Драскулки – Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Интелигенция

По своя състав нашата интелигенция е твърде разнородна: мъчно би могла да се слее в една цялостна обществена сила и да насочи енергията си и умствените си дарби в една посока, в постигане на един общ национален или културен идеал. В нейната среда се сблъскват най-противоположни интереси, стремежи и вкусове, най-разнообразни схващания и склонности. Особено значителни са разликите в психическо отношение – тук срещаме тракийци, българи от северните краища, от Македония и Одринско – а това са все различни темпераменти, различни характери, различни способности и разположения. Освен тях – мнозина, които дълги години са прекарали в чужбина и почти са се откъснали от българската традиция. Без съмнение, не е малка разликата между психологическите типове, които представят различните български области – една разлика, която много добре може да се наблюдава и в политическия ни живот, и в литературата, и в икономическите отношения – изобщо в целия ни духовен и материален бит. Вече самите имена македонец, тракиец, шоп, балканджия изразяват не само принадлежност към известно място, но и загатват за особени психически качества.

После: самият прелом в нашата политическа история – резкият преход от робски към независим живот–усилва още повече тази разнородност. Едни се каляват за обществени и политически борби преди Освобождението, новият живот ги заварва с оформени вече идеали – а други тепърва след Освобождението – при съвсем други условия и отношения. Интересно е, че някои от тези, които в ранни младини, при условията на робството, започват патриотическата си дейност, след това претърпяват една странна еволюция: от революционери се превръщат в реакционери, от борци за демократични идеали – в привърженици на една съвсем реакционна политика. От предишния им идеализъм не остава никаква следа. Такъв е случаят например със Стамболова, близкия приятел на Ботьова.

Като говорим за разнородния състав на нашата интелигенция и за отсъствието на общи задачи и цели в нейната среда, не трябва да забравяме и друг един важен факт: повечето от тези, които я съставят, са получили образование в различни страни и училища. И разбира се, до известна степен от тези чуждестранни школи се обуславят големите различия в домогванията на лицата, в техните методи за работа, дори в техните отношения към народа и обществото. Съвсем друго би било, ако нашите младежи бяха възпитаници на една домашна школа, както това бива в страни, които са създали една значителна национална, самобитна култура. Само в такива страни може да се говори за единство на образователните цели, за единство в духовния живот и за една обща посока на колективната енергия на интелигенцията. У нас е съвсем друго: едни от нашите младежи добиват образование във Франция, други в Германия, трети в Русия. И не само в тия страни. А каква грамадна разлика има между френските и германски или между руските и френски училища, това знае всеки, който е имал случай, макар и повърхностно, да наблюдава едните и другите. То са разлики не само на методи и схващания, но и на мироглед.

От представителите на българската интелигенция днес сравнително по-дълбоко са засегнати от европейската мисъл само тия, които са прекарали една по-сериозна школа в чужбина. Влиянията са най-разнообразни – а според тях и неоформените още напълно, отделни типични групи в нейната среда. Разликите помежду им са доста значителни, можем да ги наблюдаваме във всички области на нашия духовен живот. Напр. в областта на науката и литературата: тия, които имат за образец руската наука и литература, проявяват особена склонност към публицистичен стил, към разглеждане на въпроси от морален и обществен характер, към полемизиране. Немските възпитаници имат склонност към системата, методата – в крайните си форми тази склонност се изразява в нещо твърде сухо, отвлечено и педантично. За развитието на нашата наука най-много са допринесли всъщност немските възпитаници – със своите добросъвестни изучвания и със своя методичен труд. Френските възпитаници обичат да засягат множество въпроси и понякога с грация се стараят да прикрият своята повърхностност. Имат голяма слабост към фразата, към ефектните цитати, към големите имена и чуждите думи. Слабостите на стила им се изразяват във фразеология. Различията се долавят дори в държането, във външните отношения. Руските възпитаници – по-прости в обноските си, по-небрежни към външността, – характерна е за тях оная прямота, която лесно минава в неочаквана и нежелана интимност и безцеремонност. За тях това е признак на демократичност. А немският възпитаник като че ли винаги има пред себе си един пример, един идеален образец – и на него се старае да подчини и постъпките си, и работата си, и мисълта си дори. Има нещо от външността на един благообразен Schulmeisterмного сериозен; поставете само въпрос, и той веднага ще се разгледа от една страна; след малко неговата съобразителност ще разкрие друга страна – и като отделен параграф в мислите му ще последва едно ново разглеждане; пауза – ново досещане – нов параграф. И така може да продължи безкрай. Главното е да се изчерпи въпросът, да се теглят всички възможни заключения, да се направят всички съображения. Докато те обземе безкрайна досада. Покрай многото положителни качества на немските възпитаници като отрицателна черта, като крайност, може да се отбележи не само педантизмът и прекалената абстракция, но твърде често и тяхната тежка мисъл – една мисъл, която наистина е съдържателна, но е затворена във форма, мъчна за преодоляване. Тук бихме могли да изтъкнем едно положително качество на френската школа, която държи твърде много на лекото, увлекателното, занимателното изложение – и дава множество образци от областта на френската литература и наука за синтетични, завършени характеристики – живи, конкретни, а не отвлечени, прекалено аналитични, каквито са немските характеристики. Френският възпитаник се отличава с една по-подвижна мисъл, с лекота, която може да мине в лекомислие – вниманието му е твърде често погълнато от външния живот, от неговите видове и дори от неговите пози. Да го наречем елегантен, е прекалено – тая черта не е присъща на българина; но той иска непременно да бъде елегантен и доволен е, ако това му усърдие бъде забелязано.

Разликите в школите обуславят до известна степен и разликите в специалностите, а също така и в заслугите за развитието на нашия духовен живот. Казах, че за разработването на нашата наука най-голямо значение имат тия, които са школували в Германия.

Френските възпитаници са се проявили досега в областта на политиката и обществения живот, както и руските – само че първите си остават политици в по-ограничен смисъл, докато за вторите особена важност има моралната страна на политическите отношения, а особено: политическата догма. Една съмнителна заслуга на руските възпитаници е, че се интересуват и от въпросите на възпитанието и реформирането на училището – между тях срещаме учители, които през 80-те и 90-те години оказаха твърде силно влияние върху нашата школска младеж и върху системата на българското образование.

Разнородността в състава на българската интелигенция се увеличава още и от това, че покрай тия възпитаници на различни школи срещаме и доморасли самоуци – особено през първите две десетилетия на свободния ни живот – самоуци, които с една странна смелост работят в областта на българската наука – занимават се с история, етнография, езикознание – и навред се проявяват като дилетанти – пристъпват към разрешаване на най-трудни научни въпроси с всичката наивност и неподготвеност на дилетанта. Най-противните форми на този дилетантизъм: хора, незапознати с никоя култура, дори с никой език – пишат нахално за всичко – могат да правят преценки на чужди поети, от които почти нищо не са чели, на философски учения... кражби – претенции на културност. Може би това е най-изроденото, до което е стигнала нашата интелигенция. Когато говорим за интелигенция, по-добре е да не мислим... – падения, безхарактерност... особено през войните и след тях.

Като се характеризира интелигенцията, не трябва да се забравя още едно обстоятелство – в слабата културност на нашето общество, в слабите образователни стремежи на българската среда, интелигенцията среща една голяма пречка за своето съществувание и развитие. Средата със своята некултурност е по-силна от образованата интелигенция, влияе върху нея и смъква до своя уровен една голяма част от нея. Тия, които не се отличават с по-силна воля за творчество, у които умствените интереси не са твърде значителни, скоро се изравняват със средата, водят едно безволно съществувание, забравят някогашните си младежки планове, способностите им, ако са ги имали, заглъхват постепенно. Най-пагубно влияе в тази посока нашата провинция. Печалното е, че и до ден-днешен ние имаме само един-единствен център на духовен живот – София, – за толкоз години не съумяхме да създадем и друг, макар по-малък, център на духовен живот. Тъй че днес за днес остават да ръководят духовното развитие само по-силните, по-устойчивите характери, тия, които винаги имат съзнание за това, което са и което трябва да бъдат, и се отнасят критично към българската действителност – отнасят се при това не с пасивна, а с активна критика.

Също такова разнообразие в духовните интереси: „За мнозина литературата и науката са нещо като разкош, лукс, защото след свършване на своето образование те четат малко – само вестници и необходими за службата ръководства, и скоро загубват връзката с напредъка в света. В София човек може да разпознае един ред слоеве, които се започват с възпитаниците на французките училища при Луи-Филипа и руски при императора Николая и които са замръзнали на същата точка, при която са напуснали университета. Срещал съм също и хора, от които слоят на образованието пък е отпадал като някое лошо лустро; същевременно зачудвали са ме други, които, без някога да са излизали из България, прилежно чели – с любознателните си въпроси върху тънки подробности на различни науки. Това сега се изменя чрез растящото влияние на младата литература, която прави несъмнен напредък, и чрез бързо нарастващето множество на по-млади, по-образовани мъже“ (Иречек. Кн. Б. I. 347–348).

Може да се каже, че българската интелигенция все още няма една определена физиономия и не представя една завършена картина – все още се характеризира с един незавършен процес на образуване. При това, както отбелязва Иречек, „нейното количество мъчно може да се определи, понеже то бързо расте и се губи надолу в народните слоеве без рязка межда“ (Кн. Б. I. 345).

За да разберем по-добре еволюцията на българската интелигенция, ще трябва да отбележим, че в идейно отношение тя се намира в известна зависимост от епохата преди Освобождението. Всъщност, ако се вгледаме по-внимателно в обществените отношения, ще видим, че на тъмните, на консервативните и реакционни сили у нас се противопоставят всъщност две течения. Едното бихме нарекли либерално, демократично. Отначало негови изразители се явяват Славейков, Петко Каравелов и всички онези, които ратуват за едно демократично устройство на българската държава. Другото течение също се придържа о либерални принципи, само че те са изразени в една по-крайна форма – привържениците на това второ течение се ръководят от радикални политически идеи, борят се за съществени реформи от обществен и социален характер – за преобразования, които да засягат не само политическите, но и социалните отношения на живота.

Както демократичното, така и това друго течение, което се застъпва за коренни реформи, води началото си от времето на националните борби. Негови предвестници и първи изразители са Любен Каравелов и Ботьов. То продължава своето развитие след Освобождението. Може да се каже, че това радикално течение възниква главно под руско влияние – под влиянието на руските публицисти: Херцен, Писарев, Чернишевски, Добролюбов и др., обуславя се от обществените и идейни движения в Русия през 60-те и 70-те години. Това е епохата на руските увлечения от позитивизма, от трезвения реализъм и тъй наречената „нова наука“. На подобно увлечение се поддава една значителна част от нашата младеж през 70-те, 80-те и 90-те години. Научните, философски и специално литературни интереси на радикалното течение у нас през него време се характеризират със склонност към рационалистични схващания, към положителни знания – то признава правото на здравия разум. Това е богът, на който се кланя Ботьов – бог на разума, защитник на робите. Ботьов е вярвал, че след една социална революция народите ще се съединят и ще празнуват деня на този бог. От литературата се изисква да бъде преди всичко тенденциозна, да служи на обществения живот, да отразява прогресивни идеи; писателят е длъжен да изобразява реално живота, действителността – но като излиза от една предвзета идея, като се превръща в проповедник, агитатор и публицист. Привържениците на новата наука считат за свои учители създателите на позитивизма, увличат се от немската материалистична философия, от всички науки най-високо поставят естествените и социалните. За тях най-големи авторитети са Конт, Спенсер, Тома, Бокл, Мил; немските материалисти: Feuerbach, Büchner, Vogt, Moleschot; за последна дума в областта на естествената история считат учението на Дарвина за произхода на видовете и половия подбор. Вполитическата си и обществена дейност привържениците на това радикално течение засягат преди всичко материалния бит на народа, въпросите на народното благосъстояние, преустройството на държавното управление. При това те се борят за съществени преобразования на обществените отношения, за демократизация на обществото, за пълна политическа свобода, за освобождение на човешката личност – не само на мъжа, но и на жената, – от тяхната среда излизат първите проповедници на определени феминистични идеи у нас. Характерно е и това още за тях, че в революцията те виждат едно важно средство за прокарване на социални и политически реформи. Освен това мечтаят за съюз на свободните балкански народи.

Казах, че първи изразители на тия нови схващания се явяват у нас Каравелов и Ботьов. В края на 60-те години Каравелов ги пресажда в Сърбия и след него в същата посока работи неговият сръбски приятел Св. Маркович. В началото на 70-те години нашият революционер изразява своите реформаторски идеи и на български – в редица статии, които помества във вестниците си „Свобода“ и „Независимост“ и в списанието „Знание“. В по-крайна форма, вече с известна революционно-социалистическа окраска, тия идеи се явяват изразени в стихотворенията и статиите на Ботьова, който проповядва социална революция, не признава друг Бог освен разума и друга борба освен борбата за социално и политическо освобождение на поробените. Каравелов и Ботьов стават учители за поколението на своето време и за онова поколение, което дохожда след Освобождението. Само че привържениците на Каравелова и Ботьова отиват по-нататък в разработването на новите реформаторски идеи – обогатяват ги с ново съдържание, – разбира се, пак в зависимост от руски влияния.

Ако се вгледаме по-внимателно в еволюцията на нашата интелигенция, привърженица на радикални идеи, в развитието на нейните обществени идеи, ще отличим няколко фази.

През 80-те години и първата половина на 90-те години българската младеж се намира под влияние на руското народничество – на руските обществени идеи от 70-те години. С какво се характеризира това народничество? Вниманието на интелигенцията е насочено към масата, към средата, към обществото – на обществото се гледа като на главен фактор на развитие. Привържениците на народничеството считат за свой дълг да служат на селската маса, на същинския народ (оттук името „народничество“), съзнават своя дълг към народа, искат да го просветят, да му разкрият идеите на своето ново учение. Девизът на руските народници е „В народ!“ – да идем сред народа! Те са представени в множество произведения на руската литература – между другото и в някои романи на Тургенева („Новь“).

Върху почвата на това народничество се развива по-нататък както в Русия, така и у нас тъй нареченият „утопичен социализъм“ – утопичен в смисъл, че не може да има практическо приложение, че неговите идеи не могат да бъдат осъществени. Негови представители са Сен-Симон, Фурие и Робърт Оуен. Това са създатели на нова вяра, нова религия; те говорят за ново християнство и ново евангелие. В съчиненията си утопистите изтъкват, че е необходимо да се разпределят по един справедлив начин продуктите на труда, посочват как трябва да се организира обществото и индустрията, производството – как ще изглежда бъдещето общество, ако се осъществят техните идеали.

Отначало социалистическите увлечения в Русия, както и у нас, носят народническа окраска. Едно смесване на народнически със социалистически схващания срещаме напр. в съчиненията на Херцена, Огарева, Лаврова, отчасти у Добролюбова и Чернишевски – това са все учители на нашата интелигенция. Техният социализъм всъщност носи не пролетарски, а земледелски характер. Те вярват, че Русия може да мине без капиталистическата стадия на развитие – убедени са, че капитализмът може да донесе само вреда и изтощение на народа и земята и поради това по всякакъв начин трябва да се направи невъзможен в Русия – според тях всички обществени и социални реформи трябва да бъдат съобразени с местните условия в една страна, с народния бит, с особения характер на народното стопанство. А като сила, която ще осъществи реформите, те считат народната маса и интелигенцията – а не пролетариата в тесен смисъл. Херцен пише: „Человек будущего в России – мужик, точно также, как во Франций работник.“ Ето защо повлияните до известна степен от социализма народници искат да просветят масата – да й възложат задачи, които социалистическото учение възлага всъщност върху работничеството, върху пролетариата. Понеже в Русия е нямало още пролетариат, както го е нямало и в България, понеже западноевропейският социализъм се е зародил при съвсем други икономически условия, те са искали да приспособят идеите на този социализъм към руските и български условия – към условията на една земледелска, а не индустриална страна – като са мечтаели за социалистически строй, осъществен чрез народа. Този народ именно е трябвало да бъде просветен от прогресивната интелигенция, за да може с пълно съзнание да участвува в едно обществено преустройство – да се бори за създаване на едно ново общество, в което ще бъдат премахнати съсловните противоречия и собствеността ще бъде справедливо разпределена между отделните негови членове.

По-нататък, към средата на 80-те години, у нас почват да проникват идеите на същинския, на научния социализъм – тъй както са изразени те в съчиненията на Маркса и Енгелса, главно в Марксовия „Капитал“. Марксизмът всъщност измества народничеството, утопичния социализъм и означава една нова фаза в развитието на интелигенцията. Първенствуваща роля в общественото преустройство марксизмът приписва на пролетариата – на онова съсловие, което възниква в епохата на капитализма в предимно индустриални страни. Самият капитализъм се счита за нещо неизбежно, за една историческа необходимост в процеса на икономическото развитие; едни страни са дошли вече до него, а други ще го преживеят по-късно. Научният социализъм се опитва да установи законите на икономическата еволюция, да изтъкне икономическите противоречия между две съсловия – едното, което произвежда и живее в лишения, пролетариатът, и другото, което се ползува наготово от материалните блага, буржоазията – съсловието, което експлоатира работничеството. Привържениците на този социализъм в агитационната си дейност внушават на пролетариата класово съзнание, за да го подготвят за борба с имотното съсловие. Тъй че докато по-рано се проповядва култ на масата, на народа, на селянина – при народничеството, – сега излиза на пръв план пролетариатът, изтъква се неговата особена мисия: да унищожи днешния капиталистически строй, да премахне неравенството и да създаде бъдещото общество – същевременно да създаде един нов морал, нова мисъл и ново изкуство.

Под името социалисти у нас се обединяват отначало хора от различни среди и съсловия, с най-разнообразни възгледи и политически влечения. Преди всичко социализмът е бил в противоречие със земледелческия характер на нашата страна; у нас не е имало развита индустрия, не е имало фабричен пролетариат, за да намери учението му практическо оправдание. Ето защо неговите последователи излизат главно от средата на интелигенцията, на учителството и чиновничеството – дори от средата на имотното съсловие, на тъй наречената буржоазия, в лицето на която социализмът е трябвало да вижда свой смъртен враг. Като модно учение той е привличал множество идеалистично настроени младежи, които малко са се интересували от неговата теоретична същност, от неговото икономическо учение и от философските му предпоставки. Примамвало ги е само едно – борческият, революционен характер на социализма, борбата с буржоазията, с тираните, с всички онези тъмни обществени сили, които спират прогреса и се противопоставят на либерализма и новите преобразования. Тъй че социалистическите увлечения отначало у нас носят повече романтичен и идеалистичен, отколкото теоретичен и идеен характер. Със своята проповед за освобождение, за унищожение на днешния ред и днешното робство, за създаване на нов ред и ново общество, дето всички ще бъдат равни, дето няма да има господари и роби, социализмът е подхранвал борческите устреми и идеализма на нашата младеж. Характерно е, че числото на неговите последователи се увеличава през режима на Стамболова, когато най-силно се е чувствувал у нас политически гнет, когато са се вършили най-големи неправди от страна на властта. Тогаз именно идеализмът на социалистическата младеж придобива по-активен характер. С една необикновена смелост тя излиза срещу произволите на властта, срещу политическите тирани – за нея не съществува въпрос за пролетариат и буржоазия, – всъщност в нашата обществена действителност тя е подчертавала противоречия не толкоз от икономически, колкото от чисто политически характер.

На социалистическото увлечение – и то през 90-те години, когато не се прави строга разлика между социализъм и народничество – се поддават почти всички по-млади наши писатели. А по-старите, възпитани в духа на възраждането, се отнасят неприязнено към новото учение, гледат накриво младите, които ходят с дълги коси, с вдигнати яки, червени вратовръзки, проповядват равенство и категорично заявяват, че няма Бог. Старите не са били в състояние да доловят нещо положително в социалистическите увлечения на младежта, не са забелязвали, че тъкмо в тия увлечения се е разраствал и закрепвал нейният идеализъм. Новото поколение е представяло за тях нещо карикатурно: така го изобразява Вазов още в „Под игото“, в лицето на Кандова, отпосле в „Нова земя“, в лицето на Борис Шамуров. В сатирите си Михайловски иронизира над последователите на новото учение, осъжда ги като безотечественици и безбожници. А младите считат Вазова и Михайловски за буржоазни писатели и се вдъхновяват за поетическо творчество от страданията на въображаемия български пролетариат, възпяват при това българския селянин, чийто живот съвсем не са познавали и чиято душа им е била изцяло чужда.

От 90-те години у нас се разраства обширна социалистическа литература – излизат множество брошури, които засягат от социалистическо гледище различни обществени и социални въпроси; редактират се социалистически вестници и списания, издават се отделни сбирки от стихотворения и разкази, надъхани със социалистическа тенденция. Но в тия разкази и стихотворения, в цялата тази литература, която претендира да бъде художествена, все още не се прави разлика между народничество и социализъм. Обикновено тук се изобразяват страданията не на пролетариата, а на селската маса. Нашите белетристи, по примера на руските писатели народници, изобразяват селския живот, с увлечение идеализират селянина, често преувеличават неговите страдания и неговите морални качества. В някои случаи нашият селянин е изобразен точно като руския крепостник. Шчедрин, Тургенев („Записки охотника“), Успенски. Мнозина от нашите писатели през 90-те години черпят сюжети за произведенията си от селския живот – възпроизвеждат мъката на българския селянин. Това ние виждаме в разказите и повестите на Влайкова, на Церковски (Ц. Бакалов), в първите литературни произведения на А. Страшимиров, в първите разкази на Петко Тодоров („Пенко“). Покрай това писателите през същото време пишат разкази, в които изобразяват тогавашната българска интелигенция, нейния идеализъм, нейните борби и страдания, преследванията, на които е била изложена от страна на консервативното общество. Представени са смели агитатори на социалистическото учение, идеалните образи на български учители и учителки, окичени с всевъзможни добродетели – напр. в разказите на Ив. Кирилов, Петко Тодоров, Ив. Андрейчин и на редица други разказвачи, които печатат произведенията си в списания и вестници или пък ги издават в отделни сбирки – множество от тези сбирки днес са съвсем забравени, никой не ги чете, фигурират само в книгописа на А. Теодорова. Обикновено това са изображения, издържани в най-сантиментален стил – авторът въздиша над участта на някой селски учител, който страда, като гледа невежеството и бедността на народа; идеалният български младеж в тия сантиментални разкази живее сред една сурова действителност, наслаждава се от звуците на някоя китара и накрай авторът го заставя да умре от туберкулоза – за да излезе всичко по-трогателно. Разбира се, нашата действителност не е била точно такава, каквато е представена в тия тенденциозни произведения – по тях ние не можем днес да съдим за българския селянин, нито пък ще намерим в тях едно художествено реалистично изображение на българската младеж. И в произведенията, в които се изобразява селската маса, и в другите, които представят българската интелигенция, ние срещаме все един и същ сантиментализъм на народническа основа – това е сантиментализмът на едно малокултурно общество. Характерно е и това още, че във всички тия разкази, с които се пълнят тогавашните списания, не се прави разлика между селска маса и градски пролетариат.

Същата обърканост на понятия и естетически схващания, същия фалш и същата тенденциозност виждаме и в лириката – напр. В първите поетически опити на К. Христов и Яворов, гдето се възпява един фиктивен социален роб, дето авторите рисуват нашия селянин, като излизат не от наблюдения, а от своето въображение и сантиментално чувство.

Може да се каже, че влиянието на народничеството и социализма има повече значение за количеството, отколкото за качеството на българската литература. Количествено тя се увеличава – мнозина млади писатели неуморно пишат разкази и стихотворения уж из живота на народа, на пролетариата и интелигенцията, но цялата тази литература е тенденциозна, често грубо тенденциозна, отначало докрай, откъм художествена страна тя е извънредно слаба, не издържа критика – в нея изобилствуват фалшиви, неестествени положения – главно поради това, че самите писатели са били лишени от литературен талант или пък са писали произведенията си като юноши – при това съвсем не са познавали народния живот, не са излизали от наблюдения, а както казах, тяхното творчество е плод на наивност и сантиментално чувство.

Това се отнася до първите произведения на Петко Тодоров, К. Христов, Яворов, Влайков, Страшимиров и др., които произведения днес са съвсем забравени.

От началото на новия век в средата на българската интелигенция започва да си пробива път едно ново идейно течение – индивидуализмът, който увлича по-даровитите писатели измежду младите, дори и тия, които преди това се бяха поддали на социалистическо и народническо влияние. Индивидуализмът, култът на силната личност се явява като реакция срещу култа на масата, отчасти като реакция срещу социализма. Индивидуализмът е враг на доктринерството, на филистерския морал, на всичко онова, което ограничава свободата на творческата сила и воля. В тълпата, изобщо в масата, той вижда само материал, върху който се издигат аристократите на духа, висшите представители на един народ. Като типичен изразител на идеите на индивидуализма се счита Ницше, най-големият враг на пролетариата и социализма, на християнския морал, морала на робите, който е убивал човешката личност и нейната жизнерадост. Според учението на индивидуализма, който в някои отношения напомня увлеченията на предишните романтици, човек трябва да се освободи от всички условности, трябва да намери себе си, да открие своята воля и да й остане верен докрай. В крайната си форма индивидуализмът твърди, че вън от своята личност и воля човек не трябва да признава друга воля и друг морал. В западноевропейската литература тия идеи намират израз в някои от творенията на Ибсена („Бранд“), Хауптман („Потъналата камбана“), Стриндберг, Хамсун и др. – в руската литература в карикатурна форма тия идеи са изразени в произведенията на Горки и Л. Андреев. Не може да се откаже, че влиянието на индивидуализма върху художествената литература е твърде силно – до известна степен и благотворно. То освобождава изкуството от догмите, от грубата тенденциозност – не го превръща в публицистична проповед и досадна поука. Индивидуализмът учи писателите да бъдат изразители преди всичко на себе си, на своя творчески дух, на онези идеи и чувствувания, които са неразривно свързани с техния характер, с тяхната личност. Особено благотворно е влиянието на индивидуализма върху писателите с по-значителен талант и по-силна воля – писатели, чийто индивидуалитет се чувствува еднакво силно и в техните нравствени идеи, в техния мироглед, и в тяхното творчество. Най-силно се поддават на това влияние в нашата литература Пенчо Славейков и Яворов – първият към края на 90-те години, след като отива в Германия, а вторият в началото на новото столетие – през втория период на литературната си дейност. Освен тях можем да споменем и Петка Тодоров, който постепенно изоставя народническите и социалистически мотиви и се опитва в някои от своите идилии и драми да разрешава проблеми от индивидуален характер. Същото виждаме у К. Христов в неговата подражателна драма „Стълпотворение“ (Данану карик на Zarathustra), отчасти в драмата „Боян магесникът“ и в някои лирически произведения.

Както и при социализма, така и тук има множество недоразумения. Казахме, че социалистическите увлечения на нашата младеж отначало са повече от романтичен и идеалистичен характер – тя не е познавала както трябва теоретическата същност на научния социализъм, на марксизма. Същото виждаме и тук: мнозина говорят за Ницше, за неговото учение, за Zarathustra, обаче малцина го познават, малцина са го проучвали, едни го отричат безразборно, нервно, с негодувание, виждат в неговото лице един жесток разрушител на морала, един ненормален човек–други пък, съвсем заслепени, се прекланят пред неговия авторитет, с една рабска преданост ценят всяка негова мисъл – но твърде често и едните, и другите, и противниците, и поклонниците са много далеч от неговото учение; неговите идеи и за едните, и за другите в повечето случаи са съвсем непознати и чужди. Както с Маркса, така и с Ницше у нас се запознават обикновено по брошури, и то полемични брошури, където има всичко, само липсва научна обективност и добросъвестност. Разбира се, това не е само у нас, но и в други страни – в средата на славянската интелигенция, която винаги силно чувствува и страстно се увлича – до заслепяване, и в своите увлечения, които обикновено траят доста дълго време, тя губи способност да се отнася критично към нещата, да преценява обективно идеите. При това нейните увлечения от една идея или от едно модно течение продължават и след като тая идея и това течение в западноевропейските страни, дето са възникнали, преминат, забравят се и се превърнат в един обикновен исторически факт – след като ги сменят нови идейни течения. Обикновено у нас, както и в Русия, духовният живот върви винаги с голямо закъснение – с едно закъснение от 20 до 30 години...

Не ще бъде преувеличено, ако кажем, че увлечението и чувството в духовния живот на нашата интелигенция играят по-голяма роля, отколкото спокойното и критично вникване в една чужда философска мисъл. Едно пълно и всестранно разбиране на Ницше ние не забелязваме дори у Пенча Славейков, макар той да се е намирал под неговото мощно влияние до края на живота си. Славейков се е увличал само от отделни негови идеи, от отделни качества на неговата личност – поддава се на неговото въздействие, без да излиза от едно основно проучване на неговата философия, от едно впечатление, което да обгръща изцяло всички страни, всички особености на Ницшевата мисъл и индивидуалност. При това Славейков се е спирал по-внимателно и по-дълго само на Zarthustra – а не и над другите съчинения на Ницше, които също така са важни, за да се разбере изцяло неговото учение за свръхчовека и да се уяснят неговите отношения към изкуство, религия и морал.

Това са то главните точки, които означават пътя на българската интелигенция – които набелязват посоката на нейното идейно развитие от 70-те години, от времето на Каравелова и Ботьова до днес. Отначало я виждаме да се увлича от идеите на рационализма и позитивизма, от руското народничество, от утопичния социализъм, да смесва народнически и социалистически схващания; след това провъзгласява за свой учител Маркса и счита за свещена догма учението на марксизма и най-сетне като реакция на тия социалистически увлечения започват да се оформяват сред нашата интелигенция идеите на индивидуализма. Всички тия идейни течения, както видяхме, оставят известна следа в литературата, отразяват се в нейното съдържание и определят посоката на нейното развитие. Ние без друго трябва да си дадем сметка за тях, да си ги уясним, ако искаме да разберем еволюцията на мотивите в нашата литература, развитието на нейното идейно съдържание, а преди всичко да разберем връзките между литературата и обществените движения – между книгата и живота.
Боян Пенев
Боян Пенев (1882–1927) е един от най-изтъкнатите български литературни историци и критици от първите десетилетия на ХХ век.
Други статии от този автор
Посетители: 125

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    За „жестокост“ не става... преди 8 часа
  • Гост писа Още
    Последно това не... преди 8 часа
  • Гост писа Още
    Какво е било това... преди 8 часа
  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 14 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 15 часа
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 18 часа
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 1 ден
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 1 ден
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 1 ден
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 2 дни
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 2 дни