръпнат му те един Телмановски съботник, стегнат го героя като за погребение, поклатят глави на тръгване щото знаят, че след месец пак същото ги чака и – дим да ги няма.

Хлапетата пък само това чакат: „Берекет версин“ (нали заедно с турци съм расъл, не мога да не си покажа рогата). Запретнат ръкави, понапънат се малко и – ей го на след две седмици: пременил се Илия, погледнал се – пак в тия. Телман пак накипрен, за чистотата пак има работа … и всичко си върви по тоя сценарий вече от години насам.

Та, за какво ви я разправям тая история? Ами, щеше ми се само да ви покажа колко единни и сплотени са немците и колко хубаво се разбират едни други. Едните викат „наляво“, другите чуват „надясно“, едните викат „да живее“, другите разбират „Бог да го убие“. И тъй дърпат всички юлара си, по немски, без да мрънкат много, но ако питате мене, инак се разбират толкова колкото орела, рака и щуката от старата басня. А останалия свят ги гледа, почесва се умно и си вика „Брей, туй немците – много монолитна нация, майтап няма“. Че и аз, барабар Петко с мъжете, нещо съм се наканил да надигам глас, пея си тука веселата песничка, гледам сеир и прибавям каквото мога към всеобщото неразбирателство.

А за „доброто старо време“ сигурно пак ще си поприказваме. Имам пред вид нашето, българско време, щото в Берлин съм отдавна, ама не и чак толкова отдавна, че да знам какъв е бил техният социализъм. Сърби ме нещо под лъжичката, търся си пак работа, та да видим какво ще стане.

 

Искрено ваш,

Златко Енев

 

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор
Посетители: 125

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Росица писа Още
    В последните години... преди 16 часа
  • борислав гърдев писа Още
    Много навременна... преди 16 часа
  • Златко писа Още
    Между другото,... преди 5 дни
  • Броди писа Още
                          При... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Викаш, да пуснем една... преди 1 седмица
  • Българин писа Още

    Авторът евреин... преди 1 седмица
  • борислав гърдев писа Още
    Темата е прекалено... преди 2 седмици
  • Др. Драгов писа Още
    Нищо не са направили,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Абе безсилни,... преди 2 седмици
  • Др. Драгов писа Още
    Драго ми е, г-н Енев, да... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    - репект, поклон и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Е що бе, Драго, ясно си... преди 2 седмици
  • Драго Драгов, царибр... писа Още
    "Ако", "може би",... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                       ... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Уважаеми колеги,... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ще се опитам и аз да... преди 3 седмици
  • Александър Димитров писа Още
    Г-н Дечев, понеже... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Две млади рибки си...
    преди 3 седмици
  • Мирослав Славов, сто... писа Още
    Автор с нерви на... преди 3 седмици
  • Д-р георги КАРЕВ, д.... писа Още
    Уважаеми господин... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Та така. Прочетох... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Получих на личната си... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Интерсена идея е... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Хубаво е да... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Много интересен... преди 3 седмици