Драскулки – Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Катедралите летят към небето

Катедралите се издигат над гълъбите, както гълъбите летят над катедралите в зависимост от това дали е ден или нощ, кога едните спят, а другите пътуват.

Понякога куцото момиче е седнало на плочите на площада и с едната си ръка храни гълъбите, докато с другата опипва невидимите стени на катедралата. Това е неговата тайнствена игра, тъй като то отдавна не се събира с останалите деца, които се гонят по сънните улици зад катедралата, ловко подскачат по изрисуваните квадрати на тротоара или върху опънатия под нозете им ластик. И така, залисани в игрите си, те много пъти ще излязат от огнения кръг на слънцето, за да попаднат в обсега на сянката на летящата към небето катедрала. Защото тя е центърът на уличното и небесното движение и законите ѝ опровергават всичко, което сте научили дотогава.

Покрай нея минават трамваите, придържайки се строго към релсите, без да поглеждат нагоре, без да губят търпение, понеже знаят, че сянката ѝ някой ден може да ги настигне и да ги превърне в пепел и прах. И дори когато просяците се настаняват по стълбите ѝ, те престават да мърморят, да се закачат помежду си, тъй като вече са разбрали, че няма нищо по-нелепо от това да умреш в горещ августовски ден под сянката на катедралата. Тук пресекват всички гласове и възклицания, всички викове и гръмотевици, защото катедралата бди като достолепно чудовище над препълнените сергии, над човешката врява и глъч, над хилядите обречени деца, чак до залеза на слънцето.

Тогава заключват вратите ѝ и катедралата постепенно се отдръпва от земното пространство, за да се отдаде единствено на себе си. С полузрака се променят цветовете ѝ, както и представата за нейните предели. Сега е опасно да я вдишаш или да се докоснеш до стените ѝ. И когато момичето открие, че си играе с чужда сянка, то непременно ще се стресне и ще си тръгне решително към къщи. Но едва ли ще намери дом и сън, по-истински от нея.

И само оня, който продължително я гледа, навярно ще усети, че сянката ѝ е нямо огледало в студеното море на светлината. Че сърцето ѝ е златен кошер, захвърлен съд сред вековете, където се събират небесните лъчи, преди да се превърнат в хора, птици и дървета.

Катедралите летят над гълъбите, както гълъбите се издигат над катедралите и независимо от това дали е ден или нощ, сърцата им кръжат като огнени кълба в емисферите на сияйните планети.

Поетът на немите думи

Липсват ми думи, казваше той и разговаряше сам с тишината. Беше поет, но не от ония, които събират тълпата, за да им ръкопляска, а от самотниците, които замислено вървят край белите стени на града и с цветни бои изписват по тях тъжните си стихотворения. Вярваше в чудото така, както някои вярват в Апокалипсиса и не хвърляше трохи на гълъбите из градските паркове, а нощем излизаше да нахрани душите на уличните котки, които се шляеха като него в беззрачните барове. Може би някъде имаше война и пламъците ѝ изгаряха къщите на простосмъртните хора, ала той не се плашеше от тях, защото други пламъци изпепеляваха очите му.

Понякога се отбиваше за малко да поиграе на топка с децата, но дори тогава не преставаше да мисли за думите – за тези нощни пеперуди, които изхвръкваха мигом от сърцето му, за да не се завърнат повече никога. Друг път седеше омърлушен на гарата, сякаш чакаше непозната жена, облечена цялата в черни дантели, да слезе от влака, да го изтръгне от треската, да разплете сънната материя на безсънния негов живот само с крайчеца на пръстите си. А после, тласкан все от същия инстинктивен устрем, той щеше да продължи да пише по стените на безкрайните тунели: Всички пътища водят към Гоби. Някой е преместил света като пролетно дръвче сред пустинята.

И така, заслушан в сирените на презокеанските кораби, той сигурно щеше да преплува още много морета, да достигне най-отдалечените и безлунни брегове на света, преди да се появи пак край това оскъдно море в опожарения от думите град. За да бъде отново и просто човекът от съседната улица, когото всички познаваха, но след когото никой не извръщаше глава, не спираше да си поприказва или да изпуши по една цигара, понеже смятаха, че няма какво да им каже.

Безлунния

Наричаха го Безлунния, понеже казваха, че си лягал преди мръкване и никога не бил виждал луната. Всички му се подиграваха и през междучасията го замеряха с дъвки, бонбони и гумени топчета, изобщо с каквото им падне. Дори малките aрабчета си играеха на интифада с него. Обикновено майка му го прибираше от училище, облечена в черна вълнена рокля и с омърсени от прахта гуменки, с които вървеше неизменно из жегата. Понякога го виждах как търчи по площада и влиза при турците, за да си купи халва и локуми, беше толкова смешен в окъсялата си униформа, която неизвестно защо не сваляше от гърба си.

Живееше сам, с майка си в една от последните къщи на селото, откъдето започваха къпинаци и бурени, сам под блестящото следобедно слънце, изгорял и небръснат, с големи тъмни кръгове под очите си. Зървал съм го по пладне да бяга между разрушените къщи, изпокъсан, с окървавени нозе да прескача купища дърва и камъни, да се извисява над овъглените хълмове, които се ширеха неизбежно пред него.

Той вече не очакваше появата на майка си във враждебното оптическо пространство, а подскачаше в прост и величествен стил, завладян, изглежда, от някаква нова цел в живота си. Евнусите на Арафат едва ли щяха да го оставят жив, ако знаеха, че е наблюдавал как широко се отварят към небето и колко огромни стават при пълнолуние очите му, че е размахвал златната му кама и хиляди пъти насън е пробождал сърцето му.

Есетата са подбрани от едноименната книга на Асен Владимиров
(Първоначална публикация на Fakel.bg)

Източник

Асен Валентинов
Асен Валентинов (р. 1968) публикува в сп. „Факел”, както и в много чуждестранни издания. Редактор е на стихосбирката на Георги Борисов „Точно в три”. Сборникът с есета „Безлунния” е дебютната му книга.Авторът разделя времето си между София и друга европейска столица, има особен поглед и собствено мнение за света, в който живеем, и е особено интересен събеседник.
Други статии от този автор
Посетители: 168

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    О, благодаря, това беше... преди 1 час
  • Иван Младенов писа Още
    Ако разрешите съвет, г-н... преди 1 час
  • Гърдев писа Още
    Напълно съм... преди 8 часа
  • Петров писа Още
    Историята е много... преди 9 часа
  • Гост писа Още
    Велика е омразата на... преди 22 часа
  • Гост писа Още
    Не бих го нарекъл... преди 1 ден
  • Sara P, писа Още
    You`re killing me softly with this words, my... преди 2 дни
  • Петров писа Още
    Център на статията е... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Между другото (ах, колко... преди 4 дни
  • Анани Ананиев писа Още
    Само още един цитат от... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Уважаеми Анани, Франсис... преди 4 дни
  • Анани Ананиев писа Още
    Умолявам Ви, вие,... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    За White Barde: да, всичко това... преди 4 дни
  • Златко писа Още

    Невежество любезно, как... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Искам само да добавя, че... преди 5 дни
  • Златко писа Още

    За хората, търсещи... преди 5 дни
  • Ангел Николов писа Още
    Ангел Николов, историк:... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Само, който не е преживял... преди 5 дни
  • Петров писа Още
    Една хубава статия.... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Нетърпелива дамата,... преди 6 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Моят коментар след... преди 6 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Да, проф. Дуранкев, няма... преди 6 дни
  • Dino писа Още
    Пълен цинизъм ! ... Моля, в... преди 6 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Икономическото развитие... преди 1 седмица
  • Николаи писа Още
    " Битието определя... преди 1 седмица