За тая цел ний ще приведем тук най-напред изцяло думите, изказани от автора на статията, като поясним, че „резултатите“, за които е дума в самото начало на цитата, се отнасят до съпоставлението, направено от автора, между грамотността на България и грамотността на съседните ней балкански държави, съпоставление, което показва, че ний стоим в това отношение много по-високо не само от Сърбия и Гърция, но и от Румъния.
Но както и да ценим получените досега резултати, не трябва да забравяме, че те са добити при крайно неблагоприятни обществено-политическиусловия; че българското общество е действало, поне досега, крайно слабо и честраната дължи своите успехи в школното дело всецяло и изключително наофициалната деятелност на правителството. Българското просвещение, наченато по личната инициатива на неколцина патриоти-революционери и в първо време горещо подпомогнато от самото население, скоропреживя тоя период на възбудено и като че ли общонародно движение. ЩомБългария се освободи и заживя независим държавен живот, положението наработите изведнъж се промени. Всичката тогавашна българска интелигенция,всички колко-годе просветени и съзнателни участници в освободителнатаборба бидоха почти всецяло погълнати от правителствената машина. И тъйкато извън импровизираното чиновничество в страната почти не оставашеникаква друга интелигенция, то е естествено, че всички грижи за просветатана народа, за служене на тоя народ и неговото културно развитие, грижи,които в по-силна или в по-слаба степен одушевяват образованото обществона всяка страна, се оказаха изключително достояние на правителственитеучреждения. С време в страната се образуванова интелигенция, но благодарение на особените обществено-политически условия, които придружаваха нейното нарастване и развитие, тя и досега носи печат на своето изкуствено –чиновнишко –произхождение и не представлява колко-годе самостоятелен обществен слой. Тя или пряко образува част от бюрокрацията на българската държава и се губи в нея, или се върти около нея като около своя ос, тегне към нея като към единствен извор на живот и творческа енергия. Властта й, следователно, самозащитата на съществующата власт, от една страна; борбата за власт и, следователно, безогледната и ожесточена опозиция против всяко фактическо правителство с цел да се заеме мястото му, от друга –ето в какво се състои всичката обществена деятелност на местната интелигенция, лишена от всякакви обществени идеали и културни стремления, интересуваща се само от политиканство, заета изключително или с партизанство, или с формално изпълнение на своите служебни длъжности. Резултатът е една крайно еднообразна –и не по-малко печална– картина: в страната съществуват „в наличност“ всички формални условия за най-широка обществена самодеятелност, но с тях никой не се ползва, макар всеки да има подръка неначенато кътче жива, неотлагаема културна работа. Тая страна има интелигенция, която едвам е успяла да се отдели от народната маса, но тая интелигенция не се грижи за тая маса нито колкото за „ланския сняг“. Тя има учаща се младеж, която крайно се нуждае от просветно ръководителство, и, от друга страна, многоброен щат учители, професори, литератори, които притежават всичкия нужен за такова ръководителство опит и знание; но всеки от тези два лагера си живее свой собствен живот; между тях няма никаква вътрешна връзка, никакво общение и взаимен интерес. Тук даже в столицата никога не се четат публични лекции, не се устройват самообразователни събрания, не се правят ни най-малки опитвания за пресаждение на тъй широко разпространеното сега в цяла Западна Европа движение за популяризиране на университетското образование.[1]
* * *
В тая характеристика приковават вниманието ни две главни точки. В нея се изтъква, на първо място, безидейността на оная българска интелигенция, която наследи самоотвержената и революционна –„доосвободителна“–интелигенция. На второ място, там са изтъкнати антисоциалните качества на всичко, що е интелигентно у нас, неговият краен индивидуализъм, неговата затвореност в „особен“–тясно субективен –мир от чувства и интереси, затвореност, която не позволява никому да излезе из себе си, да възприеме чужди интереси и влияния и сам от своя страна да ги внуши и по тоя начин да създаде мощни и жизнеспособни движения.
Резултатът и на трите тези факта е, в частния случай –в народното просвещение, –този, че само държавата и нейните прямо или косвено подчинени ней агенти се явяват като единствени разсадници на наука и грамотност и че грижата за интелектуално повдигане на народа се намира само в ръцете на хора, които са направили от него средство за прехрана и които, колкото и да ги мислим благородни и добросъвестни, са длъжни да се съобразяват с личната воля и частните –партийни, сир. материални –интереси на ония лица, които разполагат с тяхната съдба. Че тая оценка на централната власт –груба и невежествена, като всяка власт, която изхожда от грубата сила и се обляга на нея –е обидна за човешкото достойнство на ония, до които се касае; че е крайно гибелна за едно здраво и прогресивно развитие на народа; че дава един противен, чисто полицейски изглед изобщо на народния живот и като го отбива от естествения път на неговото развитие, го тласка в кривини, из които други народи са се избавили едвам подир вековно тление и с реки кърви, всичко това са истини, много добре познати на нашите читатели както от съжденията, изказвани не един път в обществено-политическия отдел на туй списание, така и от неговите собствени наблюдения върху нашия живот. Ний няма обаче в тоя случай да се спираме върху това, а ще се постараем да осветлим с няколко думи двете указани по-горе характерни черти на нашата интелигенция, нейната безидейност и антисоциалност.
Безидейността на нашата интелигенция е била отбелязана и бичувана и от наши писатели и публицисти. Несъмнено бичуването в подобни случаи е най-безполезната работа на света. Единственото средство за борба е да се разкрият и уяснят причините на самото явление. В това отношение, за жалост, нищо не е било направено. Нека прочее нашите бележки се вземат за това, което са –един прост подтик към изучение на тия причини.
След реализирането на великата освободителна идея, която бе раздвижила и разбудила всичко способно за живот в България, настъпи една колкото естествена, толкова и неизбежна реакция. Великите и самоотвержени борци се намериха като по едно чудо, спасени не само от грозното иго, но и от ония опасности, които костваха живота на толкова хиляди, и пред съблазните на едно „благодарно“ отечество, което възнаграждаваше и отрупваше с блага всекиго, който попросваше. Никаква опасност вече не сдушаваше сърцата и не убиваше анималните инстинкти, никаква велика мисъл не възвишаваше душите. Патриотическият ентусиазъм отлетя и се замени с трезвото и „разумното“ вардение на „доброто име“, на спечелената почет, на грубия интерес.В живота на народа настъпваше епоха, много сходна с оная епоха, оная криза, която преживява всеки индивидуум, когато бляновете му станат действителност или изгубят някогашното очарование; когато той се намери посред вълните на живота, лишен от крилата, които са го донесли дотука, и от оная сила на характера, от оня идеализъм, който би могъл да му замени леките крила... Нови всенародни идеали, които да поддържат стария ентусиазъм и да запазят духовете от пълно потъвание в дребнавостите на времето, не се явиха отнийде. В пиянството от спечелената вече свобода биде забравена за известно време даже светата идея за една целокупна България, току-що постигната с един трактат и с един втори трактат повторно и безвъзвратно загубена. За културни идеали в по-високия смисъл на думата втовапоколение нямаше никаква почва. Грамадното негово болшинство се състоеше от хора почти безкнижни, хора на занаята и на мускулната работа. А и на малкото книжни тая почва липсваше. Те бяха прекарали младините си не в книгите, а в действия, в практическа деятелност. Но и ако да не бе способно да създаде нови идеали, това поколение съумя дълго време да запази в своята памет светостта на старите и въпреки всичките партизански кипежи, въпреки всичките държавни лутания и неразбранщини то не само не извърши никаква измяна спрямо народните интереси, но и съумя да бъде храбро и решително в минути, когато мислеше отечеството в опасност. Достатъчно е да споменем онова общо движение, което бе обхванало средния, а донейде и по-долния слой от населението във време на Пълномощията –това бледно копие на днешното управление в България. Достатъчно е да си спомним мощното всенародно одушевление, което посрещна и извоюва Съединението, подготвено и провъзгласено без негово знание и участие от неколцина политикани, любители на политически авантюри. Днес вече е почти невъзможно с тъй слаби– па и с много по-силни– причини да се достигне подобно възбуждение, подобен ентусиазъм между масата от това същото поколение. То е вече мъртво не защото е изчезнало, не защото е старо, а защото част от него е изгубила всяка вяра, а част е продала душата си на дявола. Епохата на терора, главни герои на която бяха по една коварна игра на историята именно някогашни дейци във велики и безкористни народни движения –Захари Стоянов, Стефан Стамболов и др., – уби това поколение или го потопи в тинята на низките инстинкти, които взеха връх в тия борби въпреки всичките крясъци за тяхната мнима патриотичност и народоспасителност. Бруталността на средствата, с които си служеше властта спрямо непослушните, напомняше ужасите на едвам забравеното тегло и пропъди най-малко за десет години от участие в обществения живот всички ония, които не правят професия от политиката, нито са в оная възраст, която няма товар на плещите си –товар от години, от грижи и от опитност.
Но колкото и голямо място да имат като автори на тоя терор хората от старото поколение, не по-малка роля игра в него едно ново поколение. Израсло бе вече ново поколение, без никакво славно минало, но с толкова по-голяма жажда за славно бъдеще –за кариера, за блясък, за богатства. Хранено в своето грамадно болшинство от зрелището, което представляваше бурният, но безидеен обществен живот на младото княжество, това поколение бе набрало „на лету“ външните белези на знатност и образованост. Лишено от всяка по-дълбока култура на ума и на сърцето и от всяка вътрешна потреба за такава култура, както и от ония не особено мощни чувства на хуманност, които оставя общото тегло, но наследило голяма и изтънчена сервилност, това поколение се е хвърляло в борбата с безразсъдството на младостта, и то в ония нейни редове, които най-скоро водят към въжделените негови цели. Това ламтение за облаги си остана типично за нашата интелигенция, само претърпя ония необходими видоизменения, които му се налагаха от събитията на последните години и въобще от особената природа но българското управление. Тая природа, която крайно съобразителната интелигентна тълпа като да бе забравила през времето на осемгодишния единоличен терор, несменяемостта на режимите.Очевидно тая сменяемоcmправитвърде рисковано и във всеки случай „неблагоразумно“ поне явното и активно причисляване към властващата партия. Спрямо невластвующите отношението е малко друго. Към тях обикновено прибягват ония, които в тая минута няма нищо да изгубят, но толкова по-много очакват да спечелят от бъдещето: „онеправданите“, сир. ненастанените по една или друга причина. А към от опозиционните групи ще се причисли всеки един, това зависи обикновено не от природата на убежденията, на принципите му, а от „шансовете“ на тая партия. Единствената политико-социално група, върху привържениците на която това не е приложимо, е социалистическата.
Според гореизложеното ний можем да разделим нашата българска интелигенция на две големи и неравни половини, и двете еднакво безидейни, но не и еднакво антисоциални; ако и по своему, партизанствующата, преимуществено опозиционна, половина е социална. На автора са еднакво несимпатични и двете, но той не затваря очи пред ония релативни добрини, които има последнята. В нея поне има живот, а следователно и възможности за развитие. Първата, напротив, е мъртва, лениво вегетираща маса от доволни –интелигентни –животни, които кротуват и когато са сити, и когато са гладни, които чувствуват и се радват, тържествуват и негодуват само ако една презряна и горда в своите престъпления власт заповяда това. Връзките, които все още свързват тая мъртва маса с живота на обществото, са несмелите, страхливите надежди за по-добър и по-охолен живот, за по-бързо „авансиране по службата“ при една евентуална промяна на управляващите сфери... Няма никакво съмнение, че общественото мнение не може да съществува нито при една сляпа партизанствующа, нито при една престъпно индиферентна към общонародни въпроси интелигенция, но първата поне съдържа условия за постепенно образуване на такова мнение, защото тя все развива духа на солидарност, ако и в тесни групи, солидарност, която не е трудно да се пренесе на почвата на общонародни интереси. Индиферентната интелигенция е, напротив, въплъщение на антисоциалност и трябва да се счита повредена и от най-лошите язви на партизанството...
Трудно би било да се намери у кой да е друг народ нещо по-аналогично на антисоциалността на нашата интелигенция. В народи, по-културни от нас, има съзнание за дълг спрямо обществото или спрямо една негова инкарнация, има национално чувство или посаден и развит от училището патриотизъм. У народи, по-долу стоящи от нас –ако не друго, поне шовинизъм или даже фанатизъм. У нас няма нищо. Един строг и по-дълбок наблюдател на нашия обществен живот дълго би се колебал, преди да реши дали съществува български народ.И действително онова, което ний образуваме, може да бъде един много добър конгломерат от индивидууми, едно географическо и етнографско или даже административно цяло, но народ то не е и не може да бъде, защото му липсват всички условия за това. Масата можем при това да оставим настрана –нейната психология е съвсем друга –и да се ограничим с интелигенцията. Има ли тя какво-годе съзнание за длъжност спрямо нещо общо, колективно –в своето понятие може би абстрактно, но в своето битие досущ конкретно? Проявила ли е тя досега един-единствен път такова съзнание, извършила ли е по внушение на своите собствени чувства и убеждения едно колективно, социално или интелектуално действие? Не говорим за отделни единици; не твърдим, че няма хора с най-дълбок и искрен алтруизъм; но твърдим, че и тия най-добри единици никога не са образували едно живо, органическо цяло, един индивидуум. Не говорим за ония случаи, когато ни въодушевяват най-партийни, най-лични интереси. Само един пример.
Най-елементарната форма, в която се проявяват социалните чувства на една интелигенция, са народните бедствия. Дето тия чувства не съществуват и в тая форма, там те въобще не съществуват. А дали у нас те съществуват, нека реши по съвест читателят, ако и да принадлежи на тая интелигенция. Нека за момент си спомни той само нейните –и своите –действия при най-пресните случаи: наводненията, които опустошиха страната, както и ужасите в Македония и техните злочести жертви. Не само нямаше и най-слабо проявление на състрадание, на участие, но и материалните помощи, които се събираха за тия голи и гладни клетници, бяха съвсем нищожни и начинът, по който се събираха, твърде характерен. Нужна беше моментална помощ, а пожертвуванията се събираха с недели и месеци. Но не стига туй. Намерили се даже хора, които записали пожертвувания и които чакали по цели шест месеца да ги молят с публични покани да внесат записаното. Но най-характерно е безспорно това, че тия пожертвувания почти никога не се правят по собствена инициатива, т.е. не са следствие толкова на съзнанието и чувството на гражданина, колкото на –невъзможността да не ги направи, на съревнованието...на срама... „Искат, няма що...“ Всякъде другаде последният гражданин, който може да помогне, ще се счете длъжен още 6 първия момент и сам да предложи лептата си. У нас това нито става, нито може да стане, защото нашият начин на мислене и на чувстване е: „Каквото с мене, товаи без мене. Аз ли ще помогна!“ Центърът всякога си оставаме ний –не делото, не бедствието, не чуждото, страдующото ‚аз‘.“
Но това са отрицателни злини, а положителните са такива, че не бих имал смелостта да изброя всичките. Думата ми е за презрението към законите и към човешката личност, за отсъствието на съвест и за явното хищничество спрямо общото. Във всяка държава има злосторници, има престъпници. Но да не се боях от страшната дума, бих противопоставил тая антитеза: никоя друга държава не е в основа тъй гнила –тъй развратена, тъй хищническа, тъй антисоциална. Без съмнение в империята на падишаха се вършат повече държавни престъпления и повече грабителства, но... има една разлика: ония, които ги вършат, считат това за свое право.У нас –като наченеш с най-последния и свършиш с най-първия държавен служител –престъпленията спрямо народа се вършат в пълно съзнание за тяхната престъпност... Личният интерес е върховният принцип на държавното управление. Правдата съществува, за да се презира; законите се пишат, за да се тъпчат или да се употребяват за нечестни оръдия. Върховните вожди са или стават въплъщение на нечестие и на недобросъвестност и всеки проповедник на идеали, всеки ратник за правдини се превръща сякаш по чудо в неразумна твар, щом стане активен обществен служител...
Ето картината на оная държава, която е създадена и се поддържа от българската интелигенция.Тая картина е мрачна; на мнозина тя може да се стори твърде мрачна, но тя е много близка до действителността. И при все това тая същата държавапредставлява единственият авторитет в страната. Наистина тоя авторитет не е следствие нито на моралния престиж на властта, нито на някаква английска лоялност на българските граждани към нея, нито на някакво доверие към личните качества на властителите. Напротив, всичко, що има независима и горда душа, всичко, що мисли, всичко, що вижда, що се върши, има спрямо властта у нас немного по-голямо доверие, отколкото спрямо правителството на един турски султан. Но всички тези елементи са разединени и неорганизирани, а властта има грубата сила, има и блясъка, който за тълпата значи повече и от силата. Следствието на всичко това е, че нито в един конфликт –откак България съществува и до днес –личността не е бивала победителка над държавата. И не само отделната личност, но и никоя група лица, никоя корпорация. Най-прясното доказателство за това е разгромът на Учителския съюз.[2]Нонека не мисли читателят, че фактите от тоя род имат за причина само бруталната и насилническа намеса на управляющите. Не те действат в пълно съгласие с идеите на обществото. Грамадната част от това общество е в негова полза. Ний имаме наистина институтите на най-напредничавите държави на XIX в., но нашите идеи за държавата са от XV и XVI век. Освен ония, които имат малко-много революционни идеи, кой друг мисли, че властта на държавата спрямо индивидуума има тесни граници; че гражданинът има право на всеки произвол на властта да противопостави организирана колективна самозащита? Това е едната причина; втората е тази, че в тая държава от разпокъсани индивидууми не се признава никакво чуждо превъзходство. Войници в нея няма, всички са генерали. Мощни личности, които да се издигнат високо над другите, които да имат власт над духовете, и не вследствие на външни и случайни обстоятелства, а в силата на своя гений –такива мощни личности ний нямаме. Които гримасничат като такива, са изкуствени идоли на изкуствени котерии. Между туй нам ни липсват хора, които притежават всички индивидуални качества да бъдат такива. Но каква полза от това, че индивидуалните условия са налице, когато социалните, колективните условия –особените качества на племето –са крайно неблагоприятни. Че тоя национален недостатък дава особен отпечатък даже на нашите училища и нарушава техните възпитателни и образователни влияния, вярваме, не е тайна за никой по-остър наблюдател. Руският автор твърде вярно е забелязал, че затвореността –и недоверието, бихме прибавили ний –дели с непроницаема стена не само възрастните един от друг, но и младежта от нейните възпитатели, от нейните ръководители. И тая национална черта като да остава непокътната и у оная българска младеж, която прекарва най-хубавите си (и най-възприемчиви за чуждо влияние) години в чужди училища и посред общества. Нещо повече. Изглежда като че всяка по-нова генерация влиза в живота все по-егоистична и все с по-тесни кръгозори. Стотици юноши, богати със знания и енергия, изхвъргат ежегодно нашите и чуждите училища. Но в живота ни не само не се вливат никакви нови духовни струи, но и не се съзират никакви нови, колко-годе радующи погледа, индивидуални, единични стремления и пориви. Тая „златна“, тая „идеална“ младеж разхладява своя юношески жар в душния въздух на канцелариите, в клюките на политическия живот и в смрадната атмосфера на кафенетата. За тая младеж като да не съществува великата сила, която е движила във всички времена най-добрите духове на човечеството: науката! Поне тя не само нищо не твори за нея, но и с нищо не доказва жаждата и възприемчивостта си. За тая младеж като да не съществуват никакви сърдечни идеали, никакви ламтения за възвишените блянове на изкуството! Поне тя е безчувствена и бездушна към малкото избраници, които й създават тия блянове. За тая младеж като да не съществуват ни обществени идеали, ни обществени язви, способни да възпламенят за борба едно благородно, широко, любвеобвилно сърце! Поне в нейните редове няма нито един такъв ратник –светъл, лучист, идеален –вън от всяка клика, силен със своята правота, със своето дълбоко възмущение, със своето високо одушевление.
Такава е българската интелигенция в навечерието на 25-годишнината от смъртта на най-благородния син на България.
Мисъл, 8, 1898, № 1, 3–13.
[1]Подир туй следва една характеристика на нашия основен учител и на постъпките на Властта спрямо него. В обществения отдел читателят ще намери тая характеристика заедно с бележките на хроникьора.
[2] А той имаше всички условия да победи. Но партийните стремления и личните вражди взеха връх. Даже общият враг и неговите коварни и противозаконни атаки не бяха в състояние да смирят антисоциалните инстинкти на българските основни учители.
