Драскулки – Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Културните герои на нашата либерална буржоазна цивилизация са анти-либерални и анти-буржоазни; те са писатели, които са серийни, обсебени и неучтиви, които впечатляват насила – не просто чрез тона им на личен авторитет и чрез интелектуалния им плам, а чрез усещането за остра лична и интелектуална крайност. Фанатиците, истериците, разрушителите на Аз-а – това са писателите, които създават свидетелствата за страхливото и любезно време, в което живеем. Става дума най-вече за въпрос на тон: почти е невъзможно да се отдаде доверие на идеи, изразени в безличните тонове на разума. Има определени епохи, които са прекалено сложни, прекалено оглушени от противоречиви исторически и лични преживявания, за да са в състояние да доловят гласа на разума. Разумността се превръща в компромис, извъртане, лъжа. Нашата собствена е епоха, която постоянно търси здраве, но въпреки това вярва единствено в реалността на болестта. Истините, които уважаваме, са онези, породени от огорчение. Измерваме истината от гледна точка на онова, което тя е струвала на писателя в страдание – а не според стандарта на някаква обективна истина, на която думите на писателя отговарят. Всяка от нашите истини трябва да има свой мъченик.

Онова, което е отблъснало зрелия Гьоте у младия Клайст, който предлага на възрастния държавник работите си „на коленете на сърцето си“ – болнавото, истеричното, усещането за нездравост, огромната отдаденост на страданието, от които са почерпени пиесите и разказите на Клайст – са точно нещата, които ние ценим днес. В наше време Клайст доставя удоволствие, докато Гьоте е задължение, поне за някои. По същия начин писатели като Киркегор, Ницше, Достоевски, Кафка, Бодлер, Рембо, Жене – и Симон Вайл – притежават за нас авторитет поради нездравия си изглед. Тяхната нездравост е и тяхно здравомислие, онова, което носи увереност.

Може би има определени епохи, които не се нуждаят от истина толкова много, колкото от задълбочаване на усещането за реалност, от разширяване на въображението. Ако питате мен, аз все пак не се съмнявам, че здравомислещият поглед към света е истинният. Но дали това е нещото, което се желае винаги, истината? Необходимостта от истина не е постоянна; не повече, отколкото е необходимостта от отдих. Една идея, която е някакъв вид изкривяване, може да притежава по-голям интелектуален напор от истината; тя може по-добре да обслужва потребностите на духа, които варират. Истината е баланс, но противоположността на истината, която е не-баланс, може и да не е лъжа.

С всичко това не се опитвам да порицая някаква мода, а да подчертая мотивацията зад настоящия вкус съм екстремното в изкуството и мисълта. Всичко, което е нужно, е да не бъдем лицемерни, да разбираме защо четем и се възхищаваме на автори като Симон Вайл. Не мога да повярвам, че повече от неколцина от читателите, които тя е спечелила откак посмъртно бяха публикувани нейните книги и есета, действително споделят идеите й. Нито пък това е необходимо – необходимо да се споделят нейната измъчена и неизконсумирана любовна афера с католическата църква, или пък да се приеме нейната гностическа теология за божественото отсъствие, да се прегърнат идеите й за телесно себеотрицание или човек да се съгласи с нейната яростно-несправедлива омраза към римската цивилизация и евреите. Същото се отнася и за Киркегор и Ницше; повечето от модерните им последователи не биха могли, и не споделят идеите им. Ние четем писатели с толкова увреждаща оригиналност заради личния им авторитет, заради примера на тяхната сериозност, заради очевидната им готовност да пожертват самите себе си за своите истини, както и – само отчасти – заради техните „гледища“. По същия начин, по който корумпираният Алкивиад е следвал Сократ, неспособен и нежелаещ да промени собствения си живот, но развълнуван, обогатен и изпълнен с любов, така и чувствителният модерен читател отдава почитта си на едно ниво на духовна реалност, което не е, и не би могло, да бъде негово собствено.

Някои нива са образцови, други не; а що се отнася до образцовите животи, сред тях има такива, които ни приканват да ги имитираме и такива, които разглеждаме от разстояние със смесица от погнуса, съжаление и преклонение. Това е, грубо казано, разликата между героя и светеца (ако човек би могъл да използва последното понятие в естетически, вместо в религиозен смисъл). Точно такъв един живот, абсурден в преувеличенията си, както и в нивото на себеосакатяване – като онзи на Клайст, като онзи на Киркегор – е бил и животът на Симон Вайл. Мисля си за фанатичния аскетизъм на живота й, за презрението й към удоволствието и щастието, за нейните благородни и смехотворни политически жестове, обстойните й себеотричания, неуморния й флирт с огорчението; при това не изключвам нейната невзрачност, физическата й тромавост, мигрените, туберкулозата й. Никой човек, който обича живота, не би пожелал да имитира нейната отдаденост на мъченичеството, нито пък би го пожелал на децата си или на всички онези, които обича. И все пак, доколкото обичаме сериозността, както и живота, ние сме развълнувани от всичко това, подхранвани от него. Чрез уважението, което отдаваме на такива животи, ние признаваме наличието на тайнство в света – а тайнството е именно нещото, което притежаването на истината, на обективна истина, отрича. В този смисъл, всяка истина е повърхностна, а някои (но не всички) изкривявания на истината, някои (но не всички) лудости, някои (но не всички) нездравости, някои (но не всички) отрицания на живота, са истино-предоставящи, здравомислие-създаващи, здраве-творящи и живото-насърчаващи.

Този нов том с преводи от творчеството на Симон Вайл, Избрани есета 1934-43, я представя донякъде частично. Той съдържа едно великолепно есе, първото тук, наречено „Човешката личност“, написано през 1943, годината на нейната смърт в Англия на тридесет и четири години. (Между другото, то е публикувано за пръв път в две части под заглавие „Заблудата на човешките права“ в британското списание Двадесети век през май и юни 1959. Там то е изстрадало любопитната и поучителна съдба да се нуждае от защитна уводна статия през юни, когато се появява втората му част, с което се отговаря на критиките срещу списанието за публикуването на есе „поради това, че то се оказва труден залък за някои читатели“. Това със сигурност говори много за лицемерното ниво на английския интелектуален живот, ако дори едно толкова добро списание като Двадесети век не може да събере достатъчно ентусиазирана, благодарна публика за подобен текст.) Друго едно есе, публикувано на края на книгата, наречено „Проект за изказване върху човешките задължения“, също написано в годината на смъртта й, съдържа тези, централни за идеите на Симон Вайл. Останалите есета засягат специфични исторически и политически теми – две се занимават с цивилизацията на Лангедок,[1] едно с пролетарско въстание в ренесансова Флоренция, няколко дълги есета са посветени на Римската империя, при което се правят обстойни паралели между имперския Рим и хитлерова Германия , както и най-различни размишления върху Втората световна война, колониалния проблем и следвоенното бъдеще. Има също и едно интересно и смислено писмо до Жорж Бернанос. Най-дългата дискусия в книгата, обхващаща няколко есета, развива паралела между Рим (и древната еврейска теокрация!) и нацистка Германия. Според Симон Вайл, която демонстрира неприятно мълчание по въпроса за нацисткото преследване на евреите, Хитлер не е по-лош от Наполеон, от Ришельо или Цезар. Расизмът на Хитлер, казва тя, не е нищо повече от „едно доста по-романтично наименование на национализма“. Очарованието й от психологическите ефекти от притежаването на власт и подчинението по принуда, съчетано със стриктното й отрицание на каквато и да било представа за исторически прогрес, я водят до приравняване на всички форми на държавна принуда като изрази на онова, което тя нарича „големият звяр“.

Читателите на Дневниците на Симон Вайл (два тома, публикувани през 1959), както и нейните Намеци за християнство сред античните гърци (1958) сигурно ще са запознати с опита й да извлече всичко отчетливо християнско от гръцката духовност, както и да отрече напълно неговите староеврейски източници. Това фундаментално твърдение – заедно с възхищението й пред провансалската цивилизация, пред манихейските и катарски ереси – оцветява всички нейни исторически есета. Не мога да приема нейния гностически прочит на християнството като исторически достоверен (неговата религиозна истинност е друг въпрос); нито пък мога да пропусна да се почувствам обидена от злонамерените паралели, които тя прави между нацизма, Рим и Израел. Безпристрастността, не повече от чувството за хумор, не е сред добродетелите на писатели като Симон Вайл. Подобно на Гибън (на чието разбиране за Римската империя тя абсолютно се противопоставя), като исторически автор Симон Вайл е тенденциозна, изтощителна и вбесяващо уверена в правотата си. Като историчка тя просто не е в най добрата си форма; никой човек, който е така дълбоко уверен в липсата на промяна в историческото развитие, както и в принципната липса на новаторство, не може да бъде напълно задоволителен като историк. С това не искам да отричам, че в тези есета могат да се открият фини исторически прозрения: както например когато тя посочва, че хитлеризмът се състои в прилагането от страна на Германия към европейския континент, и изобщо към бялата раса, на колониалните методи на завоевание и доминация. (Непосредствено след това, разбира се, тя заявява, че тези – както хитлеровите методи, така и „нормалните колониални такива“ – са извлечени от римския модел).

Принципната ценност на колекцията се състои просто в това, че всичко, написано от перото на Симон Вайл, си заслужава да бъде прочетено. Това може би не е книгата, с която човек би трябвало да започне познанството си с нея – В очакване на Бог според мен е по-подходяща за тази цел. Оригиналността на нейните психологически прозрения, страстта и финеса на нейното теологическо въображение, плодовитостта на нейните обяснителни таланти са разпределени доста неравномерно тук. И все пак личността на Симон Вайл може да се открие тук също толкова сигурно, колкото и във всички останали нейни книги – личността, която се идентифицира мъчително със собствените си идеи, личността, която с право е разглеждана като една от най-безкомпромисните и обезпокояващи свидетелки на съвременната работа на духа.

февруари, 1963

Източник



[1] Провинция в южна Франция. Бел. пр.

Сюзън Зонтаг
Сюзън Зонтаг (1933–2004) е американска литературна критичка, романистка, кинематографистка и политическа активистка.
Други статии от този автор
Посетители: 97

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • ЧОВЕК писа Още
    Госпожата Андонова... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Всичко казано по-горе... преди 3 седмици
  • Иван. Д, писа Още
    Нормално е еврейката... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... Понеделник, 22 Октомври 2018
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018