Драскулки – Свободен текст

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Здравей!

Ще трябва да те помоля за извинение, но аз продължавам да пиша тук, защото установявам, че мислените диалози, които водя с теб, ме водят до неща, от които наистина имам нужда, или поне такива, които ми доставят огромно удоволствие. Всъщност би трябвало да пиша на Светлана, защото там не изпитвам безпокойството, че може да й се кача на главата, но пък това няма как да се получи в момента, защото, за да може да кристализира мисълта ми, тя се нуждае – поне сега – от (мисловен) опонент, от нещо, от което може да отскача, като един вид топка – а Светлана мисли и чувства прекалено сходно с мен, това е и нещото, което прави връзката ни толкова силна, но в момента аз имам нужда не от връзка, а от съпротива, пък била тя и измислена от самия мен. С две думи – ако тия безкрайни словоизлияния по някое време ти дойдат в повечко, не се притеснявай да ми го кажеш, но имай пред вид, моля те, че всъщност това са неща, които аз пиша до самия себе си, до Бога или каквото и да било там – до нещото, което ме заобикаля и ме прави жив. Най-простото нещо ще бъде да ги игнорираш. „Аха, поредното писмо от Златко – айде в кошчето!“ Те така или иначе ще са си свършили работата (питай ме всъщност защо ги изпращам, но не, и това си има своя смисъл, защото, ако само се залъгвам, че говоря с някого, не е същото и мисълта ми не може да тече нормално).

Тъй. Сега вече мога и да започна. Заговорих с теб за Бога, за дъщеря ми и за нещата, които малко по малко започвам да достигам в тоя живот – все странни, почти невъзможни за споделяне неща, които пиесата, която съм написал, изразява най-непосредствено. (За мен тя е точно същото нещо и като „Реквиема“, и като детските ми книги, и като всяко друго нещо, което пиша, само че при останалите съм се опитвал да ги правя разбираеми и за другите, докато в пиесата всичко е в прав текст, липсва превод.) Ще започна с това, че според мен всички големи книги на тоя свят все един и същ автор имат. Вземи Достоевски, вземи Томас Ман, вземи Фокнър, когото си щеш. Като хора – смешно, даже неприлично дребни понякога (Ман пише с умиление в дневниците си – 20 тома, които никога не се издават, точно по тая причина – за това как хубавичко се е поизходил и как днес денят му ще бъде много лек... Достоевски ще се разкапе да плюе всички инородци и прочие чифути, от големия писател и следа няма в дневниците му... интервютата на Фокнър показват само едно дребно и заядливо човече, да не му попадаш на пътя, толкова е уверено, че няма кой да му каже „копче“ на тоя свят...) Все смехотворно дребни хора, когато са себе си. Но когато дойде време да пишат, тия хора просто престават да бъдат себе си. Писателят за мен не е нищо друго освен една марионетка. Оставена сама на себе си, тя е смехотворна – бъбри непрекъснато глупости, пише безкрайно дълги скудоумни писма, говори за неща като „съдба“ и „мисия“, държи се детински, просто е смешна... докато дойде ред да пише. Тогава тя просто престава да бъде себе си, онзи отгоре поема работата и пише чрез нея каквото и както си е решил.

А Богът е нещо неотделимо от цялата тази галиматия – може би не съзнателно и не при всички, няма сега да тръгна да твърдя, че всички писатели имат нужда от идеята за Бога. Богът е единственото нещо, което може да позволи на марионетката да оживее, да надмогне себе си, да престане да бъде дребно човече на конци. Няма сега да се впускам в дълги доказателства, ще ти кажа само, че моето дете (и донякъде баща ми, след като почина), бяха двете мостчета, по които се движех, за да намеря пътя над пропастта – пропастта на интелекта, която не ми позволяваше да се заема с нещото, което наричам своя „мисия“. Защото, помисли сам: не е ли напълно лудешко, напълно лишено от смисъл всичко, което върша вече от десет години насам (а всъщност цял живот, ако питаш мен) – зарязал абсолютно всичко, което му диктува здравия разум, губи едно след друго всички неща, които правят човешкия живот нормален – семейство, работа, пари – и въпреки това пере напред със затворени очи и си повтаря само „всичко е правилно, всичко е идеално, всичко е точно така, както трябва да бъде“. Е, ако гледах някой друг, а не себе си, отдавна да съм го отписал, честно. И, ако не беше книгата, която вече си прочел, и която до известна степен – ама много, много пост фактум – вече може би оправдава лудостта, защото като мине страшното и дойде време да се берат джанки, всеки може да бъде мъдрец или смелчага, ама да дойде да го видя през всичките години на треперене и ужас, и край, и смърт, и мисли за самоубийство, дето само децата могат да те спасят от тях... та, ако не беше тая книга, щеше ли да поискаш сега да ме слушаш така, разпенен и разголен, дори и само за пет минути? Вярата е лудешка работа, нейното предназначение е само едно – да доведе ония, които имат да теглят голям товар, до състояние, при което са способни да се дрогират вътрешно до такава степен, че вече всички помисли и попълзновения на здравия разум да изгубят смисъла си, за да може Дон Кихотът (или хашишинът-асасин, дрогираният дервиш), да се забъхта с мелницата не на шега, ами на живот и смърт, защото само когато е истинска, истинска на живот и смърт, тая борба има някакъв смисъл, всичко останало е пей сърце, игрички за в цирка...

Но да се върна към баща ми и към детето. Баща ми беше първият мост – и то по една много странна, привидно непомерно глупава причина: аз никога не съм бил в състояние да изпитвам скръб по неговата загуба. Баща ми беше слънцето на моя живот, човекът, когото най-много съм обичал, когото май съм боготворил, като гледам сега назад. Беше мил и смешен човек, нищо особено, даскал в местния техникум, дебеличък един такъв, тантурест, но способността на тоя човек да обича беше феноменална, просто неописуема. Никой никога не ме е обичал така през живота ми, никой никога няма да може да го направи. Рядко го е показвал – ще те погали някой път по главата, това е всичко – но любовта му просто ни носеше нас, децата, както духът е носел Оня над водите (или както там беше). Тъй. И представи си сега, когато тоя човек умира – умира буквално за секунди, като дърво от гръм ударено – и аз откривам, че в сърцето ми няма и следа от мъка... Няма и досега, това, дето го пиша в оня разказ е измислено. Никога не съм плакал, никога не съм изпитвал скръб. И това беше първият момент, в който започнах да провиждам, че тоя свят е нещо май по-сложно скроен отколкото може да го прозре разумът ми, че има в него неща и тайни, пред които просто трябва да затвориш очи и да се преклониш. С две думи – аз реших, че щом не съм в състояние да скърбя по загубата на най-важния човек в живота си, то той просто не си е отишъл. Баща ми е тук, аз го чувствам при мен през цялото време. Седи някъде около мен, над мен, вътре в мен може би, усмихва се и вика: „á така, мойто момче, няма страшно, нали знаеш, че татко е с теб?“ И тогава  изгубвам аз страха наистина, зарязвам разума и започвам да върша онова, което е правилно, което знам, че очаква от мен баща ми. Не обществото, не съпругата, дори не и децата ми, защото те, мъничетата, още са много на знам ли кой свят, после ще им дойде техният ред да откриват каквото им е писано да откриват... А баща ми е тук, той знае кое е правилното, защото вече вижда по-надалеч, вижда онова, дето всички ще го видим някой ден, когато видим с очите си, че то хич не било страшно, че край всъщност нямало ами всичко било просто врата, преход, път...

2001_05_Father

Това беше първото. Другото, то беше много по-трудно, защото винаги е било свързано с усещането за загуба и скръб: детенцето странно, което ми се роди преди 15 години. Момиченце е, за моите очи неописуемо красиво (можеш да го видиш във Фейсбук), но инак главичката му си функционира по някакви свои правила, недостъпен е за нас вътрешния му мир и животът с него е ежедневно изпитание. И така живеем си ние с това дете вече толкова време, получиха се и при нас последствията, които само малко семейства избягват в такива ситуации – разделят се хората, защото е прекалено трудно да се живее с това чувство за вина, загуба, страдание, мъка... Но всъщност всичко това не е важно, защото нещото, което искам да ти разкажа, все още не съм го постигнал и едва ли някога ще успея да го постигна напълно; прекалено голяма, прекалено непосилна мъдрост ми се вижда това. А именно, че това дете е непосредствена, абсолютна връзка с Бога, с вселената, с тайната, с необятното и непостижимото... Знам, че тия неща пак лудешки, пак измислено и изфантазирано звучат, но пък кой ли му пука, да вървим нататък.

И така, ние сме хора образовани, начетени, всеки е чел „Идиот“ всеки знае княз Мишкин и всеки клати глава умно, но всъщност нищо не знаем ние, защото, за да разбере човек княз Мишкин, той или тя, първо, трябва да ЖИВЕЕ с княз Мишкин, и второ – което е още по-трудно – не само да живее с него, ами да може да провиди мястото на княза там, където то е – над, а не под себе си. Защото човекът с увреждане, детенцето мое, княз Мишкин, това е най-голямото чудо на света, нещо непостижимо, неописуемо, неразбираемо, но – ако човек успее по някое време да се избави от тегобите на разума, тоест страха и неразбирането – най-най-най-великото, просто защото то е пълна, завършена в себе си, абсолютна и всеобхватна ИСТИНА. Този човек, нека го наречем „князът“, винаги, във всеки един момент от съществуването си, е само и единствено себе си. Той или тя е неспособен да се преструва, не може да хитрува, не може да лъже, не може да прави нищичко друго освен само това, единственото – през цялото време да бъде себе си, да бъде истина. Чак когато паднат люспите пред очите му, човек започва да разбира какво е искал да каже оня, дето казал, че бил истина. Просто е нужно да гледаш, нищо друго. Знам, че това не може да се опише, знам, че не може и да се постигне, поне не лесно, защото всеки ден в училището на дъщеря си се срещам с хора, които живеят заедно с ЧУДОТО – повечето от тия деца са такова чудо – но не могат да го провидят и, вместо да му се прекланят и радват, избират да скърбят и да си скубят косите, защото, видиш ли, „защо мен наказа, защо мен избра за тази чаша?“ Не може да се опише чувството, което човек изпитва, когато погледне в тия очи и – ако може, разбира се – вижда право пред себе си БОГА. Истината е колкото сложно, толкова и просто нещо, това уж го знаем всички. А всъщност не знаем нищо. Защото, за да видиш истината, първо трябва да надмогнеш страха – страха от невероятното, от лудешкото, от онова, което ти говори разумът. Аз вече отдавана съм спрял да използвам разума си по време на писане. Разума го използвам за ежедневните, за простите неща – какво да напазарувам, какво да наготвя, кога да отида на фитнес... А за истински важните неща – сред които е дъщеря ми, баща ми, отчасти синът ми, може би също Светлана и при всички случаи писането – аз се осланям единствено на тялото, усета, душата, интуицията (всичко това е едно и също, струва ми се). Няма какво да ми помогне разумът там, разумът само едно си знае – трябва да оцелееш, да оцелееш, да оцелееш на всяка цена – а оцеляването е последното нещо, от което имаш нужда на тоя свят, ако на живота ти му е писано да постигне частица от чудото. Оцеляването си е оцеляване, а чудото иска лудост. Чудото иска да повярваш, че може да потеглиш с кораб без да се страхуваш от това, че по някое време ще се прекатуриш отвъд ръба на земята. Чудото иска да се опитваш да летиш. (Без самолет, хайде да не клинчим на дребно!) Човекът може да лети и без машини, нищо, че ние още не знаем как. Всеки го е преживявал на сън. Аз си летя най-редовно, страхотен кеф е. По-готино от секс, по-готино от всичко. Просто си лягаш по гръб, поискваш – и започваш да се рееш. И командваш височината с поглед, само трябва да внимаваш да не се блъснеш в нещо, това е всичко.

2001_05_Lea

Но да се върна на дъщеря си. Също както Исус, така и князът е способен на спасение, способен да спасява. Това още не знам как става, тепърва започва да се оформя някъде в бъбреците ми; докато се качи до ония части, които пишат, ще трябва да измине доста време. Във всеки случай това ще бъде завършекът на моята история, третата книга, когато й дойде времето – защото там Карталовците най-после ще получат опрощение и спасение, за всичките двеста години на кървища, зулуми и беди, които са причинявали на всички, и най-вече на себе си, започвайки с убийството на орела. И спасението, опрощението, химнът, ще се постигне чрез княза, чрез детенцето с увреждане (ти няма да си го забелязал, аз го споменавам само мимоходом в тази книга – това е детенцето на братовчеда на Богомил, сина на убития партизанин, който е женен за германка и също живее в Преспан... впрочем, майната му.) Та това детенце притежава чудодейни сили, то вижда и умее да разговаря с мъртвите, те всички са непрекъснато с него и заедно с него, затова то няма време да изглежда и да се държи като всички останали – я опитай да си представиш какво ли ще се случи със съзнанието ти, ако из него непрекъснато трополят, примерно, двеста-триста предшественици, кой скаран, кой пак набит, кой сърдит, кой иска нещо си да ти разправя...) И, което е най-важно – то е в непрекъсната връзка с Ламята – господ я знае каква е тая ламя, откъде е дошла и къде съществува, но това е заглавието на историята, и това е нещото, което тепърва ще откривам – „На гърба на ламята“. Но тук вече е време да спирам, защото чувствам, че започва да се включва егото, а това е последното нещо, от което имам нужда в момента.

Уморих се. Имах още толкова много неща за разчепкване, толкова много работи за изясняване... Всичко отиде, замина. Пуф – и го няма. Не успях да го удържа, прекалено много неща се насъбраха, като мъртвите в главата на Леа. Нищо, когато му дойде времето...

Лека!

Златко

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор
Посетители: 124

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 1 ден
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 3 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 1 седмица
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици