Драскулки – Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)


2016 04 Ethno

 

Серия „Класическа българска есеистика“

Духът на отрицание у българина от Найден Шейтанов

Оптимистична теория за нашия народ от Иван Хаджийски

Превъплъщенията на Бай Ганя от Боян Пенев

Сексуалната философия на българина от Найден Шейтанов

Изток или Запад от Янко Янев

Психология на българина от Константин Гълъбов

Българската интелигенция от Д-р Кръстю Кръстев

Български светоглед от Найден Шейтанов

Нашата интелигенция от Боян Пенев

Национално съзнание от Спиридон Казанджиев

Психология на Априлското въстание от Иван Хаджийски

Народностно обособяване на българската култура от Атанас Илиев

Половата свитост на българина като основа на неговия характер от Стефан Гидиков

Поп Богомил и Свети Иван Рилски от Петър Мутафчиев

За културната криза у нас от Петър Мутафчиев

Изток и Запад в европейското средновековие от Петър Мутафчиев

Проблемата за психологията на съвременните българи от Атанас Илиев

Не е лесно да се характеризува един народ в известна епоха от неговия развой особено ако той се разбива с усилено темпо под кръстосаното влияние на чужди култури[1]. Кои от белезите на неговата психика са резултат от чужди влияния, кои са израз на собствената му природа? Кои от тях са присъщи на няколко етапа от неговия развой, кои са характерни само за разглежданата епоха? Тия въпроси изпъкват при всяка крачка на народоведското изследване. За да стигнем до правилното им разрешение, необходимо е да разполагаме с една общеприета характеристика на разглежданата народна психика, въз основа на която бихме могли да отделим постоянното от преходното, онова, което е специфично за народа, от онова, което е случайно навярно отвън в процеса на културното му общуване с другите народи. Такава общепризната характеристика на българския народ обаче липсва и тази липса съставя главното затруднение за разрешаването на поставената ни задача.

Някои от опитите за характеризуване на българския народ наистина се посрещнаха с възторг от българската интелигенция. Но при по-внимателна преценка те се оказаха едностранни или повърхностни. Типичен пример в това отношение представя карикатурата на българина, очертана в повестта на Ал. Константинов „Бай Ганю“. Типът „Бай Ганю“ отначало бе приет като символ на отрицателното в българина, изразено в грубите инстинкти, които му пречат да се приобщи към западната култура. По-късно, когато интелигентният българин бе вече станал твърде много „европеец“ и поради това бе забравил своя народ, типът „Бай Ганю“ се превърна в символ на националната ни психика. Това настъпи през епохата на войните. Днес вече никой не споменава за този тип при характеристика на българския народ: самото му споменаване е анахронизъм.

Но опитът да характеризуваме българския народ от най-ново време се затруднява не само от липсата на една общеприета характеристика, която би обхванала типичните черти на националната ни физиономия. Наред с това затруднение трябва да посочим и едно друго, което произтича от голямото различие между типа на българския интелектуалец и типа на човека от народа. Между интелигенцията и народа у нас липсва онова очебийно родство, което би позволило да включим техните характерни черти в една ясно очертана физиономия.

При характеристиката на българския народ народоведът просто не знае какво място да отреди за българската интелигенция и понеже сам той е от нейните среди, неговата собствена личност остава без определено място и без определено отношение към народа. Редки са опитите на българския народовед да стигне до народната душа, вдълбочавайки се в своята собствена. При това тия опити не постигнаха целта си: вместо да характеризува народната душа, народоведът в тия случаи характеризуваше най-често своята собствена личност. в други случаи той се стремеше да елиминира себе си (а заедно с това и интелигенцията, към която сам принадлежи). в тази насока се развиха народоведските изследвания на Антон Страшимиров. Характеристиката на народната душа, която възникна по пътя на тия изследвания, бе също едностранна: тя синтезуваше черти от народния бит, разглеждани без каквото и да било отношение към ръководните фактори (политически и културни). Получаваше се впечатление, че българският народ е лишен от интелигенция или пък че тя, дори и да съществува, не играе никаква роля в неговия живот. Бързото културно развитие на народа от Освобождението до наши дни, в този случай, оставаше необяснено.

Най-после някои от българските народоведи се опитаха да характеризуват народната душа чрез самия факт на отчуждаване между българския народ и неговите интелектуални представници. Непризнаването на каквито и да било авторитети в този случай бе въздигнато в основна черта на човека от народа. Българинът бе представен с непоправим анархистичен дух, чиито корени се диреха в политическия и духовен гнет, на който е бил подложен през вековното му робство. Представниците на това схващане обаче не държеха сметка за обстоятелството, че тъкмо в една от епохите на робството (в т. н. „възрожденска“ епоха, която подготви политическото ни освобождение) липсваше разединението между интелигенция и народ. Че това разединение произтича от външни влияния, не е тъй непоправимо, както се представяше на някои наши народоведи, стана особено ясно след философско-историческите изследвания на проф. П. Мутафчиев върху историята на българския народ.

Християнството, както изтъква г-н Мутафчиев, в първата епоха след покръстването на българите изигра двойствена роля: от една страна, създаде благоприятни условия за пълното сливане на двата разнородни етнически елемента – прабългари и славяни, но от друга страна, донесе една чужда култура – византийската, която бе схваната от народа като разрушителна сила. Богомилството се яви като реакция от страна на народните маси срещу тази насаждана от водачите на народа култура. Това бе първото разединение между народ и водачи, първият процеп в националната ни психика, чието влияние може да бъде констатирано до началото на възрожденската епоха. На въпроса: защо средновековната история на сърби и руси не представя същите особености, както тази на българите, проф. Мутафчиев отговаря: защото поради географическото положение на техните земи влиянието на византизма не можеше да бъде тъй непосредствено и тъй силно, както бе над българите, а при това политическото съперничество с Византия никъде не бе тъй неизбежно и тъй остро, както бе за българите[2].

Отхвърляйки идеята, че българският народ би могъл да бъде характеризуван без отношението му към неговата интелигенция, ние ще се постараем да включим чертите на тази интелигенция в цялостния образ на народната психика от началото на XX 6. до наши дни, ще се постараем да намерим физиономичното за българския народ през тази епоха преди всичко в известни негови домогвания към по-висока материална и духовна култура. Предстои ни да портретираме народната физиономия, а портретното изкуство на живописеца, както изтъква философът на изкуството Бродер Християнсен, трябва да използува преди всичко несъответствието между отделните черти на лицето, като ги подчинява на един основен ритъм, който блика от очите и се разлива върху цялата физиономия. Погледът обединява физиономическите различия на лицето и ни отвежда зад пределите на емпиричното наблюдение. Очите, както често се казва, са огледало на душата. Но нима интелектуалците не са „очите“ на народа? Нима той не се ориентира чрез тях сред окръжаващата го историческа действителност? в някои епохи от развоя на един народ, разбира се, може да се установи, че той е имал „повредено зрение“, но това не намалява значението на зрителния орган за живота му (такъв, какъвто го намираме), нито пък за историческата му съдба в разглежданите епохи.

След възрожденската епоха, която завърши с политическото освобождение на България, българският народ попадна под влиянието на западната култура, която внесе ново раздвоение между интелигенция и народни маси. „В първите години след Освобождението ни, казва един от теоретиците на културното ни развитие, а. Борис Тричков, европейското влияние достигна силата на вихъра, който разколеба основите на нашия бит и самобитност. Това бе епохата, когато чуждото бе господар и култ за нас, при нула активност от наша страна… Това бе изобщо епохата, в която чуждата форма бе изпълнена с българско съдържание, епоха на карикатурата у нас, която даде обилен материал на Алеко, на Михалаки Георгиев, на Ал. Божинов, на Ст. Михайловски[3]. Характерна особеност на тази епоха бе отчуждаването на младото поколение, което бе носител на западната култура, от творците, родени и закърмени в предосвободителната епоха. Писателите бяха разделени на „стари и млади“. Младите отричаха старите, подвеждаха ги към „опълченския период“ от развоя на родната ни литература. На тази почва възникна към края на тази епоха и враждата между Вазов и кръжеца на д-р Кръстев, вражда, която изигра немалка роля за отчуждаването между двете поколения. Още по-голямо бе отчуждаването между най-младите интелектуалци и народа, от чиито среди те произлизаха в голямото си мнозинство. За да изтъкне различието между поколенията в тази епоха, един от нашите професори, д-р К. Гълъбов, се ползува от следната характерна фигура, която може да се вземе като символ на цялата епоха: „В едната стая бащата стои по турски на миндерчето и пее „Боряно, Борянке“, като си приглася на тамбура, а в другата стая синът чете Уайлд и мечтае за музиката на Григ.“

Повикът: назад към родното! наистина се чуваше още в тази епоха, но малцина от младите се вслушваха в него. Смяташе се, че интересът към родното е белег на културна закъснялост. Но този повик все пак не бе заглушен.

Към края на миналото столетие той бе подхванат и от Министерството на народното просвещение. Като важно явление в тази епоха трябва да се отбележи появата на „Министерските сборници за народни умотворения, наука и книжнина“, които и до днес представят богата рудница от документи, ценни за писателя, художника и етнографа[4]. Интересът към народа в края на миналото столетие се изрази и в основаването на т. н. Българско народообразователно дружество. Дейността на това дружество бе парализувана от партизанските страсти, които бушуваха по онова време, но все пак неговата поява бе едно знамение на новата епоха, за която тук става дума.

Интересно е да проследим мислите, които е разбил писателят общественик г. Т. Г. Влайков в една своя сказка по това време (10 февр. 1893 г.), в края на която той се е обърнал към слушателите си с апел да положат началото на проектираното народообразователно дружество. След като изтъква, че народното образование у нас е изцяло в ръцете на правителството, Влайков излага пред своите слушатели какви грижи полага интелигенцията на по-културните народи по свой собствен почин, за да подпомогне и допълни това, което правителствата не са в състояние да направят за повдигането на народното образование. Сравнявайки дейността на нашата интелигенция преди и след Освобождението, сказчикът с прискърбие е отбелязал, че идеализмът на тази интелигенция е значително понижен. „Частната инициатива, казва той, по отношение на народното образование се прекрати; читалищата и ученолюбивите дружества потънаха в непробудна дрямка или пък съвсем умряха. Учителите ограничиха своята дейност между четирите стени на училището: те престанаха да работят и като учители на обществото. Онова необикновено въодушевление, което по-напред обземаше цялата ни дейна интелигенция и което караше всички да работят с такова самопожертвувание за народното благо, се изпари. С една дума, цялата интелигенция като че се прероди, като че на нейно място дойде друга, апатична и бездейна.“ Тази проляна в живота на интелигенцията ни Влайков обяснява по следния начин. След Освобождението интелигентните хора трябваше да станат чиновници, тяхното внимание, следователно, бе погълнато от новите им задължения. При това свободното управление създаде политическите партии, които разбиха т. н. партизански страсти: в разгара на партийните борби интелигенцията забрави нуждите на народа. И най-после големите заплати на чиновниците разбиха сред интелигенцията стремежа към забогатяване, кариеризъм[5]. Без да отричаме тия обяснения на промяната, която настъпи с българската интелигенция, струва ни се, че те добиват реален смисъл само ако тръгнем от предпоставката, че народният дух на онова време бе обезценен; от него не се очакваха никакви откровения, нищо, което би поласкало културната амбиция на интелигентния българин, чийто поглед бе обърнат на запад. И не е чудно, ако тази интелигенция, след като съзна най-после, че трябва да се върне към народа, не намираше пътя към неговата психика.

Родната действителност се оказа най-труден обект за художествено и научно обработване. Защото на нея се гледаше с очите на чужденеца. Почти цялата ни литература през първото десетилетие на XX в. бе повлияна от мотиви, характерни за творчеството на Юго или Верлена, на Ибсена или на Ницше. Когато разработваше сюжети от нашия бит, писателят от младото поколение вплиташе в него идеите на току-що прочетените западни автори. А когато искаше да остане верен на родното, изпадаше в чисто външни описания. Тази черта бе характерна и за битовата ни живопис. Подхваната отначало от чужденци, които гледаха на нашия бит с очите на своя народ, тя остана чужда на народностния ни творчески дух, дори и когато на нея се посветиха български художници. Още по-типично бе безсилието на българския компонист от онова време да се справи с особеностите на народната ни музика. Записването и хармонизирането на народните ни песни започна с пълно непознаване ритмичните им метрични особености, поради което голяма част от тях претърпя своеобразно изопачаване. За художествена обработка на народните песни и танци не можеше и дума да става.

Но повикът: назад към родното! въпреки всичко продължаваше да се чува. Родното се сочеше като неизползувана рудница за духовни богатства с все по-голяма настойчивост. Някои от писателите, които бяха някъде по средата между младите и старите (като например Пенчо Славейков), успяха да стигнат до по-сполучлив синтез на родното и чуждото. През първото десетилетие на XX в., изобщо, вече имаше достатъчен брой интелигентни българи, които, след като бяха минали през културата на някои от западните народи, след като имаха вече своя втора, „духовна“ родина, се опитваха да намерят отново загубената родина на ранното си детство. Настъпи своеобразно „дирене на родината“. Този стремеж бе изразен в едно от стихотворенията на Яворов. „Но що си ти? – се обръща поетът към своята родина. – Зелга ли в някакви предели?“ и отговаря, че родината му е преди всичко в „духа на бащиното слово“.

Уважението към народа през тази епоха вече се смяташе като един от признаците на истинската интелигентност. По това време възникна и терминът полуинтелигентност, както и свързаното с този термин прозвище „полуинтелигенция“, с което се окачествяваха ония български интелектуалци, които са получили повърхностно образование и поради това не са успели да се приобщят към истинските ценности на своя народ. Полуинтелигентност не означаваше „по-ниска“ степен на интелигентност, а по-скоро „псевдоинтелигентност“; значението на тази дума бе сродно на т. н. „криворазбрана цивилизация“, за която ставаше дума още в предосвободителната епоха.

В стремежа си да се приобщи към народната душа интелигентният българин през тази епоха започна да дири посредството и на българската литература. Знаменателна в това отношение е сказката на г. Симеон Радев, изнесена в Alliance Française и печатана в сп. „Художник“ (год. 3, 1909, № 3 – „Българският селянин според някои наши писатели“). в тази сказка Радев изтъква, че цялото творчество на Петко Тодоров е „анахронично“, че суровата българска действителност тук е дадена през призмата на неосъществим блян. Затова именно Тодоров отбягва да даде на своите разкази определено място и време: събитията стават кой знае къде и кога. в лицето на Елин Пелин, напротив, сказчикът вижда писател, който умее да изтъкне някои основни черти на нашите селяни: дух на съмнение и отрицание, неудържим стремеж да смятат държавата като главен източник на своите беди. „Тук има, казва Радев, несъзнателен бунт против съществуващия ред. И този бунт не е случаен: той е една от най-характерните черти на националния темперамент. Гнетът и неправдите, теглени цели векове от българския селянин, са му придали непотушими отрицателни инстинкти.“ Но българският селянин е и трудолюбив, при това той е привързан към земята, която обработва: това е показано особено релефно от Вазова.

Обикновено се смята, че българският селянин е станал недоверчив към своите водачи, понеже е често измамван от тях. Полуинтелигенцията, за която се спомена по-горе, обикновено се сочи като главен виновник, за да не изчезне тази черта от народния характер. Но интересно е да отбележим едно странно на пръв поглед обстоятелство: тъкмо тази полуинтелигенция успяваше да спечели неговото доверие в борбите за избиране народни представители, тъкмо тя умееше да въздействува върху него (разбира се, за да го използува за свои цели). Недоверието към интелигенцията като че бе съпроводено с известно лековерие към тази полуинтелигенция. Резултат от това явление бе отдръпването на по-голямата част от интелигенцията настрана от политическия живот на страната. Как трябва да се обясни това явление, което бе фатално свързано с по-нататъшната съдба на народа? То не би могло да се обясни с чисто битовите особености на народните маси. Битът на българина, както изтъква Антон Страшимиров в своите народоведски изследвания, се характеризува: 1) с прекалена скромност в задоволяване на материалните си нужди; 2) упорито трудолюбие; 3) търпеливост (която се заменя с необуздан гняв само в редки случаи); 4) сексуална обузданост, привързаност към семейство и земя; 5) уважение към жената [6]. Ако допуснем, че народът живее съвсем изолирано от интелигенцията с тия битови черти, в които личат толкова добродетели, необяснимо би било онова негово безволие, което личи в отношенията му към т. н. полуинтелигенция.

Струва ни се, че разгадката на това странно явление трябва да бъде дирена в онзи душевен строй, при който народът, без да се откаже от своите ценности, е принуден да признае и други, непознати още ценности, за които той има само едно смътно предчувствие. Българският народ, без да се е отказал от своя бит, е имал възможност да се убеди, че чуждата материална и духовна култура, която се насажда у нас, открива нови възможности за развой. Неподготвен още да се приобщи истински към тази чужда на неговия дух култура, той гледа на „полуинтелигенцията“ като на посредник в процеса на това желано приобщаване. А полуинтелигенцията му предлага тази култура „в достъпен вид“, защото тя я познава само във външните ѝ форми.

Епохата на двете войни допринесе много за сближаването на истинската интелигенция и народа. Поставени рамо до рамо пред несгоди и опасности, интелигентният българин и човекът от народа сега имаха възможност да се

т

опознаят по най-непосреден начин. Ако управляващите кръгове биха се вслушали в думите на интелигентния българин от строя, те биха предвидили печалния край и на двете войни. Особено ясно бе настроението на народа в началото на Междусъюзническата война. Г. Михаил Кремен, непосреден участник в тази война, описва това настроение чрез думите на своя герой – бай Стоян (учител народник), по следния начин: „Българинът е природно умен, предвижда събитията с чудна интуиция и сякаш предварително знае кое дело ще се увенчае с успех. (Цяла брегалнишка война беше излишна – това се виждаше от бунтовете. Още като тръгнаха от Одрин и Чаталджа за Брегалница, войниците си казаха думата: Не бива да се бием. Спогодба трябва! Не! Не от страх се загуби тази война! Да си не кривим душата!“[7] Голямо бе противоречието между това, което се пишеше във вестниците, и това, което се говореше сред народа. Поговорката, че всеки народ има такава преса, каквато заслужава, както изтъкваше навремето покойният проф. Ив. Д. Шишманов, бе най-малко приложима към българския народ в тази епоха.

Следвоенната епоха се характеризува с едно много по-вглъбено отнасяне на интелигенцията към народните маси. Сега се сложи на дневен ред и проблемата за „родното“, създаде се културно-историческа проблематика около развоя на българския народ. Непосредно след втората война се появи статията на г. Борис Тричков, за която вече споменахме. Две години след нея се появи статията на проф. Боян Пенев „Превръщенията на Бай Ганю“[8], в която за първи път се изтъкна, че типът на българина, както бе възсъздаден от Алеко, не е изразител на типични български качества (както се приемаше дотогава – включително и от д-р К. Кръстев). „У Бай Ганю, казваше Пенев, могат да се посочат множество прояви, които съвсем не са специфично български; в много отношения той е ориенталец изобщо.“ Елементите от национално естество у Бай Ганя, според Пенев, се изчерпват с известни положения и фрази, изразяват се в начина, по който героят задава въпросите си и разговаря с околните си – но това са предимно външни черти. И не е чудно, ако българинът не остане с Алековото схващане за родното: под грубата външност той съумя да открие ценните качества на своя народ и името Бай Ганю постепенно се превърна в положителен епитет. „Така Бай Ганю, заключава Пенев, въплъти военните доблести на българина и неговия разум, и неговия практицизъм; за известен кръг читатели Алековото произведение е нещо като рицарски роман, който разказва за смелите авантюри на един нов герой.“

Едновременно с тази статия на Пенев се яви и статията на з. д-р Гълъбов „Творецът и народът“[9], в която проблемата за родното бе поставена в по-друго осветление. Гълъбов си дава сметка за противоречието между родното и чуждото в душата на българския народ. Той намира, че това противоречие се сложи „по силата на неотменни закони в развитието на една закъсняла страна, изложена едва ли не внезапно на културни влияния“. Българският интелектуалец, който бе вкусил чуждата култура, се отчужди от народа си, стана отрицателното в тях. Обяснението, което даваше този автор на отчуждаването между интелигенция и народ, бе приблизително същото, което срещаме в другите народоведски трудове от тази епоха: като причина на това явление се сочеше западното културно влияние, а като спасителен лек за народните болки – повръщането на интелигенцията към народа.

Особен интерес представя статията на Т. Г. Влайков под наслов „Нашата интелигенция“, която се яви в 1926 а.[10] в тази статия Влайков припомня, че думата интелигенция е взета от руски език, дето означава не съвкупността на интелигентните люде на един народ, а само една част от тях, само ония, които са проникнати от обществени интереси и са отдадени на обществено-просветна дейност за пробуждане на народа. Понятието „интелигенция“ обаче у нас загуби първоначалната си определеност и поради това се достигна до голяма забърканост: не се правеше разлика между истинската интелигенция и обикновените образовани люде, поради което се противопоставяше интелигенцията на народа. Като отбелязва, че истинската интелигенция у нас нараства от година на година, Влайков предлага да се обединят усилията на тази интелигенция чрез една извънпартийна организация.

Третото десетилетие от нашия век в развоя на българския народ изобщо се характеризува със значително увеличение на приобщената към народните маси интелигенция. в тази епоха твърде разпространено явление бяха народните четения и сказки; до широки размери разрасна и кооперативното дело. И все пак голямата част от българската интелигенция оставаше настрана от политическия живот на народа, понеже бе чужда на похватите, с които си служеха партийните деятели. Английският писател Г. К. Логио, който бе прекарал доста дълго време в България, по този въпрос пише следното в своите „Социални и научни студии“: „Трагедията на България се състои не в това, че тя е лишена от достойни хора и способни водачи, а в това, че българите са слепи за добрите качества на малцината изключителни свои сънародници, отношение, което осъжда неоценимото богатство, каквото съставят дарбите на тия хора, да бъде похабено в бездействие.“[11]

Изтеклите години от четвъртото десетилетие на XX в. се ознаменуваха в политическия живот на България с няколко опита да се ликвидира с партийното управление, което внасяше немалко ожесточение в борбите между отделни групи от народа. Предполагаше се, че по този начин ще се привлече по-голяма част от истинската интелигенция в политическия и обществен живот. Върху по-нататъшната съдба на тия опити още е рано да се съди. Но фактът, че истинската българска интелигенция нараства все повече и повече, фактът, че тя намира все по-лесно подстъп към народните маси, е вече едно важно знамение на новото време – знамение, което ни вдъхва вярата, че тази интелигенция ще спре разрушителното влияние на тъй наречената „полуинтелигенция“ и че тъкмо на нея ще бъдат поверени по-нататъшните съдбини на българския народ.

Интересно е да се отбележи, че в тази епоха се засили значително интересът на интелигентния българин към положителните качества на народната душа. Появиха се редица характеристики на тия качества, като се използуваха голям брой песни и поговорки. Такива характеристики представят преди всичко: статията на г. Хр. Вакарелски „Понятието за чест у народа ни“[12], в която се изтъква, че етичният елемент заема средищно място в народното ни творчество, и статиите на г. К. Петканов „Душата на българката“[13] и „Бунтарски настроения у българина“[14]. Особено интересна е последната от тия статии. Като разглежда бунтарския дух, който е изразен в народните ни песни и поговорки, Петканов открива, че първопричината на този дух се крие най-често в чувството за лично достойнство. След тия изследвания става ясно, че унижението, на което е бил изложен българският народ през вековното си робство, не само не е разклатило неговите чувства за чест и достойнство, но дори ги е хипертрофирало. Тия статии изобщо представят богат емпирически материал за едно психологическо изследване в насоката на Адлеровата „Индивидуална психология“, което би обяснило някои особености в живота на българина от по-ново време като резултат от т. н. стремеж към свръхкомпенсация за сметка на преживяно в миналото чувство за малоценност.

Характерно явление за разглежданата епоха е и културното сближаване на България с другите славянски страни, което се изрази в спогодби за културно сътрудничество с Полша, Югославия и Чехословакия. Тия спогодби говорят преди всичко за известно понижаване на западноевропейското влияние. Съсредоточил вниманието си върху самобитността на културното си творчество, интелигентният българин от най-ново време не можеше да не прояви интерес и към културата на сродните нему по дух народи. Мъчно може да се определи каква ще бъде по-нататъшната съдба на това сътрудничество след втората световна война, но все пак трябва да се надяваме, че то не ще мине безследно за изграждането на една самобитно наша култура, която би се явила като клон от една нова общеславянска култура.

 

 


[1] Първа публикация – сп. „Просвета“, 5, 1940, № 7.

[2] Сбито изложение на тия възгледи – в статията „Към философията на българската история“ (Фил. преглед, 1931, № 1).

[3] Пред истински национален изгрев. – Златорог, 1921, №1 и 2.

[4] Първите редактори на тия сборници бяха Ив. Д. Шишманов (по онова време подначалник в министерството) и Ат. Т. Илиев (командирован към министерството).

[5] Тия мисли Влайков разви в статията си „Нашата интелигенция и народното образование“, която бе поместена в четвъртия том на неговите съчинения.

[6] Сбито изложение на тия изследвания – в статията на проф. Сп. Казанджиев „Антон Страшимиров като народопсихолог“ („Пред извора на живота“, с. 182).

[7] Кремен, М. Брегалница, с. 150.

[8] Златорог, 4, 1923, № 2.

[9] Сборник „Одрин“, 1923 г. Четири години по-късно авторът основа литературен кръг „Стрелец" със същата идеология.

[10] По-късно тя бе поместена в четвъртия том от съчиненията на автора.

[11] Статията „Български работи“, с. 105 от ,Дълг. пр.“, 1928 г.

[12] Просвета, 1935, № 1.

[13] Фил. преглед, 1933, № 3.

[14] Фил. преглед, 1938, № 1.

Атанас Илиев
Атанас Илиев е роден в Стара Загора на 01.12.1893 г. Следва философия в Русия, Швейцария и Франция. Довършва образованието си в Софийския университет (1918). Специализира психология във Виена. Учителства в София. Сътрудничи в издаването на „Натурфилософска библиотека“ и на списанията „Българска мисъл“, „Златорог“, вестник „Литературен глас“ и др. От 1937 г. е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“; от 1943 доцент в Скопския университет, а след това и негов ректор. Професор по етика и естетика в СУ (1944-1962). Автор е на сборник есета „Между изкуството и живота. Естетически опити“. Умира на 09.02.1985 г.
Други статии от този автор
Посетители: 112

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 5 часа
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 5 часа
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 5 часа
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 6 часа
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 18 часа
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 3 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 5 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 5 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици