Драскулки – Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2017 09 Czeslaw Milosz

 

Публикуваме една от лекциите, изнесени от изтъкнатия полски поет в Харвардския университет през 1981/82 г. (изд. „Рива“, 2017 г.)

Изданието включва шест лекции, изнесени от Чеслав Милош на английски език в Харвардския университет през учебната 1981/1982 г. Поканата към него идва от катедрата, носеща името на Чарлз Елиът Нортън. Той трябва да представи в публични лекции своите възгледи за онзи клон от творчеството, в който работи. По този повод поетът пише в предисловието към книгата:

„Признавам, че именно тази необходимост да се говори за поезията, както е в моя случай, причини колебанията и съмненията ми дали изобщо да приема предложение от такъв род. Самата поезия може да се сравни и с недъг, представляващ твърде срамно занимание, тъй като пред свидетели щях да ровя из нейните тайни и от собствените си приключения да извличам някакви изводи. Освен това винаги съм се боял да не се окажа в ролята на човек, за когото самият факт, че е поет, е нещо свещено…“.

Чеслав Милош приема поканата и е първият поет от Централна или Средноизточна Европа зад катедрата на Нортън.

„Това означаваше, че на мен се предоставя възможност да покажа на американската публика нещо от нашата твърде особена перспектива. Отдавна ми се струваше, че ако още съществува надежда за Европейския континент, тя е в изкуствено сдържания потенциал на страните, разположени между Германия и Русия, в онази втора Европа, която през последните десетилетия се вглеждаше, вече без удивление, в първата.“

Чеслав Милош (1911–2004) е изтъкнат полски поет, есеист, преводач, историк на литературата. Съосновател на литературния кръг „Жагари“ (Żagary), той дебютира през 1930 г. с два тома поезия и започва работа в полското радио. По време на Втората световна война живее във Варшава, сътрудничи на нелегални печатни медии, превежда Жак Маритен и Шекспир. През 1951 г. напуска комунистическа Полша и заживява във Франция. Сред произведенията, които създава там, е прочутата книга „Поробеният разум“. През 1960 г. е поканен от Калифорнийският университет, Бъркли като преподавател по славянски езици и литература. Носител на множество награди, сред които е и Нобеловата награда за литература за 1980 г.

На български са издадени неговите книги: „Поробеният разум“, „Долината на Иса“, „Крайпътно кученце“, „Годината на ловеца“, „Родната Европа“, „Това“.

Чеслав Милош, „Свидетелство за поезия“, изд. „Рива“, 2017 г.,
превод Богдан Глишев, художник Чавдар Гюзелев.

За надеждата

Шеста лекция

Досега се занимавах с намесата на поезията при промяна на менталността във всичко, което бих искал да назова Zeitgeist[1] на ХХ век, макар че никой не знае как се нарича той и затова сме обречени само на догадки. Сега обаче ще поставя въпроса така: може би жалбата, тъй разпространена в съвременната поезия, доказва пророческата ѝ дарба и е изход от безнадеждната ситуация, в която се озова човечеството? В такъв случай поезията още веднъж би доказала, че може да е по-съзнателна от масата на гражданите и да изгражда във висша степен онова, което постоянно присъства в хорските умове, но някак в скрита форма.

През ХIХ век вярата в неизбежния залез и скорошния упадък на западната цивилизация намира израз преди всичко в руската мисъл и в това отношение Достоевски не е изключение. Тази вяра скоро се появява и в Западна Европа. Излизащото в Париж списание Le Décadent[2] пише през 1886 г.: „Глупаво би било да крием стадия на декаданс, достигнат от нас. Религия, традиции, справедливост – всичко клони към упадък“. Т.нар. декадентство става ново направление и мода за бохемата, както няколко десетилетия по-късно екзистенциализмът. Към 1900 г. настъпва преход от спокойната научна фантастика на Жул Верн[3] към мрачните предсказания за всеобща катастрофа или за завладяването на Земята от машини, измъкнали се изпод властта на човека. Славянската дума „работа“ намира повсеместно приложение като „робот“ – плод на въображението на чешкия писател Карел Чапек[4].

Бъдещето на технологията като предмет на научната фантастика също незабелязано придобива политическа окраска, създавайки образите на бъдещото общество, които не са безметежни. Може би сбогуването с оптимизма на ХIХ век се е състояло още в Машината на времето (1895) на Х. Дж. Уелс, а нашето столетие да е донесло романи за тоталитарното устройство на утрешния ден, като Ние (1926) на Замятин, Прекрасният нов свят (1932) на Хъксли и 1984 (1948) на Оруел. Наравно с тях бих поставил двата романа на Станислав Игнаци Виткевич Сбогуване с есента (1927) и Ненаситност (1930), малко известни на Запад, защото Виткевич започнаха да го превеждат едва след Втората световна война; Ненаситност излезе на английски[5] чак през 1977 г. Този род литература на изпреварването отговаря на всеобщия и почти маниакален интерес към бъдещето, който е разбираем, ако се приеме, че в продължение на един живот около човека стават огромни промени и той изпитва, както казва френският историк Даниел Алеви, l’accélération de l’histoire.

Струва си да се замислим – сбъднаха ли се досега и до каква степен пророчествата на някои писатели. На първо място Достоевски е писал само за своите съвременници. „Всичко зависи от двадесетия век“ – казвал той и се опитвал да познае какъв ще е човекът на бъдещето, както постъпвал и идеологическият му противник Чернишевски[6], когото Ленин имал за свой учител. Достоевски, както виждаме сега, напълно заслужава титлата пророк, дори и само като автор на Бесове. На всичкото отгоре, като четем книгите му, ни се струва, че намираме в тях ограничение на всякакви пророчества. Те напомнят нещо като набрана от печатар колонка, която така са разместили, че отделни редове са променили реда си и е нарушена последователността на фразите. Ако използваме друго сравнение, те приличат на система от огледала, в които е трудно да се различи действителността от илюзията. Т.е. всички събития са предсказани правилно, променено е само съотношението им и пропорциите. Иначе казано, бъдещето винаги се вижда „като в огледало – неясно“.

Грешил ли е, или не т.нар. декадент от края на ХIХ век, читател на Достоевски и Ницше, познавач на Шопенхауер и спасяващ се от пустотата и скуката в мечтите за нирвана[7]. Ако, както се е случвало неведнъж, той избирал самоубийството, събитията, които трябвало да настъпят скоро, придавали известен смисъл на решението му. И до днес ние не сме в състояние да обхванем с поглед онова, което е била 1914 г. за Европа и как рязко се обърна тогава чашата на нейната съдба. По такъв начин песимистичната поезия, създадена от декадентите, може да представлява просто шифър на бъдещето, което се вижда като „в огледало – неясно“. Но именно фактът, че това се проявява малко по-иначе, отколкото съзнателно, или не предполагаме, е вече радикално различно. От началото на ХХ век изтече много време, но мисловната формация, присъща на тогавашната епоха, като преди ни остава близка, макар че признаваме значението на занимаващия „декадента“ проблем.

По-късно, когато Първата световна война започва да се възприема само като жесток епизод в историята на Европа, мнозина се опитаха да подкрепят мита, който обаче се оказва недълготраен и днес е забравен. Това бил митът за Незнайния воин. На неговата могила полагали венци, посвещавали му стихове. Известно време този мит съществувал благодарение на старанията на достатъчно силни пацифистки движения, които заставали на страната на левите и неволно подготвяли фундамента за победа на диктаторите. През 20-те години често един и същ поет бил автор на стихове за Незнайния воин и за иприта. Не бива да се забравя, че следващата война си я представяли като газова, а ипритът, изпитан в края на Първата световна война, бил дума-символ, както по-късно ядреното оръжие. Пророчеството отново се оказало не съвсем точно. Започвала следващата война, чиито ужаси никой не бил в състояние да предвиди. Впрочем нито една от воюващите страни не използвала газово оръжие на полето на боя.

Би могло да се състави каталог на мрачните предсказания, появяващи се днес в научната фантастика и поезията. Като се вземе под внимание делът на общите взаимности в тази атмосфера, а също и неясната природа на пророчествата, следва да се отнесем към опасенията с недоверие. Което не означава, че трезвата оценка за нашето – човешко – положение в края на ХХ век подсказва безметежност. И доколкото, както вече казах, поетът е длъжен да бъде верен на действителността и да я оценява йерархически, аз няма да наруша моите пълномощия, като посветя минута на темите, занимаващи политиците и икономистите.

Намираме се на пътя на унификацията на нашата планета. Засега въпросната унификация става за сметка на науката и техниката, които са на едно ниво на развитие в различните страни. Това се случва поради победата на една-единствена цивилизация, възникнала върху малкия западноевропейски полуостров и сътворила благодарение на споровете на своите теолози механизма за абстрактно мислене, използван после при научните открития. Тази цивилизация е превъзхождала и почти напълно унищожила други статични и затворени в себе си цивилизации. Нейните средства за завладяване и в същото време нейните философски представители стават всякакви технически изобретения – от огнестрелното оръжие до автомобила, транзистора и телевизията. В същото време този западноевропейски полуостров експортирал по цялата планета своите вътрешни кризи, преди всичко кризите на държавното устройство. Научно-техническата революция се извършвала в монархии, управлявани от крале, чиято власт произлизала от Божия промисъл, което предполагало вертикална система: божествените дела нагоре, а долу – човешките. Радикалната промяна настъпва, когато източника на властта започват да дирят в хората, в „общата воля“, изразена чрез гласуване. Моделът, заимстван от Русо[8] по събранията на цялата общност из швейцарските кантони, се оказва доста абстрактен, използван в страни с многомилионно население по начина, който изграждал общественото мнение. Затова, ако ХIХ век изглеждал като повсеместен стремеж към демокрация, ХХ век донася поредното поражение. Демокрацията не проявила голяма склонност към експанзия извън пределите на своята родина, което значи западноевропейския полуостров и Северна Америка. По-лошо, жителите на повечето страни с демократично устройство губят вяра в целесъобразността и потискат желанието си да го защитават пред натиска на агресивния тоталитарен строй. Езикът на този строй, възпяващ правото си на съществуване, произлиза не откъде да е, а от същото разбиране за „обща воля“, преминала през съответната модификация. Управниците се появяват като инкарнация на „общата воля“, която, ако я оставиш сама на себе си, не би познала своите „истински желания“. Особеност на тоталитаризма, позоваващ се най-често на Маркс, е възприемането на населението като деца, на които не е разрешена играта с клечките кибрит, т.е. да изразяват мнението си по време на свободни избори; фиктивните избори обаче се запазват – да напомнят западноевропейския произход на съперника на демокрацията. Очевидно, тъй като задачата по разпределяне на богатствата е първоразрядна, на втори план остава принципният спор. А това е спорът за източниците на властта.

Планетата ни е малка и не е неправдоподобно обединяването в една планетарна държава. То би могло да се случи чрез завоевания. Един от вариантите е атомната война, но тя няма повече шансове от използването на газове през Втората световна война, пък и пацифистката пропаганда днес е близо до истерията. Във всички войни на ХХ век решаваща сила е била пехотата, което позволява да допуснем, че тя ще бъде такава и в бъдеще.

Днес цялата Земя е гръцкият полуостров от времената на Пелопонеската война, поне в смисъла, че враговете на демокрацията отново са страните, които практикуват военно възпитание на младежите още от детинство. При това съвременните Атина и Спарта са поразени от тежки заболявания и тяхната политика до голяма степен се определя от болезнеността им. На Запад дотам настъпи деградация на гражданските добродетели, че младото поколение на почти всяка страна престана да има държавата за своя, т.е. за такава, на която си струва да служиш и в защита на която, ако се наложи, да умреш. В това отношение през 1940 г. Франция определи модел за постигане на мир на всяка цена, дори с цената на капитулация пред врага. Обаче тази и други болести, струва ми се, останаха във функционална връзка с необикновената творческа способност на Запада, сякаш провалът бе задължително условие за неговия прогрес. Декадентът от 1900 г. днес би бил изумен от невероятното развитие на науката, техниката, медицината, изящните изкуства тъкмо в епоха, която според неговото предсказание е трябвало само да усили падението. Вместо това видимото здраве на тоталитарния строй, проявяващо се в официалния култ към държавата и военните добродетели, маскира болезнената стагнация във всички области на човешката дейност, с изключение на оръжейното производство. Сега, когато столетието е към края си, достатъчно ясно се прояви паразитният характер на държавата, основана върху монопола на собствеността и властта. От една страна, тази държава се захранва с онова, което е останало от някога органично нараствалото и още не съвсем изкоренено минало, а от друга – с внасяна техника, наука и изкуство. Да си въобразим световната тоталитарна държава, означава да си представим тъмните векове на безплодието и застоя.

Ако европейският или североамериканският поет не може да подмине борбата за планетата, независимо от това дали признава в себе си подобни мисли, или не, малко вероятно е латиноамериканският му колега да прояви същата заинтересованост по въпросите. Може би той живее в друго историческо време, към което в неговата част от света принадлежат националните движения, равнодушни към всичко, разпознаваемо веднага за един жител на Полша или Чехословакия. Несинхронността на историческите епохи, съжителстващи на Земята, допринася допълнително за всеобщия хаос.

Съдбата на цивилизацията – единствената, защото другите ги проиграхме – не е радостна и затова сред поетите днес лесно ще се намерят усърдни читатели на Нострадамус[9]. Като дирим надежда, трябва да се обърнем към вътрешните динамизми, предопределили точката, в която сме. Странни неща се откриват, стига да се позамислим над понятията „здраве“ и „разложение“. Силно се объркваме. За Шекспир, не само за Хамлет, времето му е било out of joint[10] и не бива уверено да твърдим, че преувеличава: всъщност още тогава започва съвременната ера с цялото ѝ зло и добро, което би могла да привнесе. Оттогава неведнъж изпод перото на поета е произлизал порядък, разположен, където си ще, само не тук, на друго място или в друго време. Тази тъга, есхатологична по природа, е насочена срещу всяко „тук и сега“, като представлява една от силите, необходими за непрекъснатия развой. Разложение ли е това? Вероятно да, ако в обществено отношение разложението е отсъствие на съгласие със съществуващите форми. Както вече споменах, свободно можем да предположим, че всичко, ставащо на Запад, е сходно с процесите, предизвикани в организма от бактериите, необходими за правилното му функциониране. Възможно е западното разклонение на цивилизацията да се разлага, защото твори, и да твори, защото се разлага. Като пример за това може да послужи съдбата на философията на Киркегор, като се започне с процесите на разложение в християнството, във всеки случай – в протестантството. На свой ред урокът на Киркегор повлиява, доколкото ми е известно, върху мисълта на Макс Планк, създател на квантовата теория.

Навярно сме свидетели на своеобразна гонка между животворната и разрушителна дейност на цивилизационната бактерия, досега взаимно уравновесяващи се. С неизвестен за утрешния ден резултат. Никакъв компютър не ще разчете толкова много данни „за“ и „против“, а поетът със своята интуиция остава единственият, макар и ненадежден, източник на знания. Като загърбвам икономиката и политиката, аз се връщам към личните ми причини, ако не за оптимизъм, то поне срещу безнадеждността.

Само чрез сравнение с времената на нашите деди и прадеди можем справедливо да оценим сегашното. Настъпи известна промяна, която трудно ще осъзнаем напълно, толкова обичайна ни изглежда тя, а влиянието ѝ нараства все повече. Не комуникацията с помощта на реактивните самолети, не намалената смъртност сред младенците и не противозачатъчните средства ще определят изключителния характер на ХХ век. Това е възникването на човечеството като стихия там, където дотогава то е съществувало разделено на касти, с различно облекло, менталност и навици. Тази промяна може да се наблюдава само в някои страни, но постепенно тя се извършва навсякъде и същевременно изчезват тъй силните през миналото столетие митични представи за особените и уж вечни черти на селянина, работника, интелигента. Човечеството като стихия, резултат на технологията и всеобщото образование, означава отваряне към науката и изкуството в невиждани досега мащаби. Това разбираше моят покоен приятел, полският прозаик Витолд Гомбрович, притежаващ дарбата да формулира прости до баналност неща.

Понякога ме причисляват към песимистите, и дори към т.нар. катастрофисти – казва той във Венеция през 1968-а, година преди смъртта си. – Но това е по инерция. Критиците така са свикнали: литературата до определено ниво да е черна. Моята не е черна и нещо повече – представлява реакция на задължителния днес навсякъде демонично-апокалиптичен тон. Аз съм като баритона в Деветата [симфония]: „стига с тая песен, нека и други тоналности зазвучат!“[11]

И нататък:

Алиенация ли? Да свърнем от отъпканата пътека и да се опитаме да признаем, че не е толкоз страшна, че ние тази алиенация „с пръстите си я докосваме“, както казват пианистите, и с нашите умни, технични пръсти покрай алиенацията поднасяме на работника в продължение на години повече свобода, великолепие и празници, отколкото трудовите му дни. Пустота ли? Безцелност? Нищото? Защо изведнъж да преувеличаваме? Бог или идеалите изобщо не са потребни, за да откриваме най-висшата ценност, достатъчно е да не ядеш три дни и в такава ценност ще се превърне парчето хляб; нашите потребности са фундаментът на нашите ценности, смисъла, порядъка, живота. Атомните бомби? Преди няколко века са умирали недоживели тридесет години, зарази, мизерия, дявол, вещици, ад, чистилище, изтезания… не се ли позамаяхте от прекалените удобства, или сте забравили какво беше вчера?

На това би могло да се отвърне, че сегашният ад и сегашните мъчения не отстъпват на средновековните. Въпреки това промяната, която има предвид Гомбрович, е реална. Трудно ще я оценим адекватно, защото всичко ново се появява и със своята карикатура. Но умеещият да чете и пише гражданин на съвременна държава (не на своето село или околия) е слабо подготвен за възприемане на интелектуалните блага от висш порядък. Него изкуствено го държат на ниско равнище чрез телевизията и лъскавите списания, а тези медии – макар и не с техниката си – за ума са като твърде тесните пантофки, деформиращи женските стъпала в древен Китай; в същото време елитът се занимава с т.нар. култура или предимно взима участие в обреди, наложени от страдащия от скука снобизъм. Отварянето на човешката стихия към науката и изкуството е по-скоро само потенциално и изисква много време, за да изплува, преди да стане значителен факт. Обаче поетът предполага съществуването и на идеален читател, а поетическото действие – колкото изпреварва, толкова и приближава бъдещето.

В моята трета лекция говорих за уроците по биология и повсеместно разпространявания днес редукционистки светоглед, като изразих заедно с това надежда, че той ще отстъпи мястото на друг, в по-голяма степен съответстващ на сложностите на света и човека. Струва ми се, че – така или иначе – това ще бъде свързано с навлизането на човешката стихия в ново измерение – очаквам почудата на слушателите, – измерение от миналото на нашия вид. Това изглежда малко вероятно, като се има предвид, че склонността да се забравят важни събития, дори наскоро случилите се, е една от отличителните черти на масовата култура и че в училище все по-малко се учи история. Да си дадем сметка обаче какво същевременно се случва. Никога преди живописта и музиката от миналото не са били така достъпни, като репродукции и записи, никога преди не е било възможно нагледното възпроизвеждане на живота на отминалите цивилизации и никога такива тълпи народ не са посещавали музеите и художествените галерии. Нещо повече, техниката, която гони историята от училищната стая, компенсира (а казва ли ти някой за надбавката) онова, което унищожава. Позволявайки си предвиждане, ще кажа, че през ХХI столетие очаквам бързо радикално отстъпление от светогледа, определян преди всичко от биологията, благодарение на отново придобитото историческо съзнание. Вместо, както е прието сега, да посочвам чертите, обединяващи човека с други висши създания по еволюционната верига, да се подчертава необикновеността и самотата на това непроумяващо дори себе си същество, което без умора се старае да премине границите на своите възможности. Човечеството все повече ще се опиянява от себе си, все по-често ще се обръща към миналото, за да търси ключа към собствената си загадка, и ще прониква чрез емпатията в душата на отминалите поколения и цивилизации.

Подобни предвиждания може да се намерят в поезията на ХХ век. Още отначало образованието, представляващо наистина привилегия за малоброен елит, включва латинския и гръцкия като отзвук от хуманистичния идеал. Оттам идва познаването, макар и повърхностно (очевидно, сред елита), на поетите от древността, четени в оригинал. Този период е завършен, латинският изчезва дори от католическата литургия и е съмнително, че ще се възроди. Същевременно обаче, ако съдим по поезията, еврейското, гръцко и римско минало по Средиземноморското крайбрежие започва да съществува в нашето съзнание, може би дори по-интензивно, отколкото при образованите ни предшественици, макар и своеобразно. Като четем поетите, може да се посочат много доводи. По-живи, откогато и да е, присъстват митичните фигури, взети от европейската литература или от литературната легенда, такива като Хамлет, крал Лир, Просперо, Франсоа Вийон, Фауст.

В тази перспектива особена изразителност придобива приключението на поета, чиито стихове (някои в крайна сметка) принадлежат към канона на изкуството през ХХ век и който заслужава званието предвестник, независимо че творчеството му като цяло е неравно. Грък от Александрия – Константинос Кавафис[12], роден през 1863 г., след много опити да пише в духа на fin de siècle[13], дръзва със замисъл, чужд на тогавашната, във висока степен субективистична, литературна мода. Отъждествява се с целия елинистичен свят от времената на Омир до династията на Селевкидите[14] и Византия и въплъщавайки се в тях, извършва пътешествие във времето и пространството като пътуване към собствените дълбини, в своята история на Елада. Възможен импулс е запознаването му с поезията преди всичко на Робърт Браунинг[15] и неговите personae[16], взети от ренесансова Италия, както и с френската поезия, която има Песните на Билитис от Пиер Луис[17]. Така или иначе, най-добрите стихове на Кавафис са медитации върху така приближеното минало, че персонажите и ситуациите на отдавна изтекли столетия възприемаме като близки до нас. Сякаш Кавафис принадлежи към втората половина на нашето столетие, но това е само илюзия поради факта, че преведен, той твърде късно навлезе в световната поезия. Всъщност почти неизвестен приживе (макар че Т. С. Елиът го е печатал в своя „Сriterion“[18] и откриван постепенно след смъртта му в 1933 г., той написва прочутите си стихотворения преди Първата световна война. В очакване на варварите е създадено към 1898 г.; Итака в първия си вариант е от 1894 г., а вторият – от 1910 г.; Цар Димитрий – от 1900 г. Малко по-късни са Дарий и В 31 г. пр. Христа в Александрия – и двете от 1917 г.

Тъй като в тези лекции се постарах да покажа моята полска генеалогия и използвах примери, взети от полската поезия, струва си да отбележа, че за полския поет присъствието на елинското минало и Кавафис са особено добре приети. Истинският дом на полския поет, където и да се намира той, е историята – къде по-кратка от тази на Гърция, ала не по-малко богата на покруси и погубени илюзии. В решението на Кавафис да изследва собствената елинска история неговият полски читател ще разпознае мисълта, известна му от уроците на родните поети: че с жалост и ужас изпитваме човешкото състояние не изобщо, а всякога съотнесено към място и дата, в тази или онази провинция, с определената страна.

Избрах за цитат Дарий на Кавафис сигурно защото действащият герой е разгледан със снизходителен хумор и защото е поет, прекалено угрижен за славата в двоякото ѝ значение: като похвала от устата на владетеля и като признание от страна на злобните критици. Този вид портрет на поет отпреди две хиляди години отговаря по някакъв начин на скептицизма спрямо моята професия, изявен в онова, което вече изрекох за нея.

ДАРИЙ

Ферназий, търпеливият поет, частта най-важна
на своята епическа поема пише.
Как царската върховна власт над персите
взе Дарий Ѝстаспос (от него произлиза
владетелят ни славен Митридат
Дионисий и Éвпатор). Но тук необходима
е философия; той трябва да анализира
какво е изживявал Дарий; но не, по-скоро нещо
като разбиране на суетата от величието.
Поетът най-съсредоточено тази част обмисля.

Но втурва се слугата му и го прекъсва,
задъхан твърде важна вест му съобщава.
От този миг е почнала войната с римляните.
Преминала е границата нашата войска.
Поетът е безмълвен. О, какво нещастие.
Нима сега прославеният наш владетел Митридат
Дионисий и Éвпатор с поеми гръцки
ще може да се занимава? Мигар могат
посред войната да звучат поеми?

Ферназий разтревожен е до смърт. Нещастие!
Сега, когато беше сигурен, че с Дариадата
ще бъде най-подир признат, а свойте врагове
завинаги да млъкнат щеше да накара,
какво отлагане на търпеливите проекти.
Ала да бе отлагането само, пак добре.
Да видим ще ли има сигурност поне
във Амисос. Не е градът с най-здравите стени
а римляните са врази опасни.
Дали със тях ще можем да се справим ние,
кападокийците? Ще стане ли това?
Ще можем ли да мерим сили с легионите?
О, помогнете, богове, закрилници на Азия!

И все пак в целия му смут, в злочестината
натрапчиво ту идва, ту изчезва поетичната идея –
най-вероятно чувствал е възвишеност, опиянение,
мечтател и ентусиаст е бил навярно Дарий.

1920

Превод от гръцки: Кръстьо Станишев

Както се казва в коментара към това стихотворение, преведено от Едмънд Кийли и Филип Шерард[19], поетът Ферназий е измислена фигура. Градът, където се развива действието, Амисос, е пристанище на брега на Понт, т.е. на Черно море. Митридат VI е цар на Понт. Започва война срещу Рим през 71 г. пр. Хр., значи тогава протича и действието на стихотворението. Амисос е завладян от римляните три години по-късно, а цар Митридат е разбит от Помпей[20] в 66 г. пр. Хр.

Споменах за отъждествяването с хора от миналото, за чувството на братство, приповдигащо завесата на времето. Поетът Ферназий илюстрира голямата тайна на поетичното призвание. Тревогите му в мига, когато избухва войната, когато се решава съдбата на града и страната, са комични. И в същото време на професионално заболяване, каквото е извънредната чувствителност към добрите оценки за себе си, той прави нещо друго: „И все пак в целия му смут… ту идва, ту изчезва поетичната идея“. Поетът никога не може да се откаже напълно от дребнавата игра на превъзходство и унижаване, а заедно с това е свободен от своето „аз“ чрез „поетичната идея“. Всичко придобива особена изразителност тъкмо защото град Амисос, поетът Ферназий и властелинът на Понт представляват само привидения, изискващи от нас да им вдъхнем живот, както го правят сенките от Хадес при Омир.

Да осъзнаем миналото. Все сме склонни да вярваме, че поетът притежава повече от един живот, защото е способен да крачи из улиците на градове, които са на две хиляди години. Но в това е, струва ми се, същността на непрекъснатите търсения на миналото в репродукциите със старинно изкуство, в архитектурата, модата и масовото посещаване на музеи. Едноизмерният човек желае да бъде увеличен многократно, като използва за себе си маски, облекло и начин на чувства и мисъл от други епохи.

Тук се засягат и по-важни въпроси. „Откъде да дойде възраждане за нас, преобърнали и опустошили цялото земно кълбо?“ – пита Симон Вейл. И отвръща: „Само от миналото, ако го обичаме“. На пръв поглед отговорът е загадъчен и трудно ще отгатнем какво означава. Нейният афоризъм се изпълва със смисъл в светлината на другите ѝ изказвания – за времето и красотата. Например тя заявява: „Две неща не успяваме да доведем до някаква рационалност: времето и красотата. С тях трябва да се започне“[21]. Или: „Дистанцията е душа на красотата“[22]. Миналото според Вейл е „изтъкано от време с цвят на вечност“[23]. Тя твърди, че човек трудно достига действителността заради вътрешното „аз“ и въображението в служба на „аз“-а. Само дистанцията във времето позволява да видим действителността, неукрасена с нашите страсти с „цвят на вечност“. А тази действителност е прекрасна. Затова миналото има толкова голямо значение. „Усещането за действителност в него е чисто. Ето я чистата радост. Ето красотата. Пруст.“[24] Няма да крия, че като цитирам Симон Вейл, си мисля за онова, което лично мен ме направи особено възприемчив за нейната теория за пречистването. Навярно не творчеството на тъй скъпия за нея Марсел Пруст, а за първи път прочетената значително по-рано, в детството, и до днес постоянно придружаващата ме поема на Мицкевич Пан Тадеуш, в която най-обикновените събития на всекидневието, доколкото те са описани като отдавна изминали, превръщат в сюжет приказката, а болката отсъства, защото настига само нас, живите, а не персонажите, призовани за всеопрощаващ спомен.

Човечеството ще съхрани своята самодостатъчност в смисъл, че ще търси пречистената действителност с „цвят на вечност“ или просто красотата. Може би тъкмо това е искал да подскаже скептичният към съдбите на цивилизацията Достоевски, като заявява, че красотата ще спаси света[25]. Това би означавало, че цялото нарастващо отчаяние, предизвикано от разминаването между реалността и желанията на сърцето ни, ще бъде преодоляно и съществуващият обективно свят, какъвто е, ще застане пред очите на Бог, а не се ли възприеме така от нас, жадуващите и страдащите, ще бъде приет с цялото му зло и добро.

В моите лекции посочих няколко отговора на въпроса – откъде се взе този мрачен, апокалиптичен тон в поезията на ХХ век. И е сигурно, че причините няма да дадат един-единствен отговор. Отчуждаването на поета от „великия човешки род“, прогресиращата субективизация, обричащото ни на меланхолия преходно съществуване на индивида, автоматизмите на литературната структура или просто на модите – всичко това има своята тежест. Но ако обаче съм се изказал в полза на реализма като осъзната или не тъга на поета, грешно ще бъде от моя страна да не отдам дължимото на трезвата оценка на нашето общо невесело положение. За унификацията на планетата ще трябва да се плати висока цена. Чрез средствата за масова информация всеки поет получава известия за това какво става на повърхността на Земята, т.е. за изтезанията, на които хора подлагат хора, за глада, робството и униженията. Във времената, когато познанията му за действителността са се ограничавали до едно село или околия, той не е бил задължен да носи толкова тежко бреме. Бива ли да се чудим, че той е морално раздразнен, че чувства своята отговорност, че никакво обещание за бъдещи триумфи в науката и техниката няма да скрият хаоса и човешкото безумие? А когато той се опитва да представи себе си в близкото бъдеще, не намира там нищо, освен възможни икономически кризи и войни.

Тук не е мястото да гадаем какво ще стане утре, както го правят врачки и футуролози. Надеждата на поета, тази, която защитавам и препоръчвам, не е ограничена с никакви дати. Ако разпадането е функция на развитието, а развитието – функция на разпада, надпреварата между тях може да завърши и с победа на разпадането. За дълго, но не завинаги; тук се появява надеждата. Тя обаче не е химерична, нито безумна. Напротив, всеки ден можем да видим знаци, свидетелстващи, че сега, в момента, се ражда нещо ново, досега неизвестно в този мащаб: човечеството като стихия, осъзнаваща своята непринадлежност към Природата – защото само човекът е получил като наследство такова съкровище, каквото е паметта, сиреч историята.

Публикация на портал „Култура“

 

Източник

 

[1] Zeitgeist (нем.) – понятие, въведено от Йохан Готфрид Хердер, означаващо дух на времето, климат на епохата, комплекс от условности и начини за възприемане на действителността, свойствена за културата и науката на даден период (Kritische Wälder, III, 1769).

[2] Le Décadent – едно от най-важните списания на символистите, основано от Анатол Бажу. На страниците му печатат Верлен и Рембо. Излиза в Париж (с кратки прекъсвания) в периода между 1886 и 1889 г., след което променя заглавието си на La France Littéraire.

[3] Жул Верн (1828 – 1905) – френски прозаик, известен преди всичко като автор на приключенска литература и научна фантастика. Прославя го наброяващият повече от 50 позиции цикъл от романи, представящ света на неограничения технически и научен прогрес. Автор на Децата на капитан Грант(1867 – 1868), Капитан Немо (1869 – 1870) и Тайнственият остров (1874).

[4] Карел Чапек (1890 – 1938) – един от видните чешки писатели. Световна известност му донася утопичната комедия RUR (1920), предупреждаваща за последствията от всеобщата дехуманизация на съвременния свят. Именно в това произведение за първи път се появява думата „робот“.

[5] Става дума за превода на романа на Станислав Игнаци Виткевич Ненаситност, направен от Луис Ирибарн [Iribarne]. Снабдена с предговор и коментари на преводача, книгата е публикувана през 1977 г. [Urban, Illinois, University of Illinois Press].

[6] Николай Гаврилович Чернишевски (1828 – 1889) – руски деец, философ и публицист, привърженик на утопичния социализъм. Знаменитият му роман Какво да се прави?, писан в затвора през 1863 г., изобразява хора с нов социалистически морал. Същото заглавие носи и публикуваната през 1902 г. от Ленин брошура, съдържаща концепцията за революционна партия.

[7] Нирвана – тук: прекратяване на дейността, вътрешна съсредоточеност, състояние на полусмърт. Едно от фундаменталните понятия в индийската култура, станало популярно след трудовете на Артур Шопенхауер (1788 – 1860), в чиято философска концепция то означава начин да се избегне болката от съществуването.

[8] Намек за Общественият договор (1762) на Жан-Жак Русо (1712 – 1778). В това произведение той представя модела на идеално общество, живеещо съобразно демократични правила, гражданите на което доброволно са приели юридически установен порядък.

[9] Нострадамус (ист. Мишел де Нотр-Дам, 1503 – 1566) – френски лекар и астролог. В издаваните от 1550 г. астрологически календари помества популярни и до ден днешен предсказания. Автор е на сборник със 740 четиристишия с пророческо съдържание Астрологични центурии (1555).

[10] Out of joint (англ.) – намек за фразата на главния герой в края на Д. I, сц. V на Хамлет: „Тhe time is out of joint“ – „Изметнат е векът“ (прев. А. Шурбанов).

[11] Доминик дьо Ру. Разговори с Гомбрович, Париж 1969, с. 64 – 65. Всъщност това е книга, изцяло написана от Гомбрович и публикувана на части във в. Култура през 1967 – 1968 като фрагменти от Дневника.

[12] Константинос Кавафис (1863 – 1933) – гръцки поет, един от най-видните представители на класицизма през ХХ век (вж.: Кавафис, К. Избрани стихотворения, подбор и предговор Стефан Гечев. София: НК, 1984, с. 158 – 159). Преводи на неговите стихотворения Ч. Милош публикува в книгата си Лични задължения.

[13] Fin de siècle (фр.) – буквално: край на века; тук култура от залеза на ХIХ век.

[14] Селевкиди – македонска династия начело на сирийската монархия през 312 – 64 г. пр. Хр., наричана още монархия на Селевкидите; своя разцвет тя преживява при царуването на Антиох III Велики (II в. пр. Хр.).

[15] Робърт Браунинг (1812 – 1889) – английски поет, един от най-известните творци от Викторианската епоха. Автор на поемата The Ring and the Book (1868). Ч. Милош превежда негово стихотворение под заглавието Stracony przywµdca (включено в Коntynenty, a по-късно и в Mowie wiązanej).

[16] Personae (лат.) – персона, особа. Англосаксонската критика определя с това название субекта на стихотворението, неидентичен с авторското „аз“. Често използващият този похват Браунинг пътува много из Италия, съзирайки в нея източник за поетическо вдъхновение.

[17] Песни на Билитис – писани през 1894 г. лирически поеми в проза, представяни от френския писател Пиер Луис (1870 – 1925) като преводи на гръцката поетеса Билитис, ученичка на Сафо. Една от най-крупните мистификации в литературата на ХIХ век.

[18] Criterion – литературен тримесечник, играл значителна роля в английския поетичен живот. Основан през 1922 г. от Томас Стърнз Елиът. Излиза до 1939 г.

[19] Едмънд Кийли и Филип Шерард са най-известните английски преводачи на поезията на Константинос Кавафис.

[20] Гней Помпей Велики (106 – 48 г. пр. Хр.) – римски пълководец, прославил се впрочем и с победата си над въстаналия Спартак.

[21] S. Weil. Wybµr pism, tłum. i oprac. Cz. Miłosz, Paryż, 1958, s. 195.

[22] Ibid., s. 179.

[23] Ibid., s. 237.

[24] Ibid., s. 237.

[25] Алюзия за думите на княз Мишкин, герой от романа Идиот на Фьодор Достоевски.


Чеслав Милош
Чеслав Милош (1911–2004) е изтъкнат полски поет, есеист, преводач, историк на литературата. Съосновател на литературния кръг „Жагари“ (Żagary), той дебютира през 1930 г. с два тома поезия и започва работа в полското радио. По време на Втората световна война живее във Варшава, сътрудничи на нелегални печатни медии, превежда Жак Маритен и Шекспир. През 1951 г. напуска комунистическа Полша и заживява във Франция. Сред произведенията, които създава там, е прочутата книга „Поробеният разум“. През 1960 г. е поканен от Калифорнийският университет, Бъркли като преподавател по славянски езици и литература. Носител на множество награди, сред които е и Нобеловата награда за литература за 1980 г. 
На български са издадени книгите му „Поробеният разум“, „Долината на Иса“, „Крайпътно кученце“, „Годината на ловеца“, „Родната Европа“, „Това“.
Други статии от този автор
Посетители: 153

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Пиша и за османската... преди 1 ден
  • suhi писа Още
    БПЦ получава държавна... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вярно е, че в Западна... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Златко, не знам колко... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    За „жестокост“ не става... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Последно това не... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Какво е било това... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 4 дни
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 5 дни
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 5 дни
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 5 дни
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 5 дни
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 5 дни
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 5 дни
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 5 дни
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 5 дни
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 5 дни
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 5 дни
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 5 дни
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 5 дни