Драскулки – Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

2016 03 Bond

 

Искам да кажа, че аналното напрежение в „Диамантите са завинаги“ е важно не толкова като учебникарска илюстрация на специфичните натрапчиви идеи на Човека Плъх, а като следа върху повърхността от едно по-дълбоко явление. Тезата ми е, че вселената на Бонд предпоставя една обсесивно-натрапчива логика, но логика, която е по-разумно да бъде разбрана като алтюсерианска и идеологическа, а не просто като фройдистка и психологическа; логика, при която става дума не толкова за регрес към инфантилна сексуалност, а по-скоро за надеждите и страховете, породени от следвоенната култура.

Горното е пасаж от сборника с есета „Иън Флеминг и Джеймс Бонд: културната политика на 007“, както бе онасловен и симпозиумът, състоял се в Университета на Индиана през 2003. Блумингтън[1], представете си, е мястото, където се съхранява по-голямата част от книгите и архива на Флеминг. Те, според превъзходната биография от Андрю Лисит, включват „Състояние на възбуда“, единственото непубликувано произведение на Флеминг – за голямо разочарование, разказ за едно негово пътуване до Кувейт през 1960. (Книгата не получава благословията на „Кувейт ойл къмпани“, която я поръчва на Флеминг, защото не харесва тона ѝ. Явно не може да се твърди, че той винаги е романтизирал британския постколониализъм).

А сега чуйте следното:

Това, което Феликс Лайтър, такова нищожество що се отнася до обрисовката му, иска да каже е, че той, американецът, получава заповеди от Бонд, британеца, и че Бонд постоянно се представя по-добре от него, не че е по-смел или по-предан на каузата, а по-умен, по-хитър, по-твърд, по-изобретателен – олицетворението на малка, стара Англия с нейните дискретни похвати и мизерен бюджет, която води за носа великата, голяма, многомилиардна, обхванала с пипалата си целия глобус Америка. (Кингсли Еймис, „Досието Джеймс Бонд“)

Не мога да си представя кой друг, освен автора на този пасаж, би могъл да се присмее с такова густо на една „постмодерна“ конференция върху творчеството на Флеминг и семиотиката на Бонд. Изглежда впрочем, че дори Еймис е смятал, че романите на Флеминг не бива да се приемат според това, което предлагат на пръв поглед. Триумфът на Бонд над Лайтър в „Диамантите“ – той му казва къде да потърси скритите в един труп скъпоценни камъни – е може би пример за британска „мъзга“, а не за британска аналност. Самият Бонд почти винаги е описван, и сам се описва, като „англичанин“, но от преждевременния некролог в „Таймс“, отпечатан в гафа, наречен „Човек живее само два пъти“, научаваме, че той е имал баща шотландец и майка швейцарка, тъй че изобщо не може да минава за англичанин. И все пак няма съмнение, че човекът на ЦРУ Лайтър е направен от несмилаем картон – нужният фон за недостижимата изтънченост на Бонд. (Моят собствен съвсем скромен принос към изучаването на Бонд се свежда до това да подчертая, че „Лайтър“ е било фамилното име на богатата американка, която се омъжва за лорд Кързън – през великото време на брачни съюзи между фамилиите Чърчил, Вандърбилт и Астор, – и по този начин осигурява него финансово, а за себе си – място в обществото). Освен това, Феликс Лайтър може да се тълкува и като означител или шифър.

Впрочем „шифър“ е партизанското име на Льо Шифр, бандита с връзките на Френската комунистическа партия и може би най-отвратителният садист сред галерията от злодеи на Флеминг. Той се появява още в първия роман за Бонд, „Казино Роял“, единствения, по който не е направен „сериозен“ филм. Произведена бе една фарсова, нестандартна версия с участието на Питър Селърс и Дейвид Нивън, и човек се чуди какво ли щеше да се получи, ако Флеминг се беше наложил и прокарал Нивън вместо Шон Конъри за ролята на Бонд. (Изобщо подборът на актьорския състав не е силната страна на Флеминг; той бе поканил Ноел Кауърд, своя съсед в Ямайка, за ролята на д-р Но – представете си го, ако можете). Сега, както изглежда, се подготвя нов вариант на „Казино Роял“, с Даниъл Крейг като Бонд. Може би сте мернали мистър Крейг в ролята на онзи безнадеждно безполезен и зловещ южноафрикански евреин в смехотворния филм на Стивън Спилбърг „Мюнхен“ („ейдинствен кръв дет от значени за мене това еврейски кръв“).

 

Моето юношество съвпадна идеално с излизането от разпенените ямайски вълни в „Д-р Но“ на някак си великолепно кръстената Урсула Андрес. (Флеминг обича да дава тъповати и комични прозвища на своите героини, които служат за хормонален фураж, от Пъси Галор до Киси Сузуки, но Урсула Андрес си е неподправено порно име, ако може да има такова). Човек забелязваше разни неща при Андрес – от колана с ножа около талията до острието, отъркващо се о бедрото ѝ, след което трескаво консултираше оригиналния текст, само за да открие, че това е елемент от една постоянна тема, който я дарява и с момчешки задник. Относно това решение, Кауърд пише на Флеминг: „Знам, че всички ние ставаме напоследък все по-либерални, но все пак, стари приятелю, къде ти е била главата в този момент?“.

Тъй или иначе, за пръв път в живота си бях попаднал на книга, която всички, включително моите пъпчасали съвременници, бяха чели. А това беше много удобно за целите на реципрочната текстова критика. Днес обаче мога да бъда абсолютно сигурен, че повечето американци под определена възраст познават Флеминг само, или предимно, от киното. Това е единствената форма, под която този продукт се балира за глобален износ.

Обикновено хората гледат със снизхождение на марковия снобизъм и заплеса по Савил Роу (или Бонд стрийт[2]), но това е само външната страна на два от най-важните елемента в книгите за 007. Когато Флеминг започва да публикува произведенията си, Британия тъкмо излиза от един дълъг период на следвоенни лишения и униформеност, когато отново става възможно човек да прегърне лукса и стила, без да има угризения на съвестта. Това развитие се идентифицира донякъде със завръщането на власт на британските консерватори и улеснява Флеминг да заяви по-откровено своите симпатии към Чърчил и империята, отколкото би било възможно само няколко години по-рано.

Вторият елемент – една характерна комбинация от фина кожа, елегантност и клубно самочувствие – е от огромно значение за стимулирането на американската англофилия; преди всичко може би онзи сорт англофилия, която подтиква САЩ да клонират Бюрото на стратегическите служби и по-късно ЦРУ от британските МИ5 и МИ6. Самият Флеминг играе спомагателна роля в този процес, като от името на разузнавателния отдел на британския ВМФ посещава Вашингтон по време на войната и написва една дълга докладна записка, в която обяснява как Лондон може да бъде от помощ на „Братовчедите“. Той посещава отново Вашингтон през 1960, за да се срещне и обсъди с Джон Ф. Кенеди редица безумни схеми за елиминирането на Фидел Кастро. (През 1961 списание „Лайф“ помества списък на любимите десет книги на президента като юноша – „От Русия с любов“ се нарежда на девето място; платихме скъпо за това младежко пристрастие). Преди това обаче британският империализъм понася през 1956 унизително поражение при Суец – пряко следствие от отказа на президента Айзенхауър да подкрепи англо-френско-израелското нахлуване в Египет. Флеминг има пълно основание да се почувства лично засегнат: британският премиер по онова време, сър Антъни Идън, беше откачил, поне временно, и му бе предписана дълга почивка – която той изкарва в „Голдънай“, частната вила на Флеминг в Ямайка.

И така, централният парадокс на класическите истории за Бонд е, че макар на пръв поглед да са посветени на англо-американската война срещу комунизма, те бъкат от презрение и неприязън към Америка и американците. При това не само политическо презрение, или пенис-завистта на една западаща към една набъбваща сила, а по-конкретно – отвращение от плебейския вкус на Америка към секс и консумизъм, двата любими предмета на Бонд. „Бейзбол, молове, хотдогс, чудовищни бюстове, неонови светлини“ е начинът, по който Тайгър Танака припява антиамериканския троп в „Човек живее само два пъти“. А как реагира Бонд, когато изисканата Татяна Романова му прави комплимент, че прилича на американска кинозвезда? Като излайва: „За Бога! Това е най-тежката обида, която можете да нанесете на един мъж!“. Тази и други демонстрации на отвращение от етоса на Холивуд (подобно омерзение срещаме и в „За твоите очи единствено“) са иронични сами по себе си. И забележете, моля, това ударение върху „чудовищни бюстове“. Тук изглежда имаме класически пример за изтласкване. Защото за Флеминг от значение е южното полукълбо, тъй че размерът е адски важен.

 

Опасявам се, че споменаването на Татяна Романова ме задължава да отбележа, че Флеминг описва нейния иначе безподобен задник като „толкова закален с упражнения, че беше загубил гладката си женствена линия, и сега, заоблен отзад и плосък и твърд отстрани, стърчеше като мъжки“. С други думи, не точно като момчешки. Как да се отнасяме към урагана от информация по тази точка? От биографията на Лисет научаваме, че младият Флеминг е имал не само ментор, чийто псевдоним е бил Филис Ботъм[3], но и любовница на име Моник Паншо дьо Ботом. Това може да е съвпадение (едва ли ще е конспирация), но споменатият вече преждевременен некролог на „Таймс“, написан уж от „М“, се опитва да ни убеди, че осиротелият Бонд бил изпратен да живее при някаква леля в едно кентско селце със „странното име Пет Ботъм“. „Това беше просто едно любовно потупване“[4], казва австралийският грубиян „Дико“ Хендерсън в „За твоите очи единствено“, след като е повалил на земята една японска мацка: „Та за какво друго е женският задник?“. Флеминг изглежда е имал готов отговор на този въпрос. В писмо до своята сговорчива жена, която явно е споделяла някои от неговите вкусове, той пише: „Аз съм инструментът на Светия старец, който ме е избрал да избия от теб поне част от дявола, който се крие там, и аз трябва да изпълня дълга си, колкото и болка да ми причинява това. Тъй че бъди готова няколко дни да си пиеш коктейлите права“.

Когато човек се вгледа по-внимателно в открояващите се сцени в творчеството му (дали да не кажа стърчащите?), става очевидно, че Флеминг е хвърлил много повече задълбочен размисъл върху мъченията, отколкото върху секса. Вярно е, че задникът на Бонд никога не е под заплаха (Кауърд би пресякъл незабавно всяко посегателство), ала другите опасности, закачки и практики са определено похотливи и упражнявани с голямо наслаждение. Дори Саймън Рейвън[5], в похвалната си рецензия за „Казино Роял“, протестира, заявявайки, че сцената с мъчението е всъщност непростима.

Ала нека не се правим на прекалени моралисти. Ако Флеминг не беше такъв тежък садист, нарцисист и тотално подтиснат перверзник, ние може би никога нямаше да срещнем Роза Клеб, Орик Голдфингър или Ернст Ставро Блофелд. Като имаме предвид, както казах, че първоначално Бонд е фигура, предназначена да подсигурява британския край на „специалната връзка“, би трябвало да добавя, че интелигентността на поредицата се състои отчасти в това, че гледа отвъд границите на Студената война. Този преход започва вероятно след „От Русия с любов“. Кой щеше да повярва на някаква параноидна история за българите, които се опитват да убият папата през 1981, ако не беше споменът за българските роботи на Москва от споменатата книга? Историите за Бонд са вид мост от периода на идеологическата война към днешния свят, в който страхът от един вцепенен колос или от „размяна“ на ядрени удари е изместен от страха от някой развинтен психопат или от „мръсна бомба“. Колкото и анален да е последният тъп израз (асептична бомба вероятно е повече желание, отколкото реална възможност), именно Флеминг е човекът, който пръв дава тласък на тази идея и който прекрачва отвъд КГБ в нашия свят на колумбийския картел, руската мафия и други „недържавни актьори“ от сорта на Ал-Кайда. Наскоро забелязах, че „SPECTRE“[6] е анаграма на „Respect“, името на една малка британска партия, чийто шеф, жадният за власт микро-мегаломаниак Джордж Галоуей, поддържа приятелски връзки със Садам Хюсеин.

Друг съвременен аспект, поне от единия край на „специалната връзка“, е често проявяващата се смразяваща антипатия към Франция. Както Льо Шифр, така и Голдфингър работят за френските комунисти. Роза Клеб може да си позволи да действа безнаказано в Париж, поради предателският климат, царящ в този град. Бонд намира Париж за празен и лицемерен, като цинична курва. „Сърцето му го нямаше вече“, пише Флеминг, „заложено на туристите, заложено на руснаците, на румънците и българите, заложено на измета на света, който постепенно бе завладял града“. На това разсъждение се натъкваме в „Позиция за убийство“ от публикувания през 1960 сборник с разкази „За твоите очи единствено“, където Флеминг от немай-къде проявява известни симпатии дори към въстаниците на Кастро (доколкото Карибският регион по онова време все още е задният двор на Британия, слава Богу все пак, а не някакво мръсно изкуствено езеро на янките).

Флеминг признава веднъж, че когато пише, се надява да развие интригата „толкова бързо, че никой да не забележи идиосинкразиите“. Никакъв шанс. Неговите „идиосинкразии“ стърчат като задника на Татяна Романова. Може би е трябвало да каже, че се надява да ускори крачката, избутвайки читателя отвъд точката, където правдоподобието трябва да бъде суспендирано. Дребните детайли, относно продукти, принадлежности или аксесоари, изпълняват функцията на другата ръка на фокусника. Те отвличат вниманието от зеещите празноти в сюжетите, поразителната глупост на злодеите, уж с мозъци като бръсначи, и безразсъдното пренебрежение към собствената си сигурност, което този най-хладнокръвен от агентите демонстрира, като се улавя в капана на всяка съблазън. Умберто Еко, един друг критик, чието тълкуване би стреснало създателя на Бонд, пише:

Флеминг полага специални усилия, за да предаде познатото с фотографска прецизност, доколкото именно познатото може да стимулира нашата способност за идентификация. Доверчивостта ни е стимулирана, приласкана, насочена към сферата на възможни и желани неща. Тук наративът е реалистичен, вниманието към детайла – интензивно; а иначе, що се отнася до неправдоподобното, няколко страници и едно имплицитно намигване стигат.

Киноиндустрията прозря този трик и се научи, с такова голямо намигване, как да го тиражира за масите, тъй че дори евтината литература на Флеминг да заприлича на белетристика. Флеминг драпаше да се докопа до Холивуд, колкото и да го презираше.

Превод от английски С т о я н Г я у р о в
(Текстът е включен в есеистичния сборник „Императорите на сладоледа“, който предстои да излезе в издателство „Колибри“.)

Christopher Hitchens, Bottoms Up. „The Atlantic“ (2006).

Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com

 


[1] Градът, където се намира Университетът на Индиана.

[2] Савил Роу, Бонд стрийт – улици в Лондон, смятани за меката на класическата (мъжка) мода.

[3] Bottom (англ.) – задник.

[4] Непреводима игра на думи между love pat и Pett Bottom: pat – потупване, милувка; pet – галеник, любим, любимец.

[5] Английски писател (1927-2001), известен с екстравагантностите си.

[6] Фиктивна глобална криминална и терористична организация в романите за Бонд.

Кристофър Хитчинс
Кристофър Хитчинс (1949–2011) е британско-американски автор, журналист и литературен критик. Той е бил сътрудник на Vanity Fair, The Atlantic, World Affairs (journal), The Nation, Slate, Free Inquiry, както и на различни други медии. Хитчинс е широко известен политически активист, чиито книги-бестселъри, ерудиция (и показност) го поставят сред най-добре познатите публични интелектуалци от последните няколко десетилетия.
Други статии от този автор
Посетители: 133

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 16 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 18 часа
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 21 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 дни
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 дни
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 1 седмица
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 2 седмици
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици