Много поразии стават в бързата лента напоследък. Дори богатите не се чувстват в безопасност и започват да търсят обяснения. Умните твърдят, че нищо не разбират, а глупавите смъркат кокаин в скъпи дискотеки и тропат в бесен ритъм. Думкането се чува из цялата страна, или поне се чувства. Тропането на богатите е нещо, на което си струва да се обърне внимание, особено в смутни времена. То обикновено означава, че са разтревожени и объркани, а когато богатите са разтревожени и объркани, започват да се държат като диви животни.
Такова е положението в Палм бийч напоследък и местните недоволстват. Богатите си имат някои правила и две от най-важните са: пази чуждите тайни и източника си на информация на всяка цена, макар и не непременно в този ред, зависело от ситуацията, казват; и – всичко си има цена, дори жените.
В Палм бийч няма затвори и болници. Това е идеалното поселище – разкошна ивица пясък, обрамчена от палми и имения, разположена на Златния бряг на Флорида: милионери и пенсионери, старателно охранявана колония за истинските богаташи, много малък остров и много малък свят. Редът тук е малко по-различен и местните държат на него.
Периодично избухват грозни скандали – съдебни дела за пари, причудливи оргии в клуб „Тенис и сауна“ или пък някое истинско безчинство, като например полуизкуфяла осемдесет и осем годишна наследница, заинатила се да се омъжва за своя иконом – осемнайсетгодишен кубинец, но скандалите отминават като зимна буря в Палм бийч, и вече никой не помни кога за последен път някой в този град е бил заключен заради извращения. Местната общност е много затворена, връзките ѝ с истинския свят се свеждат до четири моста, и тя е толкова враждебна към пришълците, колкото най-загубеното племе в Амазония.
Богатите държат на спокойствието си и имат силно развито чувство за територия. Бог ги е дарил с достатъчно мъдрост, убедени са те, за да могат сами да решават проблемите си. В Палм бийч нищо не е толкова гнусно и безобразно, че да не може да се уреди или поне изтърпи, стига да не излиза от семейството.
Семейството живее на острова, но не всички на острова са от семейството. Това е много важна разлика, ключова житейска истина за живеещите тук, и никой не я подценява. Поне не за дълго. Наказанието за това да не си знаеш мястото може да се окаже светкавично и ужасно. Имам приятели в Палм бийч, които иначе са много сърдечни и любезни хора, но щом се разчу, че съм в града и разпитвам за бракоразводното дело на Пулицърови, започнаха да ме избягват като прокажен.
„Маями хералд“ го нарече най-отвратителния бракоразводен процес в историята на Палм бийч. Така зловонен и неудържим бе този скандал, че половината град избяга във Франция или Майорка от страх да не бъде въвлечен. Хора, които през есента обикновено си стоят вкъщи, заети с преобзавеждането на спалните или препокриването на яхтените се хангари, си намериха причини да посетят Бразилия. Мечът на правосъдието се спускаше над младата Роксан Пулицър – момиче от друга черга, което няколко години по-рано се бе омъжило за най-личния ерген в града, но сега преживяваше агонията на развода. Разводите в Палм бийч са обичайно явление, но в този имаше нещо странно и заплашително. Изведнъж на съд бе изправен самият живот на града, а някои от най-изтъкнатите жители се оказаха забъркани в големи мръсотии.
Едно заглавие в „Денвър поуст“ гласеше: „ДЕЛОТО ПУЛИЦЪР БЕЛЯЗАНО ОТ ИСТОРИИ ЗА СЕКС, НАРКОТИЦИ, ОКУЛТИЗЪМ“. „Ню Йорк поуст“ пък раздухваше огъня с „ЛЕПЯТ ЦВЕТИСТИ ЕТИКЕТИ НА МАГНАТСКА СЪПРУГА В ШОКИРАЩО ДЕЛО ЗА РАЗВОД НА СЕМЕЙСТВО ПУЛИЦЪР“ и „СПАХ С ТРОМПЕТ“. Цяло поколение журналисти пък потръпна от неудобство пред челото на бостънския „Хералд америкън“, прогласило: „ПУЛИЦЪР Е ГАДЕН ПРЪЧ“.
Някои от най-знатните семейства в обществото на Палм бийч ще носят доживот белезите, получени в делото „Пулицър срещу Пулицър“. Мръсните богаташи на Америка се оказаха съвсем буквално мръсни – племе от диви пияници и содомити, беснеещи на своя частен остров в денонощно кокаиново безумие. Самото име Палм бийч, отдавна превърнало се в синоним на наследствено богатство и аристократизъм, вече започваше да се свързва с долнопробна разюзданост и да се възприема като място, където нищо не се цени, където богатите постоянно тънат в разврат, където домашни животни са предмет на неприкрито обожание в храма, а разголени милионери разкопчават със зъби сутиените на дъщерите си на публични места.
Пристигнах в Палм бийч в една дъждовна ноемврийска вечер просто така, без особена причина. Отивах на юг, към Маями, а после към Насау, на сватба. До сватбата имаше цели две седмици и прецених, че Маями не е най-доброто място за убиване на време. Две седмици безделие в Маями могат да променят един човешки живот завинаги. Това е Хонг Конг на Западния свят. Дори безсъвестните се чувстват неспокойно в Маями в днешно време.
На Златния бряг не си знаят парите, направо ги ринат с лопата. Неотдавна някакво тринайсетгодишно момче намери хартиена кесия с едри шлифовани диаманти за един милион долара до железопътните релси близо до Холивуд.[1] Леля му го накара да върне плячката, но никой не предяви права над нея и съседите го нарекоха глупак. Съвсем правилно впрочем. На Златният бряг няма място за героите на Хорейшио Алджър[2]; с работливост и почтеност тук ще спечелиш пакет чипс и няколко часа допълнителна работа в неделя, състояща се в стъргане на корпуса на съседската моторница.
От известно време в южна Флорида властва нова етика, и независимо от пищния латиноамерикански натюрел, тази етика е много сходна с ядката на старата Американска мечта. Това е свободната инициатива в най-груб вид; широкоотворен испаноезичен дарвинизъм, подобен на онзи, който сицилианците внесоха в Ню Йорк преди сто години и който японците внесоха в Хавай след Втората световна война, и не много различен от онзи, който израелците внасят в Ливан сега. Езикът е друг, музиката е по-бърза, храната не е картофи с месо, но идеята е същата. Богат значи силен, беден значи слаб, а държавата работи за онзи, който дава заплатите.
Градският съд в Палм бийч не се отличава по нищо от другите такива съдилища из страната. Той представлява поредната счетоводна кантора на улицата на разбитите мечти, мрачен лабиринт от дълги коридори, пълни с хора, които биха предпочели да са другаде. Млади жени с гипсови яки седят безмълвно на дървени пейки в очакване да свидетелстват срещу млади мъже в белезници и дочено затворническо облекло. Възрастни жени плачат истерично в претъпкани асансьори. Грамадни съдебни пристави извеждат от съдебни зали буйстващи чернокожи със златни зъби. Възрастни съдебни заседатели биват конвоирани наоколо като престъпници, не знаейки какво да очакват.
Единствено адвокатите се усмихват в тази обстановка. Те тичат от дело на дело с издути чанти, следвани от апатични чиновници, мъкнещи кашони с всевъзможни доказателства: от ръждиви спринцовки до човешки пръсти и показания под клетва, дадени от криминално луд народ, тръгнал да си уреждат сметките.
Бракоразводното дело на Пулицърови се водеше на третия етаж, в малка зала в дъното на коридора. Нямаше места за външни посетители, а единственият начин човек да си осигури едно от деветте репортерски места, бе да цъфне там в седем сутринта, а понякога и по-рано, за да се запише в списъка. Флоридското законодателство обаче принуждаваше съдия Карл Харпър да допусне в залата една стационарна телевизионна камера, която да снима, позволявайки на обществеността да наблюдава всичко при затворени врата от друга зала на етажа, където всеки, който желаеше, можеше да следи процеса в относително удобство, с цигари и понички от кафенето.
Това бе зрителската скамейка на делото Пулицър, странна и понякога буйна смесица, включваща целия спектър от телевизионни продуценти на СиБиЕс до върлинести жени без сутиени и с чуждестранни акценти, твърдящи, че са от „Шпигел“ и „Пари мач“. Тази жизнерадостна публика следеше събитията с изострено внимание и шумно изразяваше подкрепата или неодобрението си. Приличаше на група хора, които всеки ден се събират в някаква задушна зала, за да гледат сапунен сериал от сорта на „Спешно отделение“. Един следобед, когато при някакво особено зловонно отклонение в нечии показания Роксан Пулицър изтърва нервите си, публиката изригна с викове: „Смачкай ги, Рокси! Бой по тия! Браво, маце! Няма да ти говорят така!“
Някои си водеха записки, други постоянно включваха и изключваха диктофони. Един ден пристигна човек от „Нешънъл енкуайърър“, но не след дълго си тръгна и не се появи повече. „Не е за нас“, сподели той по-късно. „Прекалено сериозно е.“
На пръв поглед в историята нямаше нищо сложно. Поредната приказка за Пепеляшка с нещастен край, лудешка малка сага за престъпление, надменност и наказание: На Хърбърт „Пийт“ Пулицър младши, петдесет и две годишен милионер и внук на прочутия вестникарски издател, наследник на фамилното име и богатство, най-сетне му бе дошъл акълът в главата да изхвърли алчната злосторница, която му бе причинила толкова страдания. Тя била непоправима наркоманка и уличница, твърдеше той, както и напълно негодна майка. Изкарвала цели нощи по дискотеките и неприкрито спяла с дилъра си, както и с други мъже. Бяха споменати интериорен декоратор, агент по недвижими имоти, автомобилен състезател и френски пекар, а на всичкото отгоре била лесбийка, или поне пансексуална развратница. За шест и половина години брак била преспала с почти всичко, до което успяла да се докопа.
В крайна сметка, обясни адвокатът, на мистър Пулицър не му останал никакъв избор освен да се отърве от тази жена. Тя била по-скоро Мерилин Чеймбърс[3], отколкото Пепеляшка. Когато не си крещели просташки пред децата със състезателя от „Гран при“ Джаки Икс или с дилъра на кокаин Брайън Ричардс, тя била в леглото с красивата си приятелка Джаки Кимбърли, трийсет и две годишната съпруга на седемдесет и шест годишния плейбой Джеймс Кимбърли, наследник на капитала на „Клийнекс“. Аферите ѝ край нямали. Дори когато Пулицър насочил зареден 45-калибрен пистолет в главата ѝ – а после и в своята – в отчаян опит да я принуди да потърси лечение за наркозависимостта си, на което тя склонила.
И наистина го направила, но петте дни в градската болница „Хайланд парк“ се оказали недостатъчни. Според адвокатите на Пийт лечението било неуспешно и тя твърде скоро се върнала към дрогата, а също и към своя дилър, който определи себе си в съдебна зала като „домашен майстор на свободна практика“, двайсет и девет годишен.
Не може да се каже, че Роксан Пулицър е красавица. В лице не е нищо особено и на възраст трийсет и една повече прилича на отегчена старша стюардеса от „Пан Ам“, отколкото на световен секс символ. Десетте години на „Палм бийч експрес“ са взели своето и за място на страниците на мъжките списания ще е нужно повече от това да свали пет килограма във фитнес салона. Краката ѝ са твърде тънки, ханшът – твърде широк, а кожата – прекалено отпусната за модел. Тя обаче притежава осезаемо физическо присъствие. Няма как да не почувствате аурата на откровена, благоразположена сексуалност. Личи си, че е жена, която обича да си отспива сутрин.
Роксан пристигнала в града преди повече от десет години зад волана на линкълн „Континентал“ с прикачена отзад 18-метрова каравана: сочна мажоретка, излязла преди две години от училището в Касадага – градче с 900 жители недалеч от Бъфало, щата Ню Йорк. След като завършила местната гимназия, тя си намерила работа в съседния Джеймстаун като лична секретарка на главния юрисконсулт на „Американ воутинг машин корпорейшън“ – сериозен млад мъж на име Лойд Диксън III, който по-късно се самоубил. Баща му пък, който от своя страна по-късно влязъл в затвора, бил по онова време президент на същата компания, и толкова харесал новата секретарка, че побързал да я омъжи за другия си син, незрял младеж на име Питър, едва-що уволнил се от Военновъздушните сили.
Младоженците закарали караваната си в Западен Палм бийч, където като малък Питър често бил прекарвал зимните ваканции със семейството, и се установили в зоната за къщи на колела. И двамата се записали в тукашни колежи и заживели, малко или повече, като местните. Но бракът се провалил и двамата скоро се разделили. Караваната продали на някакви цигани, а Роксан използвала своята половина от парите, за да завърши образованието си в колежа „Уест Палм бийч“. Веднага след дипломирането се хванала на работа в местна агенция, където продавала застраховки.
Така се запознала с Ранди Хопкинс, който по онова време също се занимавал с продажба на застраховки, допълвайки по този начин доходите си от наследствения капитал на „Листерин“ – фирмата производител на вода за уста. Всеки в Палм бийч е наследник на някакъв капитал, но не си струва човек специално да проучва кой какъв е, освен ако не е тръгнал да се жени. В очите на Роксан, Хопкинс бил мъж на място, и не след дълго двамата заживели заедно.
Това били дивите години в Палм бийч с нещо като късно разцъфтяла рок култура, с хипита, които пият шампанско, карат поршета, пушат марихуана, купуват си плочи на „Ролинг стоунс“ и дори понякога смъркат кокаин. Някои от тях взимали ЛСД и тичали голи по плажа, докато полицията ги хване и почти любезно ги прибере по домовете им. Понякога купоните излизали от контрол и слугите ридаели със сълзи на някои сцени, но като цяло това била общност от безобидни богаташчета с твърде много наркотици.
Седемдесетте били в разгара си, Роксан Диксън се нанесла у Ранди Хопкинс и си резервирала място за „Палм бийч експрес“.
Един от близките приятели на Хопкинс по онова време бил Пийт Пулицър – четирийсет и пет годишен, наскоро разведен милионер-плейбой, който приличал на Александър Хейг[4] на етер, и в някои кръгове минавал за най-личния ерген в града. Пулицър освен това държал „Дохъртис“ – моден бар и любим нощен пристан за почитателите на рокендрола. В периода, в който Пийт го стопанисвал, „Дохъртис“ бил шумно и купонджийско място, където понякога се отбивали да хапнат Джон и Йоко, където барманите били студенти от „Харвард“, а клиентите не криели пристрастията си към второкачествен кокаин и първокачествени оргии.
Това било най-шикозното заведение, а Пулицър бил най-желаният мъж. Разполагал с голям избор, но си падал по по-младичките. Когато една вечер другарят му Ранди Хопкинс го запознал с Роксан, тя веднага му се харесала.
Доказателствата по делото разнасяха в пазарска количка, която съдебният пристав трябва да бе взел от някой супермаркет. В нея имаше всичко: от семейни данъчни декларации до тенекиения тромпет, с който Роксан уж била спала, докато се опитвала да общува с мъртвите. В дните, в които нямаше съдебни заседания, количката стоеше паркирана до една машина „Ксерокс“ в съдебното деловодство и, по силата на някакви странни клаузи във възхитителния закон на щата Флорида, уреждащ достъпа до публични данни, материалите бяха по всяко време на разположение на желаещите да ги разгледат. Съдържанието на количката беше ровено и преравяно от толкова много хора, че вече и съдията не би могъл да му хване края, но за журналистите то си оставаше постоянен източник на забавление. Човек можеше да влезе някой дъждовен следобед в деловодството с кожена чанта, пълна със студени бири, и да се весели с часове, прехвърляйки купчината и копирайки каквото си поиска.
Аз прекарах доста време над екземпляри от данъчните декларации и счетоводните книжа на съпрузите Пулицър, представени като доказателствен материал от семейните счетоводители, и смея да кажа, че донякъде ги проумях, но не съвсем. Разбрах например, че тези хора са наистина богати. Семейните разходи за 1981 година възлизаха на 972 980 долара за четиричленно домакинство: мъж, жена, две четиригодишни деца и бавачка, която получаваше 150 долара седмично. Много сериозни разходи, но какво от това? Не говорим за някакви сиромаси, пък и един милион долара семейни разноски на година не са нещо неприлично в Палм бийч. Богатите имат специални проблеми. През 1981 г. Пулицърови похарчили $49 000 за обичайните домакински нужди и още $272 000 за „домашни подобрения“. Това са около $320 000 годишно само за поддържане на жилище и домакинство. Други $79 600 бяха вписани като „лични разходи“, а 79 000 – за ремонт на яхтата. „Деловите“ разходи възлизаха на $11 000, а срещу „такси и налози“ не бе вписано нищо. Колкото до графата „благотворителност“, очевидно въпросната година Пулицърови бяха взели пример от Роналд Рейгън и бяха дарявали тайно, за да не карат бедните да се чувстват неудобно.
Имаше една сума обаче, която привличаше вниманието. Размерът ѝ бе $441 000, а графата – „разни и неупоменати“. Именно. Разни и неупоменати: $441 000. И никой в съдебната зала не трепна. Двама бесни кокаиномани, озовали се в съда поради това, че бракът им куца и децата са нервни.
„И прислугата започна да се държи странно, а нощем из градината търчаха голи хора и хвърляха камъни по прозорците на спалните, а други, с пяна на устата, онанираха като маймуни в коридорите… някакви хора крещяха по телефона в четири сутринта за вулканични изригвания в Тихия океан, които променяли температурата на морската вода необратимо, което щяло да предизвика нова ледена епоха… и двамата не можехме да спим, Ваша чест, а небето почерня от лешояди, така че се обадихме на един пластичен хирург, защото гърдите ѝ бяха започнали да провисват, а аз бях започнал да ставам кривоглед, и полетяхме с колата за Маями със 100 мили в час, но по средата на пътя си спомнихме, че е неделя и клиниката не работи, та затова отседнахме в мотел заедно със съпругата на Джим, страшна работа, Ваша чест, тая жена е долна курва, и нямам думи колко е зле работата, защото децата не са на сигурно място, страхуваме се да не измръзнат през нощта, а аз Ви нямам капка доверие, но какво да правя, нямам избор, и между другото, миналата година похарчихме $441 000 не помня точно за какво.“
Добре дошли в селенията на кокаина. Безкрайни магистрали. Лудост. Какво да си помисли съдията за двама кокаиномани, похарчили предходната година $441 000 за „разни и неупоменати“? Една година по-рано сумата била едва $99 000 по време, когато, по признанието на самите Пулицърови, пристрастеността им към кокаина вече била неудържима. Двамата твърдяха, че дотогава ограничавали употребата до няколко грама седмично, което е сравнително скромно количество в средите на „бялото братство“, но фактите по делото недвусмислено показваха консумация в слисващи размери – от порядъка на тринайсет грама дневно – в периода преди да заведат делото за развод и да се прочуят със своята окаяна сага.
Числата са стряскащи дори за Палм бийч. Тринайсет грама дневно могат да убият цяло семейство бели мечки.
Мисис Пулицър седеше на една ръка разстояние от него, когато Чийтъм заяви: „Ваша чест, Джейми ми каза, че Роксан била най-яката и страстна женска, която е опъвал някога.“
— „Ню Йорк поуст“, 4 октомври 1982 г.
Това не е лоша реклама в някои градове, но в Палм бийч определено звучи зле. И не е от нещата, които един мъж би искал да чете за съпругата си в сутрешния вестник. То може да е добре дошло за сводника, но е ужасно неуместно за петдесет и две годишен общественик, известен на светските хроникьори като изтънчен и състоятелен джентълмен от Палм бийч. Ф. Скот Фицджералд веднъж казал на Хемингуей: „истински богатите не са като теб и мен“, но това е идея, която Ърнест не би могъл да схване, а историята не би могла да приеме.
Каква е впрочем същинската цена на билета за „Палм бийч експрес“? Островът повече прилича на частен клуб, отколкото на град. Приблизително десет мили на дължина и една миля на ширина, с постоянно население от 9700 човека. Но и това е много, реалните числа са двойно по-малки. Истинският Палм бийч – колонията, златният център, – е едва пет мили дълъг и три преки широк, обрамчен на изток от прекрасна ивица бял плаж и Атлантическия океан, а на запад – от палми, частни пристани и хангари с яхти за милиони, разположени на вътрешните плавателни пътища[5]. Съществува Северен Палм бийч и Южен Палм бийч, както и обширната кънтри територия на Западен Палм бийч, но тук не говорим за тези хора. Те са слугите и „рибите-прилепала“, които са безгласни букви в истинския Палм бийч, освен когато трябва да свидетелстват.
Това е слабата брънка, жестокият и мъчителен проблем, който богатите не могат да разрешат – как да живеят в мир с прислугата. Рано или късно домашната помощница трябва да влезе в спалнята, и ако ѝ плащате $150 седмично, тя ще бъде достатъчно дръзка, или поне любопитна, а отдавна вече не е законно да им се режат езиците, за да мълчат.
Проблемът с прислугата е ахилесовата пета на богатите. Единственото решение е използването на роботи, но докато това стане, ще мине още поне едно поколение, а дотогава си остава почти невъзможно да наемеш прислужница, която да е достатъчно разумна, за да оправи леглото, но и достатъчно малоумна, за да не се запита защо това легло е пълно с голи хора всяка сутрин. Градинарят ще се смущава при вида на въжената стълба, висяща от прозореца на господарската спалня, докато коси поляната по обед, а всеки шофьор, който има достатъчно мозък в главата, за да сменя скоростите на семейния „Ролс“, ще надуши каква е работата, ако го изпратите оттатък моста да дири някаква козеферма в Локсахачи, откъдето да вземе чифт добре развити пръчове и половин кило животински стимулант.
Голотата е начин на живот в Палм бийч, и разликата между пикник и оргия не винаги е отчетлива. Ако една жена, притежаваща състояние от 40 милиона долара, желае да плува в басейна си заедно с пръч в 4 сутринта, това си е лично нейна работа. Сношаването с животни настина е незаконни във Флорида, но не всички гледат на това така строго.
„Съквартирантката ми се чука с кучета по партита,“ сподели ми една засукана блондинка към трийсетте, продаваща кашмир и златни дрънкулки в елегантен бутик на авеню „Уърт“. „И какво от това? Кой е ощетен?“
Свих рамене и продължих да опипвам артикулите на стойката за ризи. Концепцията за престъпление без щета е добре приета в Палм бийч, а нейната логика е трудна за оборване. Няма щета, няма вина. Ако някое хубаво момиче от Атланта може да си позволи да спи до късно сутрин, да обядва в клуб „Евърглейдс“ и да изкарва $50 000 годишно без данъците като се ебе с кучета из богаташки спални през почивните дни, нима трябва да се притеснява от полицията? Къде е разликата между зоофилията и обикновената педерастия? По-добре ли е да се чукаш със свине в мотела, отколкото с магарета в луксозна вила в „Тарпон айлънд“? Какво нередно има изобщо в кръвосмешението? Нужни са около 200 години, за да култивираш наследствена линия от красиви дъщери, а само безумец би ги предоставил на чужди хора. Трябва да им се дава кокаин и да се обучават в любов към своите доведени сестри или дори към бащите и братята си, ако е нужно, но да не се допуска грозота във фамилията.
Вижте слугите. Имат брадавици и дебели глезени. Децата им са прекалено тъпи, за да се изучат, и прекалено злобни, за да живеят, а освен това им липсва всякакво чувство за родова принадлежност. Възпитанието не е само преподаване на маниери на масата, а богатството не е само харчене и крокодилски кожи. Същинската разлика между Богатите и Другите не е, че те просто „имат повече пари“, както е забелязал и Хемингуей, а че парите не са първостепенен фактор в живота им, както е при хората, които се трудят за прехраната си. Истински богатите се раждат свободни, като делфините; те никога няма да узнаят какво е нужда, а банковите им сметки никога не ще пресъхнат. Техните дъщери ще бъдат дебютантки, синовете им ще посещават специални подготвителни курсове преди колежа, а ако братовчедите им се случат наркомани или лесбийки, какво от това? Култивирането на хора все още е несъвършено изкуство, дори при наличието на благоприятни предпоставки.
Къде са чистокръвните арийци, които Хитлер така старателно отглеждаше в зората на Третия райх? Къде са най-хубавите и най-умните деца на Бел Еър и Палм бийч?
Това са неудобни въпроси в някои среди, а отговорите са плашещи. Защо най-прекрасните цветя на Американската мечта толкова често се озовават в лудницата, в бракоразводното отделение и в разни други преддверия на обречеността? Какво у хората, родени свободни и безгрижно богати, ги води до лудост?
Никой на „Палм бийч експрес“ не се вълнуваше от този въпрос. Вместо това общността се сплоти около клетия Пийт Пулицър, когато корабът започна да потъва – през всичките осемнайсет дни на причудливи съдебни показания, които накараха приятелите му да потънат в земята от срам и шокираха половината цивилизован свят. Най-интимните мигове от лудия му шестгодишен брак с амбициозна мажоретка от Бъфало бяха разнесени под формата на едри заглавия по челните страници на вестниците в Ню Йорк, Париж и Лондон. Напълно непознати хора от места като Питсбърг и Хюстън звъняха на съпругата на Пулицър в дома ѝ, бълвайки гнусни предложения. Злобни адвокати изземаха с призовка разни твърде лични вещи и споделяха каквото пожелаят с разкикотените репортери. Всеки турист с шепа петачета можеше да влезе в окръжния съд на Палм бийч и да се снабди с ксерокопия от данъчната му декларация или дори от здравната му книжка. Правото му на личен живот бе така безогледно погазено, че практически бе престанало да съществува. На петдесет и две годишна възраст, най-изненадващо, Хърбърт Пулицър се бе превърнал в зрелище. Всяка сутрин той ставаше от леглото и се запътваше заедно с адвокатите си към центъра на града, за да слуша какви ли не обвинения по свой адрес: от трафик на наркотици до покваряване на непълнолетни и дори кръвосмешение, извършено със собствената му дъщеря.
„Той ми каза, че ако не подпиша онези документи, ще ми вземе децата. Каза, че имал властта, парите и името, за да го направи. Каза, че ще ме разсипе.“
— Роксан Пулицър пред съда, 15 ноември 1982 г.
Съпругът така и не бе притиснат да признае тези свои думи. Съдията проведе разсипването по свои собствени съображения, които изложи в безмилостно окончателно становище от деветнайсет страници, което помете аргументите на Роксан като ураган. В крайна сметка тя получи по-малко дори от адвоката си Джо Фериш, чийто хонорар бе намален с две трети. Той взе $102 500 за труда си, а съпругата получи $2 000 месечно в продължение на две години, предупреждение да си намери бързо работа и правото да задържи личните си бижута и личния си автомобил, а загуби къщата и децата. Целият масраф излезе на Пулицър малко по-скъпо от поддръжката на яхтите му за 1981 г., чиято стойност по сметките на счетоводителите бе $79 000.
Сумата от $441 000, похарчена от двойката за „разни и неупоменати“, бе четирикратно по-голяма от присъденото на съпругата след шест и половина години брак и две деца. Жълти стотинки. Малко над $100 000 на хартия, а в действителност по-малко от $50 000. В Лос Анджелис е пълно със зъболекари, които плащат повече от това като годишна издръжка на съпругите си. Но тук не става дума за зъболекари. Тук става дума за изтънчен и състоятелен джентълмен от Палм бийч, изхабен човек с дебел портфейл, който взел за жена бивша мажоретка от покрайнините на Бъфало и я водел на представления със секс на живо, а за Коледа ѝ подарявал бурканчета кокаин.
С две думи Хърбърт „Пийт“ Пулицър държал под наем „най-яката женска“ в Палм бийч в продължение на шест и половина години при цена от $1000 долара месечно, и когато цялата работа приключила, той взел къщата и децата, както и всичко останало. Това е доста добра сделка, откъдето и да се погледне. Най-скапаната женска в Сан Франциско върви за поне сто долара на нощ в Сиамския масажен клуб, което прави доста повече от $1000 месечно. Тъпи кучки. И толкова грозни, че никой не би се показал с тях даже пред нощния сервитьор от румсървиса. Потребителският индекс на курварската борса в страната върви нагоре, но цената на жените не расте.
Съдия Харпър командваше парада със зъл блясък в очите, търпейки лъжесвидетелствата, които го засипваха и от двете страни, и нескончаемите пазарлъци и преструвки, поднасяни ден след ден от адвокатите и от цяла върволица заможни хаймани, апатични мошеници и обикновени наркомани, които ставаха прочути поради присъствието си в неговата зала, където пушенето бе забранено за всички освен за съдията, който пушеше непрекъснато.
Още това трябваше да ни подскаже накъде отиват нещата, но ние го проспахме. Съдията се би наумил как ще постъпи от самото начало, а останалото бе развлекателна програма – вихър от необичайни разкрития, приковали вниманието на половината англоговорящ свят в продължение на седмици, за да се окажат в крайна сметка без никакво значение.
Към края на процеса дъждът се лееше почти непрекъснато. Придвижването бе затруднено, бесни шквалове блъскаха апартамента ми в хотел „Оушън“ над плажа. Сякаш спях в хангар за лодки на някой пристан в Нова Скотия. Грамадни вълни, заливащи брега, странни ветрове, тресящи вратите и щорите, пластмасови контейнери за боклук, носещи се през паркинга с 30 мили в час, хаос в мрака, акули във водата, нощ без румсървис.
Беше отлично място за нощуване, с яростни бури по крайбрежието, топли одеяла, добро уиски, цветна телевизия, мусака и яйца на очи сутрин… Градът на богатите, където е толкова трудно да станеш в шест сутринта и да поемеш по дългия мокър мост към окръжния съд в Западен Палм.
Една сутрин, когато пристигнах прекалено късно, за да си запазя място в съдебната зала, но прекалено рано, за да разсъждавам трезво, се запилях из околността, за да се озова в затънтен полутъмен бар – едно от онези места, където можеш да видиш адвокат и съдия-изпълнител да обядват заедно, където барманът държи картечен пистолет, а сервитьорките изтърпяват пробация, и където от вестника се четат само местните клюки и съдебните призовки…
Барманът търсеше лайм за „Блъди Мери“, когато го запитах какво мисли за бракоразводното дело Пулицър. Той замръзна за миг, после се наведе рязко, стисна ме за мишницата и каза: „Знаеш ли какво мисля по въпроса? Знаеш ли как се чувствам?“
„Ами… не“, отвърнах. „Само влязох да пийна нещо и да си прочета вестника, докато моето дело се разпусне за обяд, и…“
„Зарежи твоето дело“, изкряска той като не ме пускаше и ме гледаше втренчено, без да мига, без капка хумор.
Аз се отърсих от хватката му, раздразнен от този изблик.
„Не ми е за скапаните Пулицър“, изкряска той. „Нищо лично, но аз знам как се държат тези хора и знам как ме карат да се чувствам.“
„Млък!“ срязах го. „На кого му пука как се чувстваш?“
„Като гадно животно!“ изписка той. „Като звяр. Наблюдавам тези боклуци, гледам ги как живеят, виждам мазните усмивки по лицата им и се чувствам така, сякаш ме е заместило куче.“
„Какво?“ недоумявах аз.
„Това е професионален жаргон“, рече той като запретна ръкави и отвори касата.
„Моите поздравления“, рекох. „Значи вече си доктор по морални щети.“
Той замръзна отново.
„Щети?“ каза. „Какви щети?“
Аз се пресегнах през бара и силно го зашлевих.
„Ето това е щета“, казах. После му хвърлих няколко банкноти и поръчах студена бира за из път. Мъжът се държеше за рафтовете с евтин алкохол и дишаше тежко. „Мръсен педал“, каза той. „Ще те убия.“
Изсмях се.
„Мухльо! Такива като теб с лопата да ги ринеш!“ Пресегнах се и го стиснах за бузата. „Къде ти е кучето, свиньо? Искам да видя кучето, което ти е причинило това. Искам да убия това куче.“ Блъснах го и той се пльосна върху дървената скара на пода.
„Махай се!“ изписка той. „Теб трябва да пратят на съд в този град. Пулицър са нищо в сравнение с изроди като теб.“
Зашлевих го отново, след което си взех рестото, кореспонденцията, вестниците и бележниците, както и лекарствените вещества, уискито и разните кожени чанти, пълни с оръжия, веществени доказателства и снимки… Прибрах всичко и бавно излязох при червения открит крайслер, в който все още имаше половин метър вода от снощния дъжд.
„Гад!“ крещеше той. „Ще се видим в съда.“
„Ти май си адвокат“, рекох. „Дай си името! Аз съм от данъчната служба.“
„Изчезни!“ изписка той.
„До скоро“, казах, като извадих флакон сълзотворен газ от джоба си и пръснах към него. „Най-добре си намери някое куче да те замести преди да се срещнем пак – защото веднага щом светя маслото на помиярите, с които се занимавам в момента, се връщам тук да изтръгна тестисите от грозното ти туловище.“
Мъжът продължаваше да крещи за кучета и адвокати, когато се качих в колата и отпътувах. Хората по улицата се спираха да зяпат, но когато започна да ги моли за помощ, те му се изсмяха.
Той бе доктор по морални щети, но това не му помогна. Вече го бе заместило куче.
Дълго след като делото по развода на Пулицърови най-сетне приключи – след като съдебното решение влезе в сила и вестникарските заглавия секнаха, а честта на Палм бийч бе спасена чрез прокуждането на Роксан от града; след като се разплатиха с адвокатите и се разправиха с нелоялните слуги, а репортерите, отразявали процеса, най-сетне изтрезняха от опиянението, в което историята ги бе държала толкова дълго, че някои от тях получиха симптоми на абстиненция след като тя приключи… дълго след всичко това аз продължавах мрачно да разсъждавам над случая, търсейки някакво по-дълбоко обяснение.
Изпитвам непреодолимо влечение към търсенето на дълбок смисъл в неща, които изглеждат напълно безсмислени. Всъщност ставаше дума за надменност, измамна увереност във владеенето на някаква особена проницателност и сила, каквато увереност може да донесе само беди.
А може би ставаше дума за кокаин. Тази мисъл ме споходи неведнъж по време на бракоразводното дело Пулицър. Кокаинът е най-близкият заместител на мигновената надменност, който може да се намери на пазара в днешно време, и се предлага масово. Всеки идиот с излишни сто долара в джоба може да си шибне един грам кокаин в мозъка и да си обясни кажи-речи всичко.
О, да. Разкошно. Много благодаря. Вече всичко ми е ясно. Тези копелета са ме лъгали от самото начало. Не е трябвало изобщо да им вярвам. Трайте сега, старото да ви светне. Слушайте какво ви казвам. Знам как стоят нещата.
В крайна сметка делото се сведе до кокаинов процес, какъвто си бе поначало. Нямаше истински финансов интерес: накрая Питър Пулицър плати повече пари на адвокати, счетоводители, „вещи лица“ и друг народ, свързан с процеса, отколкото Роксан щеше с готовност да приеме в едно извънсъдебно споразумение, без спорът изобщо да стига до съда.
Сега живея тукашния живот, опитвам се да усетя Палм бийч отвътре: кралски палми, естествена коприна, езда покрай морския бряг на разсъмване в червен кабриолет, с Джордж Шиъринг по радиото, с глава пълна с калпав кокаин и с две красиви лесбийки на седалката до мен, които си разказват вицове на френски…
Отиваме на оргия в имение на брега на морето, и момичетата пият шампанско от магнум, който сме взели от „Дънхилс“ – прочутия шикозен ресторант. Под чистачката пърха фиш за неправилно паркиране и ми досажда. Замаян съм от пиене, а лесбийките вдигат чаши шампанско за поздрав срещу полицейски коли насреща, смеят се жизнерадостно и пушат силна марихуана от черна лула, докато се носим по „Оушън булевард“, живеейки като делфините…
Момичетата вече са голи, дълги коси се развяват във вятъра, парфюмирани зърна подскачат в матовата синя светлина на арматурното табло, бели бедра на червени кожени седалки. Едната от тях поднася чаша шампанско до устните ми, докато намаляваме скоростта на особено остър завой край океана и много бавно и стилно подхлъзваме задницата със седемдесет мили в час, и се понасяме странично с адски вой на гуми покрай къщата на Роксан Пулицър, прелитайки на косъм от задната броня на черно порше, което се подава от алеята й…
Момичетата пищят лудо и се заливат с шампанско, а по радиото звучи „Балада за Клаус фон Бюлов“[6] – песента, която написахме лани с Джими Бъфет и Джеймс Браун, и която ме прави с девет цента по-богат с всяко пускане в ефира на Палм бийч или където и да е другаде. Получава се доста внушителна сума, която моите хора постоянно пресмятат. Изкарвам по деветдесет и девет цента само от Палм бийч и десет пъти повече от Маями. Постъпленията от Ню Йорк и Лос Анджелис са толкова сериозни, че счетоводителят дори не ми ги съобщава, а пък агентът ми изпитва неудобство, че съм толкова богат.
Аз обаче – не. Ни най-малко. Харесва ми да съм богат и безразсъден в Палм бийч, в нежнорозово неделно утро, в чисто нов червен крайслер кабриолет, на път за оргия, с магнум френско шампанско и две позлатени мацки, които се разголват насред булеварда, докато моята собствена песен звучи по радиото, а палмите пърхат в утринния вятър и местните полицаи се обръщат към мен с „докторе“ и любезно се осведомяват за здравето ми, докато си приказваме на светофара.
Полицията не е проблем в Палм бийч. Тя е наша и го знае. Полицаите работят за нас също както прислугата, и на повечето това им допада. В този град, ако ни свърши бензинът, се обаждаме на полицията и те ни го носят, защото все пак е досадно да ти свърши бензинът. Богатите имат по-особени проблеми и това да ти свърши бензинът на „Оушън булевард“ на път за оргия в шест сутринта в неделя, е такъв един проблем. Неприятно е. Особено с голи жени и пликчета кокаин в колата. Богатите обичаме музиката и мразим тя да спира.
Неотдавна в Маями арестуваха моторизиран полицай, защото се опитал да изнуди пияна жена на шосето за секс, за да не ѝ състави акт. Такова нещо не може да се случи в Палм бийч. В този град пияните жени бродят свободно и предизвикват доста безредици, но едно нещо, за което, слава богу, не трябва да се притесняват, е възможността някой бял боклук в униформа да ги спре и да почне да ги обарва. Не им плащаме кой знае колко, но им плащаме редовно, и ако случайно забравят кой им дава заплатите, има си начини да им го припомним. Целият западен бряг на Флорида е пълен с хора, уволнени от отговорни длъжности в Палм бийч само затова, че не разбират естеството на обществения договор.
Което, за добро или зло, ни връща обратно към историята: не всички, неразбиращи естеството на обществения договор, накрая биват пропъдени на Западния бряг. Някои продължават да живеят тук и от време на време създават проблеми, от които се получават заглавия в световните вестници. Странният и ужасен случай на Роксан Пулицър е точно такъв, и той е причината да дойда в Палм бийч, защото чувствам, че с тези хора дълбоко ме свързва нещо повече от парите или оргиите, или наркотиците, или магьосничеството, или лесбийките, или уискито, или червените открити крайслери.
Мисля, че това е зоофилията. Винаги съм обичал животните. Те са различни от нас, мозъците им са прости, но сърцата им са чисти, и освен това не трупат подкожни тлъстини, и никога няма да се обадят на полицията или да тръгнат да се съдят, или да избягат с парите ти…
Животните не използват адвокати.
Сп. „Ролинг стоун“, 21 юли/4 август, 1983 г.
Превел от английски: Вергил Немчев
[1] Холивуд, щата Флорида – град в т.нар. метрополия на Маями, включваща и района на Палм бийч – Б. пр.
[2] Американски юношески писател (1832-1899), известен с поучителните си истории за забогатяване чрез честен труд – Б. пр.
[3] Мерилин Чеймбърс (1952 – 2009) – ам. актриса и порно звезда – Б. пр.
[4] Ген. Александър Хейг (1924-2010) – държавен секретар на САЩ по времето на Роналд Рейгън и съветник на президентите Никсън и Форд – б.пр.
[5] Система от естествени и изкуствени канали, реки и протоци по източното крайбрежие на САЩ, образуващи защитени от морските стихии водни маршрути – Б.пр.
[6] Клаус фон Бюлов, известен от брака си с американската наследница Марта фон Бюлов, починала през 2008 г. след близо 28 години, прекарани в кома, причинена от опита на съпруга ѝ да я убие със свръхдоза инсулин. След дълга съдебна сага с множество обрати, фон Бюлов е признат за невинен. Б.пр.
