Драскулки – Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 80% (6 гласувания)

 

2016 06 berbatov

 

 Още не си разбрал, че в този живот трябва да бъдеш като другите. Нито по-добър, нито по-лош – съвършената посредственост. Индивидуалността е чудовище, което трябва да бъде удушено още в люлката, за да не тревожи нашите приятели… Разбойниците и артистите са еднакви в очите на масите, предмет на възхищение и обожание, но там някъде се таи и желанието те да бъдат стъпкани, и то тъкмо докато са на върха на славата си.

„The Killing“ (1956)[1]

На всекиго се е случвало, опитвайки се да обясни свое пристрастие с разумни доводи, да прозвучи неубедително – не поради липса на основания, а поради вечното противоречие между разум и чувства. Пребиваваме в условия на свръхотчетност, изнемогваме от релативност, развяваме цветовете на благоразумието. Когато заговорят за Димитър Бербатов, хората, интересуващи се от футбол, често споменават необичайното съчетание от талант и липса на амбиция, от големи заложби и нехайство, тоест позовават се на едно противоречие. Не е нещо необичайно звездите да са като че обгърнати от плащ на непроницаемост. Енигмите обаче имат тази особеност да дотягат със своята енигматичност, а сприхавите отсъждания на публиката – да ги превръщат в минало.

Осемгодишният престой на Бербатов на Острова беляза Висшата лига с клинична ефективност пред вратата на опонента, с арогантност, с финес и с тъмното зарево на един балкански индивидуализъм. Звездната фаза трая много по-кратко: една година в „Тотнъм“ и една-две в „Юнайтед“. През останалото време българинът си остана до голяма степен изолиран и неразбран. Публичната проекция на образа му се люшкаше между гланца на таблоидите и контрастиращата скромност пред микрофоните. А когато сезоните на слава в „Юнайтед“ отминаха, останаха само месеците мълчалив труд в сянка, извън титулярните състави, под ироничните погледи на онези привърженици, които никога не го приеха. Не се старае, мърмореха, гледайки го да крачи по терена, въпреки статистиката. Не оправда парите, които платихме за него, окайваха се, въпреки качеството, индуцирано в играта на отбора. Егоист е, настояваха, макар всяко негово движение да бе пропито с мисъл за колективната победа.

Взех повод за това съчинение от червения картон, който, след толкова мачове по разни географски ширини, успя да получи едва с фланелката на „ПАОК“. Всеки в някакъв миг губи присъствие на духа, но малцина са очаквали това да се случи на Берба, гласи вестникарската шега, която впрочем илюстрира степента, в която Бербатов се е превърнал в легенда и в шарж на самия себе си. Той е… „The Continental“. Смешно наистина. Този картон очевидно не слага точка на кариерата, продължила порядъчно дълго, но е подходяща гледна точка към растящата сянка на забвението.

За футболиста Бербатов е изписано и изприказвано много, във всички тоналности, често без мярка. От гледна точка на футболната действителност хвалбите и хулите са вече в историята, както и всички онези отигравания и голове, които го превърнаха в една от ярките звезди на непостоянния футболен небосклон. Скоро, след официалния край на затихващата му кариера, ще излезе изчерпателен видеодокумент на по-специалните му изпълнения. Вече май и не остана друго, така че сме готови да се разположим по диваните с бутилка бира в ръка, за да си припомним отново как се прави: мигновена преценка, пас, елиминиране на чуждите фигури, освобождаване на своите, движение с идея. Колкото до настоящото съчинение, то е по дефиниция пристрастно, така че и аз мога, хе така, да посоча за бъдещата компилация поне три неомръзващи гола с фланелката на „Манчестър Юнайтед“: втория срещу Тотнъм 2008/2009, третия срещу Блекбърн 2009/2010, третия срещу Евертън 2010/2011. Както и хм, поне пет волета: PSV – TOT 2008, MID – TOT (2006/2007), MU – SUN (2009/2010), MU – LIV (2010/2011), FUL – STO (2012/2013). Любими щрихи в една кинетична изложба. Поемане, задържане, изстрел. Лаконичен. Пас към липсващия норвежец срещу „Нюкасъл“. Саркастичен. Дребни детайли. Нито едно ненужно движение, нито едно докосване повече от необходимото. Функционалност, деловитост, съвсем в разрез с аурата му на артист. Ръкописното следколедно послание, оголено на „Крейвън котидж“: Keep Calm and Pass Me The Ball – иронична шега с британските стереотипи, със съотборниците му и със самия него – с факта, че се бе превърнал в голяма риба в малък гьол, както гласи английският израз, който – в комичен модус – напомня положението на Макмърфи в кукувичето гнездо. Не се страхувай да изразиш себе си, на терена и извън него – ето какво казва героят на своите плахо обнадеждени почитатели. Един от класическите генератори на напрежение в живота и в изкуството е безизходицата на героя, породена от неприемливостта на възможните изходи. Безизходица е задача без решение, случка без фабула, комична и/или трагична, концентриран живот. Това съчинение няма за цел да обясни и опише Бербатовата кариера, то не се занимава с мачовете на националния отбор, не изброява лични постижения и рекорди, не припява клубни химни. То се опитва да очертае един характерен аспект на тази кариера, свързан колкото с футбола, толкова и с човешката природа изобщо: несъвместимостта между триумфа на победителя, отекващ из хилядолетни стадиони, и етичната забрана за манифестиране на превъзходството. Но нека набързо нахвърлим жалоните на тази кариера като реквизит на сцената на пътуващ театър.

Когато през 2005 година, тръгнал от детската школа на „Пирин“ Благоевград и преминал последователно през „ЦСКА“ София и „Байер“ Леверкузен (в сезона на проваления требъл, който представлява забележителен троен провал, защото второто място неизменно се откроява като провал), благоевградчанинът пристига в северен Лондон, екипът на „шпорите“ му пасва тутакси и не след дълго името Dimitar Berbatov вече е толкова шик, колкото имената на местни любимци като Winehouse и Cocknbullkid. Партньорството с Роби Кийн на върха на бялата атака носи на „Тотнъм“ редица престижни победи в Англия и Европа, както и купата на футболната лига. И тъкмо на този етап, в разредения въздух на успеха, Бербатов стартира своя благотворителен проект. Стъпката очевидно е премислена, както ще проличи от плодотворната дейност на фондацията впоследствие, но фактът, че е предприета в онзи напрегнат момент, когато би било по-естествено да не отклонява поглед от кариерата си, че вместо да си гледа в краката, той се е загрижил за хорските работи, сам по себе си говори за един скрит аспект, за един беззвучен контрапункт, без който общественият образ на Бербатов би бил непълен.

Дотук всичко е една възходяща крива и героят може спокойно да продължи напред. Идва ред на трансфера в „Манчестър Юнайтед“, една предизвестена раздяла, горчивина за феновете и сметки за лилиевобелия мениджмънт. Драматичните преговори, подклаждани от неприкритото желанието на Фъргюсън да го притежава, покачват цената на трансфера до рекордно число. След колебливото начало на „Олд Трафорд“ – пропуснатата дузпа в полуфинала за купата срещу „Евертън“ е един типичен гаф, един малък трън в петата, пример за това как олимпийските богове наказват високомерието – нещата потръгват и Бербатов прави исторически сезон с отбор, в който блестят имената на Роналдо, Тевес, Руни… Осемнайсета титла за „Юнайтед“. Следва втори сезон, най-пълноценният, макар и без шампионска титла, за да дойде последният, 2010-2011, с рекордната деветнайсета за „Юнайтед“, с двайсет гола за Бербатов, както и със „Златната обувка“, поделена с Тевес, преминал скоро след това в редиците на „шумните съседи“. Върхът. Лошата страна на върха обаче е винаги тази напред, която винаги води надолу. Напред и надолу от Манчестър – един работнически град, в който никой не бива да се прави на интересен и никой не бива да блести по-силно от семейната посуда. Бербатов не е новият Кантона, както мнозина, вероятно и самият Фъргюсън, са се надявали. Той се оказва съвсем друга порода – фин, етичен, стеснителен, понякога дори неуверен, нуждаещ се от насърчение, от потвърждаване на собствената му роля. А че тези качества съжителстват с прословутата арогантност, е само още едно противоречие. Следва отпадане от орбита, пейка след пейка, втора цигулка, трета цигулка, която все по-често звучи като обида, но какво да се прави, той не може да престане де бъде себе си. Небързащ, неамбициозен, нешумен, елегантен, сух. Нещастието продължава. Чувствителен и отблъснат, верен и непризнат, наличен и неизбран. Множеството се обръща срещу него: старите недоброжелатели със своето „Казах ли ви?“, новите почитатели, разочаровани, че техният астън мартин се е оказал муден в сравнение с вечните джагове и беемвета, и най-сетне голяма част от верните фенове, пожелали да го (овалят в катран и пера и) елиминират, също като в онзи Кортасаров разказ, където героите – страстни почитатели на бляскава кинозвезда – решават, че не е достатъчно да бъдат страстни почитатели. Редовните им вечерни сбирки постепенно ги довеждат до убеждението, че дължат на своя идол вярност до гроб – толкова обичат те своята Гленда – и за по-сигурно, да не би идолът да вземе да ги разочарова – отново – понеже те ама никак не носят на разочарования – разочарованията направо разбиват нежните им, вречени на красотата сърца – не до своя гроб, а до гроба на любимата личност: това винаги е по-лесно да се уреди и е най-сигурната мярка срещу нови разочарования.

Но, както ще покажат и престоите му на следващите, все по-спокойни пасбища, не може да се намери отбор за Бербатов, защото този отбор трябва да бъде скроен според Бербатов, а такъв отбор няма и не е редно да има. Толкова тягостна и отлагана бе раздялата с „Юнайтед“, че когато две години по-късно мениджърът Мюленстен, напуснал „Олд Трафорд“ след самия Фъргюсън и получил назначение във „Фулъм“, довтаса в късната есен на 2013 на старомодното игрище в западен Лондон, тутакси бяхме обхванати от чувството за надвиснала опасност. Много скоро чувството се оправда, статуята на Майкъл Джаксън потъна в Темза, а отборът – в Чемпиъншип. Бербатов пък си би камшика към Монако и, дума да няма, красивият, тих, невротичен стадион „Луи II“ се превърна в удобна сцена, към която той привикна и впоследствие оползотвори…

Никоя общност не насърчава индивидуализма. А българският казан в ада, настоява старият анекдот, няма нужда от пазачи. Съмнявам се обаче, че в един по-общ смисъл, английският е по-различен. Или пък немският, китайският, чилийският… Всеки човек, откроил се по някакъв начин от множеството (а това е най-често богатият, талантливият, известният, някой, обладаващ блясък и сила, но понякога и лудият, непримиримият, отчаяният), е предмет на общественото внимание, на обществените предразсъдъци и накрая – при първата несъгласувана волност – на общественото възмущение. Но да продължим още малко, връщайки се две стъпки назад. На тренировъчния терен Бербатов не престава да смайва с изпълненията си, ала неумението да реализира този потенциал във важните мачове, както и неспособността му да се бъхти, да препуска, да изпълнява племенните ритуали на „Юнайтед“ без да пита, постепенно го изтласкват назад в йерархията на отбора, за да дойде финалът на Шампионска лига 2011, когато мениджърът го оставя извън състава срещу „Барселона“. Унижението е прекалено голямо, сцената е ярко осветена, целият футболен свят гледа и голяма част от публиката злорадства. Едва ли суровият шотландски пълководец е искал да го посрами, просто го е цапардосал мимоходом с дръжката на копието, по онези ширини не се церемонят. Романсът отдавна е приключил, още когато е станало ясно, че Бербатов може да върши нещата само по своя начин и че Фъргюсън няма да успее да го преформатира. Това е началото на края, почти не остават славни моменти в „Юнайтед“, може би само голът срещу „Шефилд“ за купата, и скоро завесата се спуска посред вяли аплодисменти. Изпаднал в немилост, нападателят си тръгва тихо и скромно, също както след хеттрика срещу „Ливърпул“…

Често се чуват мнения като това, че за Бербатов победата сама по себе си не е всичко, че по-важен е начинът, по който я постига. Подмятат се ефектни фрази за естеството на футболната игра: „Демонстрация на сила или демонстрация на стил?“ „Победа на всяка цена или победа на добрия вкус?“ Това са занимателни, но по-скоро празни разсъждения. Бербатов добре знае, че победата е незаменима и върши нужното с оглед на нейното обезпечаване. Само че прави това, превръщайки стила в свидетелство. Той не може да си позволи половинчатост, дори когато тази политика му носи само несгоди. Купил си е билет за тази линия. Не слуша какво му се говори. И си остава underachiever, което в англосаксонския свят е жестока присъда, която се родее със слабак, ненадежден човек, смотаняк. Nearly man. Там по таланта посрещат, а по реализацията изпращат. Защото степента на осъщественост е равна на способността за отстояване на себе си, на своето, знаете как е. Няма да спорим дали този гледен ъгъл е особено присъщ на оцеленците, на последната велика империя, на всяка империя. Бий, за да те уважават, гласи и изстраданата народна мъдрост. Не се ли следва тази политика, победителят се превръща в пораженец, силният става слаб и змията предага всички букви на своите люспи, всяка капка от своето съмнение.

Но ето че тъкмо онова, което най-силно ядосва и отблъсква класическите запалянковци, онова ненужно и дори вредно рефлектиране и продълбочаване на времето, водещо до колебания и несигурност, тъкмо то очарова и печели друг вид привърженици, защото има отношение към друг вид съображения. Доста хора не се поддадоха на нетърпението, не подмениха житейските битки със съботните мачове, не дадоха ухо на дюдюканията. За тях новините продължиха да звучат по войнишки ведро. Димитър Бербатов притежава голям талант и го знае, а онова, което го прави специален, е лекотата, с която върши всичко. Не че не се старае, какъвто е най-честият упрек към него, просто не му личи. „Нападателят на „Фулъм“ е героят на неконформистите – един играч, който се носи над кървищата и трясъка на Висшата лига, верен единствено на своя стил…“ („Гардиън“ ноемв. 2012). В това се състои и проблемът на Бербатов, чиято снимка с фас в уста някъде из Лондон зададе тона на абсурден черен PR, който не престана да се сипе върху футболиста през целия период на престоя му в Манчестър. Фасът е израз на независимост и индивидуализъм, а това е нещо по-опасно дори от лошия пример за подрастващите, дори от престъпването на неписаните закони на спорта, и е толкова непростимо в Англия, колкото и в България. Да следваш обаче своята политика тогава, когато доминираш и можеш да си го позволиш, не е кой знае какъв подвиг. Работата е – и в това е и разковничето на Бербатовата харизма – че той го прави и тогава, когато не му изнася да бъде себе си, когато това му излиза твърде скъпо, по израза на Майлс Дейвис. Просто защото не може иначе. „Футболът е традиционалистки свят, където и най-малката отлика от другите се приема за слабост. Мениджърите търсят играчи, които се вписват в групата, съотборниците не желаят своенравни индивидуалисти в съблекалнята. Всеки, отклонил се от прототипа, си навлича репутация на примадона. Бербатов не обръща внимание на тези неща.“ („Таймс“, дек. 2012).

В България сдържаният тон никога не е бил на мода и най-гръмогласни са винаги отрицателите. Английските коментатори боравят с добре темперирана ирония и си имат за всеки случай чудесни поговорки, надеждни като секстант и излъскани като конски хамут. По отношение на Бербатов обаче щяха да направят добре да си припомнят не само „Формата е временна, класата – постоянна“, а и: „Оценявай онова, което имаш преди да си го загубил“. Едва пет години след славните сезони и стипчивата раздяла с българина голяма част от привържениците на „Юнайтед“ гледат с копнеж назад и говорят различно. Заради окаяната равносметка, стабилните неуспехи и донякъде заради липсата на качество, каквото внасят играчи като българина. А на лаконичната – като самия Бербатов – анкета в „Дейли мирър“, отговарят в огледално несъответствие с тогавашното си настроение.

Преждевременна ли бе раздялата на Димитър Бербатов с „Манчестър Юнайтед“?

Да – 64%

Не – 21%

Дезинтересирано пафкат „Голоаз“ – 15%

Какво още? Бербатов печели хора като мен, така наречените неутрални, колкото с футболните, толкова и с човешките си качества. Той е перфекционист на терена и извън него, той си задава възможно най-високи стандарти на поведение в спорта и в живота. „Този елен трябва да се пази, това не ти е някакво магаре“, формулира внимателно ситуацията баща ми преди трансфера в „ПАОК“, след като отказът от невидимо обречения „Астън Вила“ ни накара да въздъхнем облекчено. Защо да се връща там и да се подлага отново на бираджийските дюдюкания? Ненужно.

Бербатов се опитва да постигне непостижимото, да ни даде вдъхновение, поглед отвъд познатото. Той е звезда с работно време, а през останалото влага енергията си в обществени каузи и инвестира в подпомагането на чужди съдби и таланти. Играе за общото благо. Когато може да не се показва, скромно пуска своята лепта и си тръгва. А когато опре до него, излиза на терена и играе. Той изпълнява своя танц на един плосък зелен правоъгълник, понякога в ансамбъл, понякога сам, дърпа струните на земното притегляне и ни показва нагледно какво е да си пич. Той е един хуманистичен идеал, който се родее с други епохи, с непрактични, забулени в меланхолия времена. Защото човешкият живот е изтъкан от противоречия: от мечти и възможности, от горещо и студено, от вдишване и издишване, и в това тъкмо е неговото величие, на което се дивят роботи и ангели.

 


[1] Филм на Стенли Кубрик

Вергил Немчев
Вергил Немчев е автор на книгите „Перилата на срока“, „Голямото глезене“, „Радио. Роман“ и „Излишната част“. Носител е на наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“. Английската версия на сборника разкази „Голямото глезене“ („The Big Pampering“) е издадена през 2006 от дъблинското издателство „Scotus Press“. Текстове на Немчев са публикувани в различни периодични издания, между които „Литературен вестник“, „Капитал“, „Страница“, „Алтера“, „24 часа“, „Vice“.
Други статии от този автор
Посетители: 126

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    ... известната фраза на... преди 13 часа
  • сухи писа Още
    Умни отговори, макар и на... преди 1 ден
  • Жоро Ончев писа Още
    Образованието е, разбира... преди 1 ден
  • Евдокия Борисова писа Още
    Великолепен текст на... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "...Промяна на курса може... преди 4 дни
  • Penka Angelova писа Още
    "бомба, пълна с енергия"... преди 4 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Много често те продават... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Г-н Стефан Дечев е... преди 1 седмица
  • сухи писа Още
    Дилов е чистофайник. Все... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Няма и капчица съмнение,... преди 1 седмица
  • В. Панайотов писа Още
    Ама като вземем да сме... преди 1 седмица
  • Панайотов писа Още
    Изпускаме още една... преди 1 седмица
  • емил писа Още
    Под ръководството на... преди 2 седмици
  • емил писа Още
    Жалко е да чета подобни... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Не им сменили религията,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Случайно открих тези... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    ПАК ЛИ... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Истинският политически... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Сухи, в какъв смисъл... преди 2 седмици
  • сухи писа Още
    Дайте ни права, защото...... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Без опит за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Подборът именно на един... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Когато гей роди, а... преди 2 седмици
  • Варя Ясникова писа Още
    Прекрасен... преди 2 седмици
  • Борислав Гърдев писа Още
    Моето скромно мнение е,... преди 2 седмици