1 1 1 1 1 Оценка 80% (4 гласувания)
Pin It

 

2022 04 Bucha

 

Как точно се стига дотам, че в някакъв момент започваме да оправдаваме убийството? Съмнявам се дълбоко, че е възможно мотивите за нещо такова да бъдат рационални. Искам да кажа, напълно възможно е те да бъдат представяни като рационални. Възможно е дори, след преминаването през известна подготовка, била тя възпитателна, образователна или просто подчинена на потребността да се впишем безболезнено в даден социален фон – да, възможно е тези мотиви да бъдат искрено възприемани като рационални, дори „добри“, или поне служещи на доброто. Но, искаме или не, убийството е, и винаги ще си остава, акт на чисто отрицание, тоест неговото оправдаване ще бъде винаги, и по неизбежност, вид рационалност, която се нуждае от неимоверно силни аргументи. Аргументи от рода conditio sine qua non.

Но какви точно биха могли да бъдат тези аргументи? Първата, най-проста и очевидна логика, която стои зад повечето аргументации, се базира на идеята за възмездна справедливост: убийството е било направено необходимо от някакъв предшестващ го акт – престъпление или престъпления от толкова нечовешко естество, че техните извършители не могат да останат сред живите, без това да предизвиква постоянно и непоносимо отвъд всякаква мяра усещане за дисбаланс, за сериозно разклащане в най-дълбоките, най-тектонични пластове на съвместното човешко съществуване. Предхождащият акт вече е разрушил баланса и, за да го възстановим отново, ние сме задължени да реагираме с приблизително същия, но насочен в обратна посока, акт. Око за око, зъб за зъб.

Не бих се наел да твърдя, че тази аргументация не е ефективна. Дори напротив – тя изглежда и звучи толкова себе-разбиращо се, че немалко хора – а на определени места и повечето хора – едва ли биха счели за необходимо да я подлагат на някакво особено преосмисляне. Така е било винаги, така и ще бъде. Кому е необходимо да се блъскаме над нещо, което е просто очевидно?

Проблемът – ако изобщо успеем да стигнем до идеята, че в тази аргументация има проблем – се състои в това, че възмездната справедливост на практика не възстановява никакъв баланс, а само и единствено дава усещане за нещо подобно. Никоя смърт не може да отмени друга, нито пък две смърти могат да доведат до някаква форма на живот (който е и единственото реално противостояние на смъртта). Каквото и да правим, смъртта е и си остава нещо, противодействие и противотежест за което няма. Тя оставя след себе си единствено липса, празнота – и промяната на този базисен битиен факт не се намира в обсега на човешките възможности.

С други думи, възмездната справедливост, когато се основава на идеята, че една или повече смърти са в състояние да „поправят“ друга/други (смертию смерть поправ!), е нещо силно илюзорно. И ако все пак тя е била, и до голяма степен все още си остава, най-мощната аргументация в подкрепа на „справедливото убиване“, то това в никакъв случай не се дължи на неща като рационалност и разумност. Единственото, което тя може да удовлетвори, при това неясно до каква степен и за колко време, е парещото усещане за необходима компенсация, за нещо, което поне отчасти да запълни непоносимото усещане за загуба и празнота, предизвикано от първоначалния престъпен акт.

„Справедливи“ убийства няма, има само „удовлетворителни“. А какво точно те удовлетворяват е въпрос, чиито корени най-вероятно трябва да се търсят дълбоко назад, някъде в първоизточниците на еволюционната ни биология. За да можем да ги разберем, трябва да гледаме навсякъде другаде, но не и напред.

Това, що се отнася до най-първия, най-добре познат и в някакъв смисъл най-изконен вид „справедливо убиване“. Той ни съпровожда откак ни има като вид и вероятно ще продължи да го прави още много дълго време, имайки предвид нищожността на количеството време, в което сме се опитвали да градим „цивилизация“, на фона на океана от „животинскост“, който е бил единствената форма на съществуването ни преди това. Искам да кажа, ако се съгласим да вярваме на еволюционната теория.

Но израженията на този вид „справедливост“ са до голяма степен порождения на други, значително по-първични и незрели форми на колективното ни съществуване. Във времената, които обикновено наричаме „зора на човечеството“ (а и всички останали, с изключение на няколко невъзможно-нищожни последни десетилетия), представата, че „ние“ трябва да премахваме „тях“, е била точно толкова естествена и неподлежаща на съмнение, колкото и онази за необходимостта от собственото ни съществуване. При това кои точно са „ние“ и кои „те“ винаги е бил – и си остава – въпрос с огромна флуидност, както показва всяко изследване върху естеството на „външните“ и „вътрешни“ човешки групи. Единствено неоспоримата ни потребност е онази от разграничаване и обособяване в „собствена“ група, без значение дали сравнително мирно или насилническо. Всичко останало си остава игра на случая.

Но времената, в които живеем, са направили до голяма степен невъзможно, или поне изключително трудно, безвъпросното съществуване на подобни групови умонагласи. На първо място, вече имаме „уроците на историята“, колкото и съмнителна да изглежда тяхната ефективност и дълготрайност. Много по-важна в това отношение обаче ми се вижда сравнителната невъзможност за изграждане на истински монолитни, обединени от непоклатима вяра във вътрешното сцепление, човешки групи – невъзможност, която следва по неизбежност от свободното разпространение на информация. За добро или зло, масовото човешко сцепление изисква като предпоставка липсата на информация или поне липсата на достатъчно информация, която да направи невъзможно безпрекословното му поддържане. Само обществата, които все още се изхитряват да държат под контрол умонагласите и убежденията на участниците си, с помощта на всевъзможни заместители на свободно движеща се информация, могат да претендират, че са успели да запазят непокътнато „естественото“ човешко състояние, тоест онова на отчетлива и ясна разграничителност между вътрешната и външните групи, както и всички произтичащи от това специфики – и не на последно място сред тях, идеята за „справедливото убиване“.

Едва ли е нужно да се пояснява, че в наши дни тази идея вече е способна на живот единствено „на системи“, тоест само с помощта на масово налагане на някаква повече или по-малко монолитна представа за това кои сме „ние“ и кои са „те“. И тъй като – по причини, отново свързани с еволюционния ни произход – тези монолитни представи функционират най-добре ако са от обвинително естество, те по неизбежност приемат формата на идеологии от вида „или – или“.

До някаква степен този вид идеологии са присъщи, или поне вечно присъстващи, във всяко човешко общество. Груповото сцепление, основаващо се на масови страхове и несигурности, си остава несравнимо по-силно от всички останали видове. Колкото и силни, колкото и искрени да са опитите за изграждане на групови идентичности около други, по-малко негативни, по-цивилизовани и  по-„човешки“ идеи (в противовес на еволюционния натиск за оцеляване на всяка цена), тяхната валидност и ефективност все още си остава силно зависима от неща като групово благоденствие и високи нива на автономност, образованост и достъп на гражданите до (сериозно) конкуриращи се идеи относно… Хм, относно всичко, на практика. Без тези неща – изключително крехки и летливи, изключително трудни за култивиране и поддържане – дори и най-цивилизованите общества бързо деградират назад, накъм „добре познатото старо“, измъкването от което, раздялата с което, не-повтарянето на което, е било и най-важния мотив при обосноваването им, на първо място. Еволюцията ни дебне отвсякъде!

Не ще и дума, границата, която дели гражданствеността от идеологията, е неимоверно тънка и чуплива. Човешките същества са далеч по-склонни да предпочитат сигурността пред свободата, а на достатъчно групово, масово ниво, между тежестта на двете ценности дори не може да се прокарва и сравнение. Оттук и сравнителната лекота, с която идеологиите премазват всяка конкуренция в обществата, подложени на масов стрес. Там, където е налице дори и полъх от масова несигурност, гражданствеността ерозира неимоверно бързо, за да бъде заместена от една или друга изключваща идеология.

А изключването, от своя страна, е най-действено и ефективно, когато бъде проведено радикално. За целите на една реално функционираща, реално сцепляваща манипулативност, далеч не е достатъчно да се поддържа и твърди, че „те“ са просто различни от „нас“. Различността е хладка категория, а за претопяването и сплавянето на разнообразните човешки частици са необходими далеч по-високо-температурни представи и образности. Като минимум е необходимо „те“ да бъдат не просто различни, а застрашително различни, дори и ако само довчера са били същите като нас. Още по-добре, ако посоката на развитие, която са избрали, бъде успешно представена като по неизбежност колидираща с „нормалния ход“ на собственото ни развитие. И, в края на краищата, най-добре от всичко е ако „ние“ успеем да ги обхванем, притиснем в убийствена прегръдка и принудим да станат част от нас. Ако ли пък не – то винаги си остава отворена възможността за „справедливо убиване“. Щом се наложи – и масово.

Такива, или приблизително такива, ми се привиждат социалните механизми, които в края на краищата водят до неистовства като Сребреница или Буча. Далеч съм от мисълта да твърдя, че това са неща, които са били планирани, обосновавани „рационално“ и прокарвани планомерно по начина, по който е бил извършван Холокоста. В един пост-хитлеров свят нещо такова изглежда вече невъзможно, колкото и сходни да изглеждат резултатите от неговите подобия, отново и отново в хода на „цивилизационния ни напредък“. Но те в никакъв случай не са и нещо принципно различно. Там, където „свободното движение на идеите“ започне да обхваща и такива, свързани с необходимостта от премахването на „тях“, Сребреница и Буча стават на практика неизбежни – също толкова неизбежни, колкото са и симптомите на всяка смъртоносна болест. А младите мъже, които ги извършват, се превръщат – в някакъв перверзен акт на биологично-социално уподобяване – в еквивалент на микроорганизмите, разнасящи болестта.

Намирам за неудовлетворителни, дори патетично-неадекватни, ширещите се из мрежата опити за обясняване на Буча с неща като „пълната фашизоидна дегенерация на Русия“ (Огнян Минчев) или „кошмарите на един народ, който е повярвал в извратената си мисия да наложи нечовешкия си хъс за мъст над всяко невинно същество по пътя на собственото си унищожение“ (Юлиан Попов, словоредът негов). Не че руската агресия не заслужава цялото осъждане, отрицание и съпротива, които получава от т. нар. „цивилизован свят“. Напротив, та дори и още повече. И тя ще получи всичко, което е заслужила, или поне такова е собственото ми убеждение.

Но опитите да се представи Русия като някакво нечовешко изключение от едно инак тъй-човешко правило, ми се виждат дълбоко наивни, дълбоко погрешни, дълбоко изпълнени с доброволно заслепение. Не, Русия не е никакво изключение. Напротив, тя е най-очевадно потвърждение на правилото, че там, където се затръшнат кепенците на човешката свобода на избор, моментално изплуват призраците от килерите на миналото. И това е правило, срещу чиято валидност и прилепчивост не е имунизиран никой! Никой, а от всички най-малко пък ние, жителите на славните Балкани.

Не бих искал да се впускам тук в напълно ненужни диатриби. И все пак ще подчертая още веднъж: да се гледа на Буча като на болест, присъща единствено на „другите“, на „цивилизационно закърнелите“, на „извратените“, не е нищо друго освен опит за отвръщане на очи от реалността.

Защото Буча не е болестта, тя е само симптом.

А болестта върлува навсякъде – и ваксини срещу нея няма!

Берлин, април 2022

 

Pin It
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

70

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ако щракнете върху... преди 3 дни
  • читател писа Още
    Текстът е супер, а... преди 3 дни
  • Format Z писа Още
    Ето още едно... преди 4 дни
  • Valpet писа Още

    Поздравления към г-н... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    А Кнаусгор отлагах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Кога ще ни зарадваш с... преди 1 седмица
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст,... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Още по-големият... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Как да няма? Има!! Ето... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Който е гарантирал... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Смущаващото е, че... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Ау, хайде да пратим... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    Броя на Азовците не е... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    А защо няма снимки на... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    Значи, ако има избори... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    Украйна за Русия е... преди 2 седмици
  • bozo писа Още
    Война между САЩ и... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Моето впечатление е,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Неграмотността на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Абсолютно точно и... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Като  шоп ще спомена... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Звучи ми много... преди 2 седмици
  • Ясен писа Още
    Съвсем естествено се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И още: приемам... преди 2 седмици