Драскулки – Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2009 08 Baj GanyoЕдва ли има друг образ в нашата литература тъй различно и противоречиво тълкуван, както Алековия Бай Ганю.

Чужденците, пък и мнозина у нас, го считат за типичен представител на българския характер, нещо повече – на българския национален дух. Произведе­нието на Алека е преведено на руски, немски, сръбски, френски, за да могат чуждестранните читатели да се запознаят с особеностите на нашия народ. И преводачи, и читатели са убедени, че това е българинът изобщо. К. Кузмински, съставител на „Болгарский сборник“, пише: „Бай Ганю е събирателен тип на българин, едва засегнат от културата, самонадеян, пресметлив.“ В предговора към сръбския превод И. Живанович казва: „Алеко jeупутио jeдaнтип у општу кньижевност. BajaГанье jeу колу оних имена, kojaпредставльау све особине оне расе у kojojсу поникли.“ Д-р К. Кръстев в книгата си за Алека подчертава, че Бай Ганю е „символизация на индивидуалните качества на българския народ“.

Може ли да се приеме такова едно тълкуване, имаме ли основания да считаме Бай Ганя за типичен образ, който обгръща съществените особенос­ти на българския народ?

Серия „Класическа българска есеистика“

Духът на отрицание у българина от Найден Шейтанов

Оптимистична теория за нашия народ от Иван Хаджийски

Превъплъщенията на Бай Ганя от Боян Пенев

Сексуалната философия на българина от Найден Шейтанов

Изток или Запад от Янко Янев

Психология на българина от Константин Гълъбов

Българската интелигенция от Д-р Кръстю Кръстев

Български светоглед от Найден Шейтанов

Нашата интелигенция от Боян Пенев

Национално съзнание от Спиридон Казанджиев

Психология на Априлското въстание от Иван Хаджийски

Народностно обособяване на българската култура от Атанас Илиев

Половата свитост на българина като основа на неговия характер от Стефан Гидиков

Поп Богомил и Свети Иван Рилски от Петър Мутафчиев

За културната криза у нас от Петър Мутафчиев

Изток и Запад в европейското средновековие от Петър Мутафчиев

Проблемата за психологията на съвременните българи от Атанас Илиев

Една голяма грешка, грубо заблуждение е да се гледа на Бай Ганя като на изразител на типичните български качества, и то изразител, който изчерпва в психическото си съдържание всички тия основни качества. Преди всичко в тоя образ са вложени само отрицателни черти, само недостатъци и пороци; а нашият народ, като всеки друг, покрай отрицателното, таи в себе си и нещо от най-положително естество. Това, което отличава народната душа, което е свързано с дълбоките особености на националния характер и е най-ценно в него, то не е засегнато в Алековото произведение. Ако искаме да се доберем до цялостната българска психика, еднакво до нейните тъмни и светли страни, ние ще тряба да се спрем не пред Бай Ганя. Типичния образ на българина ще дирим не в тая карикатура, а преди всичко в народната поезия и след това в творенията на първите наши художници – тия, които чрез вникване в себе си и чрез наблюдения над народния бит постигат първичните движения на народната душа. Психическата същност на българския характер, тъй както се е определяла в продължение на векове и както е изразена в народната поезия,в битовите условия на живота, в традицията, в ясновидството на нашите национални поети, е чужда за Алека и неговото творчество. Той никога не се впуща в по-дълбоки наблюдения и изучвания на този характер, никога не се вживява напълно в него – обикновено се движи на повърхнината на живота, увлича се като публицист в тревогите на деня, на дадения момент, не прониква и не е в състояние да проникне в оня психически фокус, от който се обуславя и ценното, и несъвършеното у българина и в който се събират не само импулси­те на неговата воля, но и значителните форми на неговата мисъл и неговото чувство.

Да считаме Бай Ганя за представител на българския народ, събирателен образ на определени негови качества, значи да нямаме никаква представа за националната българска психика или пък да не държим сметка за онова, което Алеко конкретно ни дава в книгата си.

Не са ли изразени тук типичните, най-характерни недостатъци на бълга­рина? Ако Бай Ганю не е художествено обобщение на народния характер, не може ли да се счита, тъй както е представен от Алека, за представител само на отрицателното у българина? Щом нашата народност, като всяка друга, се характеризира еднакво и с положителни, и с отрицателни качества, не са ли дадени тук само едните, отрицателните? Някои са наклонни да схващат Бай Ганя именно като образ, в който са събрани само недостатъците на българина. Тъй гледа на него например проф. М. Мурко, който го отбелязва с няколко думи в един от томовете на Kultur der Gegenwart. Един историк на нашата литера­тура дава следното тълкуване: „С Бай Ганя Алеко не създаде творение съвър­шено, но със съвършенство улучи схващанията на българина за собствената негова дебелащина, безочливост, подлост и егоизъм.“ В един критичен етюд върху Алека четем: „Бай Ганю е живият образ на всичко отрицателно в българ­щината.“

Ние не можем да се съгласим с такова едно мнение. (Ценното в българската психика, както споменах, съвсем не е засегнато, а отрицателното, дадено в неограничени размери, няма национално-типично значение: чудовищно би било да приписваме на българския народ всички тия пороци, що открива авторът у своя херой, да считаме нашия народ точно като Бай Ганя крайно безхаракте­рен, подъл, продажен, престъпен, неспособен за никаква благородна помисъл, изроден във всяко отношение. Ако у Бай Ганя срещаме някои недостатъци, свойствени за българина, това не значи, че у него, както мисли Мурко, са съединени всички български слабости, или пък че всички пороци, що притежава, са специално български. Както ще изтъкнем, множество от тия пороци могат да бъдат отличителни и за други народи.

Тогаз как тряба да се гледа на Бай Ганя? Ако не е синтетичен образ на българските морални качества, нито пък само на отрицателните, какво е той собствено?

Както е даден в произведението на Алека, Бай Ганю не може да се разглежда като закръглен и цялостен художествен образ. Наистина, у него срещаме известни типични черти, но той, изцяло взет, не е тип – в него са съединени външно няколко типа. Той съдържа всевъзможни качества от отрицателен характер; ала тия качества, взети вкупом, по никой начин не могат да се припишат изключително на една народност или на една среда. Всъщност авторът ни дава не един, а няколко типа под едно и също име. У Бай Ганя има черти, които напомнят българския характер, но покрай тях има и други, които нямат нищо общо с националната психика. При това в много случаи той проявява качества не специфично български, а по-общи, присъщи на всеки некултурен народ. Веднъж Алеко има предвид своя народ, друг път само една част от нашето общество – спира се ту на българските недостатъци, ту изключително на политическите нрави през деветдесетте години, ту пък на недостатъци, свойствени на всяка културна среда – не само на нашата. Съотношението между съдържание и обем на дадения образ постоянно се мени– съдържанието му ту се разширява, ту се ограничава, а в зависимост от това се менят и размерите на неговата типичност. Мени се и самият образ носител на разнообразни черти, които не се свързват в една цялост, макар Алеко да ги приписва все на едно и също лице. В преображенията си Бай Ганю напомня манекен, който се явява в различни костюми и маски: веднъж го виждаме пътуващ търговец, неспособен за най-обикновени човешки обноски, друг път се представя като видна политическа личност, влиятелна и авторитетна; от никому неизвестен продавач на розово масло той се превръща в политически и обществен ръководител, „чийто дух“, както се изразява авторът, „лети и обгръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат“. Очевидно е, че в случая Алеко е искал да засегне различни страни на нашата действителност, без да е имал за цел да създаде един завършен, издържан тип, чиито качества да са вътрешно обединени, взаимно обусловени. Бай Ганю напомня мнозина, но тия мнозина не се съединяват в един. В известни случаи той напомня българина, като проявява не всички, а само някои негови качества; в други случаи представя българския политикан само или пък изобщо един крайно невъзпитан и груб човек, който може да бъде не само българин по народност – и в същото време нито е тип на българин изобщо, нито пък изключително на една битова, обществена или политическа среда. Даденото във втората част на „Бай Ганю“ няма никакво отношение към националната психика.

Ако има нещо, което да го сближава отчасти със специфичното у българи­на, то е неговият груб практицизъм, неговият утилитаристичен и материалистичен мироглед, неговият трезвен реализъм. Но всичко това тряба да се схваща условно – не като конкретна постъпка, отвратителна в морално отношение, както ни я рисува Алеко, а като мироглед, като вътрешно пред­разположение, като посока, в която се движи не само мисълта, но и волята. Важна е тук не моралната, а изобщо психическата окраска. Алеко не вниква в основата на отбелязаните типични особености: в произведението му те са засегнати външно, в най-груба, карикатурна, дори невероятна форма, при това твърде епизодично, анекдотично. Загатнахме, че той нито е в състояние, нито пък си поставя за цел да изчерпи съдържанието на българския характер– това е непосилна за него задача. Много по-ясно и по-силно се чувствуват известни страни на национално-типичното в собствените признания на Алека, в неговите авторски изповеди, пръснати из фейлетоните и пътните му бележки, отколкото в изображението на Бай Ганя. Сам Алеко, например в „До Чикаго и назад“, неволно, несъзнателно много по-пълно и по-определено от своя херой изразява типични български черти. С мирогледа си, със своя вкус, с предразположенията си, с интересите си, той е много по-типичен българин, отколкото Бай Ганю.

Бих изтъкнал още едно обстоятелство: докато в собствените Алекови признания и себеизображения, главно в „До Чикаго и назад“, българската психи­ка непосрено сама себе си разкрива, докато тук имаме работа с чисто душевни качества, с елементи от психологично значение предимно, в „Бай Ганю“ всичко е дадено или като карикатура, или пък от становището на известна нравст­вена оценка на някоя обществена или политическа идея – преобладава етич­ното, а не психологичното. В тая книга ние не намираме едно свободно и непредвзето художествено възпроизвеждане на българския дух, едно поставя­не на тоя дух извън категориите на ограничения морал, на обикновените граждански добродетели и общеприетото благоприличие. Всеки изобразен жест, всеки карикатурно даден епизод се свързва с известна нравствена или публицистична тенденция или пък с постоянната преднамереност на автора да противопоставя нашето на чуждото.

Елементи от национално естество бихме могли да отбележим в известни положения и фрази на Бай Ганя, в идиотизмите, с които обича да си служи, в начина, по който задава своите въпроси и разговаря с околните, в някои негови поразително верно доловени обръщения – но това са предимно външни черти, чрез които трябва да бъде индивидуализиран хероят; при това те не са използувани както трябва за една по-установена, по-съсредоточена вътрешна характеристика.

Споменах, че у Бай Ганя могат да се посочат множество прояви, които съвсем не са специфично български – прояви, свойствени и на други народи и общества. В много отношения Бай Ганю е ориенталец изобщо. Не в един от тия епизоди, които рисува Алеко, ние можем да си представим Бай Ганя, колкото българин, толкова и невъзпитан сърбин, влах, арменец или грък. В тия случаи той се явява продукт на една извъннационална среда, която, противо­поставена на европейската цивилизация, на истинската духовна култура, прави впечатление със своята грубост и невъзпитаност. С Ориента Бай Ганю е изтънко запознат: „Ии, ами що свят съм изръшнал! ц-ц-ц... Ти остави Едрене, Цариград, ами Влашко! Ти вярваш ли? Туй Гюргево, Турно-Могурели, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ... сички съм ги изредил.“ Нашите съседи, които пре­веждат Алековата книга, съвсем напразно ни се присмиват: в културно отно­шение помежду ни няма никакви особени различия – върху фона на общата ориенталска некултурност националните различия на известни обществени среди съвсем слабо се чувствуват. Бих отишъл още по-нататък, бих поставил Бай Ганя в един още по-широк кръг: неговите качества могат да се срещнат не само на Ориента. Може би Бай Ганю затова е намерил толкова много преводачи и читатели на чужбина, защото у него покрай екзотичното чужден­ците намират нещо от собствения си бит. Ако той им беше съвсем чужд, не щеше да ги заинтересува до такава степен. Струва ми се, че с постъпките си, с начина на своето мислене той не е толкова далеч от тях, колкото си въобразяват те. И съвсем не е прав Живанович, който самоуверено заявява, че Бай Ганю изразявал само чертите на племето, към което принадлежи, както не е прав и Кръстев, който намира, че в Бай Ганя били въплътени индивидуалните и социални качества на българската народност…

Общността с другите, с ония, които в културно отношение не се разли­чават много от нас, най-ясно личи там, дето Бай Ганю е противопоставен на европейската култура. Разкази, в които се описва подобен контраст, ние срещаме не само в нашата литература, не само в литературата на нашите съседи, но и в руската, и в чешката, и в полската.

В сръбската реалистична литература, например, можем да отбележим не един образ, който напомня произведението на Алека. В най-добрите нейни произведения пластично са дадени смешните и отрицателни страни на живо­та. Представителите на сръбската хумористична и сатирична повест, които се движат винаги в кръга на непосредствените наблюдения, рисуват с най-го­леми подробности развалата на сръбското общество, всички ония пороци, що се очертават върху фона на политическата и обществена действителност в Сърбия. Дори и когато изобразяват простия народ, селската среда – не само при възпроизвеждане на градското общество и интелигенцията – те изтък­ват недостатъците на своите събратя, недостатъци, не по-малко смешни или по-малко грозни от тия, що рисува Алеко. И важното е, че в много случаи и те, като нашия писател, изхождат от понятия и представи за една по-висока нравствена и интелектуална култура, на която се противопоставя безгранич­ният егоизъм и грубостта на цяла една среда, що живее еднакво и в градовете, и в селата. Човек се задъхва в реализма на Стефан Сремац, чувствува се угнетен в неговия безпросветен свят, в неговите изображения, толкова едностранни, колкото и Алековите. Със своята тежест и бруталност тоя реализъм, който представя най-тъмните страни на сръбския живот, убива дори художестве­ния хумор, характерен за цялото творчество на поменатия писател. Действителността, с която ни запознава Сремац в повечето от произведенията си, се свежда към една безкрайна вулгарност – това, що взема надмощие в нея, са огрубелите човешки нрави, низките страсти, неограничените инстинкти. Още по-нерадостни са изображенията на друг един сръбски белетрист, Радой Доманович. И аз не зная защо трябва да се считат за национални, типично български ония прояви, които разкрива Алеко във втората част на произведе­нието си и които изглеждат тъй бледни в сравнение с политическата и социална сатира на Домановича. У отбелязаните двама писатели, както и у редица други, е дадено не само най-комичното, но и най-безнадеждното, най-угнетителното в сръбския живот. Можем дори да кажем, че обобщенията, до които се издигат те, са много по-широки, при това много по-определени, засягащи повече страни на сръбския градски и селски бит, отколкото неуловимите и противоречиви обобщения на Алека.

В Русия се ползува с необикновена популярност книгата на Н. А. Лейкин „Наши за границей. Юмористическое описание поездка супругов Николая Ивановича и Глафиры Семеновны Ивановых в Париж и обратно“, както и други две негови книги от същия род – „Где апельсины зреют“ и „Под южными небесами“. Лейкин описва комични епизоди, смешни положения, в които изпадат простите и невъзпитани руси в пътуванията си из Европа. Твърде често неговите херои се проявяват в европейската обстановка тъкмо тъй, както и Бай Ганю. И Николай Иванович счита за простаци не подобните на себе си, а чужденците, с които се среша. Винаги недоверчив и подозрителен, той все мисли, че другите искат да го измамят или ограбят; с няколко най-обикновени чужди фрази, които случайно е усвоил, самоуверено и смело пристъпва към всеки срещнат чужденец, убеден е, че го превъзходствува, и неведнъж арогантно заявява патриотическата си гордост. Вижда се, Алеко много добре ще да е познавал книгата на Лейкина. Когато е писал разказите си „Бай Ганю тръгна по Европа“, той е имал предвид една действителност, в общи черти подобна на изобразената от Лейкина. Основата, същността и в двата случая е еднаква, разликата е в индивидуализирането, в характерните подробности, в начина на изображението.

Тъй че по никой начин ние не можем да свържем Бай Ганя с трайните и изключителните особености на българската националност. В повечето случаи у него изпъкват черти, които характеризират една преходна фаза в нашия живот и изобщо в живота на един народ с първобитна култура. Взет само по отношение на обществените и политически нрави, той се явява носител на качества преходни, обусловени от известни исторически обстоятелства. В първата част той е представител на една среда, изостанала духовно твърде назад, една примитивна, неодялана среда, която няма понятие за западноевро­пейска образованост, не се поддава на културни въздействия, живее самодо­волно със своя егоизъм, материалната изгода счита за върховно благо, а поро­ците си – за достойнства. Във втората част олицетворява едно общество, увлечено докрай от политическата поквара, скъсало връзките си с българска­та традиция, лишено от обществено и национално съзнание, от каквато и да е гражданска съвест, жадуващо само за лично благополучие. И в единия, и в другия случай той е продукт на своето време, изразява един преходен момент в развитието на нашия политически и духовен живот.

И тъкмо като нещо преходно Бай Ганю не застава пред нас в строго определени очертания – контурите му се губят, той не се поддава на едно определение, на една характеристика. Не е нито гражданин, нито селянин: облича понякога фрак, но също така носи и пояс. Един гражданин с жестовете и грубата психика на селянин; един селянин, вкусил от отровата на градската цивилизация. Има нещо от комичната недодяланост на някой телалин, който иска да изглежда гражданин, от ориенталската хитрост на някой търговец, от алчността и продажността на някой долнопробен партизанин, от безхарактерността на някои съвременни наши вестникари. Повечето от това, що представя Бай Ганю, е все днешно, съвременно – вчерашното, миналото е по-друго, както ще бъде друго и утрешното, бъдещето: историческата дейс­твителност се мени, а с нея и духовният облик на поколенията, обществата и различните среди. Вниманието на Алека е насочено не толкова към общото, трайното, типичното в българската националност, колкото към частично­то, временното, менливото в българското общество. Бай Ганя характеризи­рат не толкова признаците на националността, колкото особеностите на некултурността, взета в най-широк смисъл – една некултурност, независима от национални качества.

Само от становището на такива схващания и тълкувания бихме могли да обясним съдържанието и значението на създадения от Алека образ.

* * *

Habent sua fata libelli.

Има своя съдба, своя история и книгата на Алека.

Никое друго произведение на българската литература не е пораждало толкова много недоразумения сред нашето общество. Никоя друга книга на новите наши писатели не е тъй популярна, тъй много четена и в същото време тъй зле разбрана. Публиката влага в нея повече, отколкото тя съдържа, създава си един образ, който не се посреща напълно с концепцията на автора. Едни от читателите виждат у Бай Ганя събрани всички отрицателни качества на българина и ги наричат, вкупом взети, байганювщина. Възмущават се от грубия и невъзпитан българин – „Какъв Бай Ганю!“ Така Бай Ганю става нарицателно име, с него се означават помислите и постъпките на недодялания, но хитър и практичен българин. Понятията за Бай Ганя в случая не са твърде ограничени, не са и съвсем определени: в тоя образ читателят влага всевъз­можни български прояви, отрицателни характери – и до какви размери ще стигне това разширение на образа, не може още да се каже. Вместо да изчезне от живота и да се съхрани само в литературата, Бай Ганю расте в съзнанието на читателите, на обществото. Неговото име незабелязано става синоним на българин – на положителното и отрицателното в българския характер. И както се произнася от нас името българин, така започва да се произнася и името Бай Ганю – понякога с укор, понякога с възмущение и презрение, със самоосъждане, а понякога и с гордост!

Може да изглежда парадоксално. Но факт е, че Бай Ганю се разраства и в такава една посока. Мнозина българи – и които са чели неговите истории, и които само по слух ги знаят – обобщават отделните случаи, поставят ги на една неограничена основа, схващат Бай Ганя като изразител на ценното, достойно за учудване в българския характер. Те дават друго тълкуване на тоя образ, съвсем различно от ръководната мисъл и намеренията на автора. И в тоя случай Бай Ганю излиза от рамките, които му поставя неговият създател, претърпява интересна еволюция в съзнанието на публиката, издига се посте­пенно до висотата на един възхитителен образ. Тия, които само слушат да се разказва за него, да се произнася името му при какви не случаи в личния и обществен живот, поискаха да видят в него не отрицателните, а привлека­телните качества на своя народ. Отрицателното, което представя Алеко, те поискаха да възвеличат като нещо, с което българинът може и трябва да се гордее. Така Бай Ганю въплъти военните доблести на българина и неговия разум, и неговия практицизъм, който у нас обикновено се счита за твърде ценно качество. За известен кръг читатели Алековото произведение е нещо като рицарски роман, който разказва за смелите авантюри на един нов херой... (Делта на автора е била да накара еднородците си да се вгледат в своите недостатъци, да посочи на своя читател, че е още твърде далеч от европейските нрави: „Аз питая в себе вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш: Европей­ци сме ний, ама все не сме дотам!“ Алеко е вярвал, че книгата му без друго ще въздействува върху Бай Ганя. А читателят, когото Алеко си е представял в образа на Бай Ганя, вместо да се възмути и отвърне от своя портрет, възхити се от него – т. е. от себе си. Вместо да се позамисли и въздъхне, както е очаквал авторът, този читател се смя със сълзи, продължава и до днес да се смее, доволен, че Алековият херой умее навред да се налага и да си пробива път с жестове, със способности, които винаги у нас могат да намират одобрение и подражание, и то в една твърде широка среда.

Така осменият, подиграният Бай Ганю си отмъщава неволно на Алека, подбива се с неговите очаквания и надежди. Вярвам, неведнъж сте бивали свидетели на особена българска гордост, която съзнателно, нарочно се свър­зва с името на Бай Ганя – за да се подчертае, че в случая се подразбира родното, националното. През последната война в нашите вестници, в които господст­ваше високият патриотичен тон, понякога шеговито божем, понякога зака­нително враговете бяха заплашвани с безстрашието на Бай Ганя. В множество дописки от бойното поле се разказваше за подвизите не на българския войник, а на Бай Ганя. Неговото име заместваше името българин в много случаи, дето трябваше да се изрази национално самомнение, особено от страна на простия народ, който не е чел Алековата книга. Излизайки от себе си, от своите особености, простата маса си създаде сама един образ, едно подобие, без да иска да знае какви са били целите на Алека и какво е всъщност неговото изображение – и противопостави тоя образ на чуждото, без да се възмущава ни най-малко от себе си. По тоя начин се оформи през войната една анекдотична фигура, която се съпоставяше с друга, подобна ней, изразяваща качествата на германеца, според както схващаше тия качества нашият народ в постъп­ките на германския войник. Той му даде дори и специално име, в което искаше да затвори също такава типичност, каквато затваряше в името Бай Ганю.

Неочаквано Бай Ганю бе пресъздаден във въображението на ония българи, които не са чели смешните Алекови разкази. Не е по-добро и по-утешително отношението на множество други, които са чели тия разкази. Съвсем не е прав д-р Кръстев, като казва, че Алеко накарал „живия, движещия се по стъгдите Бай Ганю да се познае и да почувствува отвращение от себе си“. Мисля, че сме още далеч от момента, когато носителите на тия качества, които представя Алеко, ще се отвратят от себе си. Днес, вместо да се отвърнат от своето подобие, те виждат в него качествата на някаква хероична личност – за нея няма положение, пред което да се смути, няма затруднение, което да не може да преодолее със своята ловкост и изобретателност, със своята практичност и хитрост; няма опасност, която да не може да предотврати с безгра­ничната си подозрителност. И тъкмо тия качества все още импонират на живия и многолик Бай Ганю; не само че не ги е възненавидял, но даже не е равнодушен към тях: цени ги, без стеснение ги проявява и се гордее с тях. Аз не познавам в друга някоя литература по-печално недоразумение между автор и публика. Авторът иска да доведе тая публика до себепознание и нравствено възраждане – тя наистина чрез дадения образ идва до себепознание, до само­съзнание, но вместо да се поправи чрез него, влюбва се в себе си, счита за добродетел онова, което авторът е искал да изтъкне като необикновен порок.

Бих посочил още едно недоразумение, още един печален комизъм, свързан с тоя образ: в средата на нашето общество често се слушат и възмущения от Бай Ганя. Искреността им е малко съмнителна: обикновено възмутените и не подозират даже до каква степен са родствени с него.

Вие виждате: българинът, към когото се обръща Алеко, се отнася по най-разнообразни начини към Бай Ганя – само не по онзи начин, който желае авторът. Може да се смее на себе си, да се възхищава от себе си, да се възмущава от събратята си, преди да се е възмутил от себе си – може да съди другите, но не и да се отнася критично към постъпките си и да преценява от становището на един по-висок морал духовната си физиономия. Мнозина читатели в своята боязън да не бъдат обвинени или уличени в гузността си, готови са да застанат наред с автора, да вземат неговата поза, да играят неговата морализаторска роля. Заедно с него те осмиват Бай Ганя, смеят се на постъпките му, както се е смяла руската бюрокрация на Гоголевия Градона­чалник – за да се обърне сам обвиненият и осмян Градоначалник от сцената към публиката и да й каже, че тя се смее всъщност не нему, а на себе си.

Разбира се, Бай Ганю никога не би се издигнал до тоя морален патос на Гоголевия херой, както и Алеко не би се издигнал до онова изключително върховно нравствено съзнание, което може да превърне душата на един изобличител в източник на безкрайни самобичувания и самоотречения, да я опусто­ши и доведе най-сетне да трагична безизходност. Алека не вълнуват мъчител­ните и неразрешими въпроси на религиозното съзнание, той не вижда и не чувствува вечния конфликт между непостижимия нравствен идеал и плачевна­та действителност, неговото трезвено съзнание не дири смисъл и опора вън от видимия, сетивния свят, не е насочено към никой отвлечен мироглед, към никоя религия. Той знае само едно разрешение – практическото, само една действителност – реалната. Тук е ключът на цялото негово творчество. Алеко не притежава нито една от ония трагични черти, които отличават големите хумористи и ироници от рода на Гоголя, Свифта и Жан-Поля – на тия, които могат да пресъздават не само човешките души, но и себе си. Алеко наистина никога няма да умре, но и никого няма да пресъздаде, защото не е живял със страданието на тия изобличители – твърде е безгрижен и лекомис­лен. Не е никаква случайност, че най-хубавите години от живота си, най-ценното си време той прекарва в компанията „Весела България“, в средата на безличия. Като писател той никога не е чувствувал оная обязаност, която му е наложена от неговата дарба.

И кой знае дали е съвсем оправдан в морален смисъл неговият смях, дали са субективно справедливи неговите присъди. Неговата личност и неговият живот не ни примиряват напълно с тоя смях и с тия безкрайни изобличения. Има една дълбока връзка между всички ни, има една несъмнена връзка дори между автора и неговия херой – създанието неизбежно носи чертите на своя създа­тел – разликата е на повърхнината само, в проявите, но не и в основанията, в същността – не е разлика от субстанциален характер.

Ако хумористът иска да възбуди у нас нещо повече от лекомислен или добродушен смях, той тряба да ни се наложи с духовната си и моралната си изключителност, да ни завладее като мощна индивидуалност, като непобеди­ма нравствена воля. Алеко не притежава тая индивидуалност и тая воля. Той е талантлив, забавителен хуморист, но хуморист без глъбина, без проницател­ност. В неговия хумор ние не долавяме следите не само на един по-значителен мироглед, но даже и на една по-определена ръководна мисъл, на едно установено схващане. Външната комична ситуация тук не е превъзмогната. Бай Ганю е показан, осмян, но не е победен – не е преодолян напълно даже в съзнанието на своя създател. И поради това Алеко живее само в нашия смях, но не и в горчивата ни усмивка. Не се чувствува голямата творческа личност. А само тя би могла да се утвърди трайно в съзнанието ни, да разреши противоречи­ето на своите създания, да ни завладее и прероди чрез своята наложителна и неотвратима духовна сила – да запълни мълчанието, което иде след смеха.

Златорог. 4. 1923. № 1.

Боян Пенев
Боян Пенев (1882–1927) е един от най-изтъкнатите български литературни историци и критици от първите десетилетия на ХХ век.
Други статии от този автор
Посетители: 60

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • White Barde писа Още
    То същото като в... преди 19 часа
  • Атанасов писа Още
    По традиция у нас... преди 22 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Интересен и оригинален... преди 2 дни
  • meritus писа Още
    Всеки може да го прави,... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Критичката на Путин и... преди 5 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Много интересна статия.... преди 5 дни
  • Мина Ветренска писа Още
    Прекрасно, тъжно и... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Умно написана... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Не споделям изцяло... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Цял живот работя с... преди 1 седмица
  • Светла Каменова писа Още
    Напълно подкрепям... преди 2 седмици
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Заглавието е неточно и... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Силата на ИДИЛ не е в... преди 2 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Алвин Тофлър отдавна е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук, където на... преди 2 седмици
  • Маргарита Хубенова-Дюлева писа Още

    Джон обича живота -... преди 2 седмици
  • анатоли кирилов писа Още
    "АЛТЕРНАТИВА ЗА ГЕРМАНИЯ... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Шпенглер е човек, който... преди 2 седмици
  • Благо писа Още
    Като студент четох... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Щото сме чели Шпенглер? И... преди 2 седмици
  • Павел Павлов писа Още
    Конструирането на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    „Колежката по-горе Кети... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Забравих,препоръчвам... преди 2 седмици
  • Павел Павлов писа Още
    В коментар под статията... преди 2 седмици
  • Атанасов писа Още
    Златко израства като... преди 2 седмици