Драскулки – Свободен текст

1 1 1 1 1 Оценка 80% (2 гласувания)

 

2016 11 bub

 

Имало едно време едно невидимо вълшебство, дето искало да му покажеш, че го виждаш…

(Понеже ми казваш, че нищо не съм писал за теб...)

Уфф, какво да ти кажа, то само да ставаше по желание. Ми не мога, в момента за нищо не мога да пиша. Може и така да си отиде до края, да не чува дяволът. Мислех даже по едно време да ти напиша нещо като ония приказки, дето ги знае всеки, за взаимното опитомяване  и нам кво още, ма навреме се усетих, че от много повтаряне те са се обърнали в най-големия кич на тоя свят... И така си мълча и кръстосвам пръсти в обувките, против уроки, един вид.

Мълча и си трайкам като нарицателния заек в голо поле, откъде ще ме удари някой зъл куршум, все това ми е на ума. Възраст, казват хората. Няма по-голям тиранин от опита житейски на тоя свят. Знам, че няма по-добър начин да поканиш злото от това да му покажеш, че те е страх от него, но въпреки това не мога да се надвия, страх ме е и това си е. Страх ме е, че ще оставя душата си в ръцете ти и след това пара-парче не мога събра, хем да не ми е за пръв път? На твоята възраст всичко е толкова лесно – изпуснеш един влак, качиш се на друг, колко му е, хей, поле широко? А какво прайвам аз, ако ме направиш на парчета, а? Ще мога ли да се изправя отново, ще събера ли душа, ще оцелея ли? Не че си правя илюзии някакви – и да се опъвам, и да не, все тая. Друг шанс едва ли ще ме пресрещне вече, то да бяха само годините, ами характера чворест къде да го крия, какво да правя с него, като прогонвам всичко живо през девет планини, щом само се докосне нещо до мен и се убоде на бодлите, корави и дъъълги, майко мила.

Ти ще си ми късметът, знам, че е така и не се пазаря, не се опитвам да мина тънко, ти не обръщай внимание на перченето ми. Мъча се, разбира се, да кача малко цената си, но това е само така, колкото да се поинатя малко преди да наведа глава и да поема съдбата си, както винаги съм го правил, цял живот. Ти ще си, друга нито искам, нито мога да си представя. Знам, че си подхождаме като орела и щуката, знам, че ще е много трудно докато надвием страховете и несигурностите си – пък и малко ли е работа, я гледай каква планина имаме за повдигане! – но живея с потайната надежда, че именно това, именно огромните различия и неподхождания са единствената гаранция, че нещата помежду ни са истински. Суета на суетите, ма като нищо може и да се окаже накрая истина. Може ли човек да знае? Нищо важно в живота ми не се е случвало по някакви планове, просто не са ми такива звездите, знам ли? И ти се появи така като комета някаква мистериозна, нито съм те търсил, нито съм мислил за нещо такова, що за глупости, цяло поколение ни дели, но, ха, ето – заедно сме, орелът и щуката, напук на всякакви логики и прочие глупости. И, колкото повече време минава, толкова повече започва да ми се струва, че приликите между нас, те са точно онова нещо, дето мъдрецът френски казал, че не се виждат с очите, те само със сърцето ли, с далака ли, как точно беше, можели да се открият и видят? Не че това ме успокоява – сърце заешко трепери и вика, „Стискай се, Златко, не давай по много от себе си, пазари се, оглеждай се, варди се!“ Ей такива неща ми нашепва онова там отвътре и всеки път когато се скараме, по мъничко умирам, всеки път си мисля, че няма да се върнеш повече, че това беше всичко, айде, свърши ваканцията, влизайте всички в час, аз сега да ви кажа на вас, калпазани с калпазани! И после, когато отново ми простиш – отде да те знам защо? – пак умирам, пак няма спасение, пак няма отърване. И след сто години, на сто и петдесет, пак ще треперя и пак ще се страхувам, че ще те изгубя точно когато реша, че щастието, мамка му подла, най-после се е смилило и над мен, най-после ми е пратило онова пристанище сигурно, за което няма душа човешка да не си мечтае. И пак ще треперя, и пак ще очаквам момента, в който вълшебството ще свърши. Не мога другояче, просто не съм от хората, които вярват в щастието.

Ето, това е всичко, което мога да ти напиша в момента. Кисело като лимон излезе, така ми се струва, докато го препрочитам, но друго няма, пък и нали вече те познавам от малко-малко…

Обичам те и вярвам, когато ми казваш същото. Останалото ще го видим, когато му дойде времето.

Или пък не. Каквото – такова!

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор
Посетители: 131

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 10 часа
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 5 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 6 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 6 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 1 седмица
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 1 седмица
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 1 седмица
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 1 седмица
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Впечатляващото заглавие... преди 2 седмици
  • ЖИК писа Още
    Чакаме продължението.... преди 2 седмици
  • Здравко Попов писа Още
    Умна статия за размисъл. преди 2 седмици
  • Евдокия писа Още
    Много е хубаво, Заро.... преди 2 седмици