Драскулки – Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 93% (3 гласувания)

 

2019 09 BayGanyoEU

 

Не съм писал нищо – или поне нищо по-сериозно от някой и друг кратък текст – вече от години насам. Причините, колкото комплексни, толкова и прости, ми се привиждат някъде в пресечната точка между наранеността на собственото ми его, което не ще и не ще да приеме, че усилията му да намери видимост и признание, пък било то и „само“ в мъничката (може би защото толкова далечна) България, си остават все тъй напразни – и почти съдбовната невъзможност да изведа писанията си извън рамките и ограниченията на тази култура, този език, това битие, напук на почти двадесетгодишните усилия.

Тъй. Изплюх горчивото камъче. Ако има нещо, което да съм в състояние да посоча като differentia specifica на писаческите си усилия, то е именно това болезнено търсене на искреност и пределно разголване на не-съвсем-лицеприятните, не-съвсем-чистички, не-съвсем-показуеми жадности и ненаситности на егото, които в собственото ми разбиране се крият под, зад, някъде около, всички инак тъй благородни, тъй възвисяващи, тъй достойни-за-възхищение пориви на човешкия дух. С което, без доскоро да съм го знаел, винаги съм потвърждавал и подкрепял откритията на най-новата антропология и еволюционна биология. Под тънката коричка на цивилизованото ни, пост-всякакво битие, отново и отново, о, по дяволите, се откриват предците – праисторически или просто вчерашни – които инак ние не обичаме много-много да избутваме на преден план. Те са космати, груби, недодялани, понякога просто отвратителни. Те са всичко, което самите ние не искаме, о, ненененененене, дори никога не бихме могли, да бъдем.

С което и достигам до темата за бай Ганя, първоначално планирана като фокус на това писание. Отдавам справедливо дължима благодарност на Златко Ангелов – един съименник и дългогодишен приятел-събеседник, с когото ме свързват не един или два момента на взаимна подкрепа (никога няма да забравя опияняващата радост, която ме изпълни от коси до нокти при прочита на рецензията му към „Реквием за никого“, някъде през 2011), но и възбудени, понякога дори ожесточени разногласия, които често правеха за мен невъзможно продължаването на разговорите. Позоваването на предците, предполагам, звучи в случая почти като търсене на възможност за безболезнено извинение, но това е единственото, което мога да кажа в защита на понякога трудния ми за обуздаване темперамент. Предците, ех, предците…

И така, Златко Ангелов ни предлага опит за нов прочит и ново разбиране на алековия първообраз на нещата (не?)български, нова брънка във веригата от сизифови напъни на български мислители от всякакъв калибър, посветени все на едно и също нещо, насочени към все една и съща цел: тъй лелеяното освобождение от комплексите за второкласност, второсортност, второместност, с които групата хора, кичещи себе си с названието „българи“, се борят кажи-речи откак са приели тази идентичност, тази националност.

Нелесна работа, не ще и дума. Възхитителната мощ на алековото попадение се крие според мен не толкова в невероятно-убедително изваяния образ на неговото съвремие (което според мен е живецът на интерпретацията на Златко Ангелов), колкото – и най-вече – в напипването и представянето на цял един човешки архетип, една човешка реалност, далеч надхвърляща рамките на неговото или което и да било друго време. Гениалността на „Бай Ганьо“ се крие в неговата над-временност, над-класовост, дори над-националност. Този човешки образ не е нищо друго освен версия на онова мъничко огледалце, което отново и отново, независимо от обстоятелствата и обкръжението, напомня на всеки един/една от нас: „ти, царице, на света/ първа си по красота. Но…“

Това е нещото, с което според мен трябва да започва всяко разглеждане на бай Ганьо. Неговата неизбежност. Неговата абсолютна неотделимост от човешкото, и то човешкото не само в неговия български или балкански културен подвид, а човешкото изобщо. Косматият. Грубият. Еволюционно-оцеляващият.

Подчертавам начаса: това не е опит за оправдаване или, не дай Боже, някакво „културно“ разкрасяване, зад което се прикрива лигава апологетичност. Никога не съм бил привърженик на каквито и да било социал-дарвинистки изцепки, особено от вида, тъй разпространен по софрите в родината („само мръсниците преуспяват на тоя свят“; „простак е, ама му отива“, и пр.) Преклонението пред силните и преуспяващите на деня – неизбежен спътник на всяко човешко битие – е последното нещо, което бих се съгласил да приема. Но то е само една от страните на тази тъй изврътлива, тъй фалшифицируема монета, човешкостта. Другата – или поне една от другите, и то онази, на която е посветен целият ми патос, цялата ми енергия при разглеждането на „ганьовостта“, е абсолютната императивност на борбата срещу нея.

Уфффф. Тук вече нещата стават истински хлъзгави. „Борбата, както казват, е епична“, това май го знаем всички. А може би не? В този кратък стих е закована цялата хлъзгавост на темата „борба“, а именно огромната изкусителност на въображаемия пиедестал, с който е свързано всяко нейно, дори и най-мимолетно, споменаване. Да се бориш – поне в популярното въображение – означава да си дадеш шанс за постигане на победа, превъзмогване, надделяване, над отсрещната страна, както и да е формулирана тя. А това пък – за добро или зло – винаги е свързано с надеждата, с илюзията, че „другото“, „отсрещното“, „нежеланото“, „ганьовското“, може по някакъв начин да бъде премахнато, преодоляно, изкоренено от този свят.

Е да, ама не. Не, не може. Да се изкорени, надделее или премахне „ганьовското“ е също толкова възможно, колкото и да се изкорени, преодолее или премахне потребността от храна, вода и въздух. В собственото ми разбиране „ганьовостта“ е просто израз на онези битийни несигурности и страхове, на онези недостатъчности, които правят от нас, хората, същества, неизбежно податливи на комплекси. Да, именно така. Изправени пред необятността на един напълно несъизмерим със собствените ни, човешки параметри свят, ние по неизбежност изпитваме страх, неувереност, понякога ужас. Само едно напълно лишено от усет за собствената си ограниченост същество може да бъде лишено от комплекси. Така че, нека затворим още в началото на тази дискусия възможния „изход“, който води единствено до задънена улица. „Освобождаване“ и „надделяване“ над комплексите няма. Има единствено различни видове живот с тях.

И именно в това заключение, колкото и „песимистично“ то да звучи при първо чуване, се крие солидният оптимистичен патос на посланието, което се опитвам да изпратя чрез собствената си интерпретация на „Бай Ганьо“. Освобождаване и надделяване не може да има. Това са капани, поставени пред самите нас от изобретателното его, което се опитва да си спести поглеждането в очите на страха и несигурността, като ги обявява или за несъществуващи, или за изкореними. В замяна на това обаче може да има осъзнаване и приемане, което, с малко късмет, може и да доведе до онзи вид вечна бдителност, с която според мен е свързан единствено възможният оптимистичен наратив на човешкостта. Надделяване и освобождаване няма, но има възможност за непрестанна бдителност, непрестанно самонаблюдение и себеанализа, непрестанен живот редом с, но не и под контрола на нещата, които ни превръщат в модерни форми на древните ни и не чак толкова предшественици. Вечен живот редом с Ганьото вътре във всеки/всяка от нас, но живот с един разпознат, признат и осъзнат Ганьо, а не такъв, когото сме превърнали в сив кардинал на съществуването си именно защото се опитваме, по всевъзможни начини, да отричаме неизкоренимата му принадлежност към факта на собствената ни човешкост. Съществуване, прекарано в борба – но борба не за победа, а борба за бдителност.

Животът започва там, където започва разпознаването
на собствения, неизкореним Ганьо.

Звучи ви неприемливо, може би дори някак пораженчески? Като как тъй ще приема бай Ганьо като неизбежна и неизкоренима част от самия/самата себе си? Не ми стига цялата простащина и дивотия, която ме заобикаля от всички страни, сега пък трябва да я търся и вътре в себе си? Ха! На куково лято! Та това противоречи на всичките ми възвишени импулси и надежди, на целия ми стремеж към превъзмогване на всичко, което ме разделя от богатия, цивилизования, бленувания свят там навън. Никога! Никога!

Хм, а дали ще успея да смекча малко силата на реакцията ви, ако посоча, че същият проблем, същата тегоба, същата борба, е неразделна част от съществуването и на всички останали хора по света, ако и по неизбежност оцветени в различни местни колорити? В Германия например същата тази максима звучи малко по-различно, без да променя спецификата на проблема по никакъв начин: „Свободата започва там, където започва разпознаването на собствения, вътрешен нацист“. Комплексите на германците, както и на всички останали човешки групи – етнически, национални, културни, каквито си поискате – са свързани винаги и по неизбежност със същото това ограничение, което налага върху нас срещата, сблъсъкът, с необятно-превъзхождащата ни реалност – и различните страхове, несигурности и ужаси, които произтичат от този сблъсък. Това, че в собствения ни случай тези страхове и несигурности са получили толкова гениално, толкова компактно представяне под формата на една литературна фигура, е колкото специфично, толкова и типично. Помислете само за миг колко ли унизително трябва да е изглеждало за всеки образован, начетен испанец отпреди, да речем, 400-500 години, да бъде сравняван с „откачения“ Дон Кихот. А дали не е било същото, само че преди хиляди години, и с благородните, образовани гърци, които едва ли са се чувствали поласкани от сравненията с безогледния, лукав и способен на всякакви измами Одисей? Днес, разбира се, всички тези архетипни фигури отдавна вече са снабдени с патината на една древност, която по неизбежност ги прави да изглеждат благородни и възвишени, но дали това винаги е било така? Самият аз дълбоко се съмнявам.

Няма сила в отрицанието! Това е едно от убежденията, с които живея. Независимо от това дали ще обявяваме проблемите, страховете и нежеланите си архетипи за „отживели времето си“ или просто „несъществуващи“, резултатът ще бъде все един и същ – те по невидим, но много осезаем начин ще започват да определят живота и битието ни. И това е така по много проста причина – отричайки съществуването или влиянието им, ние ги правим невидими за самите себе си, и по този начин правим контрола над, или поне надеждата за разумен живот заедно с тях, невъзможни. В момента, в който заявим „няма такова нещо“, ние ставаме доброволни пленници на нещото.

А примерите за това са легион. Ганьовците и ганьовщината са неизбежна част от живота, и това далеч не само в България или на Балканите. Човек среща ганьовци в Германия, Франция, Америка, всъщност където и да отиде. Ако е честен и самокритичен, човек открива бай Ганьо най-първо сутрин в огледалото, преди да е успял да се разсъни и поеме напълно контрола над  поредния ден. Бай Ганьо ни дебне при всеки сблъсък с нещо неизвестно, заплашително или просто агресивно. Инстинктивната реакция да замахнем, да ударим, да отстраним заплахата по възможно най-бърз начин, отново показва неизбежността и неизкоренимостта му. Защото, ако неговите характеристики биха се изчерпвали с абичката, напомадените мустаци и дисагите, то, о колко простичко би било да му теглим чертата. Естествено, че в такъв случай ние нямаме нищо общо с него – та нали сме завършили образования, чели книги, пътували из модерния свят, справяли се с какви ли не ситуации, изискващи, хм, „цивилизационна компетентност“. Как може един толкова остарял, несвоевременен образ, да има нещо общо с нас?

Надявам се, че вече започвате да се поусмихвате – защото, естествено, едно подобно стесняване на параметрите на Ганьо и ганьовщината се разкрива начаса като вид щраусова тактика – заравяме глава в пясъка, обявяваме заплахата за несъществуваща и, хоп, готово! Няма страшно, ние сме застраховани! Ние сме част от време и обстоятелства, които правят архетипа несъществуващ. Спокойствие, само спокойствие, моля!

Но дали всичко е толкова просто? И дали „несъществуващият“ бай Ганьо не се изхитря отново и отново да възкръсне, във все нови и нови времеви и културни превъплъщения, които на практика го правят вечен? С какво друго може да се обясни нестихващата му популярност, известност, видимост, нарицателност – и това днес, повече от сто години след представянето му? Откъде-накъде би трябвало да се тревожим и засягаме от позоваването и посочването на нещо, което няма връзка с нас?

Всичко, което е необходимо, за да осъзнаем безсмъртието на бай Ганьо като човешки, а не просто български или балкански архетип, е да махнем от него аксесоарите, които го обвързват с едно точно определено историческо време – облеклото, речта, конкретните позовавания на едни или други исторически маркери. Направим ли това, изпред очите ни начаса ще отпаднат люспите на добронамереното заслепение, и може би това ще ни направи способни да огледаме и анализираме самите себе си по нов, досега непознат начин. Защото, хей, не е ли най-очевидна истина, че нашенският бай Ганьо, жив живеничък, с всичките му мурафети и трикове, се е изхитрил дотам, че е станал президент на най-мощната страна в съвременни свят?

Иди след това, та се опитвай да отричаш…

 

 
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор

Посетители

10
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 2 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 5 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 6 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 6 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 3 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици