Драскулки – Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2019 10 On Writing

 

Рядко коригирам нещата, които се появяват изпод клавишите ми. Мислил съм много пъти за това, понякога съм се срамувал от него. Хем бива ли такова нещо, та каква по-очебийна проява на един куп нехубави неща – като се започне с усещането за простичък мързел и се свърши с онова за прекомерно раздуто его – от един толкова елементарен акт на неуважение към „професионализма“?

При това съвсем не искам да кажа, че формата на текстовете ми (или просто нанизите от думи, които се процеждат от главата и тялото ми на регулярни промеждутъци от време), непременно имат за мен привкус на нещо завършено, свършено, съвършено… За да бъда откровен, трябва просто да призная, че подобни мисли ме занимават рядко. Изобщо, мислите за формата и изражението на моето писане са неща, които ме занимават рядко. Чета, разбира се, че повечето големи на тоя свят са работили над оглаждането и преправянето на текстовете си като пословичните финикийци; понякога, особено преди години, и сам се опитвах да върша подобни неща. Но, с едно-единствено изключение (наложи ми се да съкратя една от детските си книги с около 20 000! думи, защото бях изгубил мярата, та, вместо да казвам нещо, просто бях разперил – отново пословичната – паунова опашка пред очите на читателите)… Та, значи, с едно-единствено изключение, аз просто не го правя. За мен писането е напълно неконтролируем и неподлежащ на управление процес, който в собствените ми преживявания може да бъде сравняван само с онези процеси на телесно отделяне, за които обикновено не е прието да се говори. (Бидейки мъж, аз не съм в състояние да говоря убедително за процеса на раждане, който вероятно би бил един значително по-благоприличен начин да се говори за онова, което се опитвам да изразя тук).

Писането е нещо, което се случва (почти) независимо от собствената ми воля. Или така – или не се случва изобщо. Времето и болезнените преживявания за собствена неавтентичност са ме научили да не се подчинявам на празното желание да надвия самотата, отчаянието, скуката, усещането за пълна изолация от този свят – все болезнени и трудни за живеене неща – чрез опити да „пиша, защото трябва“. Не го правя, или поне се надявам, че не. Опитвам се да намирам някакви съответствия между онова, което се случва във и вън от мен, и писането, но, като се изключи прекалено елементарното наблюдение, че има пряка и директна връзка между физическата ми форма и онова, което се появява на екрана, нещо друго няма. Писането е магия, която изисква пълно подчинение, à la Houellebecq 😊 😊. Писането е нещо, което няма очевидна връзка със съзнанието и мисленето ми, като се изключи – отново очевидния – факт, че се поражда от тях, но не като плод на някаква съзнателна, култиваторска работа, а по-скоро като диво растение: има ли благоприятна, добре наторена почва, има и растения. Изчезне ли хранителната среда, изчезват и растенията.

Тази псевдо-биологическа аналогия е единствената, която мога да предложа. И, забележете, моля: за мен този процес е не само единствено възможният, той е и единствено ефективният, единствено автентичният, единствено обещаващият… Фразите, които се пораждат в моите моменти на късмет, рядко имат гладка, лесна за проследяване и възприемане форма или дори повърхност. Обикновено те са дълги, прекомерно накъдрени и изпъстрени с думи, които текстовият ми редактор безмилостно маркира в червено. Непознато, отново непознато, пак непознато… Абе, човек, ти ще напишеш ли най-после едно изречение, в което да липсват думи, дето липсват в речника?

И не само това. Изреченията са некоректни, засукани, понякога откровено витиевати. Нещото вътре в мен, което пише, нехае за неща като красота или лекота на четенето; то е прекалено забързано, задъхано, прекалено заето със самото себе си и онова, което напъва да се излее от него, за да обръща внимание на красотата и лекотата. Всичко, което има значение, е да се излее напрежението, да се постигне облекчение, да се излезе от състоянието на вътрешен напън, което раздува и мен, и самото пишещо нещо като – уффф, отново пословично сравнение – онзи балон пред пръсване, за който всички сме чували и чели толкова стотици пъти.

И все пак във всичко това има някакво почти неизбежно, някак много съдбовно-неизбежно, усещане за истина. Несъзнателното, космическото, универсалното там вътре в „Златко“, знае далеч по-добре от него кое е добро, правилно, красиво, истинско. И Златко се е научил да слушка и записва онова, което му се диктува, без да се замисля за красивото и лекото. Единственото, което той контролира, е темпото, ритъмът, синкопите на това бесновато друсане. Та-рам-там-там, та-рум-тум-тум, та-рим-трим-трим, та-рим-тин-тин, ухааа, хопааа – ето това са единствените неща, които Златко регистрира и коригира, докато чатка лудешки по клавишите. Хайдее, хопааа, друс-друс-друс, още, ощеее. Давай, кончеее, носи ме. Weiter, weiter, weiter! Get on with it, motherfucker! Шабаш и сто чертов, гонѝ, гонѝ, гонѝ! Думи, езици и просто усещания се преплитат и преливат в съзнанието ми като многоцветни потоци, а моята задача – също като на момата от приказката – е само от време на време да бръквам в реката, когато е дошла водата с правилния цвят, и да вадя каквото успея да уловя.

Звучи някак прекалено фантасмагорично, прекалено разлято и неформатирано, за да може човек да го вземе на сериозно, нали? Ами, позволете ми тогава да ви дам няколко примера. Днес получих обратно един от текстовете, които бях пратил за публикуване някъде си, заедно с няколко приятелски и по принцип грамотни редакторски забележки, които целят да направят текста „по-четивен“. Нормалните неща, за които трябва да внимава всеки пишещ човек: повторения, езикови паразити, прекомерно заплетени фрази, такива работи. Ето въпросния абзац:

Ето защо образът на Бай Ганьо се е превърнал, почти начаса след появата си, в едно от основните оръжия в тукашната борба за надмощие и власт. По принцип Бай Ганьо винаги е бил първообразът на българското „не-аз“, той по дефиниция винаги е „другия“, никога „аз“. Всеки човек у нас, който бъде по някакъв начин заплют с някаква, евентуално намирисваща на „Ганьо“, конотация, е вече принципно лишен от друг вид реакция, освен някакви опити за защита и самоотбрана. „Кой, аз ли бе? Ти си Ганьо!“, е първата мислима реакция в такива случаи. С това, на първо място, топката е прехвърлена в другата половина и сега вече отсрещната страна е поставена в ситуация да отбива атаката, нападението, нарушаването на личната неприкосновеност. На второ, и далеч по-важно място, тази реакция демонстрира основния модус на съществуване на този образ, тази метафора, този начин на национална анти-идентификация. Разбира се, за всички нас той е първообразът на „българското“, но само в някакъв абстрактен, лишен от досег с личните ни пространства смисъл: той може и да е „българското“, но в никакъв случай не е „аз“. Бай Ганьо – това е българското „не-аз“.

 

Та, вижте: като се има предвид болезнеността на онова, за което пиша в този абзац и текст, то за самия мен – или по-точно за онова вътре в мен, което пише – единственият автентичен начин на неговото изразяване е чрез заплетени, заекващи, куцукащи фрази, тоест неща, които интуитивно предават онова състояние на тотална обърканост, гняв и обида, в което по неизбежност изпада всеки българин/всяка българка, заплют/а с названието „Ганьо!“. Никога не съм мислил за това, не бях го осъзнавал и за миг, преди да бъда конфронтиран с добронамерените и по принцип правилни редакторски забележки, които оглаждаха и правеха текста по-четим. Да, така е по-правилно, за това едва ли може да се спори. Виж, дали е по-истинско, това вече е въпрос на много, много лично виждане.

Друг драстичен пример: една от най-честите забележки по адрес на „Реквием за никого“ (доколкото изобщо е имало такива) винаги е била, че Мария, главната героиня на романа, говори на някакъв език, който днес вече не говори никой. И това не защото тя идва от някакви предмодерни времена. Действието на романа протича в собственото ни време, от него ни разделят само няколко десетилетия (плюс дебелите бетонни пластове на самоналожената забрава, но това вече е напълно различна тема).

Та, Мария, значи, говори на странен език. Давам пример, отново:

И така. Повтарям ви това, което вече и сами знаете. По едно време ме прехвърлиха в Прищина. Като си помисля само, че отначало дори се зарадвах! Ех, главооо, главо глупава! Дойде един ден Саба, надзирателят нашичък, на Мадам дясната ръчица – ухилен един такъв, трябваше веднага да заподозра нещо, ама нà, душата все пърха и все на нещо се надява, все отнякъде надеждица търси, кой му се мре, малко ли момичета си отидоха, ох! Та идва значи Саба, жлътнали му се зъбите отдалеч, и ръце така едно делово потрива, гаднярът му, доволен! Приготвяйте се, вика, момичета, днес ви е шансът, граби, народе, дорде има. Дошъл ни е на гости, вика, един филмов продуцент тука, ще си избере от вас най-хубавите, само няколко, не повече, за кариера в киното, така че приготвяйте се, момичета, не пестете гримове и пудри, правете се хубави, правете се изкусителни, които спечелят – спечелят, а останалите – вие си знаете. И се юрнахме ние, патки с патки, да се разкрасяваме и гласим, хем шега ли е, две от нас май дори за косите се пипнаха, всяка гледа да се бутне по-напред, да блесне, да я вземат, да я измъкнат, майко мила! Панаир, суетня, не ти е работа. А Саба, мръсникът му, се усмихва така изтънко и женски сеир гледа, на душата му мед капе, мръсната, ох, за какво ли го кълна, сякаш той ми е виновен за глупостта, сякаш и сама вече не бях научила, че на такова място който надигне глава – той е най-големият глупак, щото надигнатата глава там, то се знае, моментално я отвява вятъра, но душата, душата издайница…

Та, опитвайки се да разбера читателското недоволство (защото, не ще и дума, за самия мен Мария винаги е говорела единствения език, който ѝ е достъпен, тя просто не може да говори другояче), аз прекарах не един или два часа в напълни да си обясня, защо, аджеба, тя наистина говори така? Защо точно на този остарял, почти архаичен език, който действително никое младо момиче в наши дни не би ползвало?

Докато в един момент ми просветна. Еврика! Но разбира се. Мария говори не на разговорен, тя говори на фолклорен език (или поне на онази „фолклорна“ негова версия, която ми е диктувало моето си там нещо в онези 10 или 15 часа, в които се изля тази част от романа). И това е така, и това не може да бъде никак другояче, просто защото и тя, както и повечето герои от „Реквиема“, е до голяма степен колкото индивидуална, толкова и архетипна фигура. Мария е олицетворение на женското – или може би българското, може би нашето собствено – страдание, откак се помним, откак ни има. Тя просто говори на езика на страданието, а в българския му вариант това е именно онзи леко безразборен, леко завален, архаичен и изпълнен с болка, болка, болка, език, който всички ние познаваме от народното творчество, от песните, приказките, от легендите за онова, което ни е останало от „времената ония“.

Разбира се, всичко това ми е било напълно неясно и недостъпно в момента на писането. Както вече споменах, аз най-вероятно съм бил прекомерно зает с това да не изпусна нито дума, нито звук от диктовката – както става и сега, точно в мига, в който натискам ето този клавиш – за да мога да си позволя да умувам върху подробности като „ама защо точно така, защо точно по този начин?“

И то е било, и то си остава – правилно. Нямам нужда от ничие съгласие, нито пък бих се изправил на задни копита, за да доказвам каквото и да било, комуто и да било. Ако щете, то е правилно просто защото е писано под диктовка. Дали това звучи автентично или напротив, някак показно и себе-рекламиращо, е отново нещо, върху което нямам време да мисля. То е, защото е. Също като онази роза, която е роза, защото е роза, роза, роза. Това е.

Прочетох наскоро нещо подобно в едно интервю на Елфриде Йелинек, което преведох за „Прегледа“ – и усещането, не ще и дума, беше приятно. Не защото се почувствах сродèн с една толкова силно видима и утвърдена представителка на европейското писане, каквато е Йелинек. (Впрочем, и за това, разбира се, но не на първо място.) Абе, толкова си е приятно да видиш, че не си единственият идиот на тоя свят, който трака нещо под диктовка, да се чувстваш облекчен от мисълта, че тази обсебеност, това подчинение, тази не-себе-принадлежност, не е само единствено твое психическо състояние, че всички тези (дълбоко Аспергерови) импулси и преживявания, не са част единствено от твоя собствен, херметично затворен и изолиран от останалите свят.

Просто е хубаво да знаеш, че не си чак толкова сам. Колкото и несподелимо да е всичко, което прави собственото ти невронно племе странно, може би малко плашещо за самите си членове, уникално. Просто е хубаво да знаеш, че принадлежиш към нещо.

Хубаво си е, мамка му!

Берлин, октомври 2019